Нора Робъртс
Уиски Бийч (28)

28.

С прибрана коса и навити до лактите ръкави, Абра режеше картофи в тенджерка. Вдигна поглед, щом Илай влезе в кухнята.

— Как мина?

— Трудно.

— Съжалявам, Илай.

Той само сви рамене.

— По-трудно беше за него, отколкото за мен, предполагам. Всъщност по-добре познавам жена му. Беше помощник-адвокат в старата ми фирма. Той преподава история в Харвард, а също и генеалогия. Играехме баскетбол два пъти месечно, пили сме по някоя бира тук и там. Това е всичко.

Според Абра това беше достатъчно човек да бъде удостоен с малко лоялност и съпричастие.

— Все едно. След първоначалната неловкост и напрежение и свръхентусиазираното „радвам се, че те чувам, Илай“, той се съгласи да го направи. Всъщност мисля, че се чувства достатъчно виновен, за да го превърне в свой приоритет.

— Добре. Това помага да се уравновесят везните.

— Защо тогава ми се ще да ударя нещо?

Абра огледа картофа, който току-що беше накълцала злобно на няколко неравномерни части. Знаеше прекрасно как се чувства той.

— А защо вместо това не идеш да повдигаш малко тежести? Ще ти отвори апетит за пълнените свински пържоли и огретена от картофи и зелен фасул. Мъжествено празнично ястие.

— Може и да го направя. Трябва да нахраня кучето.

— Вече я нахраних. Сега се е проснала на верандата и гледа как хората шетат в това, което смята за свой двор.

— Трябва да ти помогна.

— Изглеждам ли така, сякаш искам помощ?

Това го накара да се усмихне.

— Не.

— Иди и спортувай. Харесвам мъжете ми да са мускулести.

— В моя случай може да ти се наложи да изчакаш.

 

 

В гимнастическия салон здравата се изпоти, за да пребори чувството на безсилие и депресията, които вървяха ръка за ръка. Когато душът отми остатъците им, се почувства облекчен.

Разполагаше с това, което му трябва — експерт, който да разреши проблема. Ако вината помогнеше, това нямаше или не би трябвало да има значение.

Без много да му мисли, Илай взе Барби на разходка до градчето. Направи му впечатление, че хората го заговарят, викат го по име и го питат как е, без да подхождат предпазливо и неловко, както беше свикнал.

Купи букет лалета с цвят на патладжан. На връщане махна на Стоуни Трибет, когато възрастният човек излезе от бара.

— Да те черпя бира, момче?

— Не сега. Чакат ме за вечеря. Обаче ми запази място за петък.

— Готово.

И това, даде си сметка Илай, превръщаше Уиски Бийч в негов дом. Място в бара в петъчната вечер, небрежен поздрав, вечеря на печката и увереността, че жената, за която те е грижа, ще се усмихне, когато й подариш цветята.

И тя се усмихна.

Лалетата стояха до свещите върху масата на верандата, прибоят шумеше, а звездите проблясваха. Шампанското пускаше мехурчета и точно там, точно в този миг Илай почувства, че всичко е наред в света му.

Беше се завърнал у дома. Съблякъл бе твърде тясната кожа, отворил беше нова книга, затворил бе кръга… всяка аналогия вършеше работа. Беше там, където искаше да бъде, с жената, с която искаше да е, правеше това, което го караше да се чувства цял, истински.

На верандата си имаше цветни лампички и вятърни звънчета, саксии с цветя… и куче, което спеше до стълбите към плажа.

— Това е…

Абра вдигна вежди.

— Какво?

— Както трябва. Просто както трябва.

И когато тя му се усмихна отново, наистина беше така. Просто както трябва.

По-късно, когато къщата утихна и Абра лежеше в обятията му, Илай не можеше да разбере защо сънят го отбягва. Заслуша се в ритъма на дишането й и в приглушеното сънено скимтене на Барби, която май сънуваше, че гони червената си топка в морето.

