Лейни Даян Рич
Искам те до мен (11)

Единадесета глава

Оу! Помисли си Фрея. Всичко бе черно, а главата й пулсираше и тялото й бе твърде тежко, за да го помръдне. Отвори очи и им даде време, за да се адаптират към сенките в стаята. Първото нещо, върху което успя да се фокусира, бяха белите квадратни пана на тавана. Някъде зад нея нещо хвърляше меко синкаво сияние в мрака. В ноздрите й навлизаше хладен въздух от тръбичките, които бяха закрепени около страните й.

Кислород.

Не беше в рая. Нито в ада.

Болница.

Можеше да го понесе.

За миг остана да лежи неподвижно. Освен туптенето в главата й, всичко изглеждаше наред. Помръдна пръстите на десния си крак, после на левия. Нямаше болка. Сви неумело дясната си ръка в юмрук. Нямаше болка. След това се опита да раздвижи лявата си ръка и нещо я прободе. А и имаше нещо топло, което лежеше върху пръстите й.

Погледна надолу. Беше друга ръка. Силна, топла и поочернена.

Наклони леко глава и го видя. Лицето му бе измито набързо, но все още имаше черни петна около косата и челюстта му. Русата му коса бе потъмняла от сажди и поопърлена от едната страна. Брадичката му опираше в гърдите, които се повдигаха и снижаваха бавно от съненото му дишане, а ръката му бе протегната към края на леглото й, където пръстите му почиваха върху нейните.

Стъклената врата на стаята се плъзна и влезе ниска, закръглена сестра, която се завъртя чевръсто около спящия Нейт, за да провери компютърния екран над главата му. Записа си някакви числа, след това заобиколи от другата страна на леглото на Фрея, където издърпа празната банка от прозрачна течност от кукичката на системата, преди да забележи, че пациентката е будна.

— Хей — каза сестрата тихо. — Как се чувствате?

— Боли ме глава — отвърна Фрея. Гърлото й дращеше леко, но можеше да говори. Това сигурно бе добър знак.

— Не съм изненадана. Бяхте доста обезводнена. — Сестрата се усмихна с една от онези тренирани, успокояващи усмивки. — Вижте, ще попитам лекаря дали мога да ви донеса нещичко.

— Благодаря — каза Фрея. — Би било чудесно.

Ръката върху нейната потрепна и когато обърна глава, Нейт се бе събудил.

— Как е тя? — попита той сестрата с тих, дрезгав и прегракнал глас.

Тя посочи с глава към пациентката.

— Попитайте я сам.

Нейт премигна няколко пъти и след това погледна Фрея. Очите им се срещнаха и по лицето му бавно плъзна топла усмивка.

— Хей — каза той с тих, но все пак силен глас. Глас, на който едно момиче можеше да се опре. — Как си?

Фрея се опита да отговори ведро и небрежно, но бе твърде уморена, за да скрие щастието, че го вижда. В крайна сметка успя само да изскимти, докато глупавите сълзи потекоха по страните й.

Усмивката му помръкна.

— О, ей! — Той грабна една салфетка от кутията на таблата в края на леглото и се наведе над нея, попивайки ги. — Всичко свърши. Добре си. Всичко е наред.

— Зная — каза тя, подсмърчайки. — Просто страдам от онова глупаво заболяване на очите…

Когато се усмихна, бръчките в ъгълчетата на очите му изглеждаха по-дълбоки заради саждите.

— Вярно. Бях забравил.

Сестрата я докосна леко по рамото.

— Ще отида да попитам за болкоуспокояващи. — Наведе се над леглото, хвърли закачлив поглед към Нейт и после заговори настрани към Фрея. — Междувременно, за да не загазя, задето съм позволила да наруши часовете за посещение, той ви е съпруг, докато сте в болницата, разбрахме ли се?

— Ъм. Разбрахме се.

Сестрата се изправи.

— Чудесно!

Докато тя се отдалечаваше, Фрея повдигна очи към Нейт, който сви рамене.

— Идеята беше нейна.

— Знаех си, че ще се опиташ да се ожениш за мен — каза Фрея.

— Да. — Пое ръката й в своята. — Ами трудно е да се откажеш от старите навици.

Със свободната си ръка посегна и отмести кичур коса от челото й. Спокойствието, което й носеше неговото присъствие, бе поразително. Позволи си да се отпусне за момент, но след това я връхлетя прилив на паника, и преди да успее да я изрази с думи, стисна по-силно ръката му.

