Лейни Даян Рич
Искам те до мен (5)

Пета глава

Фрея събори бутилката от масичката. Олюля се силно, закашля се за няколко минути, докато лицето й почервеня, и въпреки че бе мъртвопияна бе толкова възбудена, че не знаеше какво да прави.

Е, имаше една идея, но… Огледа непосредственото си обкръжение. Масивен оранжев диван. Предположи, че може да го разтегне, но докато го направи…

Душът.

— О, умно момиче си, Фрея. — Влезе в банята и се облегна на вратата, взирайки се във ваната. Не можеше да повярва, че едва вчера бе стояла на същото място и бе наблюдавала как Нейт поправя течащия кран. Ако бе имала и най-малка представа как се целуваше този мъж, щеше да го събори на пода и да се възползва от него на мига. Като си спомни как топлината му се бе разляла по кожата й, тялото й отново се разгорещи и тя се втурна към куфара, за да вземе нещо удобно, в което да се преоблече след банята. Щом Нейт не можеше да я задоволи, трябваше да го стори сама. Щеше да бъде бледо подобие, но случаят беше спешен…

Мобилният й телефон иззвъня. Раменете й се напрегнаха и тя се поколеба, но после каза:

— Имам по-приятни занимания — и влезе в банята. Свали тениската и блузата си, като остана само по копринения потник, който носеше отдолу. Откопча ципа на полата си и я смъкна. Хладният въздух на банята бе приятен за кожата й и тя се вгледа в дръжката на душа. Телефонът й звънна за последен път и прекъсна.

— Слава богу, че има гласова поща — прошепна. Затвори очи и се опря на мивката, като се опитваше да възкреси в ума и тялото си начина, по който Нейт я бе накарал да се чувства. Отново си представи устните му върху нейните, усещането за ръката му върху талията й, докато се притискаше към нея, и гърдите й, опрени в силния му гръден кош, хладния вкус на водка по езика му, докато…

Телефонът звънна отново. Отвори очи и се погледна в огледалото.

— Задръж тази мисъл — каза си тя, после се втурна в дневната, където разбута покупките, опитвайки се да намери чантата си. Телефонът изчурулика и превключи на гласова поща, точно когато го вадеше от калъфа. Отвори капака и провери списъка с пропуснатите обаждания.

Татко. Това се казваше страстоубиец. Натисна бутона за набиране и зачака. Той вдигна на второто позвъняване.

— Ричард Де…

— Какво? Какво искаш, какво е толкова спешно точно в този момент?

— Фрея. — Той пусна в действие строгия си тон.

На Фрея наистина не й пукаше.

— Какво има? Ето ме, какво искаш?

— Очаквах да ми се обадиш за сделката в Айдахо. На път към къщи ли си?

Тя постави ръка на челото си в очакване на неизбежното главоболие.

— Не, не още.

Последва кратка пауза.

— Направи ли предложението?

— Да. Сделка няма. Не иска да продава.

Баща й се засмя.

— Това е… нелепо. Имотът изобщо не струва толкова.

— Не, татко, не струва. Спомням се, че вече говорихме за това.

— Тогава на какво се дължи забавянето? — Тонът му се промени от изненадан към гневен. — Фрея, трябваше да уредиш тази сделка за пет минути. Изпратих те, защото мислех, че можеш да я сключиш без проблем. От сестра ти можех да очаквам подобно нещо, но ти винаги си била сред най-надеждните ми служители.

Раменете й увиснаха и тя въздъхна.

— Мога да я сключа. Само че… е сложно. — Свлече се на дивана, където бе седял Нейт. — Човекът има семейни проблеми, с които трябва да се справи. Нужно ми е малко повече време…

— Фрея, сделката е проста. Няма причина да се протака толкова, не и при такъв залог. Започвам да си мисля, че трябваше да изпратя друг.

Друг? Да не би да си мислеше, че тя е на почивка? Божичко! Преметна с усилие, после посегна към бонбоните „Тик-так“

— Не е нужно да изпращаш никой друг. Мога да се справя с това.

Чу тежката въздишка на баща си от другата страна на линията.

— Прибирай се. Ще изпратя Чарли Тагарт.

Сдъвка ментовите дражета, въртейки кутийката между пръстите си.

— А какво ще стане, щом се прибера вкъщи?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво. Ако не се върна със сключена сделка, пак ли ще ме препоръчаш на борда като твоя заместничка?

Последва продължителна тишина. Твърде продължителна.