Заслуша се в Блъф Хаус и си представи как баба му се буди нощем от някакъв необичаен шум.

Накрая стана и реши да слезе долу, за да си вземе книга. Вместо това се качи на третия етаж за тестето с документацията. Седна край картонената маса с адвокатския си бележник и лаптопа.

През следващите два часа чете, пресмята, проверява данни, сравнява домашните счетоводни книжа с търговските дневници.

Главата му запулсира, но той разтърка очи и продължи да чете. Все пак беше учил право. Но наказателно, а не търговско, нито пък счетоводство или мениджмънт.

Трябваше да остави това на баща си или сестра си. Не можеше обаче да се откъсне.

Предаде се към три сутринта. Очите му сякаш бяха пълни с пясък, слепоочията му пулсираха, шията го болеше.

Но вече знаеше. Беше разбрал.

Трябваше му време, за да помисли. Слезе до кухнята и извади аспирин от шкафа. Изпи чашата с вода като умиращ от жажда човек и излезе на терасата.

Благоуханният вятър се плъзна по него. Ухаеше на море и на цветя. Цялото небе бе осеяно със звезди, ярката, почти пълна луна огряваше всичко.

А там, на скалния нос, под който беше загинал един човек, фарът на Уиски Бийч изпращаше спасителния си лъч.

— Илай? — Облечена в бял като луната халат, Абра излезе навън. — Не можеш да спиш ли?

— Не.

Вятърът накъдри халата й, развя къдриците й и лунната светлина засия в очите й.

Кога беше станала толкова красива?

— Имам малко чай, който може и да помогне.

Приближи се до него и се пресегна, за да разтрие раменете му и да освободи напрежението. Когато срещна погледа му, загриженото й изражение се смени с любопитство.

— Какво има?

— Доста неща. Много неочаквани и големи неща в един дори още по-неочакван куп с книжа.

— Защо не седнеш? Ще мога да те разтривам, докато ми разказваш.

— Не — хвана ръцете й той и ги задържа между дланите си. — Просто ще го кажа. И аз те обичам.

— О, Илай. Знам.

Не тази реакция беше очаквал. Всъщност май беше малко дразнещо.

— Наистина?

— Да. Но, за бога… — Обви ръце около него и притисна лице към рамото му. — Толкова е прекрасно, че те чувам да го казваш. Мислех си, че няма да е хубаво, ако не ми го кажеш. Но не знаех, че чувството ще е такова. Откъде можех да знам? Ако знаех, щях да те гоня като вълк, за да изтръгна тези думи от теб.

— Но откъде знаеше, след като не съм ти го казвал?

— Когато ме докосваш, когато ме гледаш, когато ме прегръщаш, го чувствам. — Изгледа го с насълзени очи. — А и не бих могла да те обичам толкова, ако ти също не ме обичаше. Нямаше да се чувствам толкова прекрасно с теб, ако не знаеше, че ме обичаш.

Разроши косите й, всички ония диви къдрици, и се зачуди как е успявал да живее дори и ден без нея.

— Значи само ме чакаше да си призная?

— Само чаках теб, Илай. Мисля, че те чаках, откакто дойдох в Уиски Бийч, защото ти беше единственото, което липсваше на това място.

— Ти знаеш какво е правилно. — Притисна устни към нейните. — Точно какво трябва да се направи. В началото адски ме уплаши.

— Знам, и аз се уплаших. Но сега? — От очите на русалката потекоха сълзи и заблестяха на лунната светлина. — Чувствам се изключително безстрашна. Ами ти?

— Аз се чувствам щастлив. И искам да те направя толкова щастлива, колкото съм и аз.

Премахна сълзите й с целувка.

— Вече ме направи. Нощта е прекрасна… всъщност денят, предполагам. Още един прекрасен ден. — Тя отново притисна устни към неговите. — Нека да си дадем още прекрасни дни.

