Нора Робъртс
Уиски Бийч (11)

11.

Стана призори, като успя да се изтръгне от съня. В него гледаше надолу към потъналата в кръв Линдзи, която лежеше с широко отворени очи на скалите под фара на Уиски Бийч.

Нямаше нужда от психоаналитик да разгадае причината за кошмара.

Нямаше нужда и от професионален треньор, който да му каже, че всяка кост, всеки мускул, всяка скапана клетка на тялото му го боли, защото беше прекалил с фитнеса предния ден.

И понеже нямаше кой да го чуе, си позволи да постене, докато се добере до душа с надеждата, че горещата вода ще отмие поне малко от страданието му.

Изгълта и три обезболяващи.

Слезе долу, направи си кафе и го изпи, докато проверяваше имейла си. Сети се, че е време отново да пише на семейството си. Искаше му се да спести дори споменаването на потрошени мъртви тела, но по-добре би било да го научат от него.

Вестите винаги те застигат. А лошите пристигат първи.

Захвана се да съчинява. Увери близките си, че къщата е безопасна, че всичко е наред. Ако замажеше смъртта на бостънския детектив, нямаше да е лъжа. За бога, че той така и не беше виждал човека. Преднамерено остави впечатлението за инцидент. А можеше и да е инцидент все пак.

И за миг не бе повярвал на това, но защо да тревожи семейството си?

Продължи с напредъка си в писането, разказа за времето, пошегува се с книгата за „Калипсо“ и съкровището, която беше прочел.

Прегледа писмото два пъти, решен да омаловажи лошите вести, и завърши с приповдигнато настроение и позитивизъм. Изпрати го.

Спомни си за сестра си и сделката им и изпрати нов имейл, само до Триша.

„Виж, не редактирам… много. Къщата е подсигурена, местните ченгета постоянно са наоколо. На този етап изглежда така, сякаш някакъв задник копае за митично съкровище. Идея нямам какво е станало с човека от Бостън, дали е скочил, паднал, или е бил бутнат от скалата от отмъстителния призрак на капитан Брум.

Тук съм добре. По-добре от добре. И когато полицаите дойдат, а аз знам, че ще дойдат, ще се оправя с тях. Готов съм.

Така че спри да се мръщиш на монитора. Знам, че го правиш. Иди и си намери друг, за когото да се тревожиш.“

Това щеше да свърши работа. Е, може би Триша малко щеше да се ядоса, а може би щеше и да се развесели. Илай се надяваше да му повярва, че й е казал истината. Взе си втора чаша кафе и поничка, седна на бюрото, отвори файла с книгата си и се остави историята да го погълне, докато слънцето се издигаше над морето.

Пресегна се към бутилката „Маунтин Дю“ и последните две курабийки, когато звънецът на вратата, който никой не използваше, отекна с първите акорди от „Одата на радостта“ — любимата мелодия на баба му.

Забави се, докато затвори файла, прибра изпитата до половина бутилка в хладилника в кабинета си и тръгна надолу, когато звънецът отново се обади.

Очакваше пред вратата да завари полицай. Не очакваше да са двама, нито пък нерадостно познатото лице на детектив Арт Улф от Бостън.

По-младият — с младежка подстрижка, квадратно лице, ведри сини очи и изваяно от фитнеса тяло — му показа значката си.

— Илай Ландън?

— Да.

— Аз съм детектив Корбет от полицейското управление в Есекс. Вярвам, познавате детектив Улф.

— Да, срещали сме се.

— Искаме да поговорим с вас.

— Добре.

В пълно противоречие със съветите на адвоката си, Илай се отдръпна, за да ги пусне да влязат. Вече беше взел решение, пък и самият той беше адвокат, дявол да го вземе. Разбираше идеята — запази мълчание, обади ми се, нека отправят въпросите си към мен.

Но не можеше да живее така. Не можеше и нямаше да живее така.

Ето защо ги покани в голямата гостна.

По-рано беше напалил камината и огънят кротко тлееше, като добавяше уют към атмосферата на удобната стая, пълна с антики и картини. Тя сякаш приветстваше със светлината, лееща се от високите прозорци, с градината зад тях, където се поклащаха яркозелените стръкове на нарцисите, сред които искреше единственият осмелил се да се покаже жълт цвят.

