Нора Робъртс
Уиски Бийч (8)

8.

Илай взе разстоянието от Бостън до Уиски Бийч за по-малко от два часа. Навлезе в бурята, а после се измъкна от хватката на южния вятър. Двайсетминутното каране през центъра на ада му помогна да остане съсредоточен.

Просто карай, каза си. И не мисли за друго, освен за колата и за пътя.

Малки пипала мъгла се виеха над шосето, докато профучаваше с колата си през градчето. Уличните лампи хвърляха несигурни лъчи, които се отразяваха в локвите и потоците, виещи се към канализацията, а после се озова извън светлините, далеч от магазините и ресторантите, и пое към крайбрежния път.

Рязко завъртя волана и свърна към банкета пред Лафинг Гъл. Докато крачеше към тясната предна порта, вратата на съседската къща се отвори.

— Илай?

Не познаваше облечения в леко яке мъж, който пристъпи навън и го посрещна, като прекоси малката морава.

— Майк О’Мали — представи се и протегна ръка. — Гледах навън за теб.

Гласът от телефона, разбира се.

— Абра?

— Вътре с нас е — посочи той към къщата. — Добре е, само е изплашена. В Блъф Хаус има двама полицаи. Сигурно ще искаш да говориш с тях. Аз…

— По-късно. Сега искам да видя Абра.

— В кухнята е.

Майк го поведе.

— Наранил ли я е?

— Изплашил я е — повтори Майк. — Стресната е. Опитал се е да я души, така че е малко ожулена. Обаче май тя го е подредила, а не той нея. Натъртил я е, но тя го е разкървавила.

Илай отбеляза гордостта в гласа на Майк и я прие като успокоение. Искаше обаче да види сам. Трябваше да види.

Чу гласа й, щом излязоха от уютната дневна и тръгнаха към широко отворената кухня. Седеше на масата, облечена в торбест пуловер, с плътни розови чорапи на краката. Вдигна очи — изражението й беше смесица от състрадание и извинение. Придоби изненадан вид, когато Илай коленичи пред нея и хвана ръцете й.

— Къде ти е пръстенът?

— Млъкни.

Огледа лицето й, после внимателно вдигна пръсти към пресните белези на шията й.

— Къде другаде си ранена?

— Не съм. — Ръцете й го обгърнаха, от благодарност и за успокоение. — Не съм. Той ме уплаши.

Илай изгледа Морийн за потвърждение.

— Добре е. Ако не мислех така, вече щеше да е в спешното, все едно дали й харесва, или не. — Изправи се и посочи към кафеварката и бутилката уиски, които стояха една до друга. — От кое искаш? А може би комбинация и от двете?

— Кафе. Благодаря.

— Съжалявам, че трябваше да ти се обадим. Извинявай, че притеснихме семейството ти — започна Абра.

— Не са притеснени. Казах им, че токът е спрял и искам да се прибера и да проверя. А и без това бях решил да се прибера тази вечер.

— Добре. Няма смисъл да ги тревожим. Не знам дали нещо не е взето — продължи тя. — От полицията казаха, че няма данни нещо да не е на мястото си, обаче как могат да знаят? Тия двамата тук не ме пускат да изляза и да проверя. Морийн става доста страшна, когато е в режим на защита.

— Ако е имало обир и нещо е откраднато, ти какво ще направиш?

Морийн спря и протегна ръце към Илай.

— Извинявай. Това го говорим от половин час.

Подаде му кафето. Преди обаче да успее да му предложи мляко или захар, той изгълта половината чисто.

— Ще сляза там и ще говоря с полицията. Ще огледам.

— Идвам с теб. Първо — каза Абра, когато Морийн запротестира, — защитих се, нали така? Второ, ще разполагам с полицията и с Илай. Трето, повече от всеки друг, с изключение на Хестър, съм наясно с това кое къде е в къщата. А Хестър не е тук. И накрая…

Изправи се и яростно прегърна Морийн.

