Нора Робъртс
Уиски Бийч (3)

3.

Илай си призна, че може и да бе поизостанал малко, но все пак се беше занимавал с книгата в най-добрите часове от деня и бе понаписал нещо.

Ако успееше да поддържа съзнанието си на скорост, щеше да пише от събуждането си, докато не грохне. Е добре, това може би нямаше да е здравословно, но поне щеше да е продуктивно.

Освен това снегът не беше намалял до средата на следобеда. Обетът му да излиза от вкъщи поне веднъж дневно трябваше да се пребори с над половинметровия трупащ се сняг.

По едно време, когато просто не можеше да мисли достатъчно ясно, за да пише смислени фрази, продължи с изследването на къщата.

Спретнати стаи за гости, идеално чисти вани и — за негово удивление — бившата гостна на горния етаж в северното крило в момента съдържаше крос тренажор, гири и масивен плосък екран. Замота се из стаята, свъси вежди, като видя постелките за йога, спретнато навити на етажерката, прилежно подредените кърпи и големия албум с дивиди дискове.

Отвори го и заразгръща страниците. Силова йога? Баба му? Сериозно? Тай-чи, „Пилатес“… „Да изваем тялото си“?

Бабо?

Опита се да си го представи. Досега вярваше, че има дяволски добро въображение, иначе нямаше да може да си изкарва хляба с писане на романи. Но когато се опита да види своята баба, която рисуваше акварели, правеше скици с молив и членуваше в клуб за градинари, да помпа мускули, се предаде.

Хестър Ландън никога не правеше нищо без причина. Нямаше как да отрече, че подредбата на стаята показва внимателно обмисляне и щателно проучване.

Може би беше решила, че се нуждае от подходящо място, където да се упражнява, когато, като днес например, времето не й позволява да направи фамозната си петкилометрова разходка. Би могла да е наела някого да оборудва стаята.

Не, тя никога не правеше нищо без причина, освен това никога не би оставила работата си наполовина свършена.

И все пак не можеше да си я представи как пуска диска с упражнения за извайване на тялото.

Наслуки продължи да рови в албума и намери залепена бележка.

„Илай, редовните упражнения подхранват тялото, ума и духа. По-малко мрачни мисли и повече пот!“

С обич: баба

Чрез Абра Уолш

Господи. Не можеше да реши дали му е смешно, или конфузно. Какво точно баба му беше разказала на Абра все пак? Ами личното му пространство?

Пъхна ръце в джобовете, отиде до прозореца и се загледа към брега.

Морето се бе укротило, но все още сивееше под мрачното небе. Вълните се плискаха върху покрития със сняг плаж, поглъщайки бавно набразденото бяло покривало. Дюните се издигаха като бели могили, крайбрежната растителност стърчеше като игли от игленик и се полюшваше на вятъра.

Снегът покриваше стъпалата към брега, лежеше дебел и тежък върху перилата.

Не видя и една стъпка в него, макар светът навън да не беше безлюден. Далеч навън в безмерната сивота видя нещо да подскача — само размазана движеща се фигура, която после изчезна. Наблюдаваше чайките, които се виеха над снега и морето. В тихо падащия сняг дочу техния кикот.

И се сети за Абра.

Обърна се и огледа крос тренажора без капчица ентусиазъм. Никога не беше обичал да покрива разстояния на машина. Приискаше ли му се да се изпоти, би предпочел да поиграе баскетбол.

— Обаче нямам топка, нито кош — каза на празната къща. — И разполагам само с няколко стъпки сняг. Може би трябва да си изрина пътека. Но защо? Няма да ходя никъде.

И това последно изречение, сети се той, беше част от проблема му вече почти година.

— Добре де! Обаче няма да се занимавам с никаква силова йога. Боже, кой ли е измислил това? Може би десет-петнайсет минути на проклетата машина. Само няколко километра.

Преди животът му да се промени, имаше навика да бяга по няколко километра седмично, като минаваше покрай хотел „Чарлз“. Крос тренажорът щеше да бъде използван само в краен случай, но и на него щеше да отдели внимание.

Определено щеше да работи с пътечката за бягане на баба си.

Тогава щеше да й пише, да й каже, че е намерил бележката и всичко останало, и щеше да е изпълнил дълга си. А ако й се прииска да поговори с него за нещо, ами да поговори. Нямаше нужда постоянно да му навира в очите треньорката си по йога.