Тук се чувстваше на своя територия. Готов да се възправи срещу бъдещето и да покаже истинското си лице.

— Бива си я къщата — отбеляза Корбет. — Виждал съм я отвън и определено прави впечатление. И отвътре не лъже.

— Домът е там, където човек си окачва шапката. Ако има такава. Заповядайте, седнете.

Бързо си направи вътрешна самооценка. Дланите му не бяха влажни, сърцето му не препускаше, гърлото му не беше пресъхнало. Все добри знаци.

Но все пак, докато гледаше изражението на булдог, така характерно за Улф, и студените му безчувствени кафяви очи, реши да бъде внимателен.

— Оценяваме, че ни отделяте време, господин Ландън. — Корбет внимателно огледа стаята и Илай, докато си избираше стол. — Може би сте чули, че имахме инцидент.

— Чух, че вчера край фара е намерено тяло.

— Точно така. Вярвам, че сте познавали починалия. Кърби Дънкан.

— Не, не го познавах. Никога не сме се срещали.

— Но сте знаели за него.

— Знам, че е казал, че е частен детектив от Бостън и че е разпитвал за мен.

Корбет извади бележника си — повече като извинение за присъствието си, отколкото наистина да си записва, досети се Илай.

— Не е ли истина, че сте заявили на полицията, че вярвате, че Кърби Дънкан е проникнал в тази къща вторник вечерта?

— Това беше първата ми мисъл, когато научих за взлома, и дадох името му на полицая. Полицай Винсънт Хенсън. — „Както много добре знаете.“ — Все едно. Жената, която е била нападната при взлома и се е срещала с Дънкан по-рано, убедено заяви, че не е бил той, тъй като нападателят й бил по-висок и по-слаб. В допълнение, когато полицай Хенсън е разговарял с Дънкан същата вечер, детективът му е показал касови бележки, с които доказал, че по време на проникването е бил в Бостън.

— Сигурно ви е вбесил, като е дошъл тук и е взел да се рови.

Илай изгледа Улф. Това не е просто учтив разпит, помисли си.

— Не бях щастлив от факта, но повече се чудех кой го е наел да дойде тук, да ме следи и да разпитва.

— Лесният отговор е, че някой има интерес да разбере какви са ви намеренията.

— А лесният отговор на това е, че възнамерявам да се приспособя, да работя и да се грижа за Блъф Хаус, докато баба ми се възстанови. И тъй като Дънкан не би могъл да докладва нищо по-различно на клиента или клиентите си, следва да заключа, че са си дали парите на вятъра. Но изборът си е техен.

— Убийството на съпругата ви още е отворено, Ландън. Все още сте под наблюдение.

— О, наясно съм. Точно както съм наясно колко чисто и удобно ще бъде, ако успеете да ме забъркате във второ разследване за убийство.

— Кой е казал, че говорим за второ убийство?

Нагло копеле, каза си Илай, но запази тона си спокоен.

— Вие сте от отдел „Убийства“. Ако вярвате, че смъртта на Дънкан е била инцидент, нямаше да сте тук. Това означава, че или е убийство, или обстоятелствата около смъртта са подозрителни. Бил съм криминален адвокат. Знам как се действа в такива случаи.

— Да. Да, знаете как да извъртате.

Корбет вдигна ръка.

— Можете ли да потвърдите местонахождението си, господин Ландън, между полунощ и пет сутринта в петък.

— Петък сутринта? Заминах за Бостън в четвъртък. Вечерях с родителите си, когато ми се обадиха, че тук е имало влизане с взлом. Карах право дотук. Мисля, че стигнах към единайсет и половина, но все едно, беше преди полунощ. Не съм сигурен за точното време. Отидох да видя Абра — Абра Уолш, жената, която е била нападната в Блъф Хаус.

— Какво точно е правила тя тук, след като ви е нямало? — настоя Улф. — Спите ли с нея?

— И как точно сексуалният ми живот има някакво отношение към настоящото разследване?