— Обещавам.

А Ландънови изпълняват обещанията си, каза си Абра. Отмаляла се притисна към него.

— Ние се намерихме един друг, Илай. Точно когато и точно където трябваше да бъдем.

— Дали не е някаква карма?

Тя се разсмя.

— Дяволски си прав, карма е. Затова ли не можеш да спиш? Защото внезапно си приел кармичния си път и си искал да ми го кажеш?

— Не. Всъщност не знаех, че ще го кажа, докато ти не дойде тук при мен. Само като те погледнах, и то просто ми дойде, ей така.

— Трябва да се връщаме в леглото. — Усмивката й беше пълна с обещание. — Обзалагам се, че мога да ти помогна да заспиш.

— Ето още една причина да те обичам. Винаги ти идват прекрасни идеи.

Но когато хвана ръката й, си спомни.

— Господи, залисах се.

— То си ти е навик.

— Не, имам предвид, че забравих защо всъщност излязох, защо не можах да заспя. Качих се горе и започнах да се ровя из книжата — документацията, сметките.

— Всички онези числа и колонки? — Абра инстинктивно вдигна ръце да разтрие слепоочията си. — Това би трябвало да те приспи само след пет минути.

— Намерих я, Абра. Открих Зестрата на Есмералда.

— Какво? Как? За бога, Илай! Ти си гений! — Прегърна го и затанцува. — Къде е?

— Тук.

— Но къде тук и ще ми трябва ли лопата? Еха! Трябва да предадем съкровището на Хестър, на семейството ти. Трябва да се опази и… сигурно има начин да се открият наследниците на Есмералда и да станат част от откритието. Музеят на Хестър. Можеш ли да си представиш какво означава това за Уиски Бийч?

— А пък аз си мислех да избягам с него.

— Виж, Илай, помисли си само. Открито е съкровище след повече от два века. Можеш да напишеш друга книга — за него. За всички онези хора, които ще могат да го видят. Родителите ти ще могат да заемат експонати на Смитсониън, Метрополитън, Лувъра.

— Значи така правиш? Даряваш, заемаш, разпределяш?

— Ами да. Принадлежи на вековете, не е ли така?

— По един или друг начин. — Омаян от нея, Илай се взря в сияещото й лице. — Не го ли искаш? Поне някаква частица от него?

— Ами… Сега като спомена, не бих казала „не“ на нещо красиво — засмя се Абра и се завъртя. — Ох, само си помисли за историята, за разкритата загадка, за освободената магия. Но къде е? И кога ще можем да го приберем?

Илай се обърна към нея и разпери ръце.

— Вече сме го взели. Вече е опазено. Абра, това е Блъф Хаус.

— Какво? Не разбирам.

— Предшествениците ми не са били такива алтруисти и филантропи като теб. Не само че са го задържали, ами са го и похарчили. — Посочи й къщата. — Не е построена само от уискито, а и от пиратското имане. Разширението на фабриката, на къщата, първите обновления, дървеният материал, камъкът, работната ръка.

— Казваш ми, че са продали съкровището, за да разширят бизнеса си и да построят къщата?

— Станало е постепенно, ако съм разчел правилно разходните документи. В продължение на едно или две поколения, като започнем от коравосърдечните Роджър и Едуин.

— О. Трябва да го приема. — Абра отметна косите си и според него отхвърли екзалтираните си мисли за музеи и споделяне. — Блъф Хаус е Зестрата на Есмералда.

— В същността си. Иначе сметките не излизат, ако разгледаш внимателно приходите и разходите. Твърди се, че немалка част от фамилното ни богатство се дължи на хазарта. Предците ми обичали да играят и били късметлии. Освен това били умни бизнесмени. После войната, възстановяването. Всичко това е ясно, но комарджиите имат нужда от залог.

— Сигурен си, че е било съкровището.

