Лейни Даян Рич
Искам те до мен (14)

Четиринадесета глава

Нейт слезе на долния етаж и намери Руби край кухненската маса, вторачена в чаша кафе.

— Ей — повика я тихо той.

Тя вдигна очи, почти изненадана да го види.

— Здравей.

Последва напрегнат момент на мълчание, който напомни на Нейт за първите неловки дни, когато бе пристигнал и заварил баща си на смъртно легло, съжителстващ с тази жена, за която не бе и чувал, камо ли да я бе виждал. Скоро двамата с Руби свикнаха един с друг и се сприятелиха, но сега отново бяха в изходна позиция. Или в още по-лоша.

Той стоеше на прага на кухнята, пъхнал ръце в джобовете.

— Къде е Фрея? — попита Нейт.

— Трябваше да се погрижи за някои неща в рецепцията. — Руби вдигна поглед към него, и въпреки че изражението й бе все така непоколебимо, той виждаше, че се чувства зле. Изпита леки угризения. Знаеше, че не бе искала да навреди. Знаеше, че просто се бе опитала да ги задържи още малко край себе си.

И все пак, мисълта за това не смекчаваше гнева му. Руби бе застрашила Пайпър и живота на Фрея, и независимо дали бе искала да навреди или не, беше го сторила, а той все още не бе готов да го забрави.

— Ще ида да проверя как е — каза той. — Пайпър е горе в стаята си. Можеш ли да я наглеждаш? Не искам да остава сама, докато не разнищим цялата тази работа.

Руби се отдръпна от масата.

— Какво ще правим с училището?

Нейт настръхна заради множественото число в „правим“.

— Още не съм решил. Сега се тревожа само за днешния ден, така че ако я наглеждаш…

— Разбира се. — Руби изля кафето си в мивката и остави чашата в нея, а после се обърна към него. — Мисля, че трябва да помолиш Фрея да си върви.

Гневът, който кипеше в гърдите му, се надигна.

— Не можеш да командваш.

— Не командвам — отвърна тя. — Правя предложение. Досега нямаше нищо против това.

— Досега не знаех, че си ме лъгала. Досега мислех, че Пайпър е в безопасност и че мога да ти се доверя. Досега имах живот, към който да се върна, ако пожелая.

— Разбирам — кимна Руби.

— Всичките тези месеци! Мислех, че мога да ти вярвам, а си ме лъгала. Защо бе нужно?

Тя вдигна очи към неговите.

— Мислиш, че това ме прави същата като баща ти?

— Не го намесвай. Става дума за теб.

— Така ли?

— Да.

— Добре.

— Добре. — Той се обърна отново и този път почти стигна до вратата, преди отново да се върне в кухнята. — Какво? Какво? Какво разбираш?

Тя си позволи да се усмихне леко, докато го гледаше.

— Баща ти беше първокласен кучи син. Зная го, защото живях с него осем години, а по един или друг начин той превърна всяка една от тях в кошмар.

Нейт усети как стомахът му натежа. Това бе единственото нещо, което искаше да знае от първия ден, и единственият въпрос, който не се бе осмелил да зададе. Но сега учтивостта и приличието бяха загърбени, затова погледна Руби и най-сетне си позволи да попита:

— Биеше ли те?

Руби мълча дълго, с което отговори на въпроса. Нейт издърпа стол и седна.

— Защо остана с него?

— Вероятно по същата причина като майка ти.

Нейт се облегна и срещна погледа й.

— Никога не съм я питал.

Възрастната жена кимна и се настани на стола срещу него.

— Човек се чувства удобно с онова, с което е свикнал.

— Той я уби — каза Нейт. — Знаеше ли го?

Веждите й се сключиха.

— Мислех, че е имала аневризъм в мозъка.

— Ударите по главата могат да утежнят положението — каза той.

— Ами, предполагам, че да — отговори Руби.

Настана продължително мълчание, а Нейт се взираше в кухненския под.

— Знам, че ти се ще да вярваш, че се е променил през времето, в което не си говорехте — каза тя след известно време, — и съжалявам да ти кажа, че ако го е направил, то не е било към по-добро.