— Благодаря ти! Не само за чорапите, а задето се погрижи за мен. Благодаря ти. — Обърна се да прегърне и Майк.

— Връщай се веднага. Ще спиш в стаята за гости — настоя Морийн.

— Скъпа, единствената причина, поради която станах интересна на оня задник, е, че се озовах в къщата, докато си мислеше, че цялата е само за него. Не е дошъл да дебне в моята. Ще се видим утре.

— Ще се погрижа да е добре — каза Илай. — Благодаря за кафето… и за всичко останало.

— Наследила е тревожните гени на мамичка — измърмори Абра, когато излезе навън с Илай. — Всички сме наясно, че нападението не беше срещу мен.

— Ти си нападнатата, значи определено е срещу теб. Аз ще карам.

— А аз ще те следвам с колата си, защото иначе ще трябва да ме караш обратно.

— Точно така. — Хвана я за ръката и я задърпа към колата си.

— Супер. Тази нощ всички са с тревожните гени на мамичка.

— Разкажи какво стана. Майк не ми разправи с подробности.

— Когато почна бурята, не можех да се сетя дали съм затворила всички прозорци у вас. Проветрявах къщата днес и не помнех дали съм затворила прозореца в гимнастическия салон на Хестър. Не можах да се успокоя, така че отидох да проверя. А, занесох ти и кутия с пуешко задушено, с кнедли.

— Като си говорим за гени и мамички…

— Предпочитам гените на грижовния съсед. Токът беше спрял. Сега се чувствам тъпо, задето не се усъмних. Та нали преди пет секунди в района имаше електричество. Само се подразних. Използвах малкото си фенерче, за да ида в кухнята и да взема по-голям фенер.

Абра изпухтя.

— Не чух нищо, не предусетих нищо, което ме вбесява, защото обичам да си вярвам, че шестото ми чувство работи. Но тази вечер здравата се провали. Та значи, качих се по стълбите и разбира се, прозорецът се оказа затворен. После отново слязох долу, отхвърлих идеята да сляза в мазето и да проверя дали ще успея да подкарам стария генератор, а дори да оставим настрана паяците, тъмнината и страха от духове, нищо не разбирам от генератори. И тогава той ме хвана.

— Изотзад.

— Да. Имаше гръмотевици, дъжд и вятър, но още ме е яд, задето не чух и не видях нищо, докато той не ме сграбчи. След първоначалната паника, като ритах и се вкопчих в ръката му…

— В кожа или в плат?

— Плат. — Дребни детайли, помисли си тя. Бившият криминален адвокат се сеща за тях, както и полицията. — Вълна, мисля. Мека вълна. Пуловер или палто. Не разсъждавах много ясно — не можех да дишам. За мой късмет несъзнателно превключих на защитен режим. Вземах уроци по самоотбрана. Това е…

— Да, знам ги. И си спомни какво трябва да направиш?

— Някаква част от мен се сети. Вече го казах на полицията — обясни Абра, когато Илай паркира пред Блъф Хаус. — Ударих с лакът и го изненадах. И го нараних, поне малко, но достатъчно да отпусне хватката си и да мога да дишам. Настъпих крака му, което вероятно не му е причинило кой знае каква болка, защото бях боса. Тогава се извъртях и се прицелих в лицето му — не виждах в тъмното, но го чувствах. Длан в лицето. А после — финалният удар.

— Сритала си го в топките.

— И знам, че това вече го заболя. Тогава не го осмислих, защото хукнах като побъркана към вратата, после към колата, но съм съвсем сигурна, че го чух да пада. А и ударът в носа свърши работа, защото ме опръска с кръв.

— Много спокойно го приемаш.

— Сега. Не ме видя, когато ревях като бебе в ръцете на Морийн.

Илай беше напрегнат от мисълта за станалото.

— Много съжалявам, Абра.

— И аз също. Обаче вината не е твоя, не е и моя. — Излезе от колата и се усмихна на приближилия се полицай. — Здрасти, Вини. Илай, това е полицай Хенсън.

— Здравей, Илай. Може би не ме помниш.

