Лейни Даян Рич
Искам те до мен (12)

Дванадесета глава

Фрея седеше на ръба на леглото на Нейт и се взираше в сините болнични дрехи, които сестрите й бяха дали, за да се прибере вкъщи. Опитваше се да приеме факта, че всъщност това беше целият й гардероб в момента. Все едно бе съвсем гола. Нямаше мобилен телефон в чантата, нито лаптоп, нито осемсантиметрови токчета, с които да прободе конкуренцията.

Чувстваше се почти свободна.

Чу се леко почукване на вратата.

— Влез — каза тя, като стана бавно от леглото. Крайниците все още я наболяваха, но предвид ситуацията, можеше да го преживее.

Вратата се открехна и Пайпър провря главата си през нея. Кафявите й очи бяха ококорени и нерешителни.

— Будна ли си?

— Да — отвърна Фрея и приглади завивките върху леглото на Нейт.

— Тъкмо се канех да сляза долу. Чух да се споменават палачинки.

— Да, татко ги приготвя в момента. Изпрати ме да те нагледам и да питам дали си гладна.

— Умирам от глад — каза Фрея. — Особено щом баща ти готви.

— Радвам се, че си добре — каза изведнъж Пайпър. Хлапето имаше навика да сменя темата внезапно.

— Аз също — отвърна Фрея. — Ти беше тук, нали? В безопасност?

— Да — кимна детето, намествайки се на края на леглото. — Но бях изплашена. Шантаво е. Слушал си за подобни пожари, но никога не си допускал, че ще се случи на теб.

Фрея я наблюдава около минута, питайки се дали Пайпър знаеше за бензина и палежа.

— Да, шантаво е.

Остана неподвижна за момент. Пайпър седеше и подритваше с крака, описвайки хаотични кръгове — сигурен знак, че иска да й каже нещо. Седна на леглото, на около метър от нея, и зачака.

— Сега ще си заминеш ли? — попита момичето най-сетне.

— Не зная какво ще правя — отвърна искрено Фрея. — Всъщност нямах много време да мисля за това.

Пайпър вдигна очи към нейните.

— Влюбена ли си в баща ми?

Ето ти я рязката промяна.

— Какво те кара да зададеш подобен въпрос?

Пайпър потисна усмивката си и отмести поглед, а бузите й се изчервиха.

— Само защото съм дете, не означава, че не виждам какво става.

— Ами — започна Фрея, но млъкна, когато осъзна, че няма представа как да отговори на хлапето. Какво се очакваше да каже? Не съм влюбена в баща ти, но със сигурност се наслаждавах доста на пениса му напоследък?

— Той е щастлив с теб — каза Пайпър. — Дори и когато беше ядосан на майка ми, щом ти влезеше в стаята, отново ставаше щастлив.

Фрея се засмя.

— Не че искам да се хваля, но въздействам по този начин на много хора. Това е естествено за момичета като нас, Пайпър. Просто носим щастие, където и да отидем. Извън нашата власт е.

Детето наведе очи.

— Аз не съм такава.

— Как ли пък не! — каза Фрея. — Не се подценявай, хлапе. Ако допуснеш тези мисли сега, никога няма да се отървеш от тях.

Пайпър я погледна и лека усмивка трепна по крайчета на устните й.

— И той те прави щастлива. Виждам го.

Фрея стана от леглото.

— Палачинките ще изстинат, ако не побързаме.

Пайпър също се изправи и блъсна с раменете си Фрея, докато минаваше покрай нея.

— Харесваш го. Мислиш, че е сладък.

— Млъквай — каза Фрея през смях.

— Обичаш го — затананика закачливо детето. — Искаш да се омъжиш за него.

— Не е вярно! — Излязоха в коридора и тя обгърна раменете на Пайпър. — И ще държиш голямата си уста затворена пред баща си, иначе ще му кажа за Мат Хартли.

Пайпър зяпна и я стисна за ръката.

— Не! Не!

Фрея прочисти гърлото си и се провикна към стълбите:

— Хей, Нейт! Имам да ти кажа нещо!

— Не! Ненене! — умоляваше я детето, като я дърпаше за ръката и се смееше.

Фрея вдигна предупредително показалеца си.