Нейт разтри очи с ръце и отново се почувства уморен, въпреки дългата дрямка, която току-що си бе взел.

— Съжалявам, че баща ти беше такъв, но това няма значение, защото ти си добър човек. Нито чинията, нито това място, нито ресторантът имат значение.

Той усети прилив на гняв и когато вдигна поглед, видя, че Руби го гледа отбранително.

— Да, казах го. Няма значение. Мислиш, че не можеш да си построиш друго място, където да готвиш? Можеше да го направиш навсякъде, дори и тук. Ако наистина искаше този ресторант достатъчно силно, щеше да се върнеш, независимо от желанието на баща ти. Не остана тук заради проклетата чиния, а защото искаше да откриеш, че в края на краищата у него е имало зрънце почтеност и че последният му дъх е бил посветен на нещо достойно. — Тя повдигна вежда. — А какво значение има всъщност?

Нейт бе стъписан от прозорливостта й.

— Има значение. Разбира се, че има.

— Защо? — попита тя. — Той е мъртъв.

Нейт обходи с поглед дневната.

— Защо ми се струва, че сякаш разговарям с психотерапевт?

Руби се облегна в стола си.

— Спри да се стараеш през целия си живот да се разграничиш от баща си. Ти не си като него. Порасни, по дяволите, и бъди себе си.

Погледна я.

— Някога казвали ли са ти, че не те бива в поднасянето на извинения?

Руби се скова, вперила поглед в масата.

— Извиненията са голи думи. Човек показва, че съжалява, като се промени.

— Точно така. — Известно време Нейт остана на мястото си, чувствайки се изтощен.

— И така — заговори най-сетне тя, — готов ли си вече да чуеш какво мисля за Фрея?

Той не се сдържа и се засмя.

— Има ли значение дали съм готов?

Тя сви рамене.

— Попитах от куртоазия. — Скръсти ръце пред себе си. — Не че не я харесвам, напротив. Но в момента в главата на Пайпър е пълна бъркотия заради майка й, а Фрея усложнява нещата. Аз съм последният човек, който би те съветвал да живееш като отшелник заради детето, но точно сега… — Поклати глава. — Мисля, че Фрея усложнява доста неща.

Нейт кимна, но не отговори. Руби беше права и той го знаеше, но не можеше да обсъжда заминаването на Фрея. Не сега. Все още не.

Руби въздъхна и стана от масата.

— Ще ида да нагледам Пайпър — каза тя. — Това хлапе все ме побеждава на „Супер Мънкибол“, но мисля, че днес ще ми излезе късметът.

Отправи лека усмивка към него, а после се качи горе. Известно време Нейт остана да се взира в ръцете си на масата, опитвайки се да реши следващия си ход. Когато тръгна към рецепцията, все още не беше сигурен.

 

 

Фрея барабанеше с пръсти по бюрото, докато чакаше баща й да вдигне телефона.

— Ричард Дейли.

— Здравей, татко — поздрави го тя.

— Фрея. — Гласът му звучеше напрегнато. — Как върви сделката?

— Никак — каза тя. — Той няма да го продаде.

Тя взе молив от бюрото.

— Защо искаш този имот толкова силно, татко?

— Казах ти — отвърна той и заговори за разрастване на бизнеса и тъй нататък.

Фрея се пресегна и постави молива в електронната острилка, докато баща й все още говореше. Машинката бе по-шумна, отколкото очакваше, и когато извади молива, чу Ричард да я пита — Какво бе това, по дяволите?

— Острилка. — Пресегна се и наостри молива още малко, а след това издуха стърготините от връхчето му.

Идеално.

— Фрея, какво правиш?

— Размишлявам. — Облегна се в стола и погледна към релефния таван. — Чудя се защо изведнъж поиска този имот толкова много. Разрастването на бизнеса просто не ми звучи убедително, татко, най-вече защото ми намирисва на пълни глупости, ако разбираш какво имам предвид.

Ричард въздъхна.

— Фрея, в момента наистина нямам време за игрички.