— А, напротив. — Косата му беше по-къса и кестенява, неизрусена от слънцето, а лицето беше по-пълно. Но Илай го помнеше. — Заедно сърфирахме.

Вини се засмя.

— Аз още карам сърф, когато успея да се добера до дъска и да хвана вълната. Съжалявам за тази работа тук.

— Аз също. Как е влязъл?

— Прекъснал е електричеството. Направил е късо, после е разбил страничната врата — онази откъм пералното помещение. Тоест знаел е или е подозирал къде е алармената инсталация. Абра каза, че тази сутрин си тръгнал рано за Бостън.

— Така е.

— Значи, колата ти я е нямало цял ден, та до вечерта. Можеш да огледаш наоколо, да видиш дали нещо не липсва. Обадихме се на електроснабдителната компания, но сигурно няма да дойдат преди утре сутринта.

— Достатъчно скоро.

— Не открихме следи от вандализъм — продължи Вини, докато ги водеше. — Намерихме малко кръв по пода точно в антрето, а също и по горницата на пижамата на Абра и по анорака й. Достатъчно за ДНК анализ, ако го има в системата или ако го заловим. Но няма да стане бързо.

Вини отвори предната врата, запали фенера си, после взе изпуснатото от Абра фенерче, което беше оставил върху масата в антрето.

— И преди сме имали влизания с взлом, но в бунгалата, които остават празни извън сезона. Най-вече са хлапета, които си търсят място, където да се събират, да правят секс, да пушат трева или най-лошото — да вършат вандалщини или да крадат техника. Това не ми прилича на дело на хлапе. Никое от местните не би рискувало да влезе в Блъф Хаус.

— Кърби Дънкан. Частен детектив от Бостън. Мотае се наоколо и разпитва за мен.

— Не беше той — каза Абра, но Вини взе бележника си и записа името.

— Било е тъмно. Не си видяла лицето.

— Не, но имах близка среща с тялото му. Дънкан е пълен, има шкембе, а този нямаше. А и Дънкан е по-нисък и по-набит.

— И все пак. — Вини остави бележника си. — Ще поговорим с него.

— В „Сърфсайд“ е. И аз се помотах наоколо — обясни Абра.

— Ще проверим. В къщата има лесни за пренасяне ценности и електроуреди. Имаш хубав лаптоп на горния етаж, плазмен телевизор. Предполагам, че госпожа Хестър държи бижута в сейфа. Може би имаш и пари в брой подръка?

— Да, малко.

Илай взе фенера от кухнята и се качи горе. Първо провери кабинета си и включи лаптопа.

Ако все пак наистина е бил Дънкан, сигурно би проверил имейлите му, документите, историята на сърфиранията му в интернет. Така че проведе бърза диагностика.

— Нищо, откак съм го изключил сутринта. Това показва. — Отвори чекмеджето и видя няколкото стотачки, които държеше там, за да са му подръка. — Ако въобще е бил тук — каза Илай, като се завъртя с фенера в ръка, — оставил е всичко както си беше.

— Възможно е Абра да го е прекъснала, преди да започне. Виж, почини си и огледай добре наоколо. Може би е по-добре да изчакаш, докато оправят тока. Ние ще сме наоколо, би било много глупаво от негова страна да се върне точно сега. Късно е — добави Вини, — но това няма да ми попречи да измъкна някой частен детектив от леглото му. Ще ти се обадя утре, Илай. Абра, да те хвърля ли до вас?

— Не, благодаря.

Вини кимна и извади визитка.

— Абра има, така че ти задръж тази, Илай. Да ми се обадиш, ако видиш, че нещо липсва или има още проблеми. А ако хванеш някой път сърфа, можем да проверим дали помниш уроците, дето ти дадох навремето.

— През март? Водата е адски студена.

— Ето защо истинските мъже използваме неопренови костюми. Ще държим връзка.

— Не се е променил много — отбеляза Илай, когато стъпките на Вини заглъхнаха. — Освен косата де. Но предполагам, че избелелите от слънцето дълги до раменете кичури не отговарят на представата за полицай.