Доближи се до уреда с подчертано отвращение, погледна и плоския екран на телевизора. А, не, без телевизия. Беше я спрял, откакто бе започнал да се натъква на собственото си лице твърде често, да слуша коментари, дебати за вината или невинността си, за ужасния срив в личния си живот, без значение до каква степен отговаряха на истината.

Следващия път, ако има такъв, каза си, докато се качваше на крос тренажора, щеше да си вземе айпода, но засега щеше просто да си свърши работата, без да се разконцентрира.

Само за проба хвана ръчките и натисна с крака. Името на баба му се появи на дисплея.

— Брей, виж ти.

Любопитно погледна екрана и провери статистиките й.

— Леле. Браво бе, бабо!

Според последните данни, които по сметките му бяха от деня на злополуката, беше изминала пет километра за четирийсет и осем минути и трийсет и две секунди.

— Не е зле, обаче мога да те бия.

Вече заинтригуван, програмира втори участник и въведе името си. Започна бавно с идеята да загрее. След това забърза.

След четиринайсет минути и два километра разстояние, облян в пот и задъхан, се предаде. Дишайки тежко, се дотътри до малкия хладилник и сграбчи бутилка вода. Изля съдържанието в гърлото си и се просна по гръб на пода.

— Боже мили. Господи, че аз дори не мога да се състезавам с баба си. Безобразие!

Зазяпа се в тавана, борейки се да възстанови дишането си, докато мускулите на краката му буквално трепереха от шока и умората.

Беше играл баскетбол за проклетия Харвард! При ръст от метър и деветдесет бе компенсирал относително недостатъчната си височина със скорост, пъргавина… и издръжливост.

Някога беше атлет, а сега беше слаб, немощен и бавен.

Искаше си живота обратно. Не, това не беше съвсем вярно. Дори преди кошмара с убийството на Линдзи животът му бе безвъзвратно повреден и крайно незадоволителен.

Искаше обратно себе си. И проклет да беше, ако се сещаше как да го постигне.

Къде беше изчезнало всичко? Не можеше да се сети какво е да си щастлив. Но знаеше, че някога е бил щастлив. Че е имал приятели, интереси, амбиции. Беше имал страст, дявол да го вземе.

А сега дори не можеше да се ядоса достатъчно. Не можеше дори да се зарови дълбоко в себе си и да намери яда си заради отнетото, заради това, пред което някак се беше предал.

Беше опитал с антидепресанти, после разговаря с психоаналитик. Но не искаше да се върне там. Не можеше.

И не можеше просто да си лежи на пода като някаква потна купчина. Трябваше да направи нещо, дори случайно, дори обикновено. Просто да направи следващата крачка.

Изправи се и тръгна към душа.

Пренебрегна гласа в главата си, който го изкушаваше да остане и да си лежи, да проспи остатъка от деня. Вместо това се облече подходящо за студа — с дебело яке върху плътната риза, сложи си ски шапка и ръкавици.

Може и да нямаше конкретна цел, но това не означаваше, че не трябва да изчисти пътеките, автомобилната алея и верандите.

Обещал беше да се грижи за Блъф Хаус, така че щеше да се погрижи за Блъф Хаус.

Работата с лопатата му отне часове. Не преброи колко пъти му се наложи да спре и да отдъхне, щом пулсът му забиеше като тревожна камбана в главата му или ръцете му се разтрепереха като на паралитик. Но все пак изчисти автомобилната алея, алеята до входа, а после прокара доста сносна пътека от главната веранда до стъпалата към плажа.

И слава богу, че започна да се смрачава, та да остави другите веранди непокътнати. Щом влезе, остави връхните си дрехи в антрето, влезе в кухнята като някое зомби и между две филии хляб напъха малко месо от обяда си с швейцарско сирене, като обяви това за вечеря.

Прокара сандвича с бира просто защото имаше. Яде и пи, надвесен над мивката, втренчил поглед през прозореца.

Все пак днес беше свършил нещо. Беше станал от леглото — това винаги бе първото препятствие. Беше писал. Беше се унизил на крос тренажора. И се беше погрижил за Блъф Хаус.

Като му удареше чертата, денят бе минал съвсем задоволително.

Изгълта четири обезболяващи и завлече изтощеното си тяло нагоре по стълбите. Съблече се, просна се в леглото и спа до зори. Без сънища.

 

 

За Абра беше изненада и удоволствие да открие, че автомобилната алея в Блъф Хаус е почистена. Определено беше очаквала, че ще й се наложи да гази през две стъпки непокътнат сняг.

При нормален случай щеше да дойде от къщи пеш, но трябваше да избира дали да шофира в дълбок сняг, или да ходи по тънък лед. Паркира шевролета си зад мощното беемве на Илай и си взе чантата.