— Какво? — попита той, като се наведе по-близо. — Добре ли си?

— Пайпър — каза тя. — Руби.

— Добре са. — Прокара ръка през косата й, без да отмества очи от нейните. — Не се тревожи за тях.

Фрея се отпусна, но в дълбините на съзнанието й все още нещо я безпокоеше. Спомни си цигарата, която бе хвърлила, и отново се оживи.

— О, господи — каза тя. — Нейт, бунгалото…!

Той посегна и отмести косата от лицето й.

— Ей, не се тревожи за това.

— Изобщо не помислих. Смятах, че съм стъпкала цигарата, но явно не съм. — Преглътна и очите й отново се наляха със сълзи. — Много съжалявам.

Той я изгледа объркано, а после го осени прозрението.

— Мислиш, че ти си предизвикала пожара?

Мозъкът й блокира, докато търсеше друго обяснение.

— Не съм ли?

Нейт поклати глава.

— Не. Все още разследват, но явно трябва да е било палеж, за да се разрасне толкова бързо. — Той преглътна и само за секунда тя успя да види напрежението и гнева в очите му, после изражението му се промени и той й се усмихна. — Но не е нужно да се тревожиш за това.

— Как не! — Някой се опита да ме убие, но няма нужда да се тревожа.

— Фрея?

Тя наклони глава, за да го погледне.

— Не съм се обадил на семейството ти — каза той. — Ако ми дадеш имена и телефонни номера, мога да ги уведомя за случилото се.

Цялото й тяло се напрегна при тази мисъл.

— Не.

Нейт направи пауза за момент.

— Но… сестра ти, баща ти…

— Не е нужно да знаят — отвърна Фрея. — Добре съм. Защо да ги тревожим?

— Защо ли? — Нейт изглеждаше смаян. — Та те са твоето семейство, Фрея. Ако нещо подобно се случи на Пайпър…

— Тя е дете.

— Няма значение — възпротиви се той. — Ако нещо се случи с нея, искам да зная.

— При нас не е така — обясни Фрея. — Аз съм тази, която се притеснява. Аз съм тази, която се втурва да оправя нещата. Флин е онази, която се дъни в работата и за малко не я убиват разни луди, а аз…

Не се нуждая от никого. Тя знаеше, че звучи зле, затова млъкна. Беше твърде уморена, за да обяснява защо това е разумно, тъй че затвори очи и си пое дълбоко въздух. Усети бавно движение и нежните устни на Нейт се притиснаха към челото й. Искаше да заплаче просто от облекчение, че е до нея. Когато вдигна поглед, той й се усмихваше.

— Добре — каза Нейт. — Няма да повдигам въпроса повече. Само си почивай и не се тревожи за нищо, чу ли?

— Разбира се. Бунгалото ти изгоря, а някой се опита да ме убие. — Фрея отпусна глава на възглавницата, подвластна на умората. — Няма за какво да се безпокоя.

— Да. — Той отново седна на стола и тя можеше да види колко бе уморен.

— Трябва да си вървиш вкъщи — каза младата жена. — Наспи се. Денят беше дълъг.

Усети ръката му върху своята и изви глава, за да го погледне. Изглеждаше смазан от умора, очите му бяха зачервени, а тялото му почерняло от сажди, но когато й се усмихваше, изчезваше всичко лошо, както силният вятър отвява окапалите листа.

— Тук ми е добре — заяви той.

Тя затвори очи, стискайки пръстите му.

— Както кажеш, капитане.

 

 

Руби сънуваше, че живее в хотел с четиридесет и четири котки, когато лекото почукване на вратата на спалнята я събуди. Вдигна глава от възглавницата, моментално разсънена, и провери как е Пайпър, която спеше до нея, а от полуотворената й уста долиташе бебешко хъркане.

Децата можеха да спят при всякакви обстоятелства. Руби й завиждаше за това. Взе халата си от пода и го нахлузи, завързвайки бързо колана на възел, преди да отвори вратата. Беше Нейт с вид на човек, който буквално е бил в ада и се е върнал.

— Нуждаеш се от душ — каза Руби.

— Да — отвърна той, а очите му бяха замъглени. — Сигурно.

Тя се надигна на пръсти и огледа косата му.

