Лейни Даян Рич
Искам те до мен (3)

Трета глава

През по-голямата част от сутрешното си бягане Нейт се опитваше да измисли точно как да се извини на Фрея. Изразът на лицето й, след като бе излял гнева си върху нея, го бе накарал да се чувства като негодник. Нямаше право да прехвърля паниката си върху гостенката. Отговорността за Пайпър беше негова и ако не можеше да я държи под око, вината със сигурност не беше у Фрея. Всъщност дори не бе толкова уплашен. Когато Пайпър беше разстроена, винаги отиваше или в рецепцията, или край езерото, и бе съвсем сигурен, че ще я открие там. Беше го влудил фактът, че е заварил дъщеря си да приема съвети за момчетата от Фрея Дейли.

Това не му даде да мигне цяла нощ.

И все пак, когато се появи по пътеката през гората и видя Фрея в изискан и делови сив раиран костюм и високи токчета, с които можеше да ти извади апендикса, забързана към офиса му, първият му порив бе да я избегне. Забави тичането и за момент понечи да свърне обратно към гората, но очите й се приковаха в него и той замръзна на място. Наведе се, за да се протегне леко, докато тя променяше посоката си. Имаше чувството, че е добре да се окопити преди срещата.

— Добро утро, Нейт. — Стойката й беше силно изопната, а косата стегнато прибрана назад. В дясната си ръка носеше куфарче. Усмивката й изглеждаше преднамерена.

— Добро утро, Фрея.

За момент се взираха един в друг, а после тя каза:

— Бих искала първо да ти се извиня за снощи. Не ми хрумна, че Пайпър не те е попитала. Не разсъждавах.

— Оценявам го — отвърна той, странно официално, — но ти не беше виновна. Не бях прав да ти говоря така. Съжалявам.

Тя кимна леко.

— Много мило, но наистина не трябваше…

— Не, няма нищо — каза той. Гледаха се, а мълчанието подсилваше неудобството, и Нейт се чудеше какво става, по дяволите. Тази жена пред него изглеждаше строга, хладна и пресметлива, нямаше нищо общо с топлата, уязвима Фрея, на която се бе разкрещял вчера, и изведнъж му се прииска да е изкъпан и облечен в костюм, преди да се опита да й се извини.

— Е — каза той, като понечи да тръгне към къщата. — Май трябва да ида да си взема душ.

— Почакай — спря го тя и се приближи. — Мисля, че вчера не започнахме нещата както трябва и се надявах тази сутрин да те заведа на закуска.

— Ами — отвърна той, несигурен дали е по-скоро развеселен или изненадан от този обрат. — Не. Не е нужно. Просто… се наслаждавай на престоя си. Кога възнамеряваш да си тръгнеш, между другото?

Осъзна, че въпросът му е прозвучал малко грубо, но усмивката на Фрея само се разшири.

— Всъщност донякъде това зависи от теб — каза тя.

— Да — съгласи се той. — Виж, обясних ти. Няма да продавам. Губиш си времето.

— Защо не ме оставиш сама да преценя кое е загуба на времето ми? — Издърпа куфарчето пред себе си, като използва и двете си ръце, за да хване дръжката, и заприлича на малко момиченце със скъпоценна кутия за сандвичи в първия учебен ден. Беше дяволски сладка.

— Добре — съгласи се той. — Предполагам, че може да поговорим. Но наоколо няма много места, където… — потърси дума, с която да не прозвучи като сноб по отношение на храната, но се отказа. — Храната в този град е пълна скръб.

— Ау! — възкликна тя. — Каква подкрепа за местните.

— Преди известно време в съседния град имаше прилична закусвалня, но затвори, защото откриха клон на „Макдоналдс“ в близост до нея. А останалите заведения, в които съм ходил тук, честно казано, не струват.

— Ами, тогава нека те заведа на кафе — предложи Фрея, като пристъпи по-близо. — Трудно е да прецакаш кафето, нали? А и не мисля, че разговорът ни ще отнеме много време.

Внезапно го обзе желание да проточи нещата колкото е възможно повече.

— Защо не дойдеш до къщата и не ми позволиш да ти приготвя закуска?

— Ами — каза тя, леко изненадана от предложението. — Искаше ми се да поговорим насаме, тъй като разговорът е делови.

