Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Дейли (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wish You Were Here, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Гарабедян, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лейни Даян Рич. Искам те до мен
Американска. Първо издание
ИК Санома Блясък България, София, 2013
Коректор: Елка Николова
ISBN: 978–954–399–028–3
История
- — Добавяне
Двадесет и трета глава
Фрея стоеше до бюрото на баща си и чакаше, докато той четеше писмото й. Довърши го и вдигна очи към нея.
— Ако ти е нужно да се откъснеш за известно време… — започна той, но тя поклати глава.
— Не е това — отвърна Фрея.
— Измина само месец, откакто се случи… всичко това — каза той. — Би било напълно приемливо да си вземеш отпуск.
— Не това ми е нужно, татко.
Той се облегна и кимна.
— Ами, предполагам, тогава ще приема оставката ти.
— Добре. — Тя се насили да се усмихне сковано. — Трябва да помислиш кой ще ме замести. Сюзан е много умна и смятам, че може да поеме нещата незабавно, така че дори няма да ти липсвам.
— Добре тогава — каза той с обичайния си делови тон. — Благодаря ти за всичко. Ти беше примерен служител.
— Точно така — каза Фрея, питайки се колко ли момичета мечтаеха да чуят това от бащите си. Не че имаше значение. Ричард Дейли си бе такъв и беше време да го приеме.
— Освен това ще продам апартамента си — обяви тя.
Той я погледна.
— Защо ще го правиш?
— Искам да започна на чисто — обясни Фрея. — От начало. Докато си изясня нещата, ще бъда при Флин в Ню Йорк.
— Не е в Ню Йорк — каза той, — а в покрайнините му.
— Звучиш така, сякаш провинцията е ужасно място — каза тя. — Мисля, че трябва да излизаш повече, татко.
Той кимна.
— Може и да си права.
Фрея се обърна към вратата, но после се спря. Нищо нямаше да се промени, докато не го променеше сама. Поне този урок беше научила. Затова се обърна отново с лице към него.
— Наистина се гордея с теб, да знаеш.
Баща й вдигна глава, за да я погледне, но изражението му, както винаги, бе неразгадаемо.
— С това, че си призна за всичко — продължи тя, — и че се стараеш да върнеш всички експонати на музея. Справяш се с достойнство с негативните публикации в пресата. Мисля, че си добър човек, татко. Наистина.
Той отбягваше погледа й.
— Благодаря ти.
— Няма защо. — Поколеба се. — Е, ще се видим следващия месец в Бойс, когато свидетелстваш на процеса срещу Малкълм, нали?
Той кимна и се изправи, за да я изпрати до вратата.
— Да. Ще излезем ли на вечеря?
— Звучи ми добре.
Той й отвори вратата и тя тъкмо щеше да си тръгне, но се обърна и го целуна по бузата.
— Благодаря, татко — каза Фрея.
Ричард кимна.
— За теб винаги ще има място тук, ако размислиш.
— Благодаря. — Няма да размисля. — След това се обърна и излезе от офиса на „Дейли Дивелъпърс“ за последен път.
Нейт се подпираше на мраморната стена на сградата, в която живееше Фрея, с хартиени пакети в ръце. Портиерът отново го изгледа подозрително, затова Нейт се приближи.
— Значи когато се обадихте, тя наистина не беше там, така ли? — попита той. — Нали не ви е казала, че отсъства, защото не иска да ме вижда? Трябва само да ми отговорите и ще си тръгна.
Портиерът поклати глава.
— Нямаше я.
— Добре. — Нейт си пое дълбоко въздух и се върна на мястото си, размествайки пакетите, за да погледне часовника си. Пет и тридесет. Когато бе позвънил в офиса на баща й по-рано, Ричард бе казал, че си е тръгнала по-рано. Тогава къде, по дяволите, беше тя?
— Руби и глупавите й идеи — промърмори. Трябваше просто да се обади. Би било толкова по-лесно да понесе удара от разстояние.
Божичко, помисли си той, а след това остави пакетите в краката си. Идеята беше лоша.
— Здравей, Маркъс.
— Добър ден, госпожице Дейли.
Нейт вдигна очи. Тя стоеше там и изглеждаше… толкова дяволски недостижима. Нищо чудно, че портиерът го бе изгледал така пренебрежително. Бе в тъмнозелен костюм, който стоеше идеално по тялото й. Той беше с тениска и джинси — обяснимо, ако си скочил в самолета импулсивно, в последния момент, но все пак.
Лоша, лоша идея.
Фрея изчака Маркъс да й отвори вратата. За миг Нейт затаи дъх, надявайки се портиерът да забрави за него, просто да я пусне да влезе и да го остави да се измъкне незабелязано. Би могъл да дари храната на някой приют и да се махне оттук с достойнство.
Но тогава Маркъс й каза нещо тихо и Фрея погледна към него. Нейт я зяпаше, останал без дъх. После тя се усмихна и въздухът наоколо отново се раздвижи.
— Здравей! — каза тя и се приближи.
— Да, ъ-ъ, здравей — отвърна той.
— Какво правиш тук? — попита Фрея. Не изглеждаше сърдита, което Нейт взе за добра поличба.
— Ами — започна Нейт, но сърцето му биеше до пръсване. — Аз, ъ–ъ, след като си тръгна, осъзнах, че, ъ-ъ… — Погледна към торбите с покупките в краката си. — Че ти дадох обещание, което не спазих.