— Логично е. Искам и Триша да погледне и да анализира, искам да намеря и Джеймс Фицджералд. Сметките излизат, Абра. Съкровището е в стените, камъка, стъклото, фронтоните. По свой начин Роджър и Едуин са платили всичко това с него, защото са го смятали за свое.

— Да — кимна отново тя. — Мъже, които могат да заличат от живота си дъщеря, сестра, биха го сметнали за свое. Разбирам.

— Брум е дошъл с него в Уиски Бийч, а Уиски Бийч е бил техен. Дали са му подслон, а той обезчестил Виолета — дъщерята, сестрата. Така че са взели онова, което е откраднал, и са построили това, което са искали.

— Безскрупулно — прошепна тя. — Безскрупулно и грешно, но… някак поетично, нали? И по някакъв начин с щастлив край. Как се чувстваш?

— Сигурно много е построено върху кръв и предателство. Не можеш да промениш историята, така че живееш с нея. Къщата е оцеляла. Семейството — също.

— Хубава е къщата. Семейството — и то. Мисля, че и двете са повече от една история.

— Безскрупулно и грешно — повтори той. — Мога само да съжалявам за това. Убийството на Линдзи също беше безскрупулно и жестоко. Сега мога да опитам единствено да открия истината. Може би така е справедливо.

— Ето затова те обичам — тихо каза тя. — Твърде късно е да звъним на Триша, а не мисля, че ще можем да заспим. Ще направя омлет.

— Ето затова те обичам.

Разсмя се, обърна се към нея и я придърпа към себе си. А когато отмести погледа си от лицето й, замръзна.

Долу на носа забеляза проблясваща светлина.

— Чакай.

Отиде бързо до телескопа и погледна през него. Изправи се и се обърна към Абра.

— Върнал се е.

Като го стискаше за ръката, тя също се наведе да погледне.

— Желаех това, за да се свърши най-сетне, но сега… Всъщност чувствам се по същия начин. Сега трябва да направим нещо. — Когато се изправи, усмивката й беше студена и свирепа. — Да счупим малко яйца.

Докато тя се занимаваше с това, а Илай правеше кафето, му хрумна, че това би могла да бъде всяка една сутрин, дори да почваше още от пет. Двама влюбени — нещо ново, свежо и вдъхновяващо — приготвят закуска.

Оставаше единствено да пуснат убиеца вътре.

— Можем да се обадим на Корбет — каза Абра, докато миеше малини. — Можем да му разкажем какво си открил.

— Да, можем.

— Но едва ли ще помогне много, ако му разкажем за мъжа, когото видях в бара.

— Мъжът, с когото Линдзи ми изневери и който е купил имот в Уиски Бийч.

— Което според адвокат Ландън няма да издържи в съда.

Илай я изгледа и постави кафето й на плота.

— Все пак е стъпка.

— Малка и при много бавен ход. Освен това Съскайнд ще разбере, че вече знаеш. Това не му ли дава възможност да предприеме някакви мерки?

— Тази стъпка може да го стресне, може дори да го подтикне да напусне Уиски Бийч. Заплахата тук ще бъде елиминирана, докато разследването по убийството на Дънкан продължава, а ние ще можем да направим следващите стъпки, за да разберем повече за фактите относно съкровището, Едуин Ландън, Джеймс Фицджералд и така нататък.

— „Да разберем за фактите относно“ не е ли образец за адвокатско говорене?

— Дори когато практикувах, сарказмът не ме притесняваше.

Абра сложи малко масло в сгорещения тиган и се усмихна, когато то зацвърча.

— Колко е тънка линията между истината и сарказма! Но да действаме. Имаме възможност да докажем, че Съскайнд е човекът, проникнал в Блъф Хаус. Да докажем не само че стои зад падането на Хестър, което според мен е много важно и за двама ни, ами показва връзката му с Дънкан. Ако успеем да ги свържем, ще можем лесно да го обвиним и в убийство.

— Доста слаби места има в този план.