Отключи входната врата и се ослуша. Щом тишината я поздрави, реши, че Илай или е още в леглото, или се е затворил някъде из къщата.

Окачи палтото си в килера, смени обувките си с чехли.

Първо запали камината в дневната, за да придаде настроение на стаята, след това отиде в кухнята, за да направи кафе.

Забеляза, че в мивката няма чинии. Отвори миялната машина.

Можеше да проследи какво е ял, откакто беше пристигнал. Закуската, която му беше направила, две купи за супа, две малки чинии, две чаши и още две чаши за кафе.

Поклати глава.

Тая нямаше да я бъде.

За да се убеди, провери долапите и хладилника.

Не, определено тая нямаше да я бъде.

Включи айпода и намали звука му, след това събра нужните съставки. Напълни купата със смес за палачинки и се качи, за да види къде е.

Ако още спеше, време му беше да става.

Чу тракането на клавиатурата от кабинета на Хестър и се усмихна. Това беше нещо. Тихо се промъкна през отворената врата, за да го види седнал на прекрасното старо бюро пред клавиатурата с отворена бутилка „Маунтин Дю“ до себе си. Отбеляза си наум да му вземе още.

Реши да го остави да поработи още малко и отиде право в спалнята му. Оправи леглото, извади торбата с прането от коша и смени кърпите за баня.

Хвърли поглед и на другите бани по пътя си, в случай че е ползвал кърпите, след това провери и гимнастическия салон.

Слезе долу, остави прането в пералното помещение, сортира го и се захвана да пълни пералнята. Взе и дрехите, с които беше излизал навън.

Установи, че няма много за разтребване, а и беше почистила къщата основно в деня преди идването му. Тъй като винаги си намираше какво да прави, пресметна времето. Щеше да му забърка нещо за хапване, преди да запретне ръкави и да се захване за работа.

Когато отново се качи по стълбите, преднамерено вдигна шум. Щом стигна кабинета му, той вече беше станал, за да иде до вратата. Може би с намерението да затвори, помисли си, така че влезе, преди да е успял.

— Добро утро. Прекрасен ден е.

— А…

— Чудно синьо небе. — С торба за боклук в ръце отиде до празното кошче под бюрото. — Синьо море, слънцето блести по снега. Чайките ловят риба. Тази сутрин видях кит.

— Кит.

— Чист късмет. Оказах се до прозореца точно когато изсвири. Изумително и грандиозно. Така. — Тя се обърна. — Обекуската ти е готова.

— Моята какво?

— Обекуската ти. Твърде късно е за закуска, рано за обяд, а и ти така и така не си ял.

— Закусих… Кафе.

— А сега ще ядеш храна.

— Всъщност аз… — посочи лаптопа си.

— А пък е досадно да те прекъсват, за да те насилват да ядеш. Но предполагам, че ще работиш по-добре, след като си хапнал. От колко време пишеш днес?

— Не знам. — Беше досадно, помисли си. Прекъсването, въпросите, храната, за която не искаше да намери време. — От шест часа, предполагам.

— Е, браво! Вече е единайсет, така че определено ти е време за почивка. Ще ти сервирам в трапезарията този път. Гледката оттам е прекрасна, особено днес. Искаш ли да почистя тук, докато ядеш… или каквото там друго има за правене?

— Не, Аз… Не. — След още една неуверена пауза, повтори: — Не.

— Разбрах. Отивай да ядеш, а аз ще си свърша работата на този етаж. Когато решиш да се върнеш към заниманията си, ще бъда долу, където няма да ти преча.

Застана между него и лаптопа със сърдечна усмивка на устните, облякла тъмния си пурпурен суичър със знака на мира на гърдите, с още по-тъмни дънки и яркооранжеви чехли.

Илай разбра, че спорът само ще отнеме време, а е и безсмислен, и реши просто да излезе от стаята.

Беше възнамерявал да спре и да хапне нещо — може би кифла, каквото и да е. Но бе загубил представа за времето. Харесваше му да губи представа за времето, защото това означаваше, че е погълнат от книгата.

А от Абра се очакваше да чисти къщата, не да му бъде бавачка.

Не беше забравил, че ще идва. Но планът му да спре да работи, когато тя дойде, да си вземе кифлата и да излезе на разходка, докато тя е тук… е, книгата прецака всичко.

Зави наляво към остъкления еркер на трапезарията.