— Е — отвърна Нейт, внезапно решил да спечели поне тази част от преговорите. — Руби е на рецепцията, а Пайпър не ми говори и отиде с нея. Ще бъдем сами.

— О! — тя хвърли поглед към къщата, а после и към него. — Просто исках да поддържам… нали се сещаш — професионална дистанция.

Погледът му срещна нейния и уязвимата жена от предишния ден отново се появи. Той се усмихна, като се надяваше да задържи тази Фрея.

— Мога да се преоблека, ако искаш.

Тя повдигна вежди, а в очите й светеше забавление.

— Присмиваш ли ми се? — попита.

— Мъничко.

— Хубаво. Добре. — Прехапа устни и Нейт изчака, преди да срещне погледа й отново.

— Чудесно. — Тръгнаха надолу по пътеката, която водеше към къщата — Насам, оттатък дърветата е.

Вървяха мълчаливо, а Нейт я следваше и се чудеше в какво се бе забъркал току-що.

 

 

Фрея опита гроздето, което домакинът постави на бара за закуска, и затвори очи, когато хладният сок потече в устата й. Шумът от душа бе престанал преди няколко минути и чуваше стъпките на Нейт в коридора. Взе си още грозде.

— Невероятно е — каза тя, когато той влезе в кухнята. — Не мисля, че в Бостън може да се намери такова грозде.

— Ако имате фермерски пазар, може и да има — отвърна той, като откачи обикновена бяла престилка от стената и я върза около кръста си. — Трябва просто да забравиш за супермаркетите и да купуваш пресни продукти.

Фрея кимна, сякаш имаше най-бегла представа къде може да е фермерският пазар. Хладилникът в апартамента й съдържаше само две консерви риба тон, няколко кутии лимонада „Кристъл Лайт“ и меню от заведенията, които предлагаха храна за вкъщи, в радиус от една миля. Но за момента трябваше да се държи мило с Нейт Броуди, да изложи офертата си, да уреди сделката и да си тръгне.

— И така — каза той, пъхнал глава в хладилника. — Как ти звучи козе сирене в омлета?

— Много добре — отвърна тя. — Бих ти предложила помощта си, но съм същинско бедствие в кухнята.

— Всички разправят така — отговори той, все още с глава в хладилника, — но никой не е толкова неумел, колкото си мисли.

Изправи се с парче сирене в прозрачно фолио, найлонов пакет с шест кафяви яйца и някакъв зелен листен зеленчук. Затвори вратата на хладилника с бърз ритник.

— Не, не, аз съм толкова зле, колкото си мисля — настоя тя. — Веднъж запалих тенджера с вряща вода. — Той спря и я погледна, а тя вдигна ръка, сякаш се кълнеше. — Честна скаутска, изобщо не ме бива.

— Е, добре. Току-що подпечата собствената си присъда. — Нейт стовари продуктите на плота, после посегна зад себе си и окачи друга престилка от стената. Подхвърли я към нея и тя едва успя да я хване, преди да я удари по лицето.

— И какво трябва да правя? — попита.

— Сложи си я. Ще приготвяш закуска.

Тя се засмя звучно и му хвърли престилката обратно.

— Много смешно.

Той и я върна, повдигнал предизвикателно вежди.

— Не се шегувам.

Наблюдава го известно време и след като прецени, че е сериозен, се изправи, за да покаже костюма си.

— Това е „Ан Тейлър“.

— Точно затова ти предложих престилката.

Приближи се до нея, умело свали сакото от раменете й и го постави върху близкия стол. След това взе престилката и плъзна ръце около талията й.

— Не съм сигурна… — започна тя, чувствайки се странно задъхана от близкото му присъствие. Ухаеше на топлия душ, от който бе излязъл току-що, а това я замайваше. — Аз… ъ-ъ… О! — възкликна, когато той завърза стегнато престилката около талията й, движейки сръчно ръце по тялото й, и я накара леко да се изчерви от внезапната необичайна близост. — Аз… не…

— Така ли? — каза той, после хвана лявата й ръка, откопча копчето на ризата й и започна да навива ръкава. — Можеш ли да кажеш някое пълно изречение?

