Лейни Даян Рич
Искам те до мен (21)

Двадесет и първа глава

Нейт почука два пъти на вратата на спалнята си и когато не получи отговор, надникна. Фрея седеше на леглото с гръб към него и се взираше през прозореца. Пристъпи тихо и затвори вратата след себе си.

— Всички си отидоха — обяви той. — Някакъв съдия в Бойс познавал баща ти още от колежа и ще уредят нещата.

Фрея кимна.

— Значи не съм загазила, задето измих отпечатъците от чинията?

— Безпредметно е, след самопризнанията на баща ти и показанията, които дадохме за Малкълм по случая с пазача. — Усмихна се с надеждата тя да му отговори със същото.

Не го направи.

— Добре ли си? — попита той.

Тя се поколеба, а после отвърна:

— Да. Добре съм. Всъщност… имам… полет…

Нейт замръзна.

— Тръгваш ли си? Тази вечер?

— Да. Има още един полет в единадесет.

По дяволите. Приближи се и седна до нея.

— Има ли шанс да те убедя да останеш до утре? Ще спя на дивана, не е заради секса, аз просто… — Хвана ръката й в своята и се взря в нея. — Нужно ми е повече време, за да ти кажа колко съжалявам.

Тя го погледна.

— Съжаляваш? За какво?

— За какво? Господи, Фрея, задето едва не те убиха. Задето ти се разкрещях. За… всичко свързано с чичо ми.

Тя се усмихна, но толкова недоловимо, че Нейт едва го забеляза.

— Ами и теб заради мен за малко не те убиха. Аз също ти виках. И те сритах зад коленете. — Тя потрепери и го погледна. — Как са те, между другото?

Ужасно ме болят.

— Добре.

Тя потъна в мълчание за известно време, а той я наблюдаваше, питайки се какво ставаше в главата й. Най-после тя каза:

— Когато слязох да поговоря с Пайпър, на кея, тя ми даде нещо.

Извади малка платнена торбичка от джоба си и я подаде на Нейт.

Нейт извади сребърна монета, малко по-голяма от четвърт крона.

— Това е ирландска монета, изпълняваща желания — обясни тя. — Пайпър ми каза, че мога да си пожелая каквото си поискам. И знаеш ли какво си пожелах?

Нейт се намести на леглото, а после я погледна.

— Не.

— Пожелах си да си върна стария начин на живот — каза тя. — Моят студен, празен, лишен от емоции живот. — Обърна се, за да го погледне със сухи и уморени очи. — И наистина бях сериозна. Това искам.

Той се изправи.

— Фрея… Защо?

— Имах спокойствие. Знаех коя съм. Знаех с какво си имам работа, как да се справя с живота си. Прекарах с теб няколко дни и вече ми е трудно. Объркана съм през цялото време и се притеснявам, че мога да бъда наранена и да нараня теб или Пайпър. Просто не съм устроена така. — Въздъхна тежко, а очите й бяха толкова тъжни, че Нейт едва издържаше да ги гледа — Освен това е твърде трудно да обичаш някого по този начин. Мога да ти спестя поне това.

— Какво да ми спестиш? Да те обичам ли? — Опита се да намери по-добър начин да изрази онова, което искаше да й каже, но успя да изрече само: — Вече си закъсняла.

Тя вдигна поглед към него с изненада.

— Не го казвай. Моля те.

— Защо не? Истина е.

— Не е. Не може да бъде. Правихме страхотен секс, ти ме спаси от пожара, бяхме държани като заложници заедно. Това ни кара да си въобразяваме несъществуващи неща, а аз не мога…

Нейт се наведе и я целуна — както за да я накара да млъкне, така й за да я убеди, че между тях има нещо повече, отколкото тя искаше да признае. Фрея отвърна на целувката му, постави ръце на лицето му и той я привлече към себе си, опитвайки се да й каже всичко, което искаше да й признае. И тя го знае, — помисли си той. Знае го.

Фрея притисна челото си към неговото, после го целуна по бузата, прошепна „Довиждане“ и стана от леглото.

— Фрея, почакай — каза той, като я хвана за китката и се изправи след нея.

