Нора Робъртс
Уиски Бийч (23)

23.

От името — Шерилин Бърк — и гласа по телефона с резкия северняшки акцент Илай си бе изградил образа на мършава блондинка в строг костюм. Отвори вратата на брюнетка на около четирийсет, с дънки, черен пуловер и омачкано кожено яке. Носеше куфарче и черни маратонки.

— Господин Ландън.

— Госпожице Бърк.

Жената вдигна слънчевите си очила и ги намести върху късата си коса, след което подаде ръка да се здрависа.

— Хубаво куче — добави и протегна ръка и на Барби.

Барби учтиво подаде лапа.

— Здравата лае, обаче май не я бива много да хапе.

— И лаят върши работа. Хубава къща имате тук.

— Така е. Влизайте. Ще пиете ли кафе?

— Никога не отказвам. Ще е добре да е черно.

— Защо не влезете и не седнете? Ще го донеса.

— Можем да спестим малко време и да дойда с вас в кухнята. Отворихте ми вратата, носите кафе. Това ми подсказва, че персоналът ви си е взел почивен ден.

— Нямам персонал, както вече знаете.

— Част от работата. И нека си призная — добави тя с усмивка, която разкри крив преден зъб — не бих имала нищо против да поогледам. Виждала съм репортажи из някои списания, но не е същото като да си влязъл вътре.

— Добре.

Огледа фоайето, докато минаваха през него, после главната гостна, музикалната стая с двойната врата, която можеше да се отваря към салона при приеми.

— И продължава все навътре, а? Но е жива, не като музей. Чудех се. Запазили сте характера й и това казва нещо. Вътрешността отговаря на външността й.

— Блъф Хаус е важна за баба ми.

— А за вас?

— Да, и за мен.

— Голяма къща за сам човек е. Баба ви е живяла сама тук през последните няколко години.

— Така е. Ще се върне, когато лекарите й позволят. Ще остана с нея.

— Семейството на първо място. Знам как е. Имам две деца, майка, която ме подлудява, и баща, който подлудява нея, откак се пенсионира след трийсет години стаж.

— Баща ви е бил полицай.

— Да, беше ченге. Но вие го знаехте.

— Част от работата.

Тя се усмихна и се завъртя из кухнята.

— Това не е част от оригиналния дизайн, но все пак успява да запази атмосферата. Готвите ли?

— Всъщност не.

— И аз така. Тази кухня изглежда предназначена за сериозно готвене.

— Баба ми обича да пече. — Отиде до кафеварката, докато гостенката му се настаняваше удобно на табуретката край барплота. — А и жената, която се грижи за къщата, е наистина сериозна готвачка, бих казал.

— Това трябва да е Абра Уолш. Значи сега тя… се грижи за къщата.

— Точно така. Личният ми живот важен ли е, госпожице Бърк?

— Викайте ми Шерилин. Всичко е важно. Така работя. Оценявам, че получих впечатление за къщата. Освен това съм почитателка на майката на госпожица Уолш. А от това, което успях да науча, съм почитателка и на дъщерята. Интересен живот си е устроила тук след няколко сериозни сътресения. Ами вие?

— Работя по въпроса.

— Вие сте добър адвокат — добави с бърза усмивка. — Който сега се опитва да бъде писател.

— Така е.

— Името ви ще направи впечатление. Стари пари, скандал, мистерия…

Стомахът му кимна от възмущение.

— Не мисля да правя сензация от парите на семейството си или убийството на съпругата ми.

Тя само сви рамене.

— Така стоят нещата, господин Ландън.

— Викайте ми Илай, ако ще ме обиждате.

— Само правя преценка. След убийството на съпругата си сте сътрудничили повече на полицията, отколкото бих очаквала.

— Повече, отколкото би трябвало, като премисля. — Постави кафето пред нея. — Не мислех като адвокат. А когато започнах, вече беше малко късно.

— Обичахте ли я?

Беше поискал жена, напомни си. Необременена и прецизна. Беше я получил и тя нямаше нищо общо с детектива, когото бе наел след смъртта на Линдзи. Сега трябваше да се оправя с резултата.