— Фрея, вече дадох препоръката си.

— Какво? — Въздухът около нея замръзна и след това, като парченца от пъзел, които паснаха на местата си, тя най-сетне го осъзна. — Препоръчал си Чарли.

Баща й не отговори.

— Копеле — просъска тя.

— Фрея, бих искал да предам компанията в твои ръце, но и двамата знаем, че е неразумно.

— Нима? И двамата ли го знаем?

— Работата ти беше непостоянна. Емоционално нестабилна си. — Последва дълга пауза, а после той добави — Загубила си остротата си, Фрея. Със сигурност си го забелязала.

— Всеки има затруднения понякога, татко — каза тя, но той продължи сякаш не я бе чул.

— От друга страна, досието на Чарли е отлично, а и той е по-старшите…

— По-старши? Та това е „Дейли Дивелъпърс“. Аз съм Дейли. Искаш да работя под ръководството на Чарли Тагарт ли? Този човек си мисли, че е допустимо да пощипва асистентките си. Никой никога няма да ме уважава отново, ако собственият ми баща предпочете друг пред мен.

— Чарли има добро досие. Бордът се чувства сигурен с него. След няколко години, когато е готов да се оттегли, ако работиш усилено…

— Ако работя усилено ли? Какво, по дяволите, си мислиш, че правех досега? — Фрея се изкашля. — Добре. Забрави. Знаеш ли какво? Ще сключа тази сделка. Ако не успея, прати Чарли. Или пък ела сам да я уредиш, щом си мислиш, че е толкова лесно.

Настана ледена тишина, а после той каза:

— Не забравяй с кого говориш, Фрея. Аз не съм ти просто баща, а също и твой шеф.

Не за дълго, помисли си тя.

— Ще се върна след няколко дни. Тогава ще поговорим по-подробно.

Затвори телефона с трепереща ръка. Това беше. Трябваше да сключи сделката веднага. Трябваше да се прибере вкъщи победоносно и да стовари документите на бюрото на баща си, заедно с оставката си.

Посегна към чашата си, изпи последната глътка и се почувства замаяна от решителността, докато алкохолът оставяше пареща следа в гърлото й. Щеше да открие онова, което Нейт търсеше, дори и ако се наложеше да разтури това място сантиметър по сантиметър. После щеше да подпише сделката. Можеше да загуби баща си, работата, апартамента, но дявол да го вземе, щеше да запази достойнството си, дори и да й струваше живота.

Докато водката се разливаше по тялото й, енергията, която бе събрала, го напусна. Изрита пазарските чанти от дивана, легна и придърпа одеялото върху себе си, сгушвайки се в меката му прегръдка. Щом приключеше тази сделка, с предишния й живот щеше да е свършено. Можеше да пътува. Да погостува на сестра си. Да реши какво иска да прави с остатъка от дните си. Затвори очи, като се опита да си представи какъв би бил животът й, но видя само как Нейт поклаща глава и й отказва.

Отново.

Посегна към бонбоните „Тик-так“, изпразни последните дражета в устата си и започна отчаяно да ги дъвче, за да спре сълзите.

Не се получи.

* * *

Малкълм Броуди погълна последната глътка от напитката, която хората по тези места наричаха кафе, като не отместваше очи от входната врата на закусвалнята. Провери часовника си.

Тя закъсняваше. Можеше да го предвиди.

— Желаете ли да ви налея още кафе?

Вдигна поглед към сервитьорката. Беше млада блондинка с трагично наднормено тегло и злощастна бенка на брадичката, която допълнително я загрозяваше. Отпусна се и се усмихна широко. Хубавото при непривлекателните момичета бе, че ужасно лесно можеше да ги очарова.

— И още как, девойче. Хубавица си ти, нали? — Ирландският му акцент беше фалшив, но на тази възраст Малкълм Броуди познаваше безценната помощ на дребните заблуди.

Сервитьорката се усмихна срамежливо и напълни чашата му.

— Знаете ли — каза тя, — имаме страхотен прасковен пай. Трябва да го опитате.

А може би ти трябва да го опитваш по-рядко, помисли си той, като погледна широкия й ханш, но вместо това отвърна:

— Със сигурност ще обмисля предложението.

— Добре. — Тя се усмихна и оттегли. Малкълм я наблюдаваше как се отдалечава и със съжаление установи, че отзад не изглеждаше по-добре. Горкото момиче.