Веждите й се сключиха.
— Какво беше това обещание?
— Казах ти, че ще те науча да правиш омлет — отвърна той. — А тази сутрин осъзнах, че не го направих. — Срещна погледа й. — А знаеш колко държа на думата си.
Лицето й разцъфна в най-прекрасната усмивка, която някога бе виждал.
— Е — каза Нейт, отвръщайки на усмивката й, — ще готвим ли?
Тя кимна.
— С удоволствие, капитане.
Фрея отключи вратата на апартамента си, а сърцето й подскачаше от вълнение. Нейт беше тук. Не бе престанала да се усмихва като глупачка, откакто го бе видяла пред сградата, и единственото, което я възпираше да не му се нахвърли в асансьора, бяха пликовете в ръцете му.
— Трябва да те предупредя — каза тя, като бутна вратата. — Нямам много кухненски пособия. Не съм кой знае каква готвачка.
— Не ни е нужно много — отвърна той, като я заобиколи и се отправи към кухнята, — купил съм всичко, което ни е необходимо. — Постави пакетите на плота и й се ухили. — Това е момчето скаут у мен. Винаги подготвен.
— Сериозно?
Извади чиста бяла престилка от торбата.
— Сериозно.
Преметна я през врата й, а след това я завърза около талията й. В това време тя наблюдаваше лицето му. Беше толкова щастлива, че можеше да подскочи във въздуха от радост.
Той пристегна престилката и вдигна поглед към лицето й.
— Прекалено ли е?
— Не — поклати глава Фрея.
— Добре. — Завъртя се и се върна при покупките, а тя изпита почти физическа болка от отдалечаването му. Не е честно, помисли си тя и го последва.
Нейт върза своята престилка около талията и плесна с ръце.
— Е — каза той. — Омлет с козе сирене и спанак, нали така?
Извади тежък тиган от една от торбите и го постави на плота.
— Преди да започнем, трябва да ти призная нещо.
Фрея застана до него край плота, бръкна в друга торба и извади няколко яйца.
— О, така ли? И какво е то?
— Ами, дошъл съм тук по работа — отвърна той.
— По работа?
Нейт прекъсна разопаковането на покупките и се обърна към нея.
— Да. Оказа се, че притежавам един имот и нямам представа какво да правя с него. — Леко наклони глава и заприлича на малко момченце, опитващо се да измоли нещо от учителката си. — Мислех си, че можеш да ми помогнеш.
Тя кръстоса ръце.
— Искаш моята… професионална помощ?
— Да — каза той. — Бих искал да те наема. А след това… — Направи пауза и прочисти гърлото си. — След това бих искал да се върнеш с мен.
— Какво? — прошепна тя, останала без дъх.
— Да — каза Нейт и усмивката се стопи на лицето му, докато гледаше надолу към плота — Зная, че вече те помолих да останеш и ми отказа, но си прося наказание. Мисля, че дори и да откажеш отново, не би могло да е по-лошо, отколкото да се върна там без теб, така че…
Фрея отвори уста, но от нея не излезе звук, а Нейт се засмя притеснено.
— Знаеш ли какво? — попита той. — Запази си отговора за след вечерята, става ли? Искам да прекарам приятно времето с теб, преди нещо да се обърка. — Извади спанака и го остави на плота. — Между другото, бях много по-красноречив, когато упражнявах наум срещата ни.
Той отново бръкна в торбата, но тя го хвана за ръката.
— Престани, Нейт — каза Фрея, а той наведе глава и въздъхна.
— Добре. — Задържа ръката й в своята и я поднесе към устните си.
— Мога да понеса удара.
— Не — отвърна тя и очите й се наляха със сълзи, докато го гледаше — най-красивия мъж на света. — Не мисля, че ще можеш.
Обгърна лицето му с ръце и го целуна нежно. Той отвърна на целувката й — внимателно, несигурно, а когато се отдръпнаха, обхвана талията й с ръце и опря чело в нейното.
— Не си играй с мен — каза той. — Не е хубаво.
Фрея го целуна по устните и бузата и го притегли в прегръдка. Беше позабравила колко приятно бе да го чувства толкова близо.
— Не мислех, че е възможно някой да ми липсва толкова — каза тя. — Всеки ден се будех с мисълта, че ще стане по-лесно, но не се оказа така.
— И ти ли? — Нейт затегна прегръдката и я целуна по рамото. — Слава богу.
Отдръпна се и я погледна, а после разтърка очи.
— Извинявай — каза. — Просто страдам от едно заболяване на очите…
— Няма нищо. — Тя се разсмя. — Временно е.
— Радвам се — отвърна Нейт. — Значи… ще се върнеш с мен?
— Твърдо „да“ — каза Фрея и го целуна.
Той обви ръце около талията й и я целуна, а когато си поеха дъх, се засмя.
— Какво? — попита тя.
— Онази монета на Пайпър… — каза той, клатейки глава. — Наистина действа, нали?
Фрея се усмихна.
— Използва ли я?
Нейт се изчерви.
— Ами нали знаеш какво казват за отчаяните времена?
Тя обви шията му с ръце.
— И какво си пожела?
— Малко е трудно за обяснение — отвърна той, а после й се ухили. — Мисля, че е по-добре да ти покажа.
Много по-късно приключиха с приготвянето на омлета. Получи се идеален. Най-вкусният, който някога бяха опитвали.