— По времето, когато умря — не. Трудно ми е да кажа дали някога съм я обичал. Но имаше значение за мен. Тя беше моя съпруга и означаваше нещо за мен. Искам да знам кой я е убил. Искам да знам защо. Пропилях твърде много от изминалата година, за да се защитавам, и недостатъчно в опит да открия истината.

— Да сте основен заподозрян в убийство ви поставя в трудно положение. Тя ви е мамила. Решавате да опитате справедлив и цивилизован развод — с много пари и семейната репутация на масата. Дори с предбрачното споразумение пак й остават достатъчно средства и ценности, а тя продължава да ви прави на глупак. Отивате в къщата, която сте купили с парите си, докато нейните все още са били под попечителство. Скарвате се с нея, губите самообладание, вдигате машата и й давате да се разбере. А после — леле, боже, какво направих. Обаждате се в полицията и опитвате с доброто старо „Дойдох и я заварих“.

— Точно така го видяха.

— Полицията.

— Полицията, родителите на Линдзи, медиите.

— Родителите не означават нищо, а за медиите отново ще кажа, че така стоят нещата. Полицията пък в края на краищата не успя да реши случая.

— Полицията не можа, не и категорично, но това не ме оневинява пред нея и пред всички останали. Родителите на Линдзи? Загубиха дъщеря, тежко им е, освен това вярват, че съм се измъкнал. Медиите също дават своята дан. Успяха добре да си поиграят с общественото мнение, от което пострада и семейството ми.

Докато говореше, Шерилин го гледаше спокойно и той осъзна, че в момента си съставя впечатление за него точно както беше направила с Блъф Хаус.

— Да ме вбесите ли се опитвате?

— Може би. Учтивите хора не говорят много за нищо. Погледнат отгоре, случаят на Линдзи Ландън изглежда като истински хит. Отчужден съпруг, секс, предателство, пари, престъпление от страст. Естествено, че първият поглед ще падне върху съпруга и върху човека, открил тялото. А вие сте и двамата. Няма следи от влизане с взлом, от борба. Няма признаци, че някакъв обир се е объркал, а за капак — по-рано през деня с Линдзи сте се изпокарали пред хората. Много негативи във ваша вреда.

— Наясно съм с това.

— Проблемът е, че всичко това е на повърхността. Ако човек се поразрови, нещата се променят. Несъвпадение във времето — кога е била убита и кога сте били видян от множество свидетели да напускате кантората си, кога сте деактивирали алармата, за да влезете. Няма как да сте дошли, а после да сте си тръгнали, да сте се върнали в кантората, да сте приемали хора и да сте разговаряли до шест следобед и по-късно. А свидетелите потвърждават, че жертвата е напуснала галерията, където е работила. Влязла е в къщата — и това също е потвърдено — близо два часа преди вие да се появите онази вечер.

— Полицаите пресметнаха, че времето е било недостатъчно, но все пак ми е било възможно да отида там, да се скараме, да я убия и после да опитам да покрия нещата, преди да се обадя на 911.

— Възстановката не е минала добре, дори тази на прокурора. Хубаво кафе — изтърси внезапно Шерилин и след това продължи: — После имаме и докладите от съдебната медицина. По вас няма пръски от кръв, а няма как да сте нанесли онези удари, без да се опръскате. Няма пръски по дрехите ви, а свидетелите потвърждават, че сте носили същия костюм и вратовръзка, с които сте били, като сте напускали офиса. Как сте успели за приблизително двайсет минути да се преоблечете, а после отново да смените дрехите си? И къде са опръсканите с кръв дрехи или каквото там сте използвали, за да покриете костюма си?

— Звучите като адвоката ми.

— Той е умен тип. Няма и данни преди това да сте проявявали насилие, нямате предишни лоши прояви. И без значение как подхождат към вас, вие се придържате към версията си. Не успяват да ви разколебаят.

— Защото това е истината.

— Освен това поведението на жертвата също е във ваша полза. Тя е тази, която е мамила, тази, която е планирала щедра издръжка, докато е въртяла тайна връзка. Медиите показаха и това.