Не можеше. Движенията му издаваха сила, увереност, професионализъм и кожата й започваше да гори при докосването му. Приключи с десния й ръкав, после се отдръпна и я огледа.

— Идеално — заключи той, вдигайки поглед, за да срещне нейния. Преглътна бързо, после отстъпи назад и се приближи към печката.

Фрея се поколеба.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Виж, не се опитвам да скромнича. Наистина не мога да готвя.

— Хората си мислят, че не могат, защото са загорили едно ястие и са се отказали. — Посочи с глава към печката. — Ще те наглеждам през цялото време и ще ти давам точни указания. — Отново срещна очите й. — Няма от какво да се притесняваш.

— Не се притеснявам — протестира тя.

— Докажи го! — усмихна се той.

Взря се в него за момент, после реши да се съгласи. Така щеше да го предразположи за преговорите по-късно, стига да не подпалеше къщата, рискът за което все пак бе минимален, ако той я наблюдаваше.

— Добре. — Лапна последно зърно грозде и обиколи бара, за да отиде в кухнята. Спря пред печката и го изгледа косо, а той стоеше достатъчно близо зад нея, за да усеща дъха му. Нейт посочи към едно от копчетата на печката.

— Включи го на средна степен.

Фрея посегна несигурно и го завъртя. То щракна няколко пъти, остра миризма удари ноздрите й и после газта засвистя с трепкащ син пламък.

— О, хубаво.

— Нали си виждала газова печка и преди?

— Отблизо ли? Не.

— По дяволите — възкликна той полугласно. Отстъпи встрани, откачи един голям тиган от стената и й го подаде. — Добре, да поставим тигана да се позагрее.

Тя го взе и сложи на огъня. Дотук добре.

Той се премести вдясно от нея и започна да подготвя листния зеленчук, после посегна с една ръка, взе бяла пластмасова бутилка и й я подаде.

— Ето, сипи няколко капки в тигана.

Нейт сложи зеленчука под чешмата, а Фрея гледаше бутилката, като се надяваше върху нея да има надпис, обясняващ какво количество са „няколко капки“. За съжаление, нямаше. Нейт вече режеше сиренето на кубчета, когато забеляза, че тя стои като закована.

— Наред ли е всичко?

Обърна се към него.

— Няколко капки? Какво означава това?

Той избърса ръце в престилката и хвана нейните.

— Обърни бутилката, стисни и я завърти, сякаш описваш числата върху циферблат. — Тя изпълни нареждането, като се опита да не отскочи назад, когато олиото зацвърча в тигана. Нейт направляваше ръката й, описвайки уверено кръгове.

— Две завъртания — обясни той, след това се върна на мястото, където работеше. Взе шепа от зеленчука. — Спанак. — Почти препълни тигана с него. Тя не успя да попита какво следва, когато пъхна дървена лъжица в ръката й. — Разбърквай го. Ще се слегне и после ще добавим яйцата и сиренето.

Тя бъркаше, а той се въртеше из кухнята като експерт. Наряза сиренето със скорост, която я поизнерви, после счупи няколко яйца в една купа, разби ги и ги поръси със сол и пипер. След това избърса ръце в престилката си и застана зад нея, наблюдавайки действията й със спокойно и щастливо изражение.

— Добра работа. — Намали пламъка, после изсипа яйцата върху спанака. Подаде кубчетата сирене на Фрея. — Поръси ги отгоре.

Тя изпълни инструкциите, като се опита да разпредели сиренето равномерно върху яйцата. Изтри ръце в престилката и каза:

— А сега какво?

— Ще почакаме малко.

— Добре. — Погледна към омлета. Беше й странно да стои там. Вдигна дървената лъжица. — Да ги…

— Не. — Той хвана ръката й и я свали надолу. — Понякога най-трудното е да не правиш нищо.

Тя се поизвърна, за да го погледне. Очите им се срещнаха и останаха така, а после той каза:

— Сега.

— Какво?

— Изключи пламъка.

Тя погледна към яйцата.

— Но те са сурови в средата.

— Точно така. Изключи пламъка.

Изпълни нареждането.

— Добре — каза Нейт. — А сега вземи тигана и го сложи във фурната.

— Хубаво. — Фрея посегна към дръжката на тигана. — Но тя не е включена, нали?