Камбанката на входната врата звънна и влезе жена с къса тъмна коса, влачейки след себе си тежък куфар на колелца. Носеше изискан делови костюм от туид и слънчеви очила, които му се сториха забавни. Въпреки че Ники не бе израснала в Лос Анжелис, именно там бе открил следите й, и явно бе прихванала тамошната чудатост да очаква слънцето да я следва, където и да отиде. Тя побутна очилата на главата си, озърна се из закусвалнята и накрая впи очи в Малкълм. Той се усмихна, изправи се и й помаха леко. Тя извърна поглед, дръпна куфара си и се отправи в неговата посока, без да си прави труда да се извини на посетителите, които за нещастие се бяха озовали на пътя й.

Когато стигна до него, Малкълм се усмихна широко, като се надяваше да изглежда радостен от срещата.

— Ники, скъпа — каза той, като постави ръце на раменете й и я целуна по двете бузи. — Прекрасна си, както винаги.

— Стига глупости, Малкълм. Летях с втора класа. — Отпусна се в сепарето и остави куфара си извън него, а нещастната дебела сервитьорка трябваше да го заобикаля.

— Добър вечер — поздрави момичето, като намигна на Малкълм и се обърна към Ники. — Какво да ви донеса?

Ники погледна косо Малкълм.

— Ти ще плащаш, нали?

Той кимна, а тя вдигна очи към сервитьорката.

— Донеси ни две чаши от най-силния ви алкохол.

Момичето свали химикалката и бележника и каза извинително.

— О, съжалявам. Нямаме разрешително за продажба на алкохол.

Ники затвори очи и стисна носа си с палец и показалец.

— Просто ми донеси доматен сок с целина и сос „Уорчестър“, ясно? — Отдръпна ръка от лицето си и погледна към момичето. — Ще използвам въображението си.

— О, ъ-ъ, добре. — Сервитьорката заобиколи тромаво куфара и се отдалечи забързано.

— Е, Ники, трябва да призная, че изглеждаш страхотно. Все същото красиво девойче си.

— Спри, Малкълм. Никога не си имал нещо общо с Ирландия, като изключим кръчмата „Хенеси“ в Бостън. И двамата го знаем.

Той въздъхна. Тази жена бе красива, но не умееше да цени театралността в живота. Наведе се напред.

— Надявам се полетът ти да е бил приятен.

— Не. Беше отвратителен. Объркаха ми резервацията и се озовах във втора класа, затова съм бясна. Е, кажи защо ме накара да се домъкна тук, и дано да е важно, иначе ще поискам една голяма вилица от момичето с бенката и ще те наръгам с нея.

Малкълм се усмихна още по-широко.

— Очарователна, както винаги.

— Майната ти, Малкълм.

— Е, мисля, че любезностите няма да ни доведат доникъде. — Той бръкна в чантата си и извади жълт плик. — Вътре има хиляда долара.

Ники изпуфтя и се облегна.

— О, мамка му, Малкълм. Хиляда долара? Сериозно ли говориш? Вече живея в Лос Анжелис. Маникюрът ми струва толкова. — Въпреки това тя грабна плика от масата със забележителна скорост и го стовари на седалката до нея. — Говори!

— Това, скъпа — каза той, като кимна към плика, — е само предплата. Ще има още, можеш да бъдеш сигурна.

Тя се взря в него продължително и каза:

— Е, продължавай. Какво искаш, по дяволите?

Сервитьорката притича и донесе питието на Ники. Тя отпи и направи недоволна гримаса.

— Съжалявам. Не ви ли харесва? — попита момичето, искрено загрижено.

— Все още не. — Ники извади малка прозрачна бутилка от джоба си, изля съдържанието в напитката си и я разбърка със сламката. Отпи голяма глътка.

Малкълм гледаше сервитьорката, която се бе вторачила в Ники.

— Ъ-ъ — започна момичето. — Не съм сигурна дали е законно да…

— О, девойче, не се тревожи — каза Малкълм. — Тази кауза е напълно загубена.

Сервитьорката се усмихна леко, но очите й все още бяха разтревожени, докато се отдалечаваше заднишком.

Ники се отдръпна от облегалката и се поуспокои.

— Ще ти отговоря веднага, Малкълм. Не ми пука колко ще ми предложиш, няма да спя с теб. Или пък с Мик.

— Колкото и да съм поласкан от факта, че такова нещо изобщо би ти хрумнало, не това имах предвид — отвърна Малкълм. — А Мик е мъртъв, така че съм сигурен, че няма да се наложи да се тревожиш за нежелани свалки от негова страна.