— Лесно е да се очерни мъртва жена, а и не това исках.

— Обаче помогна, както и записаните телефонни обаждания между нея и Джъстин Съскайнд, след като сте се скарали онзи следобед. Това за известно време го постави в светлината на прожекторите.

Илай отиде до хладилника да вземе вода.

— Исках да е той.

— И това е проблематично. Първо, мотивите. Освен ако не се присъедините към теорията, че тя е решила да скъса с него или да отстъпи след скандала с вас. Проблемът с мотива се задълбочава, защото много я е бивало да го пази в тайна. Приятели, колеги, съседи — никой не е знаел за него. Част от тях са подозирали, че си има някого, но тя така и не е споделила с никого. Твърде голям е бил залогът. Не е водила дневник, внимавала е, като са си разменяли имейли. И двамата са имали много за губене. Срещали са се почти изцяло в хотели, градски ресторанти, барове. Нищо от това, което ченгетата са успели да изровят, не подсказва да е имало някакво напрежение между тях.

— Не. — Искаше му се болката да не смъди толкова, макар да беше вече притъпена. — Мисля, че я е било грижа за него.

— Може и така да е било, а може просто да са й харесвали авантюрите. Вероятно така и няма да разберете със сигурност. Но най-големият проблем с това, че Съскайнд е убиецът, е, че е оневинен от съпругата си. Съпругата, която е мамил. Тя е унижена и покрусена от тази афера, но казва на полицията, че той си е вкъщи оная вечер. Вечеряли са заедно, били са сами, защото и двете деца били заети с някаква училищна подготовка. Децата се прибират към осем и половина и потвърждават, че мама и тате са си били у дома.

Отвори куфарчето си и извади папка.

— Както знаете, двамата Съскайнд наскоро са се разделили. Помислих си, че тя би могла да промени показанията си, след като с брака й е свършено. Вчера разговарях с нея. Огорчена е, уморена е, приключила е със съпруга си и с брака си, но не променя историята си.

— Това къде ни отвежда?

— Ами ако човек изневерява с един, може да изневерява и с други. Може друг любовник да не е бил доволен от връзката й със Съскайнд или пък нечия друга съпруга да се е скарала с нея. Все още не съм открила никого, но това не значи, че няма да го направя. Имате ли нещо против? — запита и посочи кафемашината.

— Не, разбира се.

— Бих си го направила сама, но тази машина изглежда така, сякаш ще имам нужда от упътване.

— Няма проблеми.

— Благодаря. Така, ще видите — вярвам, че и предишният детектив ви го е казал, че не е ползвала винаги кредитни карти за стаите. Понякога е плащала в брой, а това е трудно за проследяване. До този момент имаме свидетели, които идентифицират Джъстин Съскайнд като неин придружител в различни ситуации. Сега търсим свидетели, които ще разпознаят и друг.

Илай й донесе прясното кафе и отново се зарови в документите, докато Шерилин говореше.

— Пуснала е убиеца в къщата. Обърнала се е с гръб към него. Познавала го е, значи ще търсим познат. Полицаите в Бостън са действали прецизно, но са ви набедили, а водещият следовател е бил абсолютно убеден във вината ви.

— Улф.

— Той е булдог. А вие сте му кокалът. Разбирам защо е така. Вие сте адвокат по наказателни дела — негов враг. Той си скъсва задника, за да хваща лошите, а вие си пълните джобовете, като ги пускате.

— Бяло и черно.

— Пет години бях ченге, преди да се захвана с частна практика. — Шерилин държеше кафето в дланите си и се наведе напред, за да се наслади на аромата му. — Виждам и много сиво, но човек се вбесява, когато някакъв тежкар в костюм успява да измъкне копелето с технически подробности, или защото е имал добър стил и е правил хубаво шоу в съдебната зала. Когато Улф ви гледа, той вижда богат, привилегирован и разглезен интригант и виновник. Изградил си е много подробна хипотеза, само дето не е успял да я докаже. А сега вие сте в Уиски Бийч и преди да се усетите, на прага ви се извършва още едно убийство.