— Включена е. Направих го още преди да започна.

— Ау — тя отвори фурната и пъхна тигана. — Явно съм пропуснала тази част. — Затвори я и се обърна с лице към него. — Така. Наистина те бива в кухнята.

— Би трябвало — отвърна той. — Готвач съм.

— Готвач?

— Да — каза той. — Имам ресторант в Синсинати.

По лицето му можеше да отгатне, че ресторантът му липсва. Нещата щяха да се окажат твърде лесни. — Е, щом имаш заведение в Синсинати, какво правиш тук?

— Добър въпрос — отвърна Нейт, но не изглеждаше склонен да отговори. И все пак, това беше вратичката. Тя трябваше само да премине през нея.

Детска игра.

— Значи, хипотетично, ако някой ти предложи много пари за това място, би го продал?

Той повдигна вежди.

— Зависи. Този хипотетичен човек луд ли е?

— Има ли значение, щом чекът е с покритие?

Той се усмихна и дъхът й секна.

— Не зная. Каква сума ми предлагат хипотетично?

Фрея се поколеба за момент и даде време на Нейт да развихри въображението си. Цяла сутрин очакваше този миг и я обзе вълнение, докато изричаше:

— Един милион.

Нейт се засмя.

— За този имот? Сигурно се шегуваш.

Реагира точно както бе очаквала и вече я деляха секунди от целта, а и оставаше един милион, спестен от отпуснатия бюджет, с който да се похвали. Вече усещаше вкуса на шампанското в първокласния полет към дома.

— Не се шегувам — отвърна тя, неспособна да прикрие съблазнителната нотка в гласа си. — Би ли приел такава оферта?

Той сви рамене.

— Ами, хипотетично, да. Бих бил луд да откажа.

Боже, прииска й се баща й да е тук, за да я види.

— Страхотно! Довечера заминавам за Бостън да подготвя документите. Ще са ми нужни името и координати за връзка с агента ти по недвижими имоти и адвоката ти…

Той вдигна ръка.

— Почакай. Хей! Какво стана с хипотезите?

Сърцето и прескочи, докато го гледаше, сбърчил чело — с угаснала усмивка.

Не беше го планирала по този начин.

— О, хайде — каза тя. — Знаеш, че това е добро предложение.

— Говорехме хипотетично — възрази той.

— Е, вече не. Един милион истински долара са тук, на масата, и чакат да ги вземеш. Можем да си стиснем ръцете веднага. Ще останат някои подробности за уреждане от адвокатите, разбира се, но не виждам защо да не получиш сумата по сметката си до края на месеца.

Нейт я гледаше мълчаливо, после отговори простичко:

— Съжалявам. Не исках да те подвеждам.

Краката й се подкосиха.

— Какво?… Да ме подвеждаш? Току-що каза…

Той прокара ръце през косата си и изрече:

— Зная. Аз… флиртувах. Не бях… Искам да кажа, че доста бързо смени темата и изгубих нишката. Съжалявам, но отговорът е не. В момента не го продавам.

— Добре. Чудесно. Искаш да играем грубо? Един милион и двеста и петдесет хиляди. — Беше й неудобно да направи това предложение, но какво пък, все още беше под лимита.

Нейт поклати глава.

— Мисля, че не ме разбра. Не играя грубо…

Дявол да го вземе.

— Милион и половина. Но те предупреждавам, че това е последното ми предложение. Повече не мога да вдигна.

— Фрея — каза той, като поклати глава. — Не ме слушаш. Няма да продам къмпинга. Отговорът е не.

Тя прехапа устна. Не можеше да плати два милиона долара за този имот и да се прибере с високо вдигната глава. Просто… не можеше.

Но ако се прибереше без изобщо да е сключила сделката, опърлена от огнения обръч и загубила повишението, което й се полагаше след всичката свършена работа…

Е, нямаше такъв вариант.

— Добре — изрече през зъби. — Два милиона, но наистина това е последната оферта…

— Престани — каза той, поставяйки ръце върху нейните. — Моля те, престани, преди да ми се наложи да се самоубия.

Сърцето й биеше силно и учестено в гърдите й, а гърлото й се сви, когато осъзна със смразяваща паника, че е оставила чантата си с кутийката „Тик-так“ в бунгалото.