Тя изсипа разбитите яйца в тигана.

— В продължение на година те тормозиха заради убийството на Линдзи, като не разполагаха нито с причина, нито с доказателство. Бих казала, че подаваме ръка на кармата и ще нахраним със същата гозба човека, участвал в това.

— Карма да не е друга дума за отмъщение?

— Зависи как ще погледнеш.

Абра подреди яйцата, плодове и филии пълнозърнест хляб, който беше опекла.

— Защо да не закусваме в дневната? Можем да гледаме изгрева.

— Дали ще е сексистко, ако преди това кажа, че обичам да те гледам как приготвяш закуска, особено в тоя халат?

— Щеше да е сексистко, ако го очакваше или го изискваше от мен. — Абра бавно прокара пръсти по халата си. — Но това, че ти харесва, означава, че имаш добър вкус.

— И аз така си помислих.

Понесоха чиниите и кафето в дневната и седнаха срещу широкия еркерен прозорец. Абра гребна от яйцата.

— За да продължа тази мисъл — добави тя, — щеше да е сексистко от твоя страна, ако се опитваше да ме държиш далеч от пътя си и в безопасност, докато следваш плана си да примамиш Съскайнд в къщата.

— Нищо такова не съм казал.

— Влюбената жена умее да чете мисли.

Илай от все сърце си пожела това да не е вярно, макар тя вече да беше показала подобни умения, и то по-често, отколкото му харесваше.

— Ако опитът да го примамим проработи, не би имало нужда да бъдем тук и двамата.

— Добре. Ти къде ще си, докато аз го следя с камерата по коридора? — с невинно изражение пъхна малинка в устата си Абра. — Трябва да мога да се свържа с теб колкото е възможно по-скоро.

— Много е досадно да се правиш на умница преди зазоряване.

— Така е и с всеки опит да опазиш малката женичка. Не съм малка и мисля, вече доказах, че мога да се пазя и сама.

— Когато започнах да говоря с теб за собствено разследване, още не знаех, че те обичам. Не бях… не знаех как да изразя всичко, което чувствам към теб. А това променя нещата. — Хвана я за ръката. — Променя всичко. Искам отговори. Искам истината за това, което се е случило с Линдзи, с баба, истината за всичко, което стана, откак се върнах в Уиски Бийч. Искам да разбера какво е станало преди двеста години. Но мога да зарежа всичко това, абсолютно всичко, ако реша, че търсенето на отговорите би могло да те нарани.

— Знам, че го мислиш, и просто… — сплете тя пръсти с неговите. — Просто ме трогва. Но и аз искам отговори, Илай. За нас. Така че нека оставим всеки да се грижи за себе си и да открием отговорите заедно.

— Ако останеш при Морийн, ще ти дам сигнал, когато и ако той се появи. После можеш да извикаш ченгетата. Те ще дойдат и ще го заловят на местопрестъплението.

— А ако съм с теб, ще мога да се обадя на полицията и оттук, докато пускаш прословутата си видеокамера.

— Просто искаш да идеш в тайния коридор.

— А кой не би искал? Той те нарани, Илай. Нарани моя приятелка. Би могъл да нарани и мен. Няма да вися при Морийн. Или сме заедно, или няма да стане.

— Звучи ми като ултиматум.

— Защото е такъв. — Абра изправи рамене. — Можем да спорим. Можеш да се ядосаш, аз — да се почувствам оскърбена. Но не виждам защо трябва да става така, особено в това прекрасно утро, когато сме влюбени. Както аз виждам нещата, ще ти пазя гърба и знам, че ти ще пазиш моя.

Какво можеше да отговори Илай на това?

— А ако не се получи?

— Отрицателното мислене е непродуктивно. Освен това историята и примерите сочат, че ще се получи. Хайде да свършим с това, Илай, или поне да го предадем на полицията. Да го обвинят за нахлуване с взлом и може би за разрушаване на собственост. И ще го разпитат за всичко останало.