— Сега не звучите като адвоката ми. Звучите като ченге.

— Имам много гласове — спокойно отвърна тя.

Извади още един доклад и го сложи на плота.

— Кърби Дънкан. Общо взето е бил единак, работел по дребни случаи. Не бил чак от най-евтините, но човек би могъл да си го позволи. Ченгетата го харесвали — бил един от тях и действал праволинейно. Улф го познавал, бил му приятел и е вбесен, че не може да ви припише това, след което отново завърта плочата с убийството на жена ви.

— Съвсем ясно осъзнавам това — измърмори Илай.

— Но в този случай нищо не съвпада. Дънкан не е бил идиот и не би се срещнал с човека, когото следи, в безлюден район. Освен ако не е изпитал внезапната необходимост да иде до фара посред нощ в разгара на бурята, той е отишъл там, за да се срещне с някого и най-вероятно е познавал човека. И е бил убит. Вие имате алиби и абсолютно нищо не навежда на мисълта, че сте се срещали или разговаряли с Дънкан. Нищо не може да докаже, че от Бостън, където потвърдено сте били, сте хукнали насам, когато Абра Уолш е била нападната в тази къща, след което сте сварили да се срещнете с Дънкан, да го убиете, да се юрнете обратно в Бостън, за да изтарашите офиса и апартамента му, след което пак да се върнете тук. Никой не би се вързал на това.

— Улф…

Шерилин поклати глава.

— Не съм убедена, че дори Улф би могъл да преглътне това, колкото и да се опитва. Но ако успее някак да замеси Уолш в историята, така че да ви е оказала помощ, или пък да сте осъществили контакт със съучастник в Бостън, това може да обърне нещата.

— Някой е подхвърлил оръжието на убийството в къщата на Абра.

— Какво? — Шерилин се изправи, погледът й се изостри като тона й. — Защо, по дяволите, не знам за това?

— Съжалявам. И аз го научих едва в понеделник.

С мрачно изражение жената извади бележник и химикалка от куфарчето си.

— Разкажете ми.

Илай й каза всичко, което знаеше, а тя си взимаше бележки, използвайки някакъв полицейски шифър.

— Доста немарливо — заключи. — Който и да го е направил, е бил импулсивен, неорганизиран и може би малко глупав.

— Уби опитен детектив и досега му се разминава.

— Дори и глупакът може да е късметлия. Бих искала да огледам онази вила, преди да се върна в Бостън.

— Ще говоря с Абра.

— И дупката в мазето ви. Ще поговоря и с местните. Да видим колко ще споделят с мен. — Потропа с химикалката си по страницата, докато гледаше Илай. — В имейлите си и като говорихме по телефона, намекнахте, че всичко това може да е свързано.

— Противното означава адски много съвпадения.

— Може би. Натъкнах се на още нещо, което ми се стори интересно.

Тя извади още една папка.

— Преди около пет месеца Джъстин Съскайнд е закупил собственост, известна като Сандкасъл^[1], в северната част на Уиски Бийч.

— Той… купил е собственост тук?

— Точно така. На името на корпорация „Наследство“ е — мидена компания, която е основал. Жена му не фигурира никъде, дори и в ипотеката. Ако и когато разводът им приключи, това би трябвало да излезе наяве. Към този момент е напълно възможно тя да не знае за това.

— Че за какво, по дяволите, му е да си купува къща тук?

— Ами плажът е хубав, а и все още е разумно да се инвестира в имоти. — Самодоволната й усмивка отново се появи. — Циникът в мен обаче ми казва, че мотивите му са други. Можем да предполагаме, че се надява да ви хване в крачка и да отмъсти за мъртвата си любовница… но преди пет месеца вие не сте живели тук и не сте имали подобни планове.

— Но Блъф Хаус си беше тук. Баба ми…

— Нищо от това не го свързва по явен за мен начин със смъртта на съпругата ви, а вие ме наехте за това. Обаче аз харесвам пъзелите — иначе нямаше да съм в този бизнес. Добавете и любопитството. Купува собственост тук, сравнително близо е до семейния ви дом, който, по моя информация, рядко сте посещавали след сватбата си.