— Постигнахме ли разведряване на отношенията?

Пайпър премигна.

— Какво е това?

— Ако ти си мълчиш, и аз ще си мълча.

— О! — Тя заподскача нагоре-надолу. — Да, да, да! Пълно разведряване!

— Какво става там горе?

Фрея погледна надолу и видя Нейт да стои с преметната през рамо кухненска кърпа и да ги наблюдава с подозрение.

— О… нищо — отговори тя, а после подаде ръка на Пайпър, която я разтърси. — Тъкмо слизаме за палачинки.

Направи жест на момичето да мине първо и то буквално се изстреля по стълбите покрай баща си. Нейт я изгледа, а след това насочи въпросителен поглед към Фрея, която слизаше със спокойна крачка.

— Какво сте замислили вие двете? — попита той с усмивка.

— О, нищо. Изкъпал си се. — Стигна до последното стъпало и посегна към опърлената му отстрани коса. — Нуждаеш се от подстригване.

— Супер — каза той. — Рискувам живота си, за да те спася, а получавам само критика за прическата си?

— Ако си изиграеш картите добре — прошепна тя, — ще получиш повече от това.

Погледна нагоре към него, в палаво и весело настроение, но нещо в погледа му спря дъха й и за пръв път й хрумна мисълта, че може би вече не си играеха.

— Е — каза тя. — Умирам от глад.

Нейт кимна към кухнята.

— Тогава да те нахраним.

Влязоха заедно. Той издърпа един стол и я настани на него, а след това отиде да довърши палачинките. Фрея разгърна салфетката на скута си и забеляза, че Пайпър я гледа и се подсмихва. Озърна се, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после й се изплези.

В тази къща имаше поне един човек, пред когото винаги знаеше как да се държи.

 

 

Руби запази мълчание по време на закуската и наблюдаваше как Фрея флиртува с Нейт, и се шегува с Пайпър. Колкото и да харесваше Фрея, смяташе, че всичко се случва прекалено бързо за нея и семейството. Твърде много проблеми оставаха неразрешени, а Пайпър бе твърде уязвима. Нейт можеше да се грижи за себе си — и изглежда правеше точно това, — но моментът не бе подходящ детето да се привързва толкова много към някой като Фрея. Съществуваше и въпросът за чинията, който трябваше да се изясни, и то скоро, а тя трябваше да подбере правилното време, за да не влоши нещо.

Фрея беше добра жена, но усложняваше всичко, а точно сега не можеха да си го позволят.

— И така, Фрея — каза най-сетне Руби, докато Нейт бе зает със съдовете. — Как се чувстваш?

— По-добре, благодаря — усмихна се тя.

— Полетът ти не беше ли днес?

Очите им се срещнаха.

— Не, билетът ми е без фиксирана дата. Надявах се да се прибера днес, но…

— Няма да си тръгваш, нали? — попита Пайпър.

Фрея бавно пренесе вниманието си от Руби към нея.

— Все още не съм сигурна какво ще се случи.

— Тогава можеш да останеш! — ухили се детето.

Водата спря и Нейт се приближи до масата. Руби се облегна в стола си и потънал мълчание. По-късно отново щеше да има възможност да повдигне въпроса.

— Пайпър — каза Нейт, — нямаш ли някаква домашна за писане?

— Не — отвърна тя. — Накара ме да я напиша в петък следобед, забрави ли?

— Е, върви в стаята си и си поиграй — каза той. Изглеждаше нетърпелив да я отпрати.

Момичето скочи.

— Добре. — Обърна се към Фрея. — Искаш ли да поиграем на „Плейстешън“-а?

Фрея се усмихна и явно се готвеше да приеме предложението на хлапето, когато Нейт се намеси:

— Не, Пайпс. Трябва да поговоря с Фрея и Руби за нещо. Разговорът е за възрастни.

И с двете? — помисли си Руби, а после погледна към Фрея, която й хвърли същия въпросителен поглед.

— Значи ме разкарваш? — Пайпър сви рамене. — Боже, просто кажи така.

Размени поглед с Фрея и се отправи нагоре. Нейт стоеше, опрял ръце на облегалката на стола. Изчака, докато от горния етаж долетя звукът от затварянето на вратата на дъщеря му, после седна и погледна подред към Руби и Фрея.