— Простете, господин Ландън. — Корбет изгледа предупредително Улф и умело пое контрола. — Можете ли да ни кажете защо госпожица Уолш е била в къщата по това време?

— Тя чисти тук и е близка с баба ми от две години. Беше тук сутринта, но не успяла да си спомни дали е затворила всички прозорци. Излязла буря. Предполагам, че вече сте говорили с нея, но все едно. Тъй като знаеше, че съм в Бостън, дошла да провери прозорците и да ми остави малко супа. Някой я сграбчил откъм гърба — електричеството било прекъснато, така че било тъмно. Успяла да се измъкне и карала до приятелите си. Нейните съседи, Майк и Морийн О’Мали. Майк се обади на мен, обадил се и на полицията. Тръгнах от Бостън незабавно, след като ми се обади и карах до Уиски Бийч.

— Пристигнали сте някъде между единайсет и половина и полунощ.

— Точно така. Абра цялата трепереше и тъй като бе успяла да рани нападателя в борбата си да избяга, по дрехите й имаше петна от кръвта му. От полицията й взеха дрехите като доказателство. Прекарах известно време със семейство О’Мали, преди да дойда тук. Абра дойде с мен. Попаднахме на полицай Хенсън.

— Ваш приятел — вмъкна Улф.

— Познавам Вини, откакто бяхме тийнейджъри. Не го бях виждал от години. — Илай ги остави да си направят изводите и продължи със спокоен глас: — Разследващите полицаи откриха, че захранването е било умишлено прекъснато, а алармата — деактивирана. На пръв поглед не открих нещо да липсва. Разказах на полицай Хенсън за Кърби Дънкан и както ви обясних прели малко, госпожица Уолш описа нападателя си като мъж с друго телосложение. И все пак полицай Хенсън обяви, че ще разпита Дънкан, който, мисля, беше отседнал над бара „Сърфсайд“. Полицай Хенсън си тръгна, но отново не мога да посоча точния час. Предполагам, към дванайсет и половина или малко преди това.

Много лошо, че не беше проверил времето, даде си сметка Илай.

— Когато си тръгна, слязох в мазето с госпожица Уолш. Имаме ненадежден генератор и се надявах, че мога да го включа. Слязохме, тръгнах да търся инструменти и открих в най-старата част от мазето голям изкоп. Все още имаше инструменти, които полицията отнесе като доказателство. Кирки, лопати, такива неща. Ясно беше, че който и да е бил нападателят, е идвал тук и преди.

— За да копае ями в мазето? — обади се Корбет.

— Ако сте в Уиски Бийч от известно време, трябва да сте чули легендата — зестрата, съкровището. На всеки, който смята, че това е глупост, има други петима, които са убедени, че е самата истина. Не мога да се закълна за целта на взлома и за изкопа, но доста логично е да се предположи, че някой се е надявал да изкопае съкровище от скъпоценни камъни.

— Може и сам да сте копали.

Този път Илай едва удостои Улф с поглед.

— И да вляза с взлом в къщата, в която и без това живея. А не би ли било и прекалено тъпо да покажа изкопа на Абра и на полицията, щом аз съм го направил? Но все едно, бяхме там за малко. Успях да включа генератора, така че аварийното захранване заработи. Когато се качихме, напалих огън. Беше студено, а Абра още беше уплашена. Пихме малко вино, поседяхме тук. Тя заспа на дивана. Мисля, че беше към два сутринта, когато се качих горе. Събудих се към седем и половина, може би осем, на следващата сутрин. Беше си тръгнала, но ми беше направила омлет, оставен в затоплящия съд. Все храни хората, иска да им помага. Не знам кога си е тръгнала.

— Значи нямате алиби.

— Не — отвърна на Улф. — По вашите стандарти предполагам, че нямам. Защо точно си мислите, че аз съм го убил?

— Никой не ви обвинява, господин Ландън — започна Корбет.

— Седите тук и ме разпитвате къде съм бил. Главният следовател по убийството на съпругата ми е с вас. Няма нужда да ме обвинявате, за да знам, че ме подозирате. Но се чудя какъв ми е бил мотивът.

— Дънкан е бил опитен детектив. Разследвал ви е, както знаете. А всичките му записки от разследването са изчезнали.