— На Линдзи не й харесваше тук. С баба ми не се разбираха.

— Предполагам, че може да е повдигала въпроса за къщата и за всичко в нея, докато са мачкали чаршафите. И ето че няколко месеца след като умира, любовникът й купува онази собственост. А вие се оказвате с яма в мазето, баба в болницата и частен детектив по петите, който после е убит. И оръжието на убийството е подхвърлено в дома на жената, с която имате връзка. Какво е в основата на всичко това, Илай? Не сте вие. Не сте били тук, когато е направил първата стъпка. Какво стои в основата?

— Зестрата на Есмералда, нещо, което вероятно не съществува, а ако го има, е дяволски сигурно, че не е заровено в мазето. А той остави баба ми да умре.

— Може би. Все още не можем да го докажем, но е възможно. Нямаше да ви дам цялата тази информация, ако инстинктът не ми подсказваше, че не сте от хората, които ще се втурнат да правят глупости. Не проваляйте оценката ми за характера ви.

Илай потръпна, защото всъщност се чувстваше като човек, който ще се втурне и ще почне да върши глупости.

— Можел е да я убие. Лежала е там бог знае колко дълго време. Беззащитна стара жена, а той я е оставил да умре. Може да е убил Линдзи.

Отдръпна се назад.

— Жена му може и да лъже, да го прикрива от лоялност или страх. Способен е на убийство. Има вероятност да е убил и Дънкан. Кой друг? Кой друг би се интересувал какво правя? Мислех, че е семейството на Линдзи, но това тук има повече смисъл.

— И там се поразрових. Любопитство — повтори тя. — Пийдмънтови били наели страхотна фирма с двама от най-добрите частни детективи в Бостън. Освободили са ги преди три седмици.

— Те… отказали са се?

— Според информацията ми детективите са докладвали, че не е останало нищо за откриване. Не казвам, че няма да се обърнат към друга агенция, но твърдя, че не те са наели Кърби Дънкан.

— Ако е бил Съскайнд, значи е знаел кога съм напуснал къщата, къде съм бил и с колко време разполага, за да копае. Бил е в къщата в нощта, когато бях в Бостън, защото Дънкан му е казал, че съм в Бостън. А после е дошла Абра. Ако не се беше защитила, можеше…

Илай сновеше до вратата на верандата и обратно, Шерилин кротко седеше.

— Казахте, че Дънкан е бил почтен човек.

— Такава му беше репутацията, да.

— Вини… Полицай Хенсън отишъл при него в нощта на взлома тук, за да го разпита. Казал на Дънкан за проникването, за Абра. Може би на добро момче като Дънкан не се е харесало клиентът му да нарушава закона и да напада жена с негова помощ. И Съскайнд го убива, вместо да рискува да бъде разкрит.

— Всичко би се вързало много добре, когато и ако бъде доказано. Обаче сега? — Шерилин отново потупа документите. — Можем единствено да докажем, че е купил имота. А съпругата му не ми се стори лоялна или уплашена, не и когато разговарях с нея.

Унизена и огорчена. Няма за какво да лъже заради него.

— Той все още е баща на децата й.

— Вярно е. Ще продължа по тази линия. Междувременно ще огледам наоколо, ще видя дали ще успея да разбера какво се е опитвал да постигне Съскайнд. Ще го взема на мушка.

— Искам да дадете на полицията това, с което разполагате за него.

Тя леко потрепна.

— Това боли. Вижте, ченгетата ще искат да говорят с него, да задават въпроси, да си създадат собствена преценка. Това може да го стресне, а ние ще изтървем питомното. Дайте ми малко време, да речем, седмица. Нека видим какво ще измъдря.

— Седмица — съгласи се Илай.

— Защо не ме запознаете с прословутата дупка в мазето си?

Щом слязоха долу, тя направи няколко снимки с малкия си цифров фотоапарат.

