Нора Робъртс
Уиски Бийч (27)

27.

Докато си вземаха довиждане с Хестър, Абра реши, че денят е бил добър. Стисна ръката на Илай и му го каза. Тръгнаха към колата и видяха Улф на отсрещната страна на улицата.

— Какво прави този? — ядоса се тя. — Защо? Да не си въобразява, че спонтанно ще идеш при него и ще си признаеш всичко?

— Иска да знам, че е тук. — Илай седна зад волана и спокойно запали. — Малка психологическа война, изненадващо ефективна. Осъзнах го миналата зима, когато почти не излизах от вкъщи, защото отидех ли да си подстрижа косата например, не можех да бъда сигурен дали няма да влезе и да седне на стола до мен.

— Това е тормоз.

— Технически погледнато. И да, бихме могли да му повдигнем обвинение, но в този момент най-много просто да му размахат пръст. Нищо не би се променило, а истината е, че съм прекалено изморен, за да ми пука. По-лесно е просто да оставя нещата така.

— Поставил си се под домашен арест.

Не беше мислил за това по този начин, поне не до този момент. Но Абра не грешеше. Точно по този начин беше възприемал с някаква част на съзнанието си отиването си в Уиски Бийч — като самоналожено изгнание.

С тези дни беше свършено.

— Нямаше къде да ходя — обясни той. — Приятелите ми страняха или просто изчезнаха. Адвокатската ми кантора ме остави да си тръгна.

— А какво стана с невинността до доказване на противното?

— Законът е такъв, но няма особена сила, когато се отнася до важни клиенти, репутация и адвокатски такси.

— Би трябвало да те подкрепят, дори и само от принципни съображения.

— Имат си други съдружници, партньори, клиенти и персонал, с които да се съобразяват. В началото му викаха отпуск, но с мен беше свършено и всички го знаехме. Все едно, това ми даде време и причина да пиша, да се опитам да се съсредоточа върху това.

— Не изкарвай нещата така, сякаш са ти направили услуга — сряза го тя. — Ти сам си си направил услуга. Постъпил си правилно.

— Писането ми се яви като спасително въже и е добре, че не го изпуснах. Когато не дойдоха да ме арестуват и си повярвах, че има причина да очаквам новия ден, реших да ида в Блъф Хаус.

Абра реши, че това е някакъв вид пречистване. Отърваваше се от умората и напрежението и според нея бе напълно готов да приеме подадената му ръка.

— А сега? — запита го тя.

— Сега спасителното въже не ми е достатъчно. Не мога просто да си седя вкъщи и да чакам. Ще се боря. Ще намеря отговорите. И когато се сдобия с тях, ще ида при Улф и ще му ги натикам в гърлото.

— Обичам те.

Илай я погледна с усмивка, която замръзна от изненада, щом видя очите й.

— Абра…

— Ей, по-добре си гледай пътя! — посочи тя с ръка и той удари спирачки, преди да блъсне колата отпред.

— Лош момент избрах — продължи тя. — Не е романтичен, нито в подходящото време, обаче вярвам в изразяването на чувствата, особено ако са положителни. А любовта е най-положителното чувство. Харесва ми да обичам, а не бях сигурна, че ще бъде така. Толкова много болка сме оставили зад гърба си, че няма как част от нея да не ни съпровожда и сега. Може би ще ни помогне да останем такива, каквито сме. Лошото обаче е, че отново ни принуждава да се колебаем дали да се доверим, да протегнем ръка и да рискуваме.

Невероятно беше, наистина невероятно, че изричането на тези думи на глас я накара да се почувства по-силна, по-свободна.

— Не очаквам от теб да рискуваш само защото аз съм го направила, но трябва да се чувстваш добре, да се чувстваш щастлив, задето една умна, интересна и смутена жена е влюбена в теб.

Илай се бореше с трафика, за да успее да излезе на магистралата.

— Наистина съм щастлив — призна й той. И се паникьоса.

