Лейни Даян Рич
Искам те до мен (13)

Тринадесета глава

Нейт седеше на дивана, взирайки се в шарките на дървения под. Умът му блуждаеше в милиони посоки.

Руби го бе излъгала.

Той всъщност търсеше чиния.

Бе загубил ресторанта.

Оставаше в Айдахо.

Ники бе казала истината.

Някой бе заплашил Пайпър и този някой вероятно щеше да се върне за онази чиния, каквато и да бе тя, по дяволите.

И където и да се намираше.

А той отново бе там, откъдето бе започнал — търсеше предмет, който нито желаеше, нито разбираше. Само че този път не кариерата му бе заложена на карта, в опасност бе Пайпър.

— Кучи син! — каза той и потърка очите си. По стълбите се чуха стъпки, но той не свали ръце от лицето си, докато Фрея не се настани на дивана до него.

— Как си? — попита тя.

— Супер. — Постави ръка на коляното й. — А ти? Добре ли се чувстваш?

— Екстра съм — отвърна тя. — И престани.

— С кое?

Тя го стрелна с поглед.

— Да се тревожиш за мен. Добре съм. — Стана от дивана. — А сега, хайде.

Той се взря в нея.

— Какво?

— Не си спал от два дни. Ще си легнеш.

Той поклати глава.

— Не мога. Трябва да помисля.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Мисли в леглото.

Нейт се изправи, твърде уморен, за да спори с нея.

— Но Пайпър…

— Не се притеснявай — каза Фрея, като го водеше към стълбите. — Руби и аз ще стоим при нея.

— Исусе! — промърмори той. — Руби. — Предполагаше, че е трябвало да очаква изненади от нея — все пак бе живяла с баща му осем години — и въпреки това не бе очаквал да го излъже така.

Но в момента не можеше да мисли за това. Не можеше да мисли за нищо. Послушно последва Фрея нагоре по стълбите и освободи съзнанието си. Фрея отвори вратата на спалнята му и отстъпи встрани, за да мине той. Нейт влезе, отправи се към леглото и се свлече върху него. Дявол да го вземе, колко бе хубаво да полегне. Фрея повдигна завивките от другата страна на леглото и се настани до него.

— Ти си невероятна — каза той.

Тя завъртя очи.

— Е, вече няма спор — изтощението наистина те кара да бълнуваш.

— Може би — отвърна Нейт. — Остани тук с мен.

Тя сбърчи чело.

— Сигурно се майтапиш.

Той се засмя.

— Не заради секса. Просто… — Взираше се в нея и се опитваше да изрази с думи чувствата си. Не можеше да го обясни, нито да го осмисли, нито да се аргументира. Знаеше само, че ако Фрея излезеше през вратата, със сигурност част от него щеше да умре. В този момент нуждата му от нея се простираше отвъд секса, отвъд думите. Тази нужда просто съществуваше и Нейт се надяваше, че тя ще го разбере, без да му се налага да обяснява, защото не можеше.

Фрея го гледаше, а мозъкът й се напрягаше зад сините й очи, после просто кимна и се сгуши на леглото до него. Отпусна глава на гърдите му и той я прегърна. Двамата си пасваха така добре, че той се чудеше как е прекарал живота си досега, без да осъзнае, че тя липсва в него.

Разбира се, всичко това изглеждаше объркано, но не го бе грижа Тя беше с него, а в този момент само това имаше значение.

 

 

Фрея вдигна глава от гърдите на Нейт и се намести така, че да вижда лицето му. Ръката му се бе изплъзнала от талията й и паднала на матрака преди повече от час. От известно време разбираше, че трябва да стане и да задвижи нещата, но мисълта да се откъсне от него изискваше повече енергия, отколкото имаше.

И все пак трябваше да действа.

Тя се отдръпна внимателно и се измъкна от леглото. Хвана дръжката на вратата, но после се поколеба и се забави, за да го погледа как спи, преди най-сетне да събере сили да тръгне.

Едва когато излезе в коридора, й хрумна колко бе странно да иска да гледа спящ мъж. Какво ставаше с нея, по дяволите? Но това нямаше голямо значение. Можеше да се тревожи за тези неща по-късно.

В момента имаше работа. Прекоси коридора до стаята на Руби и тихо почука на вратата.

— Влез! — чу прегракналия глас на възрастната жена.

Фрея пристъпи. Руби седеше в далечния край на леглото. Очите й бяха леко зачервени, но нямаше признаци, че преживява силни емоции.

Дявол да го вземе, каква корава жена!