— Голяма решителност личи тук — беше коментарът й. — Прочетох малко за това съкровище, за кораба и тъй нататък, но само колкото да добия общ поглед. Бих искала някой от хората ми да направи по-детайлно изследване, ако нямате нищо против.

— Няма проблем. Аз самият също ще работя по въпроса. Ако е имало нещо, щели сме да го открием отдавна. Той си губи времето.

— Вероятно. Но къщата е голяма. Много места за криене има, предполагам.

— По-голямата част е била построена години след крушението на „Калипсо“. Построена е благодарение на уискито. Поколение след поколение, заедно със спиртните фабрики, складовете, административните помещения.

— Не сте влезли в семейния бизнес — отбеляза Шерилин, докато се катереха нагоре.

— Сестра ми е по тази част. Добра е в това. А аз ще бъда Ландън в Блъф Хаус. Винаги е имало един тук — обясни. — Винаги, още откакто на тази скала е имало само каменна къщурка.

— Традиции.

— Важни са.

— Затова се върнахте в къщата в Бек Бей за пръстена на баба си.

— Не беше семейна собственост, дори и в предбрачното споразумение беше упоменато ясно. Но по онова време нямах доверие на Линдзи.

— Че защо бихте имали?

— Пръстенът принадлежеше на Ландън. Даде ми го баба ми да го връча на съпругата си като символ, че е част от семейството. Линдзи не уважи това. А аз бях бесен — добави, като затвори вратата на мазето след тях. — Държах да си върна нещо, което ми принадлежеше. Пръстенът, сребърният сервиз — били са в семейството от двеста години. Картината… това беше тъпо — призна. — Но не исках да й оставя нещо, което съм купил с любов, след като тя ме беше предала. Тъпо, защото след всичко… Дори не мога да погледна тази картина.

— Всичко това говори във ваша полза. Влезли сте, взели сте пръстена, само него. Всичките бижута, които сте купили на съпругата си, сте оставили. Не сте ги взели, не сте ги разпилели из стаята, не сте ги хвърлили през прозореца. Не сте показали никакъв признак на агресивно поведение, нито пък предразположение към такова. Не сте агресивен човек, Илай.

Това го накара да се замисли за Съскайнд. За Линдзи, за баба си, за Абра.

— Може би.

Шерилин майчински го потупа по ръката.

— Не се променяйте. Резервирах си стая над бара. Ще поговоря с хазяйката за Дънкан и дали не е видяла някого с него. Понякога на боровинков мъфин хората успяват да си спомнят неща, за които не се сещат, когато разговарят с полицията. Искам да видя вилата на Абра и да огледам около имота на Съскайнд. Може да поговоря и с някои съседи, с продавачите в магазините. Трябва да си е купувал храна, а може би и стек бира.

— Да. Чакайте да се обадя на Абра.

Погледна към списъка върху кухненския плот и взе телефона.

— Това нейният график ли е?

— За днес.

— Заета жена.

Шерилин изчете графика, докато Илай говореше с Абра. Реши, че жена, понесла толкова дини под една мишница, сигурно поназнайва това-онова за доста хора. А това би могло да е от полза.

— Каза да вземете ключа от съседите й — къщата вдясно от нейната. Морийн О’Мали.

— Страхотно. Оставям ви тези доклади. Имам копия. — Шерилин затвори куфарчето си и го вдигна. — Ще ви известявам редовно.

— Благодаря. Дадохте ми много храна за размисъл. — Докато я изпращаше към вратата, внезапно го осени. — Стек бира. Бира. Бар.

— Аз предпочитам наливна.

— Абра, второто проникване тук. Бяхме в бара — тя работи там в петък. Видяла е онзи човек. Непознат, не бил приятелски настроен. Поръчал си второ питие, но си тръгнал, преди да му сервират… А точно тогава съм влязъл аз.

— Може ли да го опише?

— Вътре е тъмно. Работиха с художник от полицията, но скицата не показва много. Обаче…

— Ако й покажете снимка на Съскайнд!… Струва си да се опита, има една в документите. Това само показва, че е бил в бара, което не е кой знае какво, предвид, че има къща тук. Но все пак е нещо.