— Взех някои решения — обяви той. — И исках да ги обсъдя с вас двете.

— Това ми звучи като семеен разговор — каза Фрея и понечи да стане от масата. — Не включвай и мен от любезност. Мога да…

— Не — възпротиви се той, поставяйки ръка върху нейната. — Това засяга и теб.

Очите им се срещната за секунда, после тя кимна и седна. Руби отпи от кафето си, любопитна да разбере какво се случва.

Нейт се облегна и отпусна ръце на масата пред себе си, взирайки се в тях, докато говореше.

— Обадиха се партньорите ми от ресторанта. Лулу — погледна към Фрея — тя беше заместничката ми, пое нещата, когато заминах. Както и да е, Лулу ще напусне, ако не я назначат за постоянно.

Фрея се наведе напред.

— Е, не могат да го направят. Ресторантът е твой. Ти си главният готвач.

— Отсъствам вече шест месеца. Лулу е внесла промени в менюто. Нещата явно вървят, а не е лесно да се намери добър главен готвач. — Сви дланите си и се взря в тях на масата.

— Значи — каза Фрея, — ще се върнеш?

Руби усети как гърбът й се скова. Нейт се поколеба за момент, после поклати глава.

— Предложиха да откупят дяла ми от ресторанта. Ще приема предложението.

Стомахът на Руби се преобърна.

— Защо би го направил, Нейт?

— Виж — започна Нейт, — зная, че искаше да се преместиш в Орегон и да живееш близо до сестрите си, а парите от продажбата на това място щяха да го направят възможно. Но аз все още мога да го осъществя. Направиха ми щедро предложение. — Посегна и я потупа по ръката. — Не се тревожи. Ще се погрижа за теб.

Руби отдръпна ръката си.

— Този ресторант означава всичко за теб. Не могат ли да поизчакат още малко?

— Изминаха шест месеца — отвърна Нейт. — Ако не се върна веднага, ще останат без готвач, а това би съсипало бизнеса. А и не мога да си тръгна. Имам предвид цялата история с Ники, пожара… Не мога да подложа Пайпър на петнадесетчасовия си работен ден точно сега. Жената, която се грижеше за нея, се премести при друго семейство… Просто няма да е честно спрямо детето ми. — Сви рамене, а лицето му изобщо не изглеждаше спокойно. — А и това снема напрежението от плещите ми. Сега ще имам време да намеря чинията или каквото и да е, а парите от ресторанта ще ми дадат някакъв начален капитал, за да поправя това място. — Огледа се наоколо, сякаш стените го притискаха. — Ще го направя печелившо. Което означава… — Обърна се към Фрея. — Съжалявам. Няма да продам земята.

Фрея изглеждаше объркана.

— Каква чиния?

Той прокара ръка по лицето си.

— Точно преди да изчезне Ники каза нещо за една чиния с лилава ивица по края и това съвпадаше с описанието на предмета, който баща ми искаше да открия, но… В момента дори не ми пука за това. Просто искам да постъпя правилно спрямо Пайпър. — Направи пауза за момент, гледайки Фрея. — Съжалявам. Зная, че тази сделка бе важна за теб.

— Каква сделка? — попита Руби.

Фрея се позабави, но откъсна очи от Нейт и погледна Руби.

— Баща ми ме изпрати да купя това място. Затова съм тук.

Руби се обърна към Нейт.

— Не си ми казал.

Фрея вдигна чашата с кафето си и промърмори:

— Вероятно защото не е искал да ти признае, че е отхвърлил два милиона долара.

Руби плесна с ръка по масата.

— Два милиона долара? Отхвърлил си два милиона долара за този имот? Да не си се побъркал?

— Въпросът е спорен — каза Фрея.

— Да, такъв е. — Нейт се обърна към Руби и искаше да каже нещо, но тя направи жест с ръка.

— Не ми казвай, че си отказал, за да спазиш думата, която даде на баща си.

Руби се хвана за главата.

Фрея остави чашата си и веждите й отново се сключиха.

— В това няма никакъв смисъл.

— Без майтап… — Руби се пресегна и удари Нейт по ръката. — Два милиона долара!