— Познавали сте го — обърна се Илай към Улф. — Сигурно преди е бил полицай. Вие ли го наехте?

— Ние задаваме въпросите, господин Ландън.

Илай се обърна към Корбет.

— Защо не попитате за какъв дявол ми е било да убивам някого, когото никога не съм срещал?

— Би могъл да се е натъкнал на някакво доказателство за вас и да ви е изнервил — отвърна Улф.

— Натъкнал се е на доказателство в Уиски Бийч за престъпление, което не съм извършил в Бостън? И къде е то, дявол да го вземе? Опитният следовател си прави записки, копия. Къде е доказателството?

— Един умен адвокат, който умее да извърта, би могъл да се подсигури, като унищожи доказателствата. Взели сте ключовете му, отишли сте до Бостън, влезли сте в офиса му и сте преровили записките му, компютъра му, всичко. Направили сте същото и в апартамента му.

— Офисът и апартаментът му в Бостън са били ограбени? — Илай седна отново. — Това е интересно.

— Имали сте времето, възможността и мотива.

— Във вашето съзнание, защото сте адски сигурен, че съм убил Линдзи, би трябвало да съм направил и това — отвърна Илай, преди Улф да успее да заговори. — Значи излизам. Той или се е съгласил да се срещне с мен на фара посред нощ — въпреки лошото време — или някак съм го подмамил там, а това е, след като е открил доказателството, че вече съм убил веднъж. Това също така означава, че съм се измъкнал от къщата, докато Абра спи — не е невъзможно, признавам. Убивам, значи, Дънкан, отивам в бара, където е наел стая, вмъквам се там, взимам всичките му вещи и колата му в добавка. Предполагам, че съм карал колата му до Бостън, отишъл съм в офиса му и в апартамента му, погрижил съм се за всичко. После съм шофирал обратно. Тъпо би било да докарам колата му обратно тук, но как инак да се върна? След това съм наврял някъде колата му, върнал съм се пеш до Блъф Хаус и съм влязъл, без Абра да разбере, че ме е нямало.

Знаеше, че няма смисъл да убеждава Улф, затова се обърна към Корбет.

— За бога. Просто погледнете обстоятелствата, вижте времето. Би трябвало да съм имал невероятен късмет, за да свърша всичко това, преди Абра да се събуди и да направи омлета си.

— Може да не сте отишли там сам.

Сега вече Илай се ядоса. Обърна се към Улф.

— Ще замесите и Абра в тая мръсотия? Жена, която познавам едва от няколко седмици, внезапно решава да ми помогне да извърша убийство? Господи боже!

— От няколко седмици казвате. Дънкан работи по случая и тук намира достатъчно неща, за да се превърне в заплаха. От колко време се чукате с чистачката, Ландън? Мамите жена си и тя открива. Това просто ви дава още една причина да я убиете.

Гневът, който Илай успяваше да потиска до тлееща жарава, избухна.

— Ако толкова ви се е прищяло да се занимавайте с мен, давайте. Но не набърквайте и нея.

— Или какво? Какво ще се опитате да ми направите?

— Детектив Улф! — изстреля думите Корбет.

— Мислиш, че понеже се измъкна веднъж, пак ще ти мине номерът. — Без да обръща внимание на Корбет, Улф сложи ръце на бедрата си и се наведе напред.

От личен опит Илай си спомни, че навлизането в личното пространство на заподозрения бе любимият му метод на разпит.

— Да, познавах Дънкан. Беше ми приятел. И ще превърна в своя мисия да не те оставя да се измъкнеш от това. Няма да те оставя на мира. Всичко, което правите ти и тази жена, всичко, което сте направили или което мислите да извършите, ще го науча. И когато те закопая, ще си останеш закопан.

— Заплахи и тормоз — отбеляза Илай, отново неочаквано спокоен. — Това ще е от изключителна помощ за адвоката ми. И преди съм минавал през това и оставих предишния си живот да изтече в канавката. Но това няма да се повтори. Отговорих на въпросите ви. А сега трябва да разговаряте с адвокатите ми. — Изправи се. — Омитайте се от дома ми.

— Домът на баба ви.

Илай кимна.