Илай си даде сметка, че очаква повече. Кипна му от мисълта, че мъжът, с когото съпругата му бе изневерявала, може да я е убил. Може да е предизвикал падането на баба му, след което я е оставил да умре. Може да е нападнал Абра.

Беше влязъл неканен в Блъф Хаус. Всички в Уиски Бийч познаваха Ландън, така че купуването на къща тук беше преднамерено действие. Чиято цел беше да е близо до Блъф Хаус, сигурен беше в това.

Занесе документите в библиотеката, седна на старото бюро, сложи ги пред себе си и взе адвокатския си бележник, за да си води записки.

И се захвана за работа.

Когато Абра се върна малко след пет, той все още работеше и кучето, което я посрещна на вратата, я загледа с молба в очите.

— Илай.

— А? — примигна той и стреснато се обърна. — Ти се прибра.

— Да, прибрах се и всъщност малко закъснях. — Тя се приближи до бюрото, огледа купчините документи и бележките… и вдигна двете празни бутилки. — Две „Маунтин Дю“.

— Аз ще ги взема.

— Взех ги вече. Обядва ли?

— Ами…

— Изведе ли кучето?

— О… — Илай наведе глава и срещна тъжния поглед на Барби. — Залисах се.

— Две неща. Първо, няма да допусна отново да се изоставиш, да пропускаш хранения и да ги заместваш с отровножълти безалкохолни напитки и кафе. И второ, не ти е позволено да пренебрегваш кучето, което зависи изцяло от теб.

— Права си. Бях зает. Ще я изведа след минута.

В отговор Абра само се завъртя и излезе, а Барби я последва по петите.

— Мамка му. — Илай погледна бележките си и прокара ръка през косата си.

Не беше молил за кучето, нали така? Но го беше взел, така че… Изправи се, отиде до кухнята и я завари празна, с изключение на огромния сак на Абра върху плота. Погледна през прозореца и видя, че тя е извела кучето и вече са преполовили стълбите към плажа.

— Защо съм такъв кретен — измърмори. Награби якето си и любимата топка на Барби и излезе.

Когато ги настигна, двете бързо вървяха покрай прибоя.

— Бях се залисал — повтори той.

— Очевидно.

— Виж, получих много нова информация от детектива. Важно е.

— Важно е също здравето и доброто състояние на кучето ти, да не споменавам и твоето.

— Просто забравих, че е там. А и тя защо е толкова любезна? — Това прозвуча като обвинение и Илай мълчаливо се извини на кучето. — Ще й се реванширам. Обича да гони топката. Видя ли? — Откачи каишката. — Барби, дръж! — И метна топката към водата.

Кучето се втурна след нея на крилете на щастието.

— Видя ли? Прощава ми.

— Тя е куче. Ще ти прости почти всичко. — Абра отстъпи от обсега на прекалено измокрената Барби, която се върна да остави топката на пясъка.

Илай я вдигна и отново я хвърли.

— Сети ли се поне да я нахраниш? Купичката й за вода беше празна.

— По дяволите. — Добре де, здравата се беше издънил. — Няма да се повтори. Бях…

— … се залисал — довърши тя. — Значи забрави да сипеш вода на кучето си и да го разходиш, забрави да ядеш. Предполагам, че не си и писал. Вместо това си изхабил цялото си време и енергия да търчиш подир убийства и съкровища.

Проклет да бъде, ако се извини точно за това.

— Имах нужда от отговори, Абра. Мислех, че и ти ги искаш.

— Искам ги. — Тя се опита да се успокои, а той отново залиса кучето с топката. — Искам ги, Илай, но не и с цената на възстановяването ти.

— Нещата не стоят така. Само един следобед беше, боже мой. Следобед, който ми отвори всички врати към местата, които трябва да проуча. Защото възстановяването не е достатъчно, ако човек е в неведение.

— Разбирам. Наистина. И може би прекалих… освен по отношение на кучето, защото там нямаш извинение.

— Колко жалък искаш да се чувствам?

