Нора Робъртс
Уиски Бийч (5)

5.

В сутерена на църквата Абра бавно поведе групата към финалната релаксация. Тази сутрин при нея се бяха събрали дванайсет човека — доста на брой за това време от годината и за този час от деня.

Големите групи поддържаха личната й удовлетвореност и стабилността на бюджета й.

Разговорите започнаха веднага щом дамите — и двама мъже — се изправиха на крака и започнаха да навиват постелките — и своите, и допълнителните, които тя винаги носеше за хората, които си нямаха собствени.

— Много добре се справи днес, Хенри.

Шейсет и шест годишният пенсиониран ветеринар й се усмихна наперено.

— Един от дните, в които мога да се задържа в „Половин луна“ повече от три секунди.

— Само продължавай да дишаш. — Абра си спомни как когато жена му го беше довела на курса едва ли не с пищене и влачене, Хенри не бе в състояние да докосне пръстите на краката си.

— Помнете — извика тя. — Следващата ни среща е във вторник.

Морийн се приближи, докато Абра си навиваше постелката.

— Ще дойда, а ще имам нужда и от малко сериозно кардио. Направих кексчета за училищната забава на Лиъм днес. Изплюсках цели две.

— Какви бяха?

— Шоколадови с маслен крем и захарна глазура. Със захарни пръчици и желатинови топчета.

— А моето къде е?

Морийн се засмя и се потупа по корема.

— Изядох го. Трябва да се прибирам, да си взема душ, да се облека като примерна мама и да занеса кексчетата. А после смятам да те моля и да те изнудвам да бягаш с мен, за да успея да изгоря всички тия калории. Децата ще имат тържество след училище, а аз съм затрупана с документи за попълване, така че нямам извинение.

— Потърси ме по-късно, след три. Дотогава имам работа.

— Илай?

— Не, той ми е в графика за утре.

— Там нещата още ли вървят добре?

— Е, само две седмици минаха, но да, бих казала, че вървят добре. Вече не ме гледа с оня поглед „тая пък какво, по дяволите, прави тук“. По-скоро ме възприема като нещо обичайно. Когато съм там през деня, обикновено е затворен в кабинета си и пише… и ме избягва, като се измъква от задната врата за разходка, щом се запътя към горния етаж. Обаче яде, когато му оставям храна, и не прилича на призрак.

Напъха постелката си в сака.

— Но все още като му правя масаж — дотук са четири — все едно започвам от нулата. Зареден е с толкова много напрежение, да не говорим, че виси пред компютъра с часове.

— Ще го оправиш, Абракадабра. Абсолютно убедена съм.

— Ами това ми е мисията напоследък. — Сложи си качулката и дръпна ципа. — Обаче точно сега трябва да си взема малко нови дрънкулки от „Заровеното съкровище“ — стискай ми палци — а после да изпълня някои поръчки за Марта Фрост. Синът й още е с оня вирус и тя не може да излезе. В два часа имам масаж, но след това ще съм свободна за джогинг.

— Ако успея да се оправя с всичко, ще ти пратя есемес.

— Доскоро.

Докато групата й се разотиваше, Абра подреди останалите постелки и прибра айпода си. Тъкмо обличаше яке върху анорака си, когато по стълбите слезе мъж.

Не го познаваше, но лицето му беше доста приятно. Торбичките под очите му го правеха да изглежда уморен, късата му гъста коса беше кестенява, а малкото му шкембенце можеше и да не личи, ако не ходеше изгърбен.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се. Вие ли сте Абра Уолш?

— Да.

— Аз съм Кърби Дънкан. — Подаде й ръка, а после и визитка. — Частен детектив.

В главата й светна сигнална лампа.

— Работя за клиент от Бостън. Надявам се да мога да ви задам няколко въпроса. Ако ми отделите няколко минути, бих могъл да ви черпя едно кафе.

— Вече съм си взела дневната доза.

— Де да можех и аз да се съобразявам с дозата си. Истината е, че прекалявам с кафето. Обаче в кафенето надолу по улицата предлагат и чай и каквото още искате.

— Имам среща, господин Дънкан — отряза го Абра и нахлузи ботушите си. — За какво става въпрос?

— Според информацията, с която разполагаме, работите за Илай Ландън.

— Информацията, с която разполагате?

Лицето му запази приятното си приветливо изражение.

— Не е някаква тайна, нали?

— Не, не е и не ви влиза в работата.

— Работата ми е да събирам информация. Сигурно знаете, че Илай Ландън е заподозрян за убийството на жена си.