— Поправям се. Омитайте се от дома на баба ми.

— Господин Ландън — изправи се Корбет. — Извинете, ако сте се почувствали заплашен или тормозен.

Илай само го изгледа.

— Сериозно? Ако?

— Фактите са, че във връзка с целта на жертвата тук в Уиски Бийч, вие сте под подозрение. Бих искал да ви попитам дали имате пистолет.

— Пистолет? Не. Нямам.

— А има ли пистолет в къщата?

— Не мога да кажа. — Усмихна се. — Това е домът на баба ми.

— Ще вземем разрешително за претърсване — обади се Улф.

— Ами вземете. Ще ви трябва, за да се върнете тук, защото ми дойде до гуша да ме безпокоите и да душите около мен.

Отиде до вратата и я отвори.

— Приключихме.

— Надявай се — измърмори Улф на излизане.

— Благодаря, че ни отделихте време — каза Корбет.

— Добре, защото повече няма да го правя.

Затръшна вратата и сви ръце в юмруци.

Корбет изчака, докато Улф се качи в колата.

— Мамка му! Какви ги вършеше там, по дяволите?

— Той го е направил и тоя път няма да се измъкне.

— За бога! — Вбесен, Корбет настъпи газта. — Дори да е имал мотив, което не знаем и не можем да докажем, възможностите да го направи са повече от нищожни. Замъква Дънкан на фара посред нощ, нали, застрелва го, бута го от скалата, а после смогва да свърши и всичко останало? Това, което Ландън каза, си е точно така.

— Не и ако жената е замесена. Може да е примамила Дънкан там горе, после да е последвала Ландън до Бостън, да го е докарала обратно и му е изработила и алиби.

— Но това са пълни глупости! Забележителни простотии. Не я познавам, но изглежда порядъчна. Такива са и съседите й. Освен това познавам Вини Хенсън. Той е добро ченге. Гарантира и за двамата. Потвърждава всичко, което твърдят. Нахлуването, проклетият ров, времето.

— Ландън има пари. Парите купуват всякакви гаранции.

— Внимавай къде стъпваш, Улф. Тук си само защото те поканихме. Можем да си оттеглим поканата и точно това ще препоръчам. Ти си напълно обсебен и току-що прецака всяка възможност Ландън да ни сътрудничи.

— Той е убил жена си. Уби и Дънкан. Сътрудничеството с него е свинщина.

— Разполагаше с година да го заковеш заради съпругата му и не го направи. А историята около Дънкан е доста по-заплетена. Ако не беше толкова вманиачен, щеше да се запиташ кой го е наел, защо и къде, дявол да го вземе, е бил между полунощ и пет сутринта в петък. Щеше да се запиташ кой е проникнал в къщата, докато Ландън е бил в Бостън и откъде е знаел, че е бил в Бостън.

— Не е задължително едното да има общо с другото.

Корбет само поклати глава.

— Вманиачен — промърмори под нос.

 

 

Илай се качи на горния етаж, отиде в южното крило и влезе в стаята, за която винаги мислеше като стая за спомени. В различни кутии бяха събрани вещи и документи, принадлежали на предците му. Чифт дантелени ръкавици, музикална кутия със скъпоценна пеперуда, чифт сребърни шпори с орнаменти. Сред цялата очарователна и неизследвана бъркотия имаше три дневника с кожени подвързии, военни медали, прекрасен месингов секстант, мраморен хаван с чукало, чифт сатенени пантофки и други интересни спомени от фамилия Ландън.

Включително куфарът с антични пистолети. Заключен както винаги, установи Илай с голямо облекчение. Чудесно запазени винтовки, великолепен малък пистолет със седефена ръкохватка, пистолети за дуелиране от Джорджия, кремъклийки, солидно изглеждащият колт .45.

Не се успокои, докато не се увери, че всяко оръжие си е на мястото.

Всичко беше в наличност. Поне можеше да е сигурен, че никое от оръжията на Ландън не е убило Кърби Дънкан. Доколкото знаеше, нито едно от тях не беше стреляло, откакто беше роден, а рядко са били използвани и от по-раншните поколения. Бяха твърде ценни за стрелба в мишена или за спорт. Спомни си дядо си, как позволява на развълнувания осемгодишен Илай да държи една от кремъклийките, докато му разказва историята й.