Облегна се назад и продължи:

— И когато това стане, искам да видя лицето на Улф.

— Криеш някакво асо в ръкава си.

— Време е за карма.

— Добре. Но трябва да го обработим много внимателно, да се предпазим от случайности.

Абра сипа и на двамата по още една чаша кафе.

— Да обмислим стратегия.

Докато разговаряха, слънцето се показа над хоризонта и обсипа със злато тъмното море.

 

 

Просто поредният ден, си каза Илай, когато Абра излезе за сутрешния си курс. Или поне така щеше да се стори на всеки, който наблюдаваше движението, влизанията и излизанията от Блъф Хаус.

Разходи кучето, потича по плажа и огледа обстойно Сандкасъл. За да зарадва Барби, а и за да си състави по-ясна картина, прекара известно време, като й хвърляше топката и я оставяше да си играе във водата.

Щом се прибраха, Барби се излегна на слънчевата веранда, а Илай се обади на сестра си.

— Свързахте се с лудница Бойдън. Как си, Илай?

— Доста добре. — Дръпна телефона от ухото си, когато нечии свирепи писъци за малко да му спукат тъпанчето. — Какво, за бога, е това?

— Селена силно протестира, задето в момента е наказана — повиши глас и Триша, така че Илай още повече отдалечи телефона. — И колкото повече Сели пищи и се държи зле, толкова по-дълго ще е наказана.

— Какво е направила?

— Реши, че не иска ягоди за закуска.

— О, добре де, това не означава…

— И ги хвърли по мен, заради което в момента е наказана, аз трябва да си сменя блузата, а това означава, че тя ще закъснее за детската градина, а аз — за работа.

— Ясно. Не улучих времето. Ще ти се обадя по-късно.

— И без това вече сме закъснели, а аз трябва да се успокоя, та моето любимо дете да не отнесе един ягодов шамар. Какво има?

— Разрових се в някои стари документи и търговски дневници в къщата. Наистина стари, от края на осемнайсети век и началото на деветнайсети. Изчетох ги много внимателно и стигнах до някои интересни заключения.

— Например?

— Надявам се да намериш време да ги видиш сама и ще разберем дали заключенията ти се припокриват с моите.

— Защо не ми дадеш жокер?

Наистина му се искаше. Обаче…

— Не искам да ти влияя. Май се натъкнах на някаква жила.

— Спечели вниманието ми. Ще се радвам да си поиграя с тях.

— Да ти сканирам няколко страници, просто за начало? Бих могъл да дойда, вероятно в края на седмицата, и да ти донеса документите.

— Би могъл. Или пък с Макс и наказаната в момента Сели можем да дойдем в петък вечерта, да изкараме уикенда на плажа, а аз да разгледам документите.

— Още по-добре. Но няма да има ягоди, щом водят до такива реакции.

— По принцип ги обича, но момиченцата си имат своите настроения. Отивам да й сваля оковите и тръгваме. Прати ми каквото можеш, а аз ще погледна.

— Благодаря. И… късмет.

Следвайки сутрешния си план, Илай отиде да вземе лаптопа си. Седна на верандата, откъдето се откриваше гледка към Сандкасъл, сложи вярната бутилка „Маунтин Дю“ на масата и се зае да преглежда имейлите си.

Първо отвори един от Шерилин Бърк и започна да чете доклад за Джъстин Съскайнд.

Човекът не прекарваше дълго време на работа. Имаше много срещи извън офиса. Най-интересното, на което Илай се натъкна, беше посещението му в адвокатска кантора, където разговарял със специалист по недвижими имоти. След разговора излетял навън, очевидно вбесен.

— Не си получил отговорите, които си искал — измърмори Илай. — Знам точно как си се чувствал.

После изчете как Съскайнд е взел децата си от училище, завел ги в парка, после на вечеря и след това — вкъщи. Кратката среща със съпругата му не преминала по-добре, отколкото тази с адвоката, и той си тръгнал с ясното желание по-бързо да се омете оттам.