— Това истина ли е? — запита тя, докато си слагаше шапката. — Мисля, че по-точно е да се каже, че след цяла година разследване полицията не е успяла да събере доказателства, с които да потвърди, че Илай Ландън има каквото и да е общо със смъртта на съпругата си.

— Истината всъщност е, че повечето прокурори не биха се заели със случай, който не е сто процента ясен. Това не означава, че няма доказателства, не такъв е случаят. А моята работа е да събирам информация… Но нека ви помогна с този сак.

— Не, благодаря, свикнала съм сама да си го нося.

— Може, обаче майка ми ме е възпитала да помагам на жените. — При тези думи мъжът награби няколко постелки.

— За кого работите? — запита го Абра.

— Както ви казах, имам си клиент.

— Който вероятно си има име.

— Не мога да споделя тази информация.

— Ясно. — Усмихна му се учтиво и тръгна към стълбите. — И аз нямам информация за споделяне.

— Ако Ландън е невинен, няма какво да крие.

Абра се спря и погледна детектива право в очите.

— Сериозно? Съмнявам се да сте толкова наивен, господин Дънкан. Аз поне не съм.

— Упълномощен съм да ви възнаградя за информацията — заяви той, докато изкачваха стълбището.

— Имате пълномощно да плащате за клюки? Не, благодаря. Когато клюкарствам, го правя безвъзмездно. — Взе постелките от ръцете му и се отправи към колата си на паркинга.

— Да нямате лични отношения с Ландън? — предизвика я Дънкан.

Абра усети как челюстта й се стегна и го прокле, задето развали настроението й, придобито от йогата. Метна постелките и сака си в багажника на колата и отвори вратата. И в безмълвен отговор на въпроса му, преди да влезе вътре, му показа среден пръст. Завъртя ключа и потегли.

Раздразнението от срещата остана, докато обикаляше от работа на работа, от задача на задача. Дойде й на ум да отложи записания масаж, но не можа да измисли оправдание. Не можеше да наказва клиента си, защото някакъв нахален детектив от Бостън си позволяваше да се бърка в живота й. Така я беше извадил от релси, че стана груба.

Не в нейния живот се бъркаше, напомни си тя. А в живота на Илай.

И все пак това й се стори забележително нечестно и досадно.

А тя знаеше всичко за нечестното и досадното.

Когато Морийн й прати съобщение, че е готова за джогинга, за малко да й откаже. Вместо това реши, че малко спорт и компания може да са точно това, от което има нужда.

Преоблече се, дръпна ципа на анорака си, сложи си шапка, нахлузи ръкавиците си без пръсти и се срещна с приятелката си на стълбите за плажа.

— Имах нужда от това. — Морийн подтичваше на място. — Осемнайсет хлапета, натъпкани със захар. Трябва да удвоят заплатите на всички учители в Америка и да им поднасят букет от рози всяка скапана седмица. А, и бутилка уиски „Ландън“ със златен етикет.

— С други думи, кексчетата ти са отбелязали успех.

— Налетяха им като скакалци — потвърди Морийн и погледна надолу към брега. — Не съм уверена дали остана и една захарна пръчица. Наред ли е всичко?

— Защо?

— Ами виж как си се смръщила. — Морийн се почука между веждите.

— Мамка му. — Абра потърка мястото инстинктивно. — Ще ми излязат бръчки. Дълбоки.

— Не, няма. Мръщиш се само когато си наистина разстроена или вбесена. Кое от двете е?

— Може би и двете.

Започнаха да тичат бавно. Вълните се плискаха до тях, пясъкът беше покрит с буци сняг.

Морийн познаваше приятелката си и си замълча.

— Видя ли оня тип, когато си тръгваше тази сутрин от йогата? Среден на ръст, кестенява коса, симпатично лице, с малко шкембе?

— Ами не знам… може би. Аха. Задържа ми вратата да мина. Защо? Какво е станало?

— Слезе долу.

— И какво стана? — Морийн замръзна на място, а после затича, за да я настигне. — Мила, да не е опитал нещо? Да не би…

— Не. Не, нищо подобно. Това е Уиски Бийч, Морийн, не ти е Южен Бостън.

— И все пак… Мамка му! Не трябваше да те оставям сама долу. Мислех си за тъпите кексчета, да му се не знае.

— Нищо такова, казвам ти. А и кой ходи на ония курсове по самоотбрана за жени?

— Ти, но това не означава, че най-добрата ти приятелка трябва да се измъква и да те оставя сама.