— Смятах, че ме подлагаш на изпитание, за да получа повишението. Но сега мисля, че си ме изпратил тук, за да ти свърша мръсната работа. — Насочи молива нагоре, сменяйки траекторията според ъгъла на ръката си. — Но знаеш ли, това няма значение. Нейт няма да го продаде. От всички мъже на света, с които би могъл да ме изпратиш да сключа сделка, избра единствения, който не може да бъде купен.

— Не понасям театралниченето, Фрея. Знаеш го. Може би трябва да се обадиш на сестра ти и заедно да се оплаквате.

— О, по дяволите! — възкликна Фрея. — Така ли сме говорили за Флин през всичките тези години? Наистина сме двама гадняри, нали, татко?

— Да не си пила?

— Не, татко. И знаеш ли какво мисля?

— Много съм зает…

— Мисля, че на очите ми им няма нищо — каза тя и докато изричаше думите, очите й се напълниха сълзи, а гласът й пресекна. Дявол да го вземе, беше хубаво просто да си го позволиш. — Смятам, че толкова дълго съм потискала емоциите си, че просто бликат. И знаеш ли какво? Това не ти дава право да твърдиш, че ми има нещо. Така мисля.

— Имам среща след три минути. — Чу как баща й прелиства хартия, вероятно документи.

Фрея издиша и се окопити. Беше време за бизнес.

— Добре, тогава да не протакаме — каза тя. — Давам ти последна възможност да ми кажеш защо всъщност искаш този имот.

Последва кратко мълчание и след това баща й попита:

— Това ултиматум ли е?

— Не — отвърна тя. — Е, и да, и не. Така или иначе ще си подам оставката, просто си мислех… — Че сме еднакви. Че ми се доверяваш. Че ме познаваш. — През всичките тези години считах, че сме близки, а сме били просто… Не зная. — Избърса очи. — Наблизо.

— Ако ще подаваш оставка — изрече Ричард с напрегнат глас, — предлагам да се заемеш с това.

— Но съм права, нали? Имаш какво да ми кажеш, нали? Има причина да си готов да платиш толкова за тази земя.

— Фрея, честно…

— Има нещо общо с една чиния, така ли е? От администрацията на Линкълн.

Пълната тишина бе равнозначна на потвърждение, защото споменаването на някаква чиния от администрацията на Линкълн беше чиста лудост, а ако мислеше, че някоя от дъщерите му е луда, Ричард Дейли никога не се колебаеше да го заяви.

Но сега се поколеба.

— У теб ли е? — попита той.

Фрея затвори очи.

— Ще ми кажеш ли защо за теб струва два милиона долара?

— Не е твоя работа, Фрея. Зададох ти въпрос. У теб ли е?

— Не било моя работа? Как можеш…? — И тя млъкна Той не знаеше, че заради тази чиния за малко не я убиха. Не знаеше, че заради нея Нейт бе загубил ресторанта си, а Пайпър беше в опасност.

А вероятно нямаше и да му пука, ако знаеше.

— Преди няколко минути изпратих по факса оставката си на Сюзан — каза тя. — След малко ще влезе в кабинета ти и ще те попита какво да прави с нея. Предлагам ти просто да я приемеш.

След това затвори, преди баща й да успее да изрече още една дума.

Еха, помисли си, докато се взираше в тавана. Безработна съм.

Насочи молива към тавана и го изстреля. Той рикошира и политна обратно към нея, а острият му връх за малко не я прободе в рамото.

— Как се справят всички уволнени? — промърмори тя.

— Учат се.

Вдигна очи и видя Нейт, който бе застанал до мрежестата врата, а слънцето блестеше в косите му. Беше красив, а да го види там точно в момента, в който животът й се пръскаше по шевовете, бе точно онова, от което се нуждаеше. Той отвори вратата, влезе и затвори и двете врати след себе си, а после се приближи и седна на края на бюрото с лице към нея.

— Как си? — попита.

— Супер — отвърна тя. — А ти?

— Аз ли? Страхотно. — Нейт седеше мълчаливо и леко подритваше с единия си крак. Фрея се усмихна. Какъвто бащата, такава и дъщерята.

— За какво мислиш? — попита Фрея.

— Руби смята, че трябва да си тръгнеш.