Фрея я харесваше.

— Как е той? — попита Руби.

— Спи — отвърна Фрея.

Руби кимна Фрея се облегна на стената, потропа с нокти по нея няколко пъти, след това въздъхна.

— Виж — започна тя. — В подобна ситуация повечето жени биха си бърборили чак до следващия ден. После щяха да преминат към шоколад и чай, а вероятно и пазаруване.

Клепачите на Руби се отпуснаха тежко, сякаш се бореше с главоболие. Фрея се приближи и се подпря с две ръце на края на леглото, навеждайки се, докато очите й се изравниха с тези на Руби.

— И двете знаем, че не сме като повечето жени, затова нека оставим глупостите и да оправим нещата, а после може и да се напием с хубаво уиски. Какво ще кажеш?

Руби отвори очи и ги впи в нейните. На Фрея й се стори, че видя как ъгълчето на устните й потрепва в подобие на усмивка, но не можеше да бъде сигурна.

— Какво ти е нужно? — попита Руби.

— Телефон за междуградски разговори и прилична интернет връзка — отвърна тя.

Руби стана от леглото.

— Да вървим.

 

 

Малкълм седеше навън в шезлонга и се наслаждаваше на следобедното слънце. Юни в Айдахо бе наистина доста приятен. Не разбираше защо повече хора не се възползваха от това. Паркингът за каравани в къмпинга беше почти пуст. Явно племенникът му имаше същия лош нюх за бизнес като брат му. Разбира се, в момента това вършеше услуга на Малкълм, но все пак бе много жалко.

Мобилният му телефон звънна. Изчака второто, третото позвъняване и след това вдигна.

— Да?

— Малкълм, глупаво лайно, какво си мислиш, че правиш, мамка му?

— Ники — каза той. — Винаги е удоволствие да те чуя.

— Какви ги вършиш? — попита Ники. — За малко да убиеш Снежното зайче.

— Снежното зайче? — повтори той, а после схвана. — О, имаш предвид Фрея Дейли. Значи е оцеляла, а? — Малкълм дълго се бе опитвал да реши дали Ричард ще действа по-бързо, ако дъщеря му е мъртва или не, а после реши да остави това на съдбата. — Устройва ме.

— Господи! — тя издиша, а след това Малкълм чу дълбоко дръпване от цигарата отсреща и пресекливо издишване. — Нейт за малко не умря, докато я измъкваше. Да не би да ти приличам на жена, склонна да се прави на самотна майка?

— Сега вземаш ли ме насериозно, Ники? — попита той с хладен тон.

Последва пауза.

— Какво трябва да означава това, по дяволите?

— Означава… — изрече той през стиснати зъби, удивен от трагичната й недосетливост. — У теб ли е чинията ми?

— Би трябвало да я строша в шибаната ти глава! — промърмори тя.

— Значи е у теб? — попита отново.

— Да — отвърна Ники. — У мен е.

Малкълм се усмихна Най-сетне нещата се подреждаха.

— Добро момиче. Сега нищо лошо не е нужно да се случва на дъщеря ти. Браво, Ники. Ще се срещнем на вечеря след час.

— Не мога — каза тя. — Вече се върнах в Лос Анжелис.

Малкълм затвори очи и преброи до пет, преди да процеди през зъби:

— Какво?

— Какво очакваше да направя? — попита тя. — Ти подпали бунгалото като някакъв маниак. Качих се на самолета и съм в Ел Ей с чинията. Ако я искаш, ще трябва да дойдеш тук и да си я вземеш, защото съм дяволски сигурна, че няма да се върна.

— Някой някога да е казвал нещо за езика ти? — попита Малкълм.

— Струва ми се невероятно, че не са те научили как трябва да разговаря една дама. И така, имаш двадесет и четири часа да се върнеш и да ми донесеш чинията, иначе ще изпепеля цялото място, заедно с дъщеря ти, скапана пачавро!

Настана тишина, после Ники каза:

— Утре в единадесет преди обед. Ще ти пратя съобщение къде ще бъда. А после всичко ще приключи.

— Аз определям кога… — започна Малкълм, но в ухото му се чу щракване.

Тя бе затворила.

Хората наистина трябваше да престанат да му затварят.

 

 

Очите на Фрея се взираха в екрана пред нея, за да се уверят, че информацията бе правилно въведена. Тя смяташе, че е. Оставаше да провери само още едно нещо.

— Хей — извика тя към Руби, която стоеше до прозореца на рецепцията и гледаше навън. Фрея не я винеше, жената явно имаше доста неща, за които да размишлява, но точно сега имаше нужда от нея.