— Той е частен детектив от Бостън. Хайде де! — сопна се Абра, когато Морийн спря отново. — Продължавай. Трябва да си оправя настроението.

— И какво искаше? Онова копеле е още в затвора, нали?

— Да, това нямаше нищо общо с мен. Става дума за Илай.

— Илай? Но ти каза частен детектив, не полицай. И какво искаше?

— Информация. Искаше да му снеса клюки за Илай. Искаше мръсно бельо и ми предложи заплащане. Търсеше вътрешен човек — възмути се Абра. — Някой, който да шпионира Илай и да му донася какво прави и какво говори. А аз дори идея си нямам, защото Илай нито прави, нито говори каквото и да било. И когато в общи линии му казах да върви на майната си, тоя ме запита дали аз и Илай имаме връзка. Което прозвуча точно като дали двамата се чукаме като зайци. Не ми хареса този човек. И сега ще ми се образуват бръчки на лицето.

Лицето на Морийн беше порозовяло от яда и усилието. Макар и задъхана, гласът й се извиси над грохота на бушуващите вълни.

— Въобще не му влиза в работата дали се чукате като зайци. Жената на Илай е мъртва от цяла година, а двамата и без това бяха на път да се разведат. Да не говорим, че срещу него нямат нищо, освен някакви много косвени улики. Ченгетата нищо не могат да докажат, ето защо в момента се ровичкат из мръсното му бельо.

— Не мисля, че полицаите биха наели частен детектив.

— Предполагам, че не. Но кой тогава?

— Не знам. — Тялото й се сгряваше, леденият въздух галеше лицето й и Абра установи, че настроението й се покачва. — Застрахователна компания? Може пък жена му да е имала застраховка и те не искат да плащат. Но той каза, че е нает от клиент. Обаче не каза кой. Може да са адвокатите на застрахователите или, де да знам, семейството на убитата му жена — те все го чернят в пресата. Не знам.

— И аз не знам. Нека питам Майк.

— Майк? Защо?

— Постоянно се занимава с адвокати и клиенти.

— Адвокати и клиенти за недвижима собственост.

— Адвокатът си е адвокат, клиентът си е клиент. Може пък да му дойде идея. И ще запази всичко в тайна.

— Не съм сигурна. След като този тип е стигнал до мен, кой знае с кого още е разговарял. Скандалът отново ще се раздуха.

— Горкият Илай.

— И ти не вярваш, че той е виновен.

— Не.

— Защо му вярваш, Морийн?

— Е, както знаеш, имам си диплома за детектив от телевизионните сериали, които постоянно гледам. С други думи, защо човек, който никога не е проявявал агресивно поведение, внезапно ще халоса съпругата си в главата с ръжена от камината? Тя му е изневерила, това го е вбесило. Изневярата е щяла да бъде в неин ущърб при развода. На мен понякога ми се иска да халосам Майк с ръжена.

— Не е вярно.

— Е, не буквално, но имам предвид, че наистина го обичам. Мисля, че трябва истински да обичаш или мразиш някого, за да му размажеш главата. Освен ако не става въпрос за нещо друго. Пари, страх, отмъщение. Не знам.

— Но кой го е направил?

— Ако знаех и можех да го докажа, щяха да ме повишат от детектив в лейтенант. Или пък в капитан. Би ми харесало да съм капитан.

— Че ти вече си. Капитан на хубавия кораб О’Мали.

— Истина е. А ти можеш да станеш капитан на отдела, който ще изчисти името на Илай Ландън веднъж завинаги.

Абра не каза нищо и Морийн я плесна по ръката.

— Това беше майтап. Дори не си помисляй да се забъркаш в нещо такова. Всичко ще излезе наяве, Абра. Илай ще се оправи.

— Но какво мога да направя? — Въпросът на Абра не обещаваше, че няма да прави нищо.

Когато тръгнаха да бягат обратно, тя осъзна, че се радва, задето е излязла. Чудесен начин да помислиш, да прогониш лошото настроение, да ти дойдат идеи. Липсваше й бягането по време на студената прегръдка на зимата, липсваше й звукът от собствените й ходила по пясъка, докато поглъщаше морския въздух.

Не беше от хората, които биха си пожелали времето да лети по-бързо, но наистина дълбоко жадуваше за пролетта и идещото след нея лято.

Зачуди се дали Илай ще бъде в Блъф Хаус, когато времето започне да се затопля и дърветата се раззеленеят. Дали ароматният пролетен бриз щеше да отвее сенките, които го мъчеха?