— Обаче се обзалагам, че е бил сладък с тях.

— Познавате ли се двамата? Отпреди тази вечер, имам предвид.

— Аха. Загуби бас от жена си миналата година и му се наложи да идва на уроците ми по йога. Сега е почти редовен участник.

— Вини е женен?

— С едно дете и половина. Живеят долу в Саут Пойнт, прави страхотни барбекюта.

Може пък Вини да се е променил, помисли си Илай, докато продължаваха да изследват стаята. Спомняше си кльощаво издължено момче, което живееше само за следващата вълна и мечтаеше да се премести на Хаваите.

Лъчът от фенера мина по леглото и се върна да освети хавлиената риба, която пушеше лула.

— Не е истина!

— Следващия път ще опитам да измайсторя куче пазач. Ротвайлер или доберман. Може пък да стане.

— Ще ти трябва по-голяма кърпа. — Огледа лицето й в сумрака. — Сигурно си изтощена. Ще те заведа у вас.

— По-скоро съм нервна, отколкото уморена. Не трябваше да пия кафе. Виж, не бива да стоиш тук без ток. Ще стане студено… още по-студено тоест. Няма светлина, няма и вода. Имам сравнително удобна стая за гости и наистина удобен диван. Можеш да избереш, което искаш.

— Не, всичко е наред. Не искам да оставям къщата празна след всичко това. Ще сляза долу и ще сритам генератора.

— Добре. И аз ще сляза, за да издавам момичешки звуци и да ти подавам неподходящи инструменти. Малко си непохватен, но би трябвало да можеш да се опълчиш на паяците. Знам, че това е грешно предвид усиления труд, който полагат, обаче не ги харесвам.

— Мога да издавам мъжки звуци и сам да си вземам неподходящите инструменти. А ти трябва да поспиш.

— Не съм готова — потрепна тя. — Освен ако нямаш силни възражения срещу компанията ми долу, по-скоро бих стърчала тук. Особено ако може да си сипя чаша вино.

— Разбира се.

Илай заподозря, че каквото и да беше казала на Морийн, не искаше да остане сама у дома си.

— Можем да се напием и двамата и да халосаме генератора — предложи й.

— Такъв е планът. Здравата се потрудих да почистя там, преди да дойдеш, поне в основната част, където е винарската изба със сезонната реколта. Честно казано, не стигнах по-далеч, а и не мисля, че и Хестър го е правила през годините. Останалата част от мазето е огромно, тъмно и влажно пространство и… просто е много страшно — призна Абра, докато слизаха надолу. — Не е любимото ми място.

— Призраци? — Илай постави фенерчето под брадичката си, за да докара ефект като в хорър филм.

— Да, и те моля да не правиш така. Дюшемето пука и скрибуца, разни неща дрънчат и скърцат. И има твърде много малки стаички и ниши. Това е „Сиянието“^[1] на мазетата. Тъй че…

Абра спря в кухнята и си сипа вино.

— Кураж от гроздето, който да неутрализира късното кафе и приключението. Как беше у вас? В Бостън де.

— Чудесно беше. Наистина. — Ако й се налагаше да говори за нещо друго, той би трябвало да е в състояние да помогне. — Баба изглежда по-силна, родителите ми — по-спокойни. А сестра ми очаква второ дете. Така че имахме повод да празнуваме.

— Това е чудесно.

— Новината напълно промени настроението — поясни Илай, докато Абра отпиваше от виното и за двамата. — Вместо да внимаваме да не говорим за причината, поради която се преместих тук, просто спряхме да мислим за това.

— За новото начало, за бебетата и електричеството — чукна тя чашата си с неговата.

След още една глътка Абра реши да вземе бутилката в мазето. Може би щеше да се понапие, но пък това можеше да й помогне да заспи.

Вратата на мазето изскърца. Естествено, помисли си тя и затъкна пръст в колана на Илай, докато той се взираше надолу.