Ники се изправи.

— Мик е мъртъв? Тогава какво правим в Айдахо, по дяволите?

Малкълм въздъхна. Беше се надявал, че към работата може да се подходи с малко повече деликатност, но изглежда Ники доста бе обръгнала от последната им среща насам.

— Мик притежаваше нещо, което ми е нужно.

— Не можеш ли да си го вземеш сам?

Той кимна леко.

— Племенникът ми наследи земята, а не можем да се гледаме от времето, когато ме заплаши, че ще ме убие, ако отново се появя на прага му.

Лицето й пребледня.

— Нейт… ъ-ъ… — Изкашля се. — Нейт е там?

— Да, а също и Пайпър. Живеят в къмпинга на Мик, а смятам, че и предметът е там. Така че разбираш проблема ми.

Тя се взря в него за известно време, очите й се присвиха, а после се облегна и кръстоса ръце пред себе си.

— Ти си голям гадняр, знаеш ли?

— Да, казвали са ми го понякога.

— Искаш да използвам Нейт и Пайпър, за да доставя някакъв „предмет“, защото си прекалено голям страхливец, за да си го вземеш сам?

— Изпи последната глътка от питието си, стовари чашата върху масата, а след това стана. — Майната ти, старче.

— Нека не се държим грубо.

— Не се държа грубо. — Тя издърпа телескопичната дръжка на куфара си. — Осъзнах се. Защо изобщо си помислих, че това може да е добра идея…

— Резервацията ти не беше сгрешена, нали, Ники?

Ръката й се стегна около дръжката, но тя не помръдна Малкълм се изправи и приближи, като се постара да запази усмивката на лицето си и мекия тон на гласа си.

— И двамата сме наясно, че дори и да можеше да си позволиш първа класа, не би долетяла от Лос Анжелис, за да ме видиш, освен ако не си съвсем отчаяна. Зная за дълговете ти, скъпа, а също и че въпреки всичките ти пози, ще ми свършиш работата, защото ще ти платя, а ти никога не си била придирчива към източника на парите, стига да има такива. Прав ли съм?

Ники промърмори някакъв цинизъм по негов адрес, но не си тръгна. Малкълм постави бащински ръка върху рамото й.

— Искам само да отидеш на кратко гостуване под претекст, че се осведомяваш за бившия си съпруг и дъщеря си след тежката им загуба. Докато си там, ще ми намериш този предмет. Щом го направиш, ще имаш достатъчно пари, за да се отървеш от досадните дългове, а може би и ще ти остане нещо за носа. — Той докосна с пръст върха на леко чипото й носле. — Зная, че винаги си искала нос като на Шарън Стоун.

Тя извърна лице за момент, но той все още долавяше отчаянието й. Още преди да обърне очи, за да срещне неговите, знаеше, че е спечелил, и вече се усмихваше.

— Браво, момичето ми — каза Малкълм, като посочи към сепарето. — Знаех си, че ще се вразумиш.

Тя изпусна тежка въздишка и отново седна.

— И все пак няма да спя с теб.

— Ако искаш вярвай — каза той, — но идеята за това ми е почти толкова противна, колкото и на теб.

Вдигна ръка и сервитьорката се появи почти мигновено.

— Приятелката ми би искала още едно питие — каза той.

— Не си прави труда — отвърна Ники, като извади от джоба си още две водки, откраднати от самолета, и ги постави на масата пред себе си. Разви капачката на едната, хвърли я и погледна към сервитьорката, която я зяпаше. — Какво?

— Ъ-ъ — измънка момичето, а Малкълм я докосна леко по ръката.

— Знаеш ли какво? — каза той, като я държеше за ръката, за да отвлече вниманието и от Ники. — Мисля, че все пак ще хапна малко от онзи прасковен пай.

Сервитьорката се усмихна нервно, а след това записа поръчката и тръгна забързано. Докато Малкълм разговаряше с момичето, Ники вече бе изпила втората водка. После разтърси глава като куче, намокрено от дъжда, и се наведе напред.

— Ето каква е сделката. Ще ми платиш още три бона в предплата, а аз ще ти дам два дни. Ако открия този „предмет“, ще ми дадеш петдесет хиляди. Ако не успея, си заминавам и ще задържа аванса заради неприятностите. Ясно ли е?

Малкълм се усмихна.

— Ще бъде удоволствие да работя отново с теб, Ники. Чувствам го интуитивно.