Може би тези сенки имаха нужда от малко помощ, за да намерят изхода. Абра щеше да помисли за това.

И тогава го видя, застанал край прибоя с ръце в джобовете, зареял поглед далеч към хоризонта.

— Ето го и Илай.

— Какво? Къде? Ох, мамка му!

— Какъв е проблемът?

— Не си представях, че когато му налетя за пръв път, ще съм потна, зачервена и пъшкаща. Всяка жена обича да поддържа определен стандарт, в случай че срещне първото си сериозно гадже. Защо си навлякох най-стария анцуг? Така краката ми приличат на дънери.

— Не е вярно. Никога не бих те оставила да обуеш нещо, от което краката ти ще приличат на дънери. Обиждаш приятелския ми кодекс.

— Права си. Толкова дребнаво и егоистично от моя страна. Извинявай.

— Извинена си, обаче внимавай. Илай!

— Мамка му — отново измърмори Морийн, когато той се обърна. Защо поне не си беше сложила гланц за устни в джоба?

Абра вдигна ръка. Заради слънчевите му очила нямаше как да види очите му. Той обаче този път не се ограничи да й помаха в отговор и да избяга. Изчака ги да се приближат — положителен знак.

— Здравей — спря Абра и сложи ръце на бедрата си, като опъна единия си крак назад в упражнение за разтягане. — Ако те бях видяла по-рано, щях да те взема да тичаш с нас.

— Напоследък се придържам по-скоро към ходенето. — Илай извърна леко глава и си свали очилата.

За пръв път Абра го видя да се усмихва продължително, а той задържа погледа си върху Морийн, от което тя се изчерви допълнително.

— Я гледай. Морийн Баниън.

— Да бе, гледай ме. — Изсмя се приглушено и вдигна ръка, за да си оправи косата, когато се сети, че е със скиорска шапка. — Здрасти, Илай.

— Морийн Баниън — повтори. — Не, извинявай, сега си… как беше?

— О’Мали.

— Точно така. И последния път, когато те видях, ти беше…

— Много бременна.

— Изглеждаш страхотно.

— Изглеждам потна и сдухана, но благодаря. Радвам се да те видя, Илай.

Когато Морийн пристъпи напред и обви ръце около него в здрава прегръдка, Абра си даде сметка защо толкова много обича приятелката си. Заради искреното състрадание, което беше способна да изпитва, заради чувствително й сърце.

Видя как Илай затваря очи и се зачуди дали се сеща за онази нощ под кея на Уиски Бийч, когато всичко е било просто и невинно.

— Дадох ти достатъчно време да се установиш — каза Морийн, когато го пусна. — Май вече си го направил. Трябва да дойдеш на вечеря, да се запознаеш с Майк и децата.

— О, ами…

— Живеем точно до Абра. Ще нагласим нещата. Как е Хестър?

— По-добре. Много по-добре.

— Да й кажеш, че ни липсва в часовете по йога. Трябва да бягам — ха-ха — и да взема децата от тържеството. Добре дошъл отново, Илай. Радвам се, че се завърна в Блъф Хаус.

— Благодаря.

— Абра, ще поговорим по-късно. Ей, двамата с Майк планираме да идем в кръчмата в петък. Да убедиш Илай да дойде.

Помаха им припряно с ръка и побягна.

— Представа нямах, че двете се познавате — замислено каза Илай.

— Първи приятелки сме.

— Аха.

— А първите приятелки си споделят всичко.

Понечи да кимне, но внезапно го осени.

— Ох. Добре. — Отново си сложи слънчевите очила. — Хм.

Абра се засмя и го сръга в корема.

— Сладки секси тийнейджърски тайни.

— Може би трябва да избягвам мъжа й.

— Кого, Майк? Категорично не. Освен че е доста високо в личната ми класация по очарователност, той е добър човек. Добър баща. Ще ти хареса. Трябва да дойдеш в пъба в петък.

— Не го знам къде е.

— Преди там бяха „Скакалците“.

— Ясно. Добре.

— Доколкото знам, западнало е още преди да дойда тук. От три години е с ново име и нови собственици. Хубаво е. Забавно. Добро пиене, приятна компания, жива музика в петък и събота вечер.

— Всъщност не съм тръгнал да се социализирам.

— А трябва. Ще ти помогне срещу стреса — усмихна се тя.

— Какво?

— Когато разпозна Морийн, се усмихна. Истински. Радваше се да я видиш и си пролича. Искаш ли да повървим заедно? — Посочи към дома си. Преди да му даде възможност да откаже, го хвана за ръката и тръгна.