Той сви рамене, а Фрея поклати глава.

— Не, имах предвид, защо баща му би искал да открие някаква си чиния, за бога?

Руби се облегна. Нещата бяха много по-зле, отколкото мислеше, че могат да станат. Погледна към Нейт.

— Няма да се откажеш от ресторанта, нали?

Той изглеждаше решен.

— Смятам, че така е най-добре за Пайпър. Мога да отворя ресторант и по-късно, но тя няма вечно да е дете. Така че, това е. Спрете да спорите с мен. Решено е. Вече се обадих и им казах, че приемам предложението.

Стомахът на Руби изкъркори. На света нямаше достатъчно лекарства против киселини.

— Какво си направил?

Нейт въздъхна.

— Обадих им се тази сутрин. Свършено е.

— Не! — възпротиви се Руби. — Обади им се пак.

— Чиния с лилава ивица — каза Фрея, потънала в собствения си свят от другата страна на масата. — Това е толкова страшно. Ники каза ли нещо друго за нея?

Нейт прокара ръка по челото си. Руби го разбираше и също щеше да страда, ако току-що бе отхвърлила два милиона долара.

— Ами тя е златна по края — каза той — и има някаква птица в средата.

— Орел — промърмори възрастната жена.

Нейт се обърна към нея.

— Руби, ще спазя обещанието си към теб. Ще ти дам парите да се преместиш в Орегон. Само че ще трябва да минат няколко седмици. Ще има адвокати и работа по документите, вероятно ще трябва да пътувам до Синсинати…

— О, за бога! — Руби не можеше да издържа повече. По дяволите точния момент. Трябваше да му каже за чинията сега. Хвърли салфетката на масата и се изправи. — Последвайте ме.

Нейт размени поглед с Фрея и отново погледна Руби.

— Защо?

Тя изви очи нагоре и излезе от стаята.

— Просто елате с мен.

Изкачиха стълбите, спряха до вратата на Пайпър и Руби надникна. Детето седеше на пода, погълнато от играта на конзолата.

— Ти стой тук! — нареди Руби, а момичето отвърна „Да, по-късно“, сякаш изобщо не бе чуло.

Добро хлапе.

Руби затвори вратата, след това погледна към Нейт и Фрея, които я наблюдаваха и чакаха. Прекоси коридора до спалнята си и отвори, като изчака и двамата да влязат, преди да пристъпи вътре и да затвори след тях. Подмина Нейт и Фрея и запретна килима, след това махна дъската от пода. Коленичи, бръкна в празното пространство и извади кутията.

— Намерих я две седмици след като дойдохте с Пайпър — обясни тя, гледайки кутията, докато говореше. — Скрих я, защото не исках да си тръгвате. А после, колкото по-дълго я укривах, толкова повече ми се искаше да не си отивате, затова не ви казах нищо. — Подаде кутията на Нейт и се приготви да срещне погледа му. — И се извинявам.

Отдръпна се и седна в края на леглото. Не й оставаше друго, освен да чака.

Нейт я погледна, а после и кутията в ръцете си.

— Баща ми е искал да открия голяма лилава кутия за дамски принадлежности?

Фрея го побутна с лакът и наведе глава към рамото му, като заговори тихо.

— Защо не я отвориш? — предложи тя.

— О, да. — Отмести закопчалката и отвори капака.

Руби не отместваше очи от пода.

— Е, ето, Нейт. Сега можеш да спазиш думата, дадена на баща ти, и да се върнеш в ресторанта. — Чу звука от затваряща се кутия и преглътна с усилие, после се изправи от леглото. — Ще започна да си стягам багажа.

— Почакай — каза Нейт. — За какво говориш, по дяволите, Руби?

Мили боже! Знаеше, че е прекарал тежка нощ и вероятно не беше спал много, но тази сутрин наистина загряваше бавно.

— Чинията — каза тя, но докато думите излизаха от устата й, внезапно я осени мисълта, че кутията й се бе сторила много лека, докато я вдигаше от пода. Грабна я от ръцете му и я отвори, а след това — просто за по-сигурно — я обърна и разтърси.

Чинията я нямаше.

— Кучи син! — възкликна тя.