Абра го обмисли. Погледна го, погледна и Барби.

— Много жалък, заради кучето.

— Мисията ти е изпълнена.

Тя въздъхна, събу се, нави крачолите си до коленете и нагази в прибоя.

— Тревожа се за теб. Много. Това е проблем за мен, Илай, че толкова се тревожа за теб.

— Защо?

— По-лесно ми е просто да си живея живота. Опитвала съм това — добави и отметна от лицето си разпилените си от вятъра коси. — По-лесно е просто да си живееш живота, отколкото пак да направиш стъпка напред, да рискуваш отново. И е страшно, когато изглежда, че не можеш да спреш да правиш стъпки. Аз май не мога да се спра.

Посоката, която разговорът пое, го обърка и го накара да се почувства малко неспокоен.

— Никога не съм си мислил, че някой може да бъде толкова важен за мен като теб. Това е малко плашещо.

— Не съм сигурна дали някой от нас би се чувствал така, ако се бяхме срещнали преди години. Ако бяхме такива, каквито сме били тогава. Ти успя да се измъкнеш от бездната, Илай.

— Получих помощ.

— Не мисля, че хората приемат помощ, освен ако не са готови за това, все едно дали го съзнават, или не. Ти беше готов. Сърцето ме боли, като се сетя колко тъжен, уморен и мрачен беше, когато се върна в Уиски Бийч. Ще ме заболи отново да те видя такъв.

— Това няма да стане.

— Искам да получиш своите отговори. И аз ги искам. Просто се боя да не те запратят в онази бездна или да те превърнат в човек, когото не познавам. Егоистично е, но те обичам такъв, какъвто си сега.

— Добре, добре. — Илай помълча малко, за да подреди мислите си. — Аз съм този, който забравя, залисва се в работа и се учи да харесва факта, че има някого, който му напомня да не се залисва толкова. Не съм толкова различен в сравнение с преди всичко това да се случи. Но случилото се някак ме събра. Не искам да съм ти проблем, но не отивам никъде. Намирам се на мястото, където искам да бъда. Ето в този отговор съм сигурен.

Абра отново отметна косите си и наклони глава.

— Разкарай някоя вратовръзка.

— Моля?

— Разкарай някоя вратовръзка. Една вратовръзка, по твой избор. И ме остави да прочета една глава от книгата. Една глава, също по твой избор. Символично. Изхвърляш нещо от преди, предлагаш ми нещо от сега.

— И това решава проблема?

Тя завъртя китка.

— Ще видим. Сега ще измисля нещо за вечеря, за да съм сигурна, че ще ядеш. — Сръга го с пръст в стомаха. — Все още си кльощав.

— То и по тебе няма много месо.

За да й докаже, я вдигна във въздуха и я разсмя. Абра обви крака около кръста му.

— Значи ще имаме наистина голяма вечеря.

Тя притисна устни към неговите и продължи да се усмихва, след като той я върна на земята. Тъкмо се съвземаше, когато го видя, че се кани да се гмурне.

— Недей! Илай!

Втурна се след него към прибоя, спъна се и падна. Задъхана, успя да се изправи точно преди следващата вълна да удари и да я повали.

Като се смееше като маниак, Илай отново я изправи.

— Исках да видя какво е.

— Мокро. И студено.

Отметна назад подгизналата си коса, докато развълнуваното куче плуваше около тях. Усети, че импулсивното детинско действие на Илай бе премахнало раздразнението и нервността.

— Кретен.

— Русалка. — Той я придърпа към себе си. — Значи така изглеждаш. Точно както си и мислех.

— Тази русалка има крака, които в момента замръзват. И пясък по твърде неудобни места.

— Това ми звучи като предстоящ продължителен горещ душ. — Стисна ръката й и я издърпа на брега. — Ще ти помогна с пясъка. — Отново се засмя, когато вятърът ги блъсна. — Боже! Студено е. Идвай, Барби.

Хлътнала. Ето това беше, реши Абра. Просто беше хлътнала. Успя да намери обувките си, докато бягаха през плажа.