— За да не се разделяме — обясни му, когато той се обърна да погледне.

— Това не е Амазонка.

— В определен мащаб е. Повечето къщи наоколо дори нямат мазета, още по-малко пък амазонски мазета.

— Повечето не са построени на скала и с издълбани под земята помещения.

— Мазето си е мазе. А това е твърде тихо.

— Мислех, че съм вдигнал достатъчно шум.

— Не се постига без дъсчени подове, канализационни тръби и каквито още там гадости има долу. Така че — тихо е. И ни очаква.

— Добре, вече почна да ме плашиш.

— Ами не искам само аз да съм уплашена.

В началото на стълбите Илай взе фенерчето от зарядното на стената и погледна към добре заредената и прецизно организирана винарска изба. Представи си отминалите дни, когато във всяка ниша бе имало бутилка — стотици шишета, систематично подреждани от иконома. Но дори и сега видя стотици бутилки изключителни вина.

— Ето. Ако се разделим, можеш да ми пратиш сигнал. Ще поема изследователската част.

Абра пусна колана му и включи фенера, който й беше дал.

Пещери. Така си представяше мазето на Блъф Хаус. Много пещери. Някои от стените бяха от стария камък, който строителите просто бяха издълбали. Имаше коридори и ниски сводове, помещение след помещение. В нормални обстоятелства тя щеше да включи осветлението и всичко да бъде залято с благословена светлина, но сега лъчът на фенера й се кръстоса с този на Илай.

— Като Скъли и Мълдър от „Досиетата X“ сме — измърмори.

— Истината е някъде там.

Абра му се усмихна с благодарност и остана плътно зад него, докато той се привеждаше под свода. Обърна се наляво и спря, а тя се блъсна в гърба му.

— Извинявай.

— Хмм… — Илай освети олющената червена боя на чудовищната машина.

— Изглежда като нещо от друг свят.

— От друго време, по-скоро. Защо не сме я сменили с нещо по-ново? Защо не сме купили нов генератор за къщата?

— На Хестър не й пречеха спиранията на тока. Казваше, че й помагат да си е самодостатъчна. А и обичаше тишината. Добре запасена е с батерии, свещи, дърва, консерви и какво ли още не.

— Ще си е самодостатъчна и с нов и надежден генератор след случилото се днес. Но пък на този просто може да му е свършила газта. — Срита леко генератора. Допи виното, остави чашата на шкафа за инструменти, наведе се и отвори кутия от пет галона, пълна с газ. — Добре, имаме газ, да видим сега това същество от друг свят.

Абра го наблюдаваше как заобикаля машината.

— Знаеш ли как работи?

— Да. Изправяли сме се един срещу друг няколко пъти. Отдавна беше, но не съм забравил. — Погледна я. Очите му се разшириха и той насочи фенера си към лявото й рамо. — А…

Абра изпищя, разтича се в кръг с чаша в едната ръка и бутилка в другата.

— Отгоре ми ли е? Отгоре ми ли е? Разкарай го от мен!

Спря, когато Илай се разсмя — дълбок, гърлен и искрен смях, който я прониза с чудесен топъл акорд, колкото и да беше ядосана.

— По дяволите, Илай! Какво ви е на вас, мъжете? Такива деца сте.

— Ти опердаши човек в мрака сама. А после пискаш като момиченце заради някакъв измислен паяк.

— Аз съм си момиче, така че е нормално да пискам като такова. — Надигна чашата си и отпи. — Ето това имах предвид.

— Но беше забавно.

Стисна капака на генератора и се опита да го завърти. Не се получи. Напъна рамене и отново опита.

— Мамка му.

— Искаш ли аз да го отворя, здравеняко? — запърха тя с клепки.

— Давай, йога.

Абра стегна бицепсите си и застана до него. След два силни опита отстъпи назад.

— Извинявай. Очевидно е заварен.

— Не, ръждясал е, стар е и който и да го е затварял последния път, си е оставил ръцете. Трябва ми гаечен ключ.

— Къде отиваш!