Руби се обърна и отиде при нея, а Фрея нагласи монитора, за да го вижда.

— Тази ли е чинията? — попита тя.

Руби се наведе леко и примижа, после кимна.

— Да, тази е. Каква е?

Фрея въздъхна.

— Принадлежала е на Ейбрахам Линкълн.

Очите на Руби се стрелнаха нагоре.

— Без майтап?

— Без майтап. — Фрея потропа по клавишите. — Порцелан от Лимож, изработена за Белия дом през 1861 година от Хавиланд във Франция.

— Поклати глава. — Само че не разбирам едно. Струва петнадесет хиляди. И то ако минеш през традиционните аукционни къщи с пълна проверка на автентичността. На черния пазар вероятно можеш да й вземеш пет хиляди. — Завъртя се в стола в посока на Руби. — Кой би заплашил да нарани дете за пет хиляди?

Руби сведе очи към нея.

— Ами има и още нещо.

— Още нещо? — Фрея почука с нокти по бюрото, докато вдигаше поглед към по-възрастната жена. — Ти си непредвидима. Никога не зная какво да очаквам. Какво още?

— Чинията беше обвита в прозрачно фолио и на гърба й имаше залепена бележка с указания да се занесе в полицията на Бойс.

— Бойс? — Фрея се вцепени. — Много… интересно. — Замлъкна за момент, размишлявайки. — С почерка на Мик?

Руби кимна.

— Кога я е написал?

Старата жена сви рамене.

— Нямам представа. Беше откъсната от жълт бележник, но бе доста прашна и избеляла. Може да е било преди десет, а може и преди тридесет години.

Хъм.

— Има ли някаква причина да не си го споменала преди?

Руби решително срещна погледа на Фрея.

— Защото Нейт бе преживял достатъчно покрай цялата история. Може да се занимаем с това, след като я открием.

Фрея отново се завъртя към компютъра.

— Ако я открием. Отде да знаем, може Ники да я е взела и предала на онзи, който е заплашвал Пайпър.

— Възможно е, но не мисля — каза Руби. — Беше пълна бъркотия, а и смятам, че Ники е достатъчно умна, за да я изнесе ей така, под носа ми. Нямаше време да я вземе, след като Нейт хукна да те спасява от бунгалото, а ако е имала възможност преди това, щеше да изчезне, без да каже и дума.

— Май добре я познаваш, а? — попита Фрея.

— Познавам този тип жени — отвърна Руби.

Последваха няколко мига на мълчание, докато Фрея се концентрираше върху проучването си, след това Руби попита:

— Защо си още тук?

Фрея спря да пише и вдиша поглед към нея.

— Какво?

— Ами нали дойде да купиш имота?

Фрея кимна.

— Точно така.

— А Нейт не иска да го продаде. Вече ти отказа. Освен това някой подпали бунгалото, докато ти беше вътре. Ако бях на твое място, сега щях да съм в самолета на път към къщи.

Фрея си пое дълбоко въздух. Това беше въпросът, който бе избягвала да си зададе сама.

— Някой се опита да ме убие и искам да знам кой и защо.

Руби кимна, а острият й поглед преценяваше младата жена.

— Не си добра лъжкиня.

— Моля? — възкликна Фрея. — Занимавам се с недвижими имоти. Аз съм страхотна лъжкиня.

— Не — възпротиви се Руби. — Имаш издайнически знак. Крайчета на дясната ти вежда се повдига леко, когато лъжеш.

— Това е неле… — ръката й се плъзна към веждите. Настина ли имаше издайнически знак?

— Какво става между теб и Нейт? — попита възрастната жена.

Фрея свали ръката си и срещна погледа й.

— Не е твоя работа.

— Работата ми е да се грижа за семейството си, а Нейт и Пайпър са най-близкото нещо до семейство, което съм имала. Може да не съм сговорчива, но е дяволски сигурно, че ме засяга, ако видя, че някой в семейството ми е в опасност.

— Шегуваш ли се? — попита Фрея. — Кой тук е в опасност? Едва не бях изпържена заради твоите хора и глупавата чиния.

— Нейт е възрастен мъж и може да се грижи за себе си — отвърна Руби, — но Пайпър е просто дете, което иска майка си, а тя е безполезна. Сближава се с теб и ще й е тежко, когато си заминеш.

Фрея замълча. Не можеше да спори с този аргумент. Идеята да остави Пайпър не й допадаше. Що се отнася до това да остави Нейт…

Е, беше сложно. А точно сега имаше други грижи.