— Нейт, ти просто правиш раздялата по-тежка — отвърна тя. Той я придърпа в прегръдките си и отново я целуна, като вложи в тази целувка всичко, което знаеше, че ги свързва. Всеки смях, всяка усмивка, всяка гневна дума, всички безмълвни моменти, които бяха споделили. Когато се отдръпна, плъзна двете си ръце по страните й и я принуди да го погледне.

— Не сме приключили — каза той. — Има още.

— Наистина ли ме обичаш? — попита тя, като вдигна поглед към него.

— Да — отвърна Нейт. — Това се опитвам да ти кажа.

— Тогава трябва да ме пуснеш.

Той се взираше в нея, неспособен да повярва, че това е действителност. Луда ли беше? Да не би да си мислеше, че подобни неща се случват всеки ден? Какво правеше тя, по дяволите?

Докато си мислеше всичко това, Нейт я изпрати с поглед от стаята и не помръдна, за да я спре.

 

 

Фрея спря насред стълбите и избърса лицето си. Не искаше да се сбогува с Руби и Пайпър, плувнала в сълзи.

Малко сила, каза си тя, като насочи поглед към небето. Искам само още малко сила, колкото да успея да изляза през вратата.

Окопити се и слезе по стълбите. Остави куфара си до входната врата. Дамската й чанта и лаптопът бяха вече в колата. Долови гласовете на Пайпър и Руби, които играеха на „Плесница“ в кухнята. Засмя се. Тези момичета се нуждаеха от нова игра.

Бих могла да си тръгна веднага, помисли си тя. Бих могла просто да си тръгна и да им изпратя писмо по-късно.

Но не можеше да постъпи така и го знаеше. Руби би разбрала, но не и Пайпър.

Влезе в кухнята и се облегна на касата на вратата. Руби плесна купчината карти, а ръката на Пайпър се стовари само със секунда закъснение.

— Ха! — извика възрастната жена и затанцува в стола си. — Мислиш си, че можеш да се възползваш от старата дама? Все още владея някои трикове, хлапе.

Пайпър се усмихна и погледна към Фрея. Усмивката й помръкна.

— Фрея? Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна тя и се усмихна насила — Но тъкмо си тръгвам и исках да се сбогувам.

— Какво? — каза детето. — Не.

— Имам работа — изрече неубедително Фрея. — Баща ми ще отсъства известно време. Нужна съм му в офиса.

— Мислех, че си напуснала… — каза Руби и Фрея я погледна. Възрастната жена сви рамене извинително. — Какво? Беше оставила факса в кошчето за боклук.

Фрея се усмихна.

— Точно когато си мисля, че нямам достатъчно причини да те харесвам, ти ми предоставяш нови.

Руби сви рамене и отново насочи вниманието си към картите. Но Пайпър не отместваше очи от младата жена.

— Мислех, че ще останеш — каза тя. — Мислех, че ти и татко…

— Ние сме приятели — отвърна Фрея. — Всички ние. А и поканата да ми дойдете на гости в Бостън все още важи. — Срещна погледа на Руби. — След известно време.

Руби й кимна кратко, с разбиране.

Фрея се приближи до Пайпър и коленичи до нея.

— Трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш, чу ли?

— Да — отвърна момиченцето. — Добре.

Фрея я придърпа в прегръдката си.

— Ти си невероятно хлапе, знаеш ли?

Пайпър я притисна по-силно.

— Уф!

Фрея се засмя, после я пусна и се изправи.

— Ще закъснея за самолета.

Руби стана от масата.

— Нека те изпратя.

Вървяха до вратата мълчаливо, рамо до рамо. Фрея навлече сакото си и преметна чантата и лаптопа през рамо. Обърна се към Руби, с ключовете за колата в ръка.

— Е? — каза тя.

— Да! — отвърна Руби.

Спряха за момент.

— Не съм по прегръдките… — каза Руби.

— Да! — съгласи се Фрея. — И аз не си падах по тях… Ами… — Обърна се към вратата. Руби я отвори и младата жена излезе на верандата. Дъждът барабанеше по покрива и тъжното му потропване в мрака й се стори в унисон с настроението й.

— Ей — извика Руби и Фрея се обърна. — Ако някога промениш решението си, ние ще сме тук. Разбра ли?

— Благодаря! — отговори Фрея.

Руби кимна и бавно затвори вратата, оставяйки я сама навън, в тъмнината и дъжда.

Най-сетне всичко свърши.