Ценни са, каза си пак Илай, докато тършуваше из стаята. Само пистолетите за дуелиране щяха да струват хиляди. Лесни бяха за пренасяне, бързо можеха да се продадат на колекционер. Заключеният шкаф със стъклени врати едва ли би спрял крадец, така че този, дето беше копал в мазето, вместо да хване питомното, беше хукнал след дивото.

Дали е знаел за тях? Дали е познавал добре миналото и историята на къщата? А освен оръжията в къщата имаше безброй ценни и лесни за пренасяне предмети.

Вероятно баба му щеше да забележи. Само че между нейното падане и неговото преместване в къщата имаше достатъчно голям период от време. Ако натрапникът се бе възползвал от това, бил е съсредоточен върху мазето.

Съсредоточен, повтори Илай наум. Значи не ставаше въпрос просто за пари или за нещо, което лесно би могло да бъде взето. Тук беше намесено съкровището.

Но какъв беше смисълът на всичко това? За една нощ би могъл да измъкне няколко милиона във вид на произведения на изкуството, антики, колекции, сребро… Ами огромната колекция от марки на прачичо му, изложена в библиотеката? Но вместо това беше изкарал бог знае колко нощи, копаейки в мазето с ръчни инструменти, за да търси някаква легенда.

Значи става въпрос за нещо повече от пари, реши Илай, докато се разхождаше из къщата, като изследваше и оценяваше всяка преносима ценност. Каква беше тръпката? Истинската вяра в някакво безценно съкровище?

Това вманиачаване ли беше, както Улф се бе вманиачил по него?

Идеята го отведе обратно в мазето, за да огледа отблизо делото на неканения гост. Импулсивно слезе в изкопа и установи, че на някои места е дълбок почти до кръста му. Прецени, че работата е започната от центъра на ямата, а след това е продължила като някаква мрежа. Север, юг, изток, запад.

Като посоките на компаса? Но как би могъл да знае?

Измъкна се от изкопа и извади телефона си, за да го заснеме от различни ъгли. Полицаите бяха снимали, но искаше и той да има снимки.

По някаква причина това го изпълни с енергия. Хареса му усещането да върши нещо. Каквото и да е.

За да затвърди това чувство, се качи в къщата, взе месинговия телескоп от махагоновата му поставка — подарък на баба му — и излезе на терасата. Активността означаваше да е информиран. Може би времето не беше най-подходящото да тръгне пеш или да подкара колата към фара, но това не означаваше, че не може да погледне какво става там.

Насочи телескопа, фокусира и нагласи, докато не получи ясен образ на жълтото полицейско заграждение. Бяха блокирали целия район заедно с фара. Забеляза, че зад заграждението има няколко души — любопитни местни хора, а също и две служебни наглед коли.

Обърна телескопа и го наведе надолу, там, където следователите работеха на скалите, целите мокри въпреки защитните си дрехи.

Отсъди, че детективът е падал доста дълго, като прецени през телескопа разстоянието от фара до скалите долу. Май само падането е било достатъчно, за да убие Дънкан, но разстрелът предоставяше допълнителна гаранция.

Но защо? Какво беше научил, видял, направил?

И как се свързваше това със смъртта на Линдзи? Логично, трябваше да има някаква връзва — не вярваше Улф толкова да се е объркал. Освен ако цялата работа беше нелогична като копаенето в мазе за пиратско съкровище, убийствата бяха свързани.

Което пък отваряше възможността убиецът на Дънкан да е свързан с нападателя.

И отново, защо? Какво беше разбрал, видял, направил?

Пъзел. В предишния си живот Илай обичаше пъзелите. Може би беше време да открие дали още му се удават.

Остави телескопа на терасата и се качи горе, за да вземе бележник и химикал. Този път, щом мина през кухнята, си направи сандвич и — какво пък — взе си и една бира. Занесе всичко в библиотеката, запали камината и се настани на помпозното бюро на прапрадядо си.