Илай спря и се обърна.

— Стаята с инструментите е тук отзад или поне беше.

— Не искам да се връщам там.

— И сам мога да взема ключа.

Не й се щеше много да остане там сама, но и не искаше да си признае.

— Добре, продължавай да говориш. И да не правиш тъпи опити да ме уплашиш или да се преструваш, че крещиш. Няма да ме впечатлиш.

— Ако Чудовището от мазето ме нападне, ще го поразя с мълчание.

— Просто не спирай да говориш — настоя тя, докато Илай навлизаше в мрака. — Кога загуби девствеността си?

— Моля?

— Ами това е първото, което ми дойде на ум. Не знам защо. Добре, аз ще ти кажа първа. В нощта на абитуриентския ми бал. Причината е банална. Мислех, че ще бъдем заедно завинаги — Тревър Бенингтън и аз. Но продължи два месеца и половина… шест, ако броим и предсексуалния период. Илай?

— Тук съм. Кой от двама ви скъса?

— Просто се отдалечихме, което е незадоволително. Би трябвало да има малко драма, малко измама и гняв.

— Не всичко е такова, каквото би трябвало да бъде. — Гласът му отекна тайнствено и я накара да започне дишане уджаи, докато въртеше фенерчето си из помещението.

Чу нещо да тупва, последва проклятие.

— Илай?

— Мамка му, какво става тук?

— Не се прави на забавен.

— Току-що натресох проклетия си пищял в някакъв скапан варел, защото е турен по средата на… И…

— Ранен ли си? Илай…

— Ела тук, Абра.

— Не искам.

— Няма паяци тук. Искам да видиш това.

— О, боже — запромъква се несигурно Абра. — Живо ли е?

— Не, нищо подобно.

— Ако се окаже тъпа хлапашка шега, ще бъда много разочарована. — Светлината му я освети и тя започна да диша по-спокойно. — Какво е?

— Ето това — посочи той с фенера си.

Подът — от отъпкана пръст и камък — зееше отворен. Дупката се простираше от едната почти до другата стена, широка към два метра, дълбока около един.

— Какво… Тук нещо е било заровено ли?

— Очевидно някой мисли така.

— Например… тяло?

— Бих казал, че е по-вероятно едно тяло да бъде заровено в мазе, а не изкопано оттам.

— А защо някой би копал тук долу? Хестър никога не е споменавала нещо подобно. — Абра прокара лъча от фенера си през кирката, лопатите, кофите, тежкия чук. — Цяла вечност ще ти отнеме да копаеш тая почва с ръчни инструменти.

— Ако ползваш машини, ще вдигаш шум.

— Да, обаче… О, боже. Затова ли е била цялата работа тази вечер? Идва тук и копае за… каквото и да е. Легендата? Зестрата на Есмералда? Но това е абсурдно.

— Значи губи време и усилия. За бога, ако тук имаше съкровище, нали се сещаш, би трябвало да знаем или да сме го намерили досега?

— Не казвам, че…

— Извинявай, извинявай. — Илай отстъпи настрани. — Това не е станало за една вечер. Седмици работа са, по няколко часа наведнъж.

— Значи е бил тук и преди. Но е прекъснал електричеството, разбил е вратата. Хестър смени кода на алармената инсталация — сети се Абра. — Помоли ме да го сменя, когато излезе от болницата. Беше разстроена и тогава не обърнах внимание, но тя настоя. Нов код и да сменя бравите. Направих го седмица преди да се преместиш тук.

— Тя не просто е паднала. — Внезапната увереност го блъсна като юмрук. — Кучият му син. Дали я е блъснал, спънал или просто я е изплашил, така че да загуби равновесие? А после я е оставил тук. Оставил я е на пода!

— Трябва да се обадим на Вини.

— Може да почака до сутринта. Дупката няма да избяга. Обърках пътя до стаята с инструментите. Години минаха, откакто слизах за последно, и затова обърках пътя. Плашехме се до отмаляване, когато бяхме деца. Това е най-старата част от къщата. Чуй.