— Да. Тя вече ми го каза.

— И аз съм съгласен с нея.

Очите им се срещнаха и младата жена видя, че е искрен. Прониза я остра болка, а мускулите на краката й отмаляха. Искаше й се да заплаче и да избяга, а не разбираше защо се чувства така при мисълта да го напусне. Цял живот се бе старала да не попада в подобна ситуация, а ето че се случи, заради невниманието й.

Нуждаеше се от него.

— Добре — отвърна Фрея, след като си пое въздух. — Знаеш ли, мисля, че е права. Може би е добра идея.

Тръгна покрай него към вратата, но Нейт я хвана за китката. Не я стисна, но цялата ръка я заболя и тя отмаля още повече.

— Не искам да си тръгваш — каза тихо той и Фрея замръзна на мястото си с разтуптяно сърце, обзета от паника. Съзнанието й крещеше: Излез, излез, излез.

Но вместо това го погледна и й се прииска да се хвърли в обятията му, да го остави да я пренесе през всичко. Не, не искаше Нейт да я носи, тя се нуждаеше от него, а това бе съвсем различно.

В какво се забърках, по дяволите?

— Виж — каза той накрая, — Пайпър вече се привърза към теб, а ти работиш и живееш в Бостън. Имам предвид, че няма да останеш вечно. Не би било честно да очаквам нещо подобно от теб. Познаваме се едва от няколко дни.

Фрея сведе поглед. Беше разбираемо, напълно разбираемо. Пръстите му се спуснаха по ръката й, докато се сплетоха с нейните.

— Не знам какво става тук — каза Нейт. — Не искам да те наранят отново. Не и когато имаш хубав, сигурен живот някъде другаде.

— Да — изрече Фрея, а всеки удар на сърцето й предизвикваше болка в гърдите. Така е правилно, така трябва. Не се нуждаеш от него. Можеш да си тръгнеш сама, както винаги.

— Но аз… — Той вдигна очи към нейните. — Не искам да си отиваш. Толкова силно искам да останеш, че бих застанал на пътя на колата ти, ако се опиташ да си тръгнеш.

Гледаха се дълго и цялата й сила я напусна.

— Не искам да си тръгвам — призна тя.

Нейт се усмихна леко, очите му се плъзнаха по страните й и спряха на устните. Тя сдържа дъха си в очакване да я притегли към себе си, да я целуне, да я докосне, но той само погали пръстите й.

— Малко съм объркан — каза Нейт с тих и дрезгав глас. — Не е хубаво да те моля да останеш.

— Тогава не ме моли — отвърна нежно Фрея, хвана ръката му и я постави на талията си. Той я привлече по-близо до себе си, докато не се озова в прегръдките му. Отпусна лице на рамото му и усети как между тях се разлива топлина.

Нуждая се от него, помисли си Фрея. Поотдръпна се, вдигна лице към него и затвори очи, когато устните им се намериха. Нейт я повдигна и тя обви крака около него на бюрото. По пода изтрополиха някакви предмети. Той я вдигна и се завъртя, докато тя се озова под него и се притисна към тялото му, а тънката материя на дрехата й позволи да почувства колко силно я желае. Фрея посегна и разкопча джинсите му, след това обхвана лицето му с длани и изрече:

— Кажи ми, че имаш кондом, или ще те убия.

Той се усмихна, бръкна в задния си джоб и подхвърли кутийката на бюрото до нея.

— Това е моят скаут — каза тя, като го придърпа към себе си. Той пъхна палци под ластика на панталоните й и ги смъкна, галейки бедрата й, а накрая обхвана задните й части и ги притисна към себе си. Фрея го целуна и лявата й ръка заопипва плота, докато намери кондома. След малко той вече бе у нея и се движеше бавно, а двамата се наслаждаваха на усещането да са заедно. В този момент нямаше нужда от обяснения, от каквито и да било действия, Фрея трябваше да живее само в настоящето. Обви крака около бедрата му и се изви назад, докато движенията му стимулираха точните места вътре в нея и съзнанието й блажено се освободи от всичко. С изключение на Нейт.

Той бе всичко, от което се нуждаеше.