— Тогава това е достатъчно. Трябва ни по-добра музика — реши Абра и се зае да настройва радиото.

Това ли беше — зачуди се той. Обичам те, чакай да сменя станцията. Как, дявол да го вземе, се очакваше да се държи с такава жена? С нея му беше по-трудно да се справи, отколкото с трафика в Бостън, не, тя беше дори по-непредсказуема.

Докато пътуваха, се опита да мисли за нещо друго, но мислите му продължиха да кръжат около думите й като пръсти, търсещи мястото на мъчителен сърбеж. Сигурно трябваше да й отговори някак. Трябваше да се справят с… това. И как, да му се не види, да мисли трезво и рационално за любовта и всичко останало, когато имаше толкова проблеми, с които да се оправя, да работи по тях, да ги разрешава?

— Трябва ни план — заяви Абра и отново го хвърли в паника. — Боже мили, само да си видиш лицето. Истински портрет на едва сдържания мъжки ужас. Нямах предвид план за ситуацията „Абра е влюбена в Илай“, така че се успокой. Имах предвид план, за да разберем защо Джъстин Съскайнд е рискувал да се промъкне до третия етаж на къщата. Трябва внимателно и систематично да огледаме всичко, което е струпано там.

— Аз вече започнах — по няколко часа всеки ден, но почти нямам напредък. Виждала ли си колко неща има горе?

— Ето затова казах „систематично“. Придържаме се към версията, че той търси съкровището. Разширили сме я до разумното предположение, че разполага с информация — достоверна или не — която го е довела до идеята да рови в мазето. Можем да продължим с логически допускания. Например — търсил е още информация, друга следа, нещо, което според него потвърждава мястото.

Илай предположи, че невидимите или липсващите точки в цялостната картина са твърде много, но реши, че все пак не е лоша идея да свържат това, с което разполагаха.

— Според това, което знаем, той е открил каквото е търсил.

— Може би, но оттогава все се връща в къщата. Все още си мисли, че тя е ключът.

— Нещата не бяха разбъркани. — Илай се замисли. — Не знам как са били подредени в скриновете, раклите, сандъците и всичките му там чекмеджета, така че може и да е било тършувано из тях преди полицията. Но ако се е ровил там, е бил внимателен. После полицаите обърнаха всичко наопаки.

— Но как е можел да знае, че някой няма да се качи горе и няма да намери преди него това, което е търсил? Не е искал никой да знае, че има достъп до къщата. Нямаше и да разберем, ако не бяхме тръгнали из мазето в мрака.

— Слязохме в мазето, защото той прекъсна захранването. Което пък ни води до влизането с взлом.

— Добре де, така е. Но щеше ли да идеш да търсиш чак дотам? Можеше просто да се прибереш и да се обадиш на полицията, вместо да слизаш долу и да търсиш следи от нападателя. А и дори да ти хрумнеше да слезеш в мазето, можеше и да не стигнеш по-далеч от винарската изба.

— Добре. Поел е премерен риск.

— Защото му трябва достъп. Ако предприемем систематично проучване, можем да открием повече за намеренията му. Ще трябва да го изчакаме да се върне, преди да опитаме номера с капана. Но дотогава можем да сме активни. По-активни всъщност. Знам, че си проучвал и си правил връзки между източниците, че си разглеждал различни теории, а и днешното ни пътуване ни даде допълнителна информация. Обаче ми харесва ръцете ми да са заети.

— Можем да огледаме по-обстойно.

— Пък и повечето време, прекарано горе, може да ни даде още идеи как да използваме етажа. Ще ти донеса мостри на цветове.

— Така ли?

— Цветовете вдъхновяват.

— Не — каза той след малко. — Не мога да се справя.

— С кое?

— С теб.

Когато най-сетне влязоха в градчето, облекчението му се смеси с объркване от това непрестанно прескачане от любов към радиостанции, от систематично претърсване към капани, а после към цветни мостри.