В десет и петнайсет предната вечер излязъл от апартамента си с куфар, куфарче и някаква кутия. Потеглил на север и спрял в денонощен магазин, за да купи половин килограм телешка кайма.

След час спрял отново и отбил от магистралата към друг денонощен магазин, за да купи кутия отрова за плъхове.

Телешка кайма. Отрова.

Без да чете повече, Илай скочи.

— Барби!

За миг се паникьоса истински, когато не я видя на верандата. Щом хукна навън, тя се изправи от мястото си до стъпалата към плажа. Размаха весело опашка и се отправи към него.

Илай се свлече на колене и я прегърна. Осъзна, че любовта понякога се появява бързо, но това не я правеше по-малко истинска.

— Изрод. Копеле. — Все още на колене, Илай й се остави да го ближе. — Няма да те нарани. Няма да го оставя да те нарани. Оставаш с мен, моето момиче.

Отведе я до масата.

— Ще стоиш тук, с мен.

В отговор Барби положи глава в скута му и въздъхна от удоволствие.

Илай изчете остатъка от доклада и върна отговор, който започваше така:

„Копелето планира да отрови кучето ми. Ако си в Уиски Бийч, не идвай тук. Не искам да се зачуди коя си. Готов съм да го изчакам да направи следващия ход.“

После описа накратко разкритията, които беше направил, както и действията, които планираше. Не включи желанието си точно в тази минута да иде и да смели Съскайнд от бой.

Все още вбесен, Илай се прибра заедно с кучето вътре, за да продължи работата си.

— Вече няма да излизаш сама, докато онова копеле не иде зад решетките.

Телефонът му звънна. Не се изненада, като видя, че го търси Шерилин.

— Илай е.

— Здравей. Да поговорим за идеята ти.

Чу неизказаното „глупако“ и сви рамене.

— Добре. Да поговорим.

Взе да крачи из къщата, докато разговаряха, защото това му напомняше за какво се бори. И щеше да се бори, дори да не му се удадеше възможността за физическа разправа.

Качи се на третия етаж и отиде до еркера, където си представяше, че ще пише някой ден, когато спечели битката, когато ще е сигурен в безопасността на тези, които обича, и когато ще си е върнал самоуважението.

— Някои от аргументите ти са убедителни — каза на Шерилин.

— А ти няма да се вслушаш в тях.

— Ще се вслушам, ти не грешиш. Работата обаче е там, че ако отстъпя и оставя полицията или пък теб да се разправяте с всичко, се връщам там, където бях преди година. Просто ще оставя нещата да се случват, ще се оставя обстоятелствата да ми диктуват, а не аз на тях. Не мога да се върна пак в тази точка. Трябва да го направя заради себе си, заради семейството си. И най-сетне, искам той да го разбере. Имам нужда от това, когато си мисля за Линдзи, за баба, за тази къща.

— Не си повярвал на съпругата му.

— Не.

— Какво съм пропуснала?

Илай постави ръката си върху главата на Барби, която легна срещу него.

— Каза ми, че имаш деца. Омъжена си.

— Така е. И?

— Колко пъти?

Тя се разсмя.

— Само веднъж. Добре се получи.

— Възможно е. Не си преминала през тъмнината. Може да бъркам и да си въобразявам. Но не вярвам. Единственият начин да го разбера, е да го приклещя вътре. И ще го направя тук, на моя територия.

Тя въздъхна.

— Мога да помогна.

— Да, мисля, че можеш.

Когато приключиха разговора, Илай се почувства някак олекнал.

— Знаеш ли какво? — каза на кучето. — Ще поработя два часа, за да си припомня какъв би трябвало да е животът ми. А ти ще стоиш при мен.

Остави миналото и това, което би могло да дойде с него, и слезе в кабинета си, за да се отдаде на настоящето.