Когато замълча, тя го чу ясно. Плясъкът на вълните по скалите, стенанието на вятъра.

— Звучи като хора, като мъртви хора, мислехме си тогава. Духове на пирати и мъртви вещици от Салем, все едно. Не помня кога за последно съм стигал толкова далеч. Баба не би дошла насам. Нищо не държеше тук. Просто обърках пътя, иначе никога нямаше да намеря това.

— Да излизаме, Илай.

— Да.

Той я поведе навън и спря преди първата отбивка, за да вземе стар гаечен ключ от лавицата.

— Съкровището е, Илай — настоя тя, докато вървяха към генератора. — Само това има някакъв смисъл. Не е нормално да вярваш, че съществува. Но той вярва. Според легендата е безценно. Диаманти, рубини, изумруди — безупречни, прелестни. И злато. Кралска зестра.

— Зестрата на дъщерята на богат херцог, ако трябва да сме точни. — Илай напъна капака на генератора с ключа. — Съществувало е и сигурно струва няколко милиона… много милиони понастоящем. Но вероятно сега е някъде на дъното на океана заедно с кораба, екипажа и остатъка от плячката. — Втренчи се в машината, като си светеше с фенера. — Сухо като на девица… Като пустиня — поправи се той. — Извинявай.

— За малко да станеш много вулгарен.

Абра задържа фенера, докато Илай пълнеше резервоара. Вдигна чашата си и задържа светлината, докато той се занимаваше с ръчките.

После натисна бутона за включване. Машината изпухтя и се закашля. Илай отново повтори процедурата, после пак и най-накрая генераторът заработи.

— Да бъде светлина — измърмори Абра.

— В някои точно определени райони. — Илай взе чашата, която тя му подаваше, и ръката му докосна нейната. — Боже, Абра, ти замръзваш.

— Да, можеш ли да си представиш — във влажно неотоплявано мазе.

— Да се качваме горе. Ще запаля камината.

Инстинктивно обви ръка около раменете й. И инстинктивно тя се облегна на него, докато вървяха.

— Илай? Не ми се иска да вярвам, но може ли този, който е направил това, да е местен? Трябва да е знаел, че не си вкъщи. Не би рискувал да прекъсне захранването и да проникне с взлом, ако ти беше тук. И всъщност беше рано. Малко след девет и половина.

— Не познавам местните както преди. Но знам, че в един от местните барове отлежава частен детектив. Негова работа е да знае, че не съм си бил у нас.

— Не беше той. Убедена съм.

— Може би не. Но той работи за някого, нали?

— Да, така е. Или с някого. Наистина ли мислиш, че той — или те — са ранили Хестър?

— Тръгнала е да слиза по стълбите посред нощ. Никой от нас така и не можа да си представи защо. Ще започна да гледам на това, на всичко станало, от различен ъгъл. Сутринта — добави, щом стигнаха кухнята.

Остави фенера и чашата и разтърка ръце.

— По-студено е от Амазонка според мен.

Абра се засмя и отметна косата от лицето си.

Стояха така, близо един срещу друг, и той отпусна ръцете си.

Тя усети трептене в стомаха си, онова, което беше забравила, откак бе започнал сексуалният й пост. Изпита прекрасното чувство на надигащата се топлина.

Видя как очите му се променят, стават по-дълбоки, как докосват устните й с поглед, преди да се впият в нейните. Привлечена се облегна на него.

Това го накара да отстъпи назад.

— Неподходящо време — обясни.

— Така ли?

— Неподходящо време. Травма, тревога, вино. Нека да запаля камината. Можеш да се стоплиш и успокоиш, преди да те заведа у вас.

— Става, само ми кажи, че ще ти струва поне малко усилие.

— Голямо. — Още веднъж очите му се впиха в нейните. — Дяволски голямо усилие.

Абра реши, че и това е нещо, и го проследи с поглед как излиза. Отпи още една глътка вино и си пожела да бяха избрали друг начин да се стоплят.