— За колко неща можеш да мислиш наведнъж?

— За много, особено ако нещата са важни, уместни или интересни. Любовта е важна и разбира се, музиката по време на път. Претърсването на третия етаж и изглаждането на плана за евентуалното залавяне на Съскайнд в къщата е нещо напълно необходимо, а цветовете са интересни… и всъщност са едновременно важни и необходими.

— Предавам се — заяви Илай и паркира колата пред Блъф Хаус.

— Добър избор. — Абра слезе, размаха ръце и се завъртя в кръг. — Обичам миризмата на това място, начина, по който се усеща въздухът. Искам да тичам по плажа, докато се изпълня с него.

Илай не можеше да свали поглед от нея, не можеше да пренебрегне излъчването й.

— Толкова много означаваш за мен, Абра.

— Знам.

— Повече, отколкото друга някога е означавала.

Тя свали ръце.

— Надявам се.

— Обаче…

— Спри. — Абра измъкна чантата си от колата и разтърси коси. — Няма нужда да му слагаш етикет. Не очаквам компенсация. Просто приеми моя дар, Илай. Може би ти го давам прекалено рано, може да е и недобре опакован, но все пак си е дар.

Запъти се към вратата и Барби излая отвътре.

— Алармата ти излиза. Ще се преоблека и ще я взема с мен да потичаме.

Той измъкна ключовете си.

— И аз мога да потичам.

— Чудесно.

 

 

Абра не повдигна въпроса повече. Вместо това усърдно се зае с новата задача. Започнаха да разопаковат сандъци, а тя прилежно инвентаризираше съдържанието на лаптопа.

Не бяха експерти, но все пак организираното описване на предметите можеше да помогне да се сбъдне мечтата на Хестър за музея. Така че отделяха, изучаваха, каталогизираха и отново връщаха всичко по местата, а Илай подбираше документацията, счетоводните книжа и дневниците.

Прелистваше ги, правеше си бележки и си изграждаше собствена теория.

Абра си имаше и друга работа. Той също, но бе нагласил графика си спрямо това копаене в миналото, както го наричаше. Към документацията добави и дневници, в които педантично бяха описвани покупки на птици, телешко, яйца, масло и разнообразни зеленчуци от местен фермер на име Хенри Трибет.

Реши, че Трибет трябва да е предшественик на другаря му по чашка Стоуни. Позабавлява се, като си представи Стоуни с фермерска сламена шапка и престилка, когато Барби изджавка предупредително и се втурна с лай напред.

Илай се изправи от импровизираното си работно място, състоящо се от маса от кашон и сгъваем стол. В мига, когато лаят спря, се обади Абра.

— Аз съм. Не слизай, ако си зает.

— На третия съм! — извика той в отговор.

— О. Само да оставя някои неща и се качвам.

Звучеше му добре. Да чуе как гласът й нарушава тишината в къщата, да знае, че тя се качва по стълбите при него, за да работят заедно, да му донесе частици от своя ден и хората, с които е била.

Когато се опитваше да си представи дните си без нея, си спомняше черния облак от незапълнено с нищо време, самоналожения си домашен арест — всичко беше мрачно, безцветно и тежко.

Никога нямаше да се върне там. Твърде много се беше доближил до светлината. Но често си мислеше, че сиянието на светлината е Абра.

Малко след това я чу как се качва тичешком.

Носеше дълги дънки и червена тениска с надпис „Йога мацките са яки“.

— Здрасти, отмениха ми един масаж, така че… — Тя спря, преди да стигне до стола, на който седеше Илай в очакване на целувката й.

— О, боже!

— Какво? — изправи се той, готов да я защитава от всякакви паяци или убийци фантоми.

— Тази рокля!

Скокна към роклята, провиснала от сандъка, който Илай беше почнал да описва. Издърпа я и хукна към огледалото, чието покривало вече беше успяла да махне. В това време сърцето на Илай спря да се опитва да излезе навън. И както вече я беше виждал да прави с балните и коктейлните рокли, костюмите и с каквото още й хванеше окото, Абра задържа пред себе си смелата коралова рокля от двайсетте години с ниска талия и ресни до коленете.