Реши да започне със смъртта на Линдзи, но осъзна, че не това беше началото — не и в действителност. Разгледа първата година от брака си като период на приспособяване. Добри и лоши мигове, странични ходове, но по един въпрос бяха достигнали пълно съгласие — обзавеждането и украсата на новата си къща.

Ако трябваше да бъде честен, нещата между тях бяха започнали да се променят в месеците след преместването им в къщата.

Линдзи реши, че има нужда от повече време, преди да се отдаде на семейството, и може би имаше право. Той пък влагаше голяма част от времето и енергията си в работата. Желанието й беше Илай да стане пълноправен партньор и той чувстваше, че може да го постигне.

Харесваше й да се забавлява, да я забавляват, имаше си собствена кариера и социален кръг. Но все повече се караха заради прекаленото му натоварване, имаше и конфликти за неговите и нейните приоритети. Напълно нормално, ако трябваше да бъде честен. Шейсетчасовата работна седмица беше по-скоро нещо обичайно и като криминален адвокат често му се налагаше да работи и нощем.

Линдзи се радваше на придобивките, но бе започнала да недоволства срещу начина, по който ги получаваше. Той оценяваше успеха й и кариерата й, но бе започнал да се засяга от конфликтите.

А кое беше основното? Двамата не се обичаха достатъчно, за да останат заедно.

И като се прибави нетърпимостта й — и това беше точната дума — към баба му и привързаността му към Блъф Хаус и Уиски Бийч, ерозията се задълбочи. Сега вече Илай си даваше сметка, че дори през първата година на брака им емоционалният разлом между двамата стабилно се бе разширявал, а нито единият, нито другият имаше средствата или желанието да прокара мост между двамата.

Беше ли се обидил на Линдзи за собственото си решение да ограничи, а накрая и да прекрати посещенията в Блъф Хаус? Искаше да спаси брака си, но по-скоро от принципни съображения, отколкото от любов към съпругата си.

Това си беше тъжно.

Но все пак не беше мамил, така че точката беше за него.

Беше прекарал много време в разсъждения, а тя бе започнала да му изневерява. И какво беше заключението? Не бяха минали и две години от брака им, когато Линдзи взе уж да работи до късно, тръгна сама на пътувания през уикендите, за да си почине, а сексуалният им живот отиде по дяволите.

Илай записа приблизителните дати, имената на Линдзи, на най-близките й приятели, на членовете на семейството, колегите й. След това прокара линия към една от тях, Идън Съскайнд. Едновременно приятелка и колежка, съпруга на Джъстин Съскайнд, любовника на Линдзи.

Загради името на Джъстин Съскайнд, преди да продължи с бележките си.

Идън бе бетонирала алибито на неверния си съпруг за нощта на убийството на Линдзи. Но той и без това едва ли бе имал мотив. Всички доказателства сочеха към намерението му да я отведе на романтично пътуване до Мейн в един доказано добър хотел.

Съпругата му определено нямаше причина да го прикрива с лъжи, още повече че беше унизена и сломена, след като изневярата излезе на бял свят.

Детективът, когото Илай беше наел, се бе захванал с възможността за бивш любовник или друг настоящ, който да се е скарал с Линдзи и да я е убил в изблик на страст. Но това семе не беше дало плод.

Все още, поправи се Илай.

Тя беше пуснала някого в къщата онази вечер — нямаше влизане с взлом, нямаше признаци на борба. Телефонът й, имейлите й — вкъщи и на работа — не показаха връзки с неизвестни хора. Тогава Улф отново се съсредоточи върху Илай, а неговият детектив сигурно бе пропуснал нещо. Или някого.

Илай записа прилежно всички имена, които си спомняше, дори и името на фризьорката й.

След два часа беше изпълнил няколко страници с кръстосани препратки, въпроси без отговор, две нападения (тук беше включил и падането на баба си) и второ убийство.

Реши да се поразходи и да остави натрупаното да се уталожи.

Даде си сметка, че се чувства добре. Въпреки… а може би благодарение на болките в мускулите, се чувстваше адски добре. Защото докато излизаше от библиотеката, знаеше, че втори път няма да позволи да му бъде отправено фалшиво обвинение.

Убиецът на Кърби Дънкан му беше направил ужасна услуга.