Абра беше права. Гледката си заслужаваше. Щеше да излезе на разходка по-късно, стига да намереше свястна пъртина в снега. В краен случай можеше да слезе до плажа по стълбите, да направи няколко снимки с телефона си и да ги прати вкъщи.

Седна на масата с похлупената чиния, малкия кафеник и стъклената чаша сок. Абра дори беше взела едно от цветята от букета в дневната и го бе натикала във вазичка.

Напомни му на майка му, която, като беше малък, винаги слагаше цвете, играчка или книга на подноса, с който му носеше храна, когато беше болен.

Не беше болен. Нямаше нужда да го гледат като някое дете. Единственото, от което имаше нужда, беше някой да идва и да чисти, за да може да пише, да живее и да рине тъпия сняг, ако имаше нужда от риене.

Седна и потрепна, когато усети схванатия си врат и раменете. Добре, трябваше да признае, че снегопочистващият маратон на честта си взема дължимото.

Повдигна похлупака.

Издигна се ароматен дим от купчината палачинки с боровинки. Тънък резен хрупкав бекон ограждаше ръба на чинията, до която бе оставена малка купа с пъпеш, гарниран с листо мента.

— Еха!

Известно време съзерцава композицията, раздвоен между раздразнението и одобрението.

Реши, че и двете чувства са валидни. Щеше да яде, защото беше сервирано, а не защото беше тръгнал да гине от гладна смърт, така че имаше правото да се дразни.

Намаза палачинка с малко от маслото, което Абра беше извадила в паничка, и го гледа как се разтапя, докато си добавяше сироп.

Почувства се като малкия господар на имението… обаче наистина беше вкусно.

Много добре съзнаваше, че е расъл като привилегирован, но въпреки това хубавите закуски със сгънатия на масата сутрешен вестник не му бяха всекидневие.

Ландън бяха сред привилегированите, защото работеха, а работеха, защото бяха привилегировани.

Посегна да отвори вестника, докато дъвчеше, но размисли и просто го остави настрани. Също като телевизията вестниците носеха твърде много неприятни спомени. Гледката го радваше, позволяваше на ума му просто да се носи, да наблюдава морето, капенето на топящия се сняг под слънчевите лъчи.

Чувстваше се… почти умиротворен.

Вдигна поглед, когато тя влезе.

— Вторият етаж е почистен — обяви Абра и понечи да вдигне подноса.

— Аз ще го вдигна. Не — настоя той. — Аз ще го вдигна. Виж, няма нужда да ми готвиш. Чудесно беше, благодаря, обаче не е нужно да готвиш.

— Обичам да готвя и не ми носи чак толкова голямо удоволствие, като готвя само за себе си. — Последва го в кухнята, после продължи към пералното помещение. — А ти не се храниш добре.

— Ям си аз — измърмори Илай.

— Купичка супа, сандвич, купа студена зърнена закуска? — Абра остави коша за пране, седна и започна да сгъва. — За икономката няма тайни — просветли го простичко. — Не и по отношение на храната, къпането и секса. Бих казала, че трябва да качиш към седем-осем килограма. И десет няма да ти навредят.

А, не. От месеци не можеше да открие гнева си, но тя му рисуваше карта до точното място.

— Я слушай…

— Може да ми кажеш, че не ми е работа — прекъсна го тя, — но това няма да ме спре. Така че ще готвя, когато имам време. Така и така съм тук.

Не можа да измисли разумен начин да надвие в спор жената, която в момента му сгъва боксерките.

— Можеш ли да готвиш? — запита го тя.

— Да. Достатъчно.

— Нека позная. — Наклони глава и заби зелените си очи в него. — Сандвичи със сирене на грил, бъркани яйца, пържола… а, и бургери. Освен това… нещо с раци или миди.

Той си ги наричаше „Миди а ла Илай“… и наистина му се щеше тя да излезе от главата му.

— Ти какво, да не четеш мисли така, както правиш палачинки?

— Гледам на ръка и на таро, но само за забавление.

Това не го изненада ни най-малко.

— Както и да е. Ще ти сготвя тенджера или две, нещо, което ще можеш да претопляш и да ядеш. Но първо ще ида на пазар. Отбелязала съм в календара дните, когато ще идвам, за да си направиш план. Искаш ли да ти взема и друго, освен „Маунтин Дю“?

Кратките и ясни детайли, които му изложи, сякаш парализираха мисълта му.

— Не мога да се сетя за нищо.

— Ако се сетиш, просто го напиши. За какво е книгата ти? Или е тайна?

— Тя е… Лишен от правата си адвокат търси отговори и изкупление. Дали ще загуби живота си, буквално, или ще си го върне? Такива работи.