Завъртя се така, че ресните се надигнаха и затанцуваха.

— Дълги, дълги перлени нанизи, цели купища от тях, подходяща шапка клош и безкрайно дълго сребърно цигаре. И само си представи къде е била тази рокля! Танцувала е чарлстон на някой страхотен прием или в нелегален бар. Возила се е във форд модел Т, пила е домашен джин и контрабандно уиски.

Отново се завъртя.

— Жената, която е носила това, е била смела, дори малко твърдоглава и абсолютно уверена в себе си.

— Отива ти.

— Благодаря, защото е страхотна. Да ти кажа, с това, дето вече сме го намерили и описали, можеш да отвориш моден музей точно тук.

— Да, ще пусна тълпите да ровят и да пипат навсякъде.

Мъжете са си мъже, реши Абра, пък и нямаше никакво намерение да променя това.

— Добре де, не тук, но разполагаш с повече от достатъчно, за да го изложиш в музея на Хестър. Някой ден. — Внимателно уви роклята в плат. — Погледнах през телескопа, преди да вляза. Все още няма следа от него.

— Ще се върне.

— Знам, но мразя да чакам. — Най-сетне отиде при него да го целуне. — Защо не пишеш? Все още е рано, за да спираш.

— Приключих първата чернова и си взех почивка, за да я оставя малко да отлежи.

— Приключил си! — Абра обви ръце около врата му и разтърси бедра. — Но това е фантастично! Защо не празнуваме?

— Първата чернова не е книга.

— Разбира се, че е. Това е книга, която просто чака да я изгладят. Как се чувстваш?

— Ами и това трябва да се изглади, но твърде добре. Краят се разви по-бързо, отколкото очаквах. В мига, когато наистина го видях, той оживя.

— Значи определено ще празнуваме. Ще приготвя нещо страхотно за вечеря и ще сложа бутилка шампанско да се охлажда. — Абра седна в скута му цялата разтреперана. — Толкова се гордея с теб.

— Все още не си я чела. Само една глава.

— Това няма значение. Завършил си я. Колко страници са?

— Сега ли? Ами петстотин четирийсет и три.

— Написал си петстотин четирийсет и три страници, и то докато изживяваше личен кошмар. Направи го в период на голяма житейска промяна, на непрекъсната борба, стрес и дори катаклизъм. Ако не се гордееш със себе си, значи си или досадно скромен, или глупав. Кое от двете е?

Илай осъзна, че тя току-що го беше окрилила.

— Предполагам, по-добре е да кажа, че се гордея със себе си.

— Така е много по-добре. — Абра го целуна шумно и отново обви ръце около шията му. — По това време догодина книгата ти ще е публикувана или ще е на път да излезе. Името ти ще е изчистено и ще си отговориш на всички въпроси около теб и Блъф Хаус.

— Харесвам оптимизма ти.

— Не е само оптимизъм. Гледах на карти таро.

— О, добре тогава. Ще изхарча зашеметяващия си аванс за пътуване до Белиз.

— Съгласна съм. — Абра се облегна назад. — Оптимизмът и гледането на таро са равни на могъща сила, господин скептик, особено когато човек положи усилия и се изпоти. Защо пък Белиз?

— Идея си нямам. Това беше първото, което ми дойде на ума.

— Често първите неща са най-добрите. Нещо интересно днес?

— Нищо, което да се отнася до съкровището.

— Добре де. Имаме още много за разглеждане. Започвам с друг сандък.

Отправи се към един сандък, но после реши да смени жертвата си и си избра стар скрин с чекмеджета.