— Как се чувстваш? — запита го. — От последния масаж де.

— Добре. Беше права — обикновено усещам леки болки на следващия ден, обаче отпуска.

— Ще се почувстваш още по-добре, когато най-накрая се преборим със схванатите ти места. Свиквай да се отпускаш. Ще ти покажа и някои йога разтягания.

Не можеше да види очите му, но езикът на тялото му беше достатъчно ясен.

— Не мисля.

— Виж, това не е само за жени — каза това и въздъхна дълбоко.

— Да няма някакъв проблем?

— Спорех със себе си наум. Да ти кажа ли, или да не ти кажа нещо? И реших, че имаш право да знаеш, въпреки че сигурно ще се ядосаш. Съжалявам, че точно аз трябва да те ядосам.

— И какво е това, дето ще ме ядоса?

— Тази сутрин след тренировката по йога при мен дойде един мъж. Частен детектив. Казва се Кърби Дънкан и е от Бостън. Каза ми, че работел за клиент там. Искаше да ми задава въпроси за теб.

— Ами добре.

— Добре? Не е добре. Беше настоятелен и каза, че щял да ме компенсира за информацията, което лично аз намерих за оскърбително. Така че не е добре. Това е тормоз, което също не е добре. Той те тормози. Трябва…

— Да кажа на полицията? Мисля, че тази врата вече е затворена. Или да наема адвокат? Имам си.

— Не е правилно така. Полицията те дебна цяла година. И сега тя, а може би някой, който се крие зад адвокати и детективи, отново те дебне. Трябва да има начин да ги принудиш да спрат.

— Няма закон срещу задаването на въпроси. А и не се крият. Искат да съм наясно кой плаща за въпросите и отговорите.

— Кой? И не ми казвай, че не е моя работа — побърза да добави Абра, в случай че Илай се опита да я отреже. — Онзи тип дойде при мен и се опита да намекне, че отказвам да му сътруднича, защото с теб сме имали лични взаимоотношения. Тоест, да ти го преведа, спим заедно.

— Съжалявам.

— Не. — Още щом издърпа ръката си от нейната, тя отново я хвана. — Не трябва да съжаляваш. А дори да имахме лични взаимоотношения от вида, който той имаше предвид, това въобще не му влиза в работата. Възрастни хора сме, необвързани. И в това няма нищо грешно или неморално, нищо, което да ти пречи да си продължиш живота. С брака ти беше приключено още преди смъртта на съпругата ти. Защо да не можеш да живееш живот, който да включва връзка с мен или с която и да било друга?

Очите й, забеляза Илай, заблестяваха в зелено, щом се ядоса. Щом истински се ядоса.

— Имам чувството, че това те нервира повече от мен.

— Защо не си ядосан? — настоя тя. — Защо не си вбесен?

— Прекарах доста време в гняв. Въобще не ми помогна.

— Това е досадно и… и отмъстително. Какъв е смисълът да отмъщаваш, когато… — Внезапно я осени. — Това е семейството й, нали? Семейството на Линдзи. Не могат да го преглътнат.

— А ти би ли могла?

— О, я да спреш да бъдеш толкова разумен. — Тръгна към плискащите се вълни. — Мисля, че ако ми беше сестра, майка, дъщеря, щях да искам истината. — Обърна се и се изправи срещу него, докато той просто я наблюдаваше.

— И как ти се струва да наемеш някого да дойде тук и да задава въпроси, за да открие истината? Не че е кой знае колко логично. — При тези думи потръпна. — Не е и продуктивно, обаче те вярват, че аз съм я убил. За тях няма друг, който би могъл да го е извършил.

— Това е толкова ограничено. Не си бил единственият човек в живота й, а по времето, когато е умряла, дори не си бил и най-важният. Имала си е любовник, работела е почасово, имала е приятели, членувала е в разни комитети, имала си е семейство.

Спря се, като видя смръщения му поглед.

— Казах ти, че следих случая… и че слушах Хестър. Когато й беше трудно да разговаря с теб или с вашите, предпочиташе да говори с мен. Бях й достатъчно близка, без да съм част от семейството. Така че можеше да си позволи да споделя.

В първия миг Илай не каза нищо, а после кимна.

— Сигурно й е било от помощ, че има пред кого да се разтовари.

— Така беше. И знам, че Хестър въобще не харесваше жена ти. Ама никак. Опитала се, постарала се е да я накара да се чувства добре приета.