— А вероятно и от подстригване.

— Благодаря, Руби — отвърна Нейт.

Тя се отпусна на цяло стъпало и го погледна.

— Как е Фрея?

— Добре. Позволиха ми да я прибера вкъщи. Спи в леглото ми.

Възрастната жена повдигна вежди, а той побърза да отговори:

— Аз ще спя на дивана.

— Добре.

Той надникна в стаята.

— Пайпър добре ли е? — попита.

— Добре е — отвърна Руби. — Снощи беше малко изплашена, затова се сгуши в леглото при мен. Донесе и пожарогасителя.

Веждите му се повдигнаха.

— Шегуваш се.

— Това е новата й подсигуровка. Ще трябва да вземем още един за кухнята.

— Ще си го запиша в списъка със задачите — каза той.

Руби хвърли поглед зад себе си. Детето още спеше, но за по-сигурно затвори вратата и сниши глас.

— Какво научи?

Нейт поклати глава.

— Нищо ново. Подозират, че е имало бензин, но трябва да изчакаме разследващите да направят някои тестове и да анализират доказателствата, които са събрали снощи. — Лицето му се напрегна. — Иска ми се да знам само как го е направила.

Руби усети леден възел в стомаха си.

— Мислиш, че Ники го е извършила?

— Ами… да. Отмъкна ме от Фрея точно преди пожара, а след това изчезна. Не знам защо би направила подобно нещо. И преди не беше наред, но… Не знам. — Пое си дълбоко дъх и прокара ръка по темето си, после попита. — Руби, татко имаше ли… ще ти прозвучи налудничаво. Имаше ли някаква специална чиния или нещо подобно?

Руби запази непроницаемото си изражение.

— Каква чиния?

— Не знам. Когато Ники ме довлече тук, каза, че търси чиния с лилава линия по края. Твърдеше, че, ако не я намери, някой ще нарани Пайпър.

Цялото й тяло се скова.

— Кой ще нарани Пайпър?

— Не знам. Изглежда ми непонятно. Може да е било само някаква примамка, която да ме ангажира, докато бунгалото гореше. Не знам. Просто… — Прокара ръце през косата си, видимо изтощен. — Не си виждала нещо подобно, нали?

Руби постави ръка върху неговата.

— Изкъпи се. Наспи се и ще говорим по-късно.

Той потри лицето си с ръка.

— Да. Но не мисля, че ще мога да заспя. Ще се измия и ще приготвя закуска. Какво ще кажеш за палачинки?

Тя се усмихна.

— Но този път да не е нещо префърцунено. Ако сляза и те видя да палиш банани, ще си имаме разправия.

Нейт се усмихна и кимна.

— Хубаво. Нищо префърцунено.

— Добро момче. — Руби се обърна и влезе в стаята си, но се спря и извърна, когато той я повика по име. — Да?

— Благодаря ти — каза Нейт. — Знам, че не съм ти син и Пайпър не ти е внучка. Не си длъжна да правиш за нас каквото и да е. Но, ъ-ъ… — Въздъхна тежко. — Оценявам го.

Руби кимна, после премигна с усилие и прочисти гърлото си.

— Е, върви да се измиеш.

Нейт се запъти по коридора към банята. Руби го проследи с поглед, тихо влезе в стаята си. Затвори вратата след себе си, облегна се на нея и изпусна въздуха, който сякаш бе задържала от шест месеца.

Време беше.

— Руби?

Усмихна се и погледна към леглото, където Пайпър седеше и разтъркваше очи.

— Колко е часът?

Погледна към часовника на нощното шкафче.

— Около девет.

— О! — Детето премигна отново. — И днес няма да ходя на училище?

— Не, но това не означава, че ще се изтезаваш цял ден. Върви в стаята си и се облечи. Бащата ще прави палачинки, след като си вземе душ.

— Добре. — Пайпър се измъкна от леглото, взе пожарогасителя и го понесе със себе към вратата. Спря се на прага и погледна към Руби, а едното й око все още примижаваше. — Нали няма да пали бананите?

Руби се разсмя.

— Не, скъпа. Не и този път.

— Хубаво. — Детето кимна и излезе, влачейки след себе си пожарогасителя като непослушно плюшено мече. Възрастната жена я наблюдаваше как си отива, а усмивката на устните й избледняваше.

Това хлапе щеше да й липсва.