Невероятно беше какви неща пазят хората. Стари покривки за маса, избледнели парчета бродерия, детски рисунки на хартия — толкова изсъхнали, че се уплаши да не се счупят в ръцете й. Намери колекция плочи, вероятно от времето на невероятната коралова рокля. Развеселена отметна покривалото на грамофона, духна отгоре му и нагласи една плоча.

Усмихна се на Илай, когато пукащата тиха музика изпълни стаята. Размаха ръце и направи няколко стъпки чарлстон. Илай й се усмихна в отговор.

— Просто си задължена да облечеш роклята.

— Може би по-късно — разсмя се тя.

Затанцува към скрина и отвори следващото чекмедже.

Натрупа цели купчини от неизползван или частично използван плат, като прилежно сгъваше парчетата. Някой се бе занимавал с шиене някога и беше прибирал в чекмеджетата коприна и брокат, фина вълна и сатен. Със сигурност оттук водеха произхода си някои страхотни рокли, а други, вече замислени, така и не са били ушити.

Когато Абра стигна до най-долното чекмедже, то се отвори наполовина. След няколко дръпвания тя измъкна старите парчета плат… и плик с карфици, стар игленик с формата на зрял домат и тенекиена кутийка с различни модели на дрехи.

— О, модели! От трийсетте и четирийсетте. — Внимателно ги извади. — Блузи и вечерни рокли. Боже мой! Само виж тази рокля без ръкави.

— Забавлявай се.

Абра едва го удостои с поглед.

— Разкошни са. Всички тия модели ме карат да се чудя защо досега не съм се занимавала с ретро облекла. Интересно, дали бих могла да ушия тази рокля?

— Да шиеш? — Изгледа я. — Мислех, че за това си има магазини.

— От жълта коприна с малко виолетки може би. Никога не съм шила рокля, но бих се радвала да опитам.

— Давай.

— Може дори да пробвам на онази стара шевна машина, която намерихме тук. Просто за да запазя стила.

Замечтана подреди моделите и се обърна към празното чекмедже.

— Заседна. Може би нещо му пречи… — измърмори.

Наведе се и заопипва дъното, после страните и пак дъното.

— Нещо се е приклещило или пък…

А после пръстите й напипаха нещо метално и извито.

— Има нещо тук в ъгъла — каза тя на Илай. — И в двата ъгъла всъщност.

— Ей сега ще погледна.

— Не мога да разбера защо пречи на чекмеджето да се отвори. То просто…

Нетърпеливо натисна в ъглите и чекмеджето се плъзна навън, почти в скута й. Илай отново вдигна поглед при изненаданото й „О!“

— Добре ли си?

— Да, просто малко ми удари коленете. Това е като преграда, Илай. Тайна преграда в дъното на това чекмедже.

— Да, попаднах на няколко такива в бюрата и едно в стария бюфет.

— А там дали попадна на нещо такова?

Подаде му дървена кутия, върху която беше гравирано стилизирано извито „Л“.

— Досега не.

Заинтригуван, Илай остави работата си, когато Абра сложи кутията на кашона.

— Заключена е — оповести тя.

— Може би ключовете са при онези, които описвах, повечето намерих в тайното чекмедже на стария бюфет.

Абра погледна към буркана, в който пускаха ключовете, открити при претърсването на третия етаж. А после просто свали фиба от косата си.

— Първо да опитаме с това.

Той се разсмя.

— Сериозно? Ще отключиш ключалката с игла за коса?

— Това е класическият начин, нали? Колко сложно може да бъде?

Пъхна фибата, завъртя я, размърда я и пак завъртя. Изглеждаше решена да отвори кутията, но Илай все пак се отправи да вземе буркана. И тогава чу тихичко изщракване.

— Правила ли си това и преди?

— Не, откакто бях на тринайсет и изгубих ключа на дневника си. Но някои умения си остават.

Надигна капака и откри скрити писма.

И преди се бяха натъквали на писма. Повечето бяха кореспонденции с Бостън и Ню Йорк. Някои бяха от войници, други — от дъщери, омъжени надалеч. Абра все се надяваше да открие и любовни писма.

— Хартията изглежда стара — каза тя и внимателно ги извади. — Писани са с перо, мисля… и да, има и дата. Петнайсети юни хиляда осемстотин двайсет и първа. Адресирано е до Едуин Ландън.

— Братът на Виолета. Трябва да е бил на около шейсет. Умрял е през… — Илай се разрови в спомените си за семейната история. — Мисля, че през осемстотин трийсет и някоя, но някъде в началото на десетилетието. От кого е?

— Джеймс Дж. Фицджералд от Кеймбридж.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Май да. „Сър, съжалявам за нещастните обстоятелства, съпътствали срещата ни прежната зима. Никак не възнамерявах да наруша уединението ви, нито да предизвикам добрата ви воля. Докато изясните напълно въз… възгледите и решенията си, се чувствам задължен да ви пиша по погл… не, повеля на моята майка и ваша сестра, Виолета Ландън Фицджералд…“

Абра млъкна, ококори се и погледна Илай.

— Илай!

— Продължавай да четеш. — Изправи се и надникна над рамото й, за да огледа писмото. — В семейната история няма данни да се е омъжвала и да е имала деца. Продължавай да четеш — повтори той.

„След срещата ни през януари Вашата сестра се разболя още по-мъчително. Положението ни остава затруднено поради дълговете, натрупани от моя баща, споминал се преди две години. Службата ми като секретар при Андрю Грандън, скуайър, ми носи достоен доход, с който съумявам да издържам съпругата и семейството си. Понастоящем, разбира се, поемам и нуждите на майка си, като при това се старая да изчистя натрупаните задължения.

Не си позволявам да прося от Вас парична помощ за себе си, но трябва да го сторя от името на Вашата сестра. Тъй като здравето й продължава да е крехко, лекарите ни съветват да я изведем от града и да я изпратим на крайбрежието, защото вярват, че морският въздух ще й се отрази най-благоприятно. Боя се, че ако състоянието й не се промени, тя може и да не доживее до следващата зима.

Най-съкровеното желание на Вашата сестра е да се завърне в Уиски Бийч, в дома, в който е била родена и за който пази толкова много спомени.

Сър, обръщам се към Вас не като към мой чичо. Имате думата ми, че никога не ще Ви помоля да ме възприемете като Ваш племенник. Обръщам се към Вас като към брат, чиято едничка сестра копнее да се върне у дома.“

Внимателно, заради състоянието на писмото, Абра го обърна.

— О, Илай.

— Избягала е. Чакай, нека помисля. — Той закрачи из стаята. — Няма данни за брака й, за някакви деца, за смъртта й… Не и в семейния архив във всеки случай. И никога не съм чувал за тези Фицджералд.

— Баща й е унищожил някакви документи, нали?

— И това се е случило, да. Тя избягала, а той не само се отрекъл от нея, ами я заличил и от всички документи.

— Трябва да е бил дребен и грозен човек.

— Висок, тъмнокос и красив според портретите — поправи я Илай. — Но ти имаш предвид вътрешно. Вероятно си права. Значи Виолета се маха оттук, отхвърлена от семейството си, и заминава за Бостън или Кеймбридж. По някое време се омъжва, има деца — поне този син. Дали Фицджералд е бил оцелелият от „Калипсо“? Името е ирландско, не е испанско.

— Може да го е ползвала за прикритие. Или по-вероятно го е срещнала и се е омъжила за него, след като е избягала. Но наистина ли не е имало никакъв опит за сдобряване до този момент? Докато тя умира?

— Не знам. Според някои версии тя заминава с любовник, повечето обаче твърдят, че е избягала, след като брат й убил любовника. По време на това проучване се сблъсках и с предположения, че е била отхвърлена, защото е била бременна. В общи линии заличават името й, така че няма документи, които я споменават след края на седемдесетте години на осемнайсети век. Сега, като имаме това, можем да потърсим данни за Джеймс Дж. Фицджералд от Кеймбридж и да започнем да работим и в тази посока.

— Илай, следващото писмо е от септември същата година. Отново е молба. Тя е по-зле, а дълговете се трупат. Джеймс твърди, че майка му е твърде слаба, за да държи перото и да пише сама. Говори от нейно име. О, къса ми сърцето.

„Братко, нека си простим. Не желая да се възправя пред Господа с тази вражда помежду ни. Умолявам те с любовта, която някога тъй безметежно споделяхме, да ми позволиш да се върна у дома, за да умра. Да позволиш на сина ми да се запознае с моя брат, брата, когото ценях и който ценеше мен преди оня ужасен ден. Молих Бога да прости моите грехове и твоите. Не би ли могъл да ми простиш, Едуин, тъй както аз прощавам на теб? Прости ми и ме върни у дома.“

Абра изтри сълзите от очите си.

— Но не й е простил, нали? Третото писмо, последното. С дата шести януари е.

„Виолета Ландън Фицджералд напусна този свят на този ден в шестия му час. Горко страдаше през последните месеци на земния си живот. Това страдание, сър, е на Вашите ръце. Нека Бог Ви прости, защото аз не мога.

На смъртното си ложе ми довери всичко, което е станало в последните дни на август 1774 година. Изповяда ми греховете си, греховете на млада девойка, а също и Вашите грехове, сър. Тя страда и предаде дух на Господа, копнеейки да се завърне в дома на своето рождение. Там, дето е нейната кръв, за прегръдката, която семейството й е отказало. Не ще простя, не ще прости и никой от кръвта ми. Живеете в богатство и го цените повече от нейния живот. Не ще я видите нивга веч, не ще я срещнете и в Рая. Прокълнат сте заради своите дела, проклети са и всички Ландън, които ще се родят от Вас.“

Абра остави последното писмо при другите.

— Съгласна съм с него.

— Едуин Ландън и баща му определено са били сурови непреклонни мъже.

— Да, тези писма изваждат това наяве.

— И повече. Не знаем дали Едуин е отговорил, нито какво е писал, ако го е направил, но е ясно, че драмата с Виолета е станала през август 1774 година. Пет месеца след крушението на „Калипсо“ край Уиски Бийч. Трябва да потърсим информация за Джеймс Фицджералд. Трябва ни и датата на раждането му.

— Мислиш, че когато си е тръгвала, е била бременна.

— Мисля, че мъже като Роджър и Едуин Ландън биха я съдили строго. А и в онези времена как би се отразила на социалния им възход и на бизнеса им една дъщеря, бременна от някой низш и извън закона? Няма как да го приемат.

Илай се върна при Абра и отново огледа писмото и подписа.

— Джеймс е обикновено име, често срещано. Синовете често се кръщават на бащите си.

— Мислиш, че любовникът й, морякът от „Калипсо“, е бил Джеймс Фицджералд?

— Не. Мисля, че любовникът й е бил Натаниъл Джеймс Брум, който е оцелял след крушението на кораба си заедно със Зестрата на Есмералда.

— Другото име на Брум е било Джеймс?

— Аха. Който и да е бил Фицджералд, се басирам, че е била бременна, когато се е омъжила за него.

— Брум може да е избягал с нея и да си е сменил името.

Илай разсеяно прокара ръка през косите й, като се сети за щастливия край, който беше измислила за клетата учителка и избягалия с нея Ландън.

— Не мисля. Човекът е бил пират, при това сравнително известен. Не мога да си го представя как усяда в Кеймбридж и отглежда син, който става секретар. А и той никога не би оставил съкровището при Ландън. Едуин го е убил, така виждам нещата. Убива го, взема съкровището и изпъжда сестра си.

— За пари? Изпъждат я, заличават я и за какво? За пари?

— Взела е известен престъпник за свой любовник. Убиец, крадец, мъж, който със сигурност е щял да бъде обесен, ако го заловят. Ландън били натрупали състояние, обществен престиж и са имали известно политическо влияние. Щели са да бъдат съсипани, ако се разчуе, че са подслонили издирван човек или са знаели, че е подслонен. Трябвало някак да се справят с нея и със състоянието й.

— Да се справят с нея?

— Не съм съгласен с това, което са извършили, само ти нахвърлям позициите им и вероятните им действия.

— Адвокат Ландън. Не, той нямаше да е от любимите ми хора.

— Адвокат Ландън просто ти обяснява действията на мъже от онази епоха, техния светоглед. Дъщерите са били собственост, Абра. Не е било редно, но това е историята. И внезапно от актив тя се превръща в пасив.

— Не мисля, че мога да слушам това.

— Успокой се. Говоря ти за късния осемнайсети век.

— Звучи, сякаш нямаш нищо против това.

— Това е история и единственият начин да се опитам да си съставя ясна картина, е да мисля логично, а не емоционално.

— Предпочитам емоционалното.

— Там много те бива. — Че какво пък, каза си той. Щяха да използват и емоциите, и логиката. — Добре, какво се е случило според емоциите ти?

— Роджър Ландън е бил себично безчувствено копеле, а синът му Едуин — безсърдечен кучи син. Не са имали право да съсипват живота на Виолета. И това не е просто история. Това са хора.

— Абра, съзнаваш ли, че спорим за хора, които са умрели преди около двеста години?

— А ти какво мислиш?

Илай прокара лице през лицето си.

— Защо да не си го кажем? Отново стигнахме до първоначалното заключение, част от което е и фактът, че Роджър и Едуин Ландън са били коравосърдечни тесногръди опортюнистични копелета.

— Така е малко по-добре. — Тя присви очи. — Опортюнистични. Ти наистина вярваш не само че съкровището е съществувало, не само че е изплувало на брега с Брум, ами и че Едуин е убил Брум и е откраднал съкровището.

— Ами то така или иначе си е било открадната собственост, но да. Мисля, че го е открил и го е взел.

— Тогава къде, по дяволите, е?

— Мисля по въпроса. Но всичко това е съмнително, ако първоначалната хипотеза е грешна. Трябва да открия сина на Виолета.

— И как?

— Мога да го направя и сам, което ще отнеме време, защото това не е по моята част, но има доста помощни материали и някои добри генеаложки сайтове. А може да спестя време, като се свържа със специалист. Познавам точния човек. Някога бяхме приятели.

Абра разбра. Някой, който му е обърнал гръб. Освен това си даде сметка, че независимо от логичните му аргументи, той разбира през какво е преминала Виолета. Знаеше много добре какво е да си отхвърлен и осъден.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Мислех си преди няколко седмици, но го отложих. Защото всъщност не искам да го направя. Но ще се опитам да прочета тази страница от книгата на Виолета. Когато наистина стане трудно, е хубаво да се прости.

Абра сложи длани на лицето му.

— И все пак трябва да празнуваме. Сега ще сляза и започвам подготовката. Трябва да оставим тези писма на сигурно място.

— Ще се погрижа за тях.

— Илай, защо според теб Едуин е запазил писмата?

— Не знам, освен че Ландънови обичаме да пазим неща. Скринът може да е бил негов, а прибирането им в тайника — неговият начин да ги запази, без да му се налага да ги гледа.

— Далеч от очите, далеч от ума. Като Виолета — кимна Абра. — Трябва да е бил много тъжен човек.

Тъжен? Илай се замисли, когато тя излезе. Съмняваше се. Предполагаше, че Илай Ландън е бил самодоволен кучи син. Но сигурно няма родословно дърво без някой и друг крив клон.

Използва лаптопа, за да потърси номера на някогашния си приятел, и после взе телефона си. Откри, че прошката не идва лесно. За разлика от изгодата. Може би и прошката щеше да дойде… а ако не станеше така, поне щеше да си получи отговорите.