— Знам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че Хестър не я харесваше, а е твърде невероятно тя да е била единственият човек на света, който не е можел да я понася. Като повечето хора и Линдзи си е имала врагове или поне познати, които не я харесват и изпитват злоба или дори по-тежки чувства към нея.

— Но никой от тях не е бил женен за нея, не се е изпокарал с нея пред хората в деня, в който е убита, нито пък е открил тялото й.

— С този ти начин на мислене дяволски се надявам някога да не ти е минавало през ума да се представляваш сам.

Това го накара леко да се усмихне.

— Бих изглеждал като идиот, така че няма да го направя, но това са валидни аргументи. Добави ги към списъка с неправди, който семейството й си води. Поставил съм своите нужди и амбиции над нейните, не съм я направил щастлива, затова е потърсила щастие другаде. Казала им е, че я пренебрегвам, оплакала се е, че е самотна, че мисли, че й изневерявам, че съм студен и съм я заплашвал.

— Дори и така няма и грам доказателство, и то след цялото полицейско разследване, че си й изневерявал. Точно обратното. Изневерявала е тя. Същото се отнася и до твърденията, че си я заплашвал.

— Доста цветист език използвах последния път, когато говорихме. Публично.

— Същото се отнася и за нея според това, което съм чела. Но както и да е. Разбирам нуждата на семейството й да търси подкрепа, разумно обяснение и някаква утеха. Но да пращат по петите ти частен детектив? Тук? Та тук няма нищо. Не си идвал насам от години, така че какво би могъл да открие?

Да, виждаше се, че добре е попивала, докато е помагала на баба му да се разтовари. Въпреки неохотата си да чопли стари рани, Илай знаеше, че това му помага.

— Работата е там, че те не само искат да ме накарат да разбера, че няма да ме оставят на мира. Родителите й размахват заплахата за несправедливо дело за убийство.

— О, Илай.

— Това е просто начин да ме уведомят, че ще използват всичките си възможности.

— А защо във възможностите им не е включено и дебненето на любовника й или на който там още би могъл да е замесен?

— Той си имаше солидно алиби. Аз — не.

— И кое му е солидното?

— Бил си е вкъщи с жена си.

— Е, четох за това, чух го, обаче жена му може и да лъже.

— Разбира се, но защо ще го прави? Собствената му съпруга, унизена и ядосана, когато научава от полицията, че й изневерява с личност, която и двамата познават, неохотно се кълне, че си е бил вкъщи още преди шест часа онази вечер. Версиите им за времето, за нещата, които са правили, докато е ставало убийството, съвпадат. Джъстин Съскайнд не е убиецът на Линдзи.

— Нито пък ти.

— Нито аз, но когато включим и фактора кой е имал възможността да го направи, това съм аз, а не той.

— А бе ти на чия страна си?

Илай се усмихна леко.

— О, на моята. Знам, че не съм я убил, точно както и знам, че според това, с което разполагат, в очите им аз съм виновният.

— Тогава имат нужда от още факти.

— Стига сме тъпкали на това място.

— Наели са частен детектив. Наеми и ти.

— И това направих. Не помогна.

— Значи просто се предаваш? Стига! — Абра го побутна леко. — Наеми друг, опитай отново.

— Ето че взе да звучиш като адвоката ми.

— Чудесно. Ами послушай го. Няма просто да си лежиш и да се примиряваш. От опит говоря — добави Абра. — Това е доста дълга история. Някой ден ще ти я разкажа. Засега ще се огранича да те уведомя, че примирението само те кара да се чувстваш тъжен, слаб и страхлив. Кара те да се чувстваш като жертва. А ти не можеш да бъдеш жертва, докато сам не го позволиш.

— Да не би някой да те е наранявал?

— Да. И дълго време правех точно каквото и ти в момента. Просто се примирявах. Бори се, Илай. — Сложи ръце върху раменете му. — Без значение дали вярват или не, че си невинен, трябва да разберат, че не си им момчето за бой. И ти също трябва да го разбереш.

Импулсивно се надигна на пръсти и леко го целуна по устните.

— Иди да се обадиш на адвоката си — нареди му и тръгна към стълбите за плажа.

Отгоре, застанал на дългия скат, Кърби Дънкан снимаше през широкия си обектив.

Предполагаше, че става нещо между Ландън и стройната брюнетка. Това, разбира се, не означаваше нищо, но работата му бе да документира, да задава въпроси, да изкара Ландън от равновесие.

Когато хората са извадени от равновесие, допускат повече грешки.