— Харесваш ли го?

Изгледа я за миг, защото точно това беше правилният въпрос. Въпросът, на който предпочиташе да отговори, вместо да го избегне.

— Разбирам го, вложил съм много в него. Превръща се в някой, когото харесвам.

— Да го разбираш, е по-важно от това да го харесваш според мен. — Смръщи се, когато Илай разтърка рамото и врата си. — Изгърбваш се.

— Моля?

— Над клавиатурата. Изгърбваш се. Повечето хора го правят.

Остави прането настрана и преди да е успял да отгатне намеренията й, пристъпи и заби пръсти в раменете му. Внезапна и сладка болка се спусна чак до ходилата му.

— Виж, ох…

— Божичко, Илай, направо си се вдървил.

Раздразнението му премина в объркване. Защо тая жена не го остави на мира?

— Просто вчера се преуморих. Чистих снега.

Абра свали ръцете си, когато той се отдръпна, и отвори шишенцето с обезболяващото. Реши, че може наистина да се е преуморил, но и писането си беше казало думата. Но какво ли се криеше под всичко това? Дълбок, усложнен стрес.

— Ще изляза навън и ще се обадя по телефона — обяви той.

— Чудесно. Студено е, но е красиво.

— Не знам колко да ти платя. Така и не те попитах.

Когато му каза цената, той бръкна за портфейла си, но откри джоба си празен.

— Не знам къде ми е портфейлът.

— Беше в дънките ти. Сега е върху скрина ти.

— А, благодаря. Ей сега се връщам.

Горкичкият тъжен стресиран Илай, помисли си тя. Трябваше да му помогне. Сети се за Хестър и поклати глава, докато зареждаше миялната машина.

— Знам, че ще успея — измърмори.

Илай се върна и остави парите на плота.

— И благодаря, в случай че не се върна, преди да си тръгнеш.

— Няма защо.

— Ами аз само ще… ще видя как е на брега и ще се обадя на нашите и на баба. — „И ще се разкарам далеч от теб.“

— Страхотно. Поздрави ги от мен.

Думите й го накараха да спре на прага на пералното помещение.

— Познаваш родителите ми?

— Естествено. Срещали сме се няколко пъти, когато са идвали тук. Освен това се видяхме, като идвах в Бостън при Хестър.

— Не знаех, че си идвала в Бостън при нея.

— Разбира се, че идвах. Просто сме се разминали с теб. — Включи машината и го погледна. — Тя ти е баба, Илай, но и за мен беше такава. Обичам я. Трябва да снимаш къщата от брега и да й я пратиш. Ще й хареса.

— Да, така е.

— О, Илай? — добави Абра и се наведе да вземе коша за пране, докато той се канеше да излезе от помещението. — Ще се върна към пет и половина следобед. Довечера нямам нищо за правене.

— Ще се върнеш?

— Да, с дъската си. Трябва ти масаж.

— Не ща никакъв…

— Трябва ти — повтори тя. — Може да си мислиш, че не искаш, обаче, повярвай ми, щом започна, ще си промениш мнението. Нещо като подарък за добре дошъл в къщата. Терапевтичен масаж, Илай — добави. — Лицензирана съм. Няма да е с неочакван край.

— Боже.

Абра само се засмя, понесла коша.

— Значи, разбрахме се. Пет и половина!

Тръгна след нея с намерението да изясни веднъж завинаги, че няма нужда от тази услуга, но щом се дръпна от вратата, тъпа болка прониза гърба и раменете му.

— Мамка му!

Напъха ръце в палтото си. Имаше нужда само от обезболяващо. И да разполага с главата си, без тя да се шири вътре, за да може спокойно да мисли за книгата.

Щеше все някак да се разходи, да се обади на семейството си, да подиша, а когато това досадно схващане и тази постоянна болка заглъхнат, да й прати есемес — по-добре така, отколкото да й се обажда — и да й каже да не идва.

Първо обаче щеше да последва съвета й, да слезе до брега и да снима Блъф Хаус. А може би щеше да успее да изчовърка малко информация за Абра Уолш от баба си.

Все още беше адвокат — би трябвало да успее да измъкне някои отговори от свидетел, който вече е благоразположен към него.

Докато вървеше през вътрешния двор, се обърна и видя Абра на прозореца на спалнята му. Помаха му.

Вдигна ръка в отговор и отново потегли.

Лицето й беше от очарователния тип, който караше мъжете да се обръщат, за да погледнат отново.

Ето защо съвсем преднамерено Илай задържа погледа си право напред.