Лейни Даян Рич
Искам те до мен (19)

Деветнадесета глава

Малкълм потропваше с крак по пода, за да успокои нервите си. Оставаше му толкова малко, толкова малко да получи всичко, което желаеше. Той командваше парада и докато насочваше пистолета към дъщерята на Дейли, Нейт го вземаше насериозно. Момчето си оставаше герой до края. Това го караше да се чуди дали не е незаконен син на пощальона или на някой друг. Подобно обяснение би било правдоподобно, като вземеше предвид какъв мързелив страхливец бе Мик.

Очите му се плъзнаха към чинията в средата на масата, обвита в прозрачно фолио и очакваща полицията да анализира отпечатъците на Ричард Дейли, които го свързваха със смъртта на пазача. След това, щом Дейли поръчаше частен самолет, който да откара тях тримата до някоя приятна южноамериканска държава с бели плажове и недоизпипани закони за екстрадиране, щеше да ги изпрати обратно.

Или пък да убие момичето пред Дейли, а после и издайническото копеле. И тази идея си имаше достойнства.

Е, можеше да вземе това решение по-късно. Засега не му оставаше друго, освен да чака.

— И така, Нейт — каза Малкълм. — Чух, че имаш собствен изискан ресторант в Синсинати. Браво на теб.

— Имах — отвърна Нейт, впил очи в дъщерята на Дейли. — Продадох го.

— О, съжалявам да го чуя — каза чичо му. — Фалирали?

— Не. — Нейт го изгледа хладно, а после очите му се върнаха към Фрея. Малкълм ги наблюдаваше за момент и когато забеляза гневното отчаяние в изражението на племенника си, започна да преосмисля теорията си за геройството му.

Ако не го познаваше, би казал, че момчето е влюбено.

— О, не — възкликна Малкълм, гледайки ту него, ту нея. — Не, момко, кажи, че не е вярно.

Младият мъж го погледна.

— Какво?

— Влюбен ли си в нея? — попита той, като посочи към Фрея с пистолета си. Нейт заби върховете на пръстите си в дървената маса толкова силно, че почти оставиха отпечатъци. Малкълм въздъхна. — Ти да не си малоумен? Знаеш ли коя е тя?

— Достатъчно. — Нейт изръмжа студено срещу него.

— О, за бога… — Малкълм се наведе напред и приближи пистолета до момичето. — Това е дъщерята на Вероника Дженсън. Вероника Дженсън, жената, която ми изтръгна сърцето, хвърли го на студената земя и го прободе с токчето си. Дъщерята на Ричард Дейли, човек безличен и дори бездушен. Къде ти е умът?

— Достатъчно, Малкълм — повтори Нейт с нисък и сериозен тон.

— Кажи ми, че не е вярно — настоя чичо му, — защото си мисля, че най-доброто, което мога да сторя за теб, е да я застрелям, преди да е станало късно. — Облегна се и поотдръпна оръжието, но все още го държеше насочено към гърдите й. Да простреля дъщерята на Дейли в главата не би му помогнало в момента, а и щеше да го остави без средство за влияние над него по-късно, но би било най-голямата услуга, която можеше да направи на племенника си.

— Ще те помоля за последен път — каза Нейт. — Пусни я.

— Не мисля, че оценяваш баланса на силите тук, млади Нейтън — каза Малкълм, а собственият му гняