Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Whiskey Beach, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Ангелова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Уиски Бийч
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2013
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-389-8
История
- — Добавяне
Обещание
„Тържествена и сладка мисъл
отново и отново ме облива.
Днес най-близо до дома съм, отколкото нявга съм била.“
21.
В края на дългия ден — два курса, голямо почистване и два масажа, Абра докара колата до дома си.
И просто остана да седи в нея.
Не искаше да влиза. С ненавист осъзна, че няма желание да влезе в собствения си дом, да докосва собствените си вещи, да използва собствената си баня.
Обичаше Лафинг Гъл, влюби се в къщата още в първия миг, щом я видя. Искаше си обратно това чувство, достойнството, удобството, правото над него, а в момента усещаше единствено страх.
Онзи беше развалил всичко, който и да беше, като бе влязъл в дома й и бе оставил след себе си насилие и смърт. Чудовището от гардероба с формата на пистолет.
Беше я изправил пред два избора. Да остави победата на чудовището — да се предаде, да седне и да се терзае. Или да се бори и да го победи.
Но погледнато по този начин, въобще нямаше избор.
Излезе от колата, извади масажната дъска и сака си и ги помъкна към вратата. Влезе и облегна дъската на стената, преди да внесе сака си в дневната.
Беше карала близо трийсет километра нагоре по крайбрежието, за да купи връзки сушени билки, с което натовари и без това заетия си ден, но щом ги извади от сака, сякаш усети благотворно въздействие.
Реши да запали малко от тях и да прочисти дома си. Почувстваше ли, че къщата е прочистена, значи беше прочистена. И когато отново си върнеше дома си, сериозно щеше да се заеме със създаването на малка оранжерия, така че да може да отглежда собствени билки в по-големи количества. Щеше сама да си прави скапаните връзки и да си има свежи подправки за готвене през цялата година.
А можеше и да ги продава. Още едно предизвикателство. Да произвежда собствени пликчета със сушени треви.
Нещо, над което да помисли.
Но засега щеше да даде всичко от себе си, за да прочисти ума си, да допусне в него само чисти и положителни мисли, докато пали стръковете билки за безопасност над голямата мидена черупка и раздухва огъня, за да започне да пуши. Нейният дом. Подовете, таваните, дори ъглите си бяха нейни.
Процесът на преминаване от стая в стая с аромата на бял градински чай и лавандула я успокои, докато не си припомни какво точно прави тук за себе си и за другите.
От вярата и надеждата се изковаваше сила.
Щом приключи с къщата, пристъпи в малкия вътрешен двор, като внимателно размахваше сухите треви, за да изпрати цялата си надежда и вяра във въздуха.
И видя Илай и кучето да изкачват стълбите от плажа.
Това я накара да се почувства малко глупаво, както си стоеше там с димящите клонки, докато вечерта се спускаше над плажа и мъжът и щастливото куче се катереха към нея.
Абра натика билките между речните камъни около малкия си дзен фонтан, където щяха да изтлеят безопасно.
— Каква красива двойка. — Усмихна се и тръгна към тях да ги поздрави. — И прекрасна изненада. Тъкмо се прибрах, едва преди няколко минути.
— Какво правиш?
— О. — Проследи погледа на Илай към димящия букет. — Просто малък домашен ритуал. Нещо като пролетно почистване.
— Гориш билки? Сигурно това гони злите духове?
— Мисля, че по-скоро прогонва отрицателните ни мисли. Семейството ти тръгна ли си сутринта?
— Да.
— Съжалявам, че не можах да остана да ги изпратя. Днес ми е доста натоварен ден.
Нещо не е наред, помисли си Абра, или нещо не е съвсем в ред. В този миг искаше единствено спокойствие, мир… и колкото и да беше необичайно за нея, да остане сама.
— Имам още доста за вършене — продължи тя. — Защо не мина покрай теб сутринта преди курса ми, за да взема списъка ти за пазаруване? Мога да купя нужните неща, преди да се върна, за да оправя къщата.
— Това, от което имам нужда в момента, е да ми кажеш защо трябваше да чуя от Майк, че някой е оставил пистолет в дома ти и че полицията е била тук за обиск. Ето от това имам нужда.
— Не исках да натоварвам семейството ти. Полицията я повиках аз — добави.
— Но не повика мен. Не ми се обади, не ми и каза.
— Илай, нямаше нищо, което би могъл да направиш, а и с къщата ти, пълна с хора…
— Това са глупости.
Абра изтръпна. Спокойствието, което беше постигнала чрез ритуала си, се сблъска с гнева му, както и с нейния собствен, кремък срещу стомана.
— Не са. Нямаше никаква причина да нахлуя в Блъф Хаус в събота и да обявя, че току-що съм намерила оръжието на убийството в кутията си с благовония, а ченгетата претърсват цялата ми къща.
— Откъдето и да го погледнеш, трябваше да ми кажеш. Адски сигурен съм, че трябваше.
— Е, не съм съгласна. Това си беше мой проблем, решението също беше мое.
— Твой проблем? — В гласа му се смесиха обида и гняв. — Така ли стана? Можеш да идваш в дома ми с разни супници, масажни дъски, кучета и бог знае още какво. Можеш да идваш посред нощ, за да затваряш разни скапани прозорци и да се отбраняваш от нападатели, но когато някой подхвърля пистолет в дома ти и се опитва да те накисне за убийство, това си било твой проблем? Убийство, което най-вероятно е свързано с мен! Но това не е моя работа?!
— Не съм казала това. — Дори в собствените й уши защитата й се видя слаба. — Нямах това предвид.
— А какво имаше предвид?
— Не исках да стоваря всичко това върху теб и семейството ти.
— Ти си забъркана в това, защото си с мен. И го постигна, като ме подтикваше и примамваше.
— Подтиквах те и те примамвах? — Собствената й обида изригна и тя се извъртя, за да улови малко от дима и да си възвърне спокойствието, но веднага разбра, че ще й трябва букет сушени билки с размера на Блъф Хаус, за да го постигне. — Примамвах те?
— Точно това правеше от мига, в който дойдох тук. Сега си забъркана, но не искаш да ми стоварваш проблемите си? Че ти не даваш на никого шанса да стоварва каквото и да било. Седиш и чакаш с лопата, преди първата буца да докосне земята. Но когато калта падне отгоре ти, не ми се доверяваш достатъчно, за да помогна.
— Боже. Боже! Не става въпрос за доверие. Моментът не беше подходящ.
— Ако това беше вярно, щеше да намериш време да ми кажеш. Намерила си време да кажеш на Морийн.
— Тя беше…
— Вместо да намериш време, седиш тук, палиш градински чай и размахваш димящи стръкове.
— Не се подигравай на ритуала ми.
— Хич не ми пука, дори да запалиш цяла поляна с градински чай или да решиш да принесеш кокошка в жертва. Но това, дето не ми каза, че си в беда, ето за това ми пука!
— Не съм в беда. Полицията знае, че пистолетът не е мой. Обадих се на Вини в мига, когато го открих.
— Но на мен не се обади.
— Не. — Тя въздъхна и се зачуди как стремежът й да постъпи правилно се беше объркал до такава степен. — Не ти се обадих.
— Тази сутрин семейството ми си тръгна, но ти пак не ми каза. И сега нямаше да ми кажеш.
— Имах нужда да окадя наоколо и отново да се почувствам удобно в дома си. И става студено. Искам да вляза.
— Добре. Влизай и си събирай багажа.
— Илай, искам просто да остана сама и на спокойствие.
— Можеш да си сама и на спокойствие и в Блъф Хаус. Къщата е достатъчно голяма. Но няма да стоиш тук сама, докато цялата тая гнусна каша не приключи!
— Това си е моят дом. — Очите й засмъдяха и й се прииска да обвини за това бавно стелещия се пушек. — Няма да позволя някакво копеле да ме прогони оттук.
— Тогава ние ще дойдем тук.
— Не искам да идваш тук.
— Ако не ни искаш вътре, ще останем тук. Но ще останем!
— О, за бога.
Абра се завъртя на пети и си влезе. Не каза нищо, когато Илай и леко двоумящата се Барби я последваха.
Вместо това отиде право в кухнята, отвори си бутилка бира и си сипа една чаша.
— Знам как да се грижа за себе си.
— Не споря. Знаеш как да се грижиш за себе си и за всички останали. Очевидно обаче не знаеш как да оставиш някой да се погрижи за теб. Това е самонадеяност.
Абра тресна чашата върху плота.
— Това е независимост и способност.
— До известна степен е така. А после се превръща в самонадеяност и инат. Като в твоя случай. Това не ти е да имаш пробита тръба и да награбиш гаечния ключ или пък да извикаш водопроводчика вместо човека, с когото спиш. Мъжът, с когото спиш, е замесен в цялата гадост. И освен това е адвокат.
— Обадих се на адвокат — каза тя и моментално си пожела да си бе премълчала.
— Страхотно. Добре. — Илай пъхна ръце в джобовете си и направи няколко кръгчета из кухнята. — Значи разговаря с полицията, с адвокат, със съседите си. С някого другиго… освен мен, естествено?
Абра поклати глава.
— Не исках да провалям гостуването на семейството ти. Съвсем безсмислено беше да ви тревожа.
— Ти беше разтревожена.
— Аз исках да… Да, така е. Бях разтревожена.
— Искам да ми разкажеш какво е станало, в детайли. Искам да ми кажеш какво си казала на полицията и те какво ти казаха. Всичко, за което се сещаш.
— Защото си адвокат.
Продължителният му спокоен поглед направи това, което думите не успяха. Накара я да се почувства глупаво. Да почувства, че е постъпила погрешно.
— Защото сме свързани. — Тонът му, спокоен като погледа му, довършиха работата. — Защото това започна с мен, с Блъф Хаус или и с двете. И защото съм адвокат.
— Добре. Първо да си събера нещата. — Когато Илай повдигна вежди, тя сви рамене. — Твърде студено е да те оставя да спиш навън. Освен това знам, че няма причина онзи да се върне тук отново. Има обаче причина да иска отново да се вмъкне в Блъф Хаус. Или поне така изглежда. Така че ще си събера някои неща и идвам с теб.
Илай се зачуди дали това не беше компромис. Дали не е онова, за което баба му беше говорила. Това щеше да помогне и на двете страни да намерят равновесието.
— Добре.
Щом тя излезе от кухнята, той надигна недопитото й вино.
— Спечелихме тази битка — каза на Барби. — Но не мисля, че сме спечелили войната. Все още.
Остави Абра на спокойствие, докато пътуваха към дома му и остана долу, когато тя се качи, за да си разопакова нещата. Ако се настанеше в друга стая, щеше да се оправя с това по-късно. Засега му беше достатъчно да знае, че тя е с него и в безопасност.
Влезе в кухнята и затършува из хладилника и фризера. Имаше останало малко от бута и много от мезетата. Дори и той можеше да спретне свястна вечеря.
Когато тя слезе, вече бе подредил върху масата за закуска типичната за понеделник вечеря от неделните остатъци.
— Можеш да ми разказваш, докато се храним.
— Добре. — Абра седна и изпита смътно удовлетворение, когато Барби избра да се свие в нейните крака вместо в неговите. — Съжалявам, че те накарах да се чувстваш така, сякаш не ти се доверявам. Това не е така.
— Отчасти имаш право, но ще стигнем дотам по-късно. Разкажи ми точно какво стана. Стъпка по стъпка.
Отговорът му само угнети и без това лошото й настроение.
— Исках да медитирам — започна тя и му разказа всичко по възможно най-точния начин.
— И въобще не си докоснала пистолета?
— Не. Падна, когато изтървах кутията, и го оставих там.
— И доколкото ти е известно, не са намирали отпечатъци, които не би трябвало да бъдат там?
— Не, само влакна.
— Полицията не ти се е обаждала оттогава?
— Днес Вини ми се обади, само да провери. Каза, че резултатите от балистичната експертиза трябва да са готови утре или в сряда, но по-вероятно в сряда.
— Какъв беше пистолетът? Регистриран ли е бил?
— Не ми съобщи. Мисля, че трябваше да внимава какво ми казва. Обаче знаят, че не е мой. Никога не съм притежавала оръжие. Никога дори не съм държала оръжие. А ако това е пистолетът, убил Кърби Дънкан, те знаят, че съм била тук, с теб.
Двамата се прикриваха умело. Нали точно това щеше да реши Улф?
— Какво каза адвокатът ти?
— Да му звънна, ако поискат отново да ме разпитват, и че той ще се обади директно на детектив Корбет. Да не се тревожа, че ме подозират за убийство. Никой не мисли, че съм убила Дънкан.
— Може аз да съм подхвърлил пистолета в дома ти.
— Което би било тъпо, а ти не си такъв.
— Може да съм те използвал за секс и потенциална жертва.
За първи път от няколко часа тя се усмихна.
— Никакъв секс повече, ако ще съм ти жертва. И въобще няма логика да си направил това, защото така само отново ще привлечеш вниманието им върху себе си. Точно каквото е искал оня, който е подхвърлил пистолета и после се е обадил анонимно на Улф. Всичко това вони на постановка, а Корбет не е идиот.
— Не, не мисля, че е. Но ето още нещо. Имаш досег с убиеца може би три пъти досега. Тук, в Блъф Хаус, след това в бара и после, като е слагал пистолета у вас. Това е притеснително, знаеш, че е така. И ти не си идиотка.
— Нищо не мога да направя по въпроса, освен да внимавам.
— Можеш да заминеш за известно време, да идеш при майка си. Но няма да го направиш — добави Илай, преди Абра да успее да му отговори. — И не мога да те виня. Но това е възможност. Друга възможност е да ми се довериш.
Да го чуе как й го казва, да знае, че му е дала причина да й каже това, я накара да се почувства напълно отчаяна.
— Илай, имам ти доверие.
— Не и когато стане напечено. Не знам дали би трябвало да те виня за това. Мъжете са те предавали. Баща ти например. Може между него и майка ти да не е потръгнало, но този човек си остава твой баща. Въпреки това той е избрал да не бъде такъв, да не е част от живота ти. Предал те е.
— Не живея с тази мисъл.
— Това е правилно, но фактите са си факти.
Тя се призна за победена.
— Да, така е. Наистина не означавам нищо за него, никога не съм означавала. Не живея с тази мисъл, но така стоят нещата.
— Не живееш с тази мисъл, защото е непродуктивна, а ти обичаш да създаваш.
— По интересен начин го извърташ. — Устните й отново се закривиха в усмивка. — Но е истина.
— И не се терзаеш от това, защото знаеш, че вината е негова. После идва онова копеле, което те е наранило. И те е сломило за дълго време. Ти си се грижела за него, вярвала си му, допуснала си го до себе си, а той се е обърнал срещу теб. Насилил те е.
— Колкото и лошо да беше, ако не беше станало, можеше да не бъда тук.
— Позитивно мислене. Но е станало. Доверила си се на някого, а той те е предал. Защо да не ти се случи отново?
— Не мисля по този начин. Не живея по този начин.
— Водиш отворен, енергичен и удовлетворяващ живот, който често намирам за удивителен. За такъв живот се иска да имаш гръбнак и сърце. Възхитително е. Не разчиташ често на чужда помощ, което също е възхитително, докато не се стигне до момента, в който може и трябва да потърсиш помощ, но не го правиш.
— Щях да ти кажа, ако семейството ти не беше там. — След това се реши и каза цялата истина. — Вероятно щях да отложа за известно време. Може би щях да се убедя, че ти все още си под напрежение и няма смисъл да те тревожа допълнително, докато не науча повече или нещата не се разрешат по някакъв начин. Можеше и така да стане. Но това не е въпрос на доверие.
— Състрадание?
— Загриженост. И вяра в себе си. Не обичам думата самоувереност. Имах нужда да се погрижа за себе си, да вземам решения, да се справям с проблеми… и, да, може би да се нагърбвам с проблемите и на други хора, за да си възвърна доверието, което Дерек унищожи. Имах нужда да знам, че мога да се справям с проблемите си, когато единствена аз завися от себе си.
— А когато има и друг?
Може би отново беше прав и тук вече нещата ставаха сложни. А може би беше време за малко самооценка.
— Не знам, Илай. Просто не знам отговора, защото не съм заставала пред такъв избор от дълго време. И все пак аз се облегнах на тебе онази нощ, след като бях нападната. Облегнах се, а ти не ме подведе.
— Не мога отново да се свържа с човек, който не дава толкова, колкото взема, или не взема толкова, колкото дава. Открих по трудния начин, че това те оставя с празни ръце и те озлобява. Мисля, че и двамата трябва да решим колко можем да дадем и колко можем да вземем.
— Нараних те, защото не потърсих помощ от теб.
— Да, така е. И освен това ме вбеси. И ме накара да мисля. — Изправи се и вдигна чиниите. Никой от двамата не си беше изял яденето. — Аз подведох Линдзи.
— Не, Илай.
— Да, така е. Бракът ни може и да е грешка, но беше наша обща грешка. Никой от двама ни не получи това, което искаше или очакваше. Накрая не можах да предотвратя това, което я сполетя. Все още не знам дали не е мъртва заради някакъв мой избор, заради избор, който и двамата сме направили, или просто се е оказала жертва на лош късмет. Подведох и баба ми, като взех да идвам тук все по-рядко и по-рядко и накрая въобще спрях да я посещавам. Не заслужаваше това. Почти я изгубихме. Щеше ли това да стане, ако прекарвах повече време тук, ако се бях завърнал след убийството на Линдзи?
— Значи сега ти си център на вселената? Да си поговорим за самонадеяност?
— Не, обаче знам, знам, че съм някъде в центъра на всичко това и че всичко е свързано.
Обърна се към нея, но не я доближи, не я докосна, просто застана на разстояние.
— Казвам ти, Абра, няма да те подведа. Ще направя всичко, все едно дали ти харесва, или не, все едно дали спиш с мен, или не, за да съм сигурен, че нищо лошо няма да те сполети. И когато всичко приключи, предполагам, ще разберем докъде сме стигнали и накъде да продължим след това.
Абра се почувства донякъде в безизходица и се изправи.
— Ще измия чиниите.
— Аз ще се заема.
— Баланс… или както каза, получаваш и вземаш — напомни му тя. — Ти се погрижи за вечерята, аз ще измия чиниите.
— Добре. Искам копие на графика ти.
Буквално усети как по врата й плъпнаха мравки.
— Илай, той се променя. В това е красотата му.
— Искам да знам къде си, когато не си тук. Не съм някакъв скапан воайор. Не съм облепил стената си с твои снимки.
Абра остави върху плота чиниите, които държеше, и си пое дъх.
— Искам да ти кажа, че не съм имала това предвид. И освен това осъзнах нещо, за което не бях мислила до днес, докато не стана всичко това. Разбрах, че съм донесла тук повече багаж, отколкото съм смятала. Искам… надявам се да го сведа до малка ръчна чанта. Надявам се да измисля как да се отърва от него.
— Това отнема време.
— Мислех, че съм го оставила в миналото, но явно, че не е точно така. Ами… — Отново вдигна чиниите и ги пъхна в съдомиялната. — Тук съм през по-голямата част от деня. Имам сутрешен курс в сутерена на църквата, а в четири и половина съм на масаж. При Грета Париш.
— Добре. Благодаря.
Абра приключи със зареждането на съдомиялната и се зае да почиства плота.
— Не си ме докоснал нито веднъж, откак изкачи стълбите към вкъщи. Защо? Защото си ядосан?
— Може би донякъде, но най-вече защото не знам как ще се почувстваш след всичко това.
Погледът й срещна неговия.
— Че откъде да знам как ще се почувствам, щом ме докоснеш, ако не го правиш?
Илай прокара пръсти през ръката й, а после я обърна към себе си и я издърпа.
Тя пусна парцала и обви ръце около раменете му.
— Съжалявам. Таях всичко в себе си. Обаче… Господи, Илай, той беше в дома ми. Ровил се е в нещата ми. Пипал е вещите ми. И Дерек беше ровил в дома ми, беше чупил, докато ме е чакал да се прибера.
— Няма да те нарани. — Илай притисна устни към челото й. — Няма да го оставя да те нарани.
— Трябва да се преборя с това. Трябва.
— И ще го направиш.
Но не и сама. Не и без него.
Когато Абра излезе на следващата сутрин, Илай си наложи да не се тревожи. Църквата беше само на три километра оттук, а и не можа да измисли и една причина някой да й стори нещо лошо.
Тя щеше да се прибере преди обед и щом я видеше, че е в безопасност вкъщи, той щеше да може да работи. Тъй като сега умът му беше твърде зает, за да се потопи в историята, Илай слезе в мазето и прекара близо час, като изпразваше лавици.
Отне му повече време да отвори панела откъм мазето, но щом успя, реши да смаже пантите.
Скърцането им придаваше интересна атмосфера, но ако искаше да изненада някого, му беше нужна тишина. Въоръжен с фенерче и кутия крушки, тръгна по коридора, като проверяваше всяка лампа, докато не стигна третия етаж.
Най-сетне смаза пантите, после натъкми един стол пред панела, провери, за да е сигурен, че ще може да го отвори и затвори, и после тръгна да се връща.
Премести лавиците, отново провери дали може лесно да се придвижва около тях, да отваря и да затваря замаскирания вход. След това отново подреди нещата върху тях.
Това му трябваше, камуфлаж.
От обикалянето из коридорите насъбра прах и мръсотия, така че се преоблече, почисти, а после прекара известно време в интернет, проверявайки за различни видове видеокамери. Тъкмо си сипваше първото „Маунтин Дю“ за деня, когато Абра се върна с пазарските торби.
— Здрасти! — Пусна ги и се пресегна към едната. — Виж какво ти нося! — обърна се към Барби с голям кожен кокал. — Това е за доброто куче. Беше ли добро куче, а?
Барби отпусна дупето си на пода.
— Така си и мислех. А ти беше ли добро момче? — попита Абра Илай, докато разопаковаше кокала.
— Трябва ли да сядам на пода?
— Взех продукти за моята лазаня, за която се носят легенди, а също и за тирамису.
— Можеш да правиш тирамису?
— Скоро ще разберем. Днес съм решила да бъда положително настроена и това в основната си част зависи от баланса. Или в увереността, че работим за постигането на баланс. — Обви ръце около Илай и се притисна силно към него. — Открих, че не таиш яд.
— Мога много добре да си тая яд — отвърна й той. — Но не и срещу човек, за когото ме е грижа.
— Ядът е отрицателна енергия, насочена навътре, затова ми харесва, че си се отървал от нея. И като говорим за отрицателна енергия, минах през вкъщи и там беше по-добре. Не чак както преди, но по-добре.
— Заради оня миризлив пушещ изсушен букет?
Тя го сръга с пръст в стомаха.
— На мен ми свърши работа.
— Радвам се и искрено се надявам да не решиш, че ни трябват няколко кутии от миризливи димящи изсушени букети, за да гоним отрицателната енергия от Блъф Хаус.
— Няма да навреди, но можем да го обсъдим и по-късно.
Много, много по-късно, искрено си пожела той.
— Ще се захванеш ли сега за работа? Само ще оправя леглото и ще взема нещата за пране, след което няма да ти се пречкам, докато не си дадеш почивка.
— Става. Преди това обаче искам да ти покажа нещо.
— Разбира се. Какво?
— Горе. — Вдигна пръст към тавана, преди да хване ръката й. — Пропуснала си да почистиш нещо.
— Не съм! — засегна се Абра и ускори крачка, щом тръгнаха нагоре.
— Наистина голямо петно — добави той. — Нагоре.
— На третия етаж? Там минавам само веднъж в месеца. Горе е пусто и прашно. Ако си искал отново да се използва, е трябвало да…
— Не, не това. Мисля си да преместя кабинета си горе, при южния еркер.
— Илай, това е чудесна идея!
— Да, забавлявам се с нея. Светлината е страхотна, гледката оттам е невероятна. И е наистина тихо. Много жалко, че не рисувам или не съм скулптор, защото старото слугинско помещение е само за ателие.
— И аз съм си го мислила. Някоя от спалните към плажа може да стане чудесна малка библиотека, например за твоите специализирани книги. Нещо като библиотека и дневна, когато поискаш да си починеш, без всъщност да спреш да работиш.
Не беше го обмислял чак дотам, но…
— Може би.
— Мога да ти помогна да подредиш, ако решиш. О, тези страхотни тавани. Толкова много потенциал, а и винаги съм си мислила, че е срамота да не се използва цялата къща. Хестър ми каза, че преди години е рисувала горе, но накрая установила, че по-добре си работи в нейната си дневна, а най-добре — навън. Във всеки случай ще й е трудно постоянно да се качва и да слиза.
— Точно това си мисля — да използвам отново цялата къща. — Илай тръгна напред и отвори замаскирания вход.
— О! Боже мой, ама това е страхотно. Само погледни. Това е толкова… яко!
— Осветлението работи — показа й той. — Вече. И слиза чак до мазето. Преместих стелажите, за да може да се отваря и оттам.
— Ако бях дете, тук щях да си играя на принцеса воин.
— Нима?
И откри, че си го представя съвсем успешно.
— Щях да щурмувам замъка на врага или да залагам капани. Обаче сигурно на прислугата не й е било забавно да мъкне тежки подноси нагоре и надолу. Прахоляк и паяжини.
— Видя ли? Като ти казвам, че си пропуснала да почистиш…
— Ще го направя, стига преди това да разкараш всеки паяк, по-голям от муха. Трябва да отвориш всички входове.
— Обмислям го.
— И като си помислиш, че толкова пъти съм чистила тук, а не съм си давала сметка, че това съществува. Това е… Той не знае за това. — Очите й пламнаха и тя го изгледа. — Не знае.
— Не мисля, че знае. Дяволски сигурен съм, че не го е използвал. Двамата с Майк здравата се изпотихме, докато преместим този гардероб. И ми отне повече от час да избутвам стелажите, за да отворя достатъчно място, че да мога да мина.
— Какъв добър капан, Илай…
— И това обмислям.
— Атака вместо защита. — Абра сложи ръце на кръста си и се завъртя из стаята. — Знаех си, че днес ще е чудесен ден. Можем да направим нещо. Можем да го хванем на местопрестъплението.
— Мислех си и за това. Не е толкова просто, като да изскочим и да му кажем „бау!“. Той не е обикновен взломаджия. Той е убиец. Не бива да се набутаме в това просто така.
— Трябва ни план — съгласи се тя. — Мисля творчески, докато чистя. Така че почвам и ще мислим и двамата.
— И ще почакаме полицията да ни се обади.
— О, да. — Ентусиазмът й малко спадна. — Май така трябва. Може пък да проследят пистолета и цялата тази история да приключи. Така ще бъде по-добре. Не толкова вълнуващо, но ако сме реалисти, по-добре ще е.
— Каквото и да стане, няма да те подведа.
— Илай — взе ръцете му в шепите си Абра. — Нека сключим нов договор и да си обещаем, че няма да се подведем взаимно.
— Ето това е сделка.