Добре, щом не можеш да го надвиеш, използвай го.

Мразейки се, тя вдигна очи към него през спуснати мигли.

— Нейт, ти не разбираш. Баща ми се пенсионира. Ако не уредя сделката, той ще избере Чарли Тагърт за шеф на компанията, а аз съм от семейството. — Гърлото й се сви и Фрея преглътна със затруднение. — Ако това се случи, няма да остана на работа, би било твърде унизително. — Премигна с усилие и си пое дъх, после се постара да му се усмихне, да му въздейства с красотата си, а стомахът й се обърна. — Не мога да се прибера без тази сделка.

Той отмести поглед, после поклати глава.

— Съжалявам. Отговорът е не.

Тя го зяпна с пълно недоумение. Преди няколко секунди си представяше, че е в самолета за Бостън, самоуверена и тържествуваща, а сега…

Сега бе претърпяла провал.

— Това не е реално — промърмори тя.

— О, по дяволите — изведнъж възкликна Нейт, после се втурна покрай нея и отвори фурната. Уви престилката около ръката си и издърпа тигана, след това бързо го остави на печката, където той запуши силно. Цялата повърхност беше почерняла и острата миризма на прегоряло козе сирене изпълни стаята, в пълно съответствие с настроението на Фрея.

— Ето, видя ли — каза тя, като избърса окото си с надеждата, че той няма да забележи. — Казах ти, че не мога да готвя.

— Не, вината беше моя. — Вдигна поглед към нея и на лицето му се изписа загриженост. — Добре ли си?

Тя подсмръкна.

— Просто глупавите ми очи.

— А — кимна той. — Да, заболяването.

Тя задържа поглед върху черната димяща повърхност на омлета.

— Да.

— Имам още продукти, — каза невъзмутимо той. — Ако искаш, може да се пробваш отново.

Фрея посегна и се опита да отвърже връзките на престилката си.

— Не. Няма нужда. — Гласът й бе писклив, сълзите й се стичаха бързо, а не можеше да отвърже връзките. — Какъв моряшки възел си направил, между другото?

— Остави на мен. — Той посегна и с бързо дръпване развърза и свали престилката й.

— Знаеш ли кое е наистина вбесяващо? — попита тя, като грабна една хартиена салфетка от ролката на плота и избърса лицето си. — Аз имам удивителни способности за преговори. Поставяла съм изпълнителни директори на колене. Ако не беше това моето глупаво заболяване на очите, сега щеше да подписваш документите. Но вместо това плача, а ти ме смяташ за слаба и съм прецакана.

— Не мисля, че си слаба — възпротиви се той с мек тон. — Отказът ми няма нищо общо с теб.

— Добре. — Вдигна очи, видя, че я гледа със съчувствие, и заплака още по-силно. — Моля те, не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш ме съжаляваш.

Той докосна ръката й.

— Хей, току-що отхвърлих два милиона долара. Ти би трябвало да ме съжаляваш.

Искаше й се да му се намръщи, но вместо това се разсмя тихо и после изведнъж се озоваха по-близо, въпреки че Фрея нямаше представа кой е направил крачката. Следващото нещо, което осъзна, бе, че я претегля в обятията си и отпусна глава на рамото му. Облекчението бе почти мигновено, подобно на въздух, изпуснат от прекалено напомпана гума.

— Не плача — каза тя и подсмръкна. — Това е просто от глупавото заболяване.

— Зная… — Ръката му бавно се движеше по косите й, а прегръдката му се стегна. Тя затвори очи и си позволи да се облегне изцяло на него. Имаше чувството, че пада и я хващат. Имаше чувството, че не е нужно да е отговорна за всичко.

Имаше чувството, че е в Рая.

Само още една секунда, помисли си. Още секунда и ще се отдръпна.

Проблемът бе, че за пръв път, откакто самолетът й се беше приземил, изведнъж вече не изпитваше желание да отиде, където и да било.

— По-добре ли си? — попита Нейт почти шепнешком.

Тя се отдръпна със сухи очи.

— Да.

После отстъпи назад, без да отмества очи от него. Бавно, без думи, вдигна куфарчето и сакото си и избяга през входната врата, благодарна, че Нейт не изрече и дума в опит да я спре.