— Мога ли да проведа един личен разговор? — попита тя.

Руби я изгледа за момент, после кимна:

— Ще се върна в къщата. Погрижи се за онова, което ти е нужно.

Като например самолетен билет, помисли си Фрея, докато я гледаше как се отдалечава. Щом Руби напусна рецепцията, тя вдиша телефона и набра номера.

— „Гудхаус Армс“, Флин Дейли на телефона.

— Боже, звучиш почти професионално — каза Фрея. Сестра й ръководеше фирмата от година, а все още не можеше да свикне с деловия й глас.

— Е, крайно време беше да се обадиш. Звънях ти пет пъти от миналата нощ насам.

— Да, мобилният ми телефон е… — стопен и споен със сешоара ми. — Счупен.

— Ти не си наред. Наела си Тъкър, без да ми кажеш? Защо ти трябва частен детектив? Какво става?

— Ще започнеш ли някога да наричаш Джейк с първото му име?

— Това е лош опит да ме отклониш. — Както винаги, сестра й не се разсейваше лесно. — И така, какво става?

— Флин, нуждая се от няколко услуги, без да ми правиш сцени. Също така трябва да говоря с Джейк.

— Той е тук, ще го включа на високоговорител.

Чу се щракване по линията, последвано от пращенето на високоговорителя.

— Здравей, Фрея — обади се Джейк.

— Здравей, Джейк Добре, Флин, бунгалото, в което бях отседнала, изгоря…

— Почакай, какво?

— … и искам да ми изпратиш някои неща.

— Какво става там, по дяволите? Добре ли си?

— Да — отвърна Фрея. — Но загубих всичките си вещи — лаптопа, чантата си, мобилния телефон, дрехите. Искам да ми изпратиш спешно малко пари и дрехи, а после да се обадиш на Сюзан в офиса ми и да й кажеш да се погрижи за всичко останало. Но й предай, че строго забранявам да споменава и дума на татко.

— Почакай — каза Флин. — Няма да кажеш на татко? Та ти му споделяш всичко.

— Не и това. Ти също не му казвай. Той ме изпрати тук да свърша нещо, което се усложни малко, и не искам да се разправям с него, докато не стане неизбежно.

— Усложненията да не би да са свързани с Ники Купър? — попита Джейк — Защото я проучих и никак не ми хареса.

Фрея се напрегна, мислейки за Пайпър.

— Какво откри?

— Измами, кражба на самоличност, такива работи. Издирват я с федерална заповед.

— Е, разбираемо е — каза Фрея. — Всъщност, Джейк, искам да проучиш нещо за мен. Трябва да зная връзката между Бойс, Айдахо и една чиния от лиможки порцелан от Хавиланд, поръчана за администрацията на Линкълн. — Изчака за момент, притеснена, че Флин може да направи същата асоциация като нея, но сестра й не каза нищо, затова се успокои и продължи. — Мисля, че може да е била открадната, вероятно доста отдавна. — Ако трябваше да предположи, би казала преди около тридесет и пет години, но го премълча.

— Ъ-ъм… добре. — Можеше да го чуе как пише в бележника си. — Нещо друго?

— Това ще бъде достатъчно. Нека ти оставя информация за връзка. — Продиктува адреса, телефона и факса. — Обади ми се в къщата, ако откриеш нещо. И ми изпрати сметката, Джейк.

— Дадено, и още как — каза той невъзмутимо.

— Фрея — намеси се гласът на Флин, — какво става, по дяволите? Искаш ли да дойда?

— Не — отвърна тя. — Добре съм. Ще ти се обадя, когато се прибера, и тогава ще ти разкажа всичко. — Е, почти всичко.

След известно колебание Флин каза:

— Добре.

Фрея се отпусна.

— Благодаря. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна Флин, а след това прекъсна обаждането. Фрея се вгледа в компютъра, а после въведе уеб адреса на „Дейли Девелъпърс Инкорпорейтид“. С три щраквания отвори биографията на баща си. Плъзна курсора надолу, докато стигна до образованието му.

„Ричард Дейли получава магистърската си степен в бизнес школата на Харвард, след като се дипломира като бакалавър по бизнес администрация в университета на щата Айдахо в Бойс.“

Разбира се, можеше да е просто съвпадение, че баща й желае да плати скандална цена за някаква си затънтена дупка, която по една случайност криеше вероятно доказателство за вероятно престъпление, което вероятно се бе случило в същия град, където бе завършил колеж.

Фрея би могла да преглътне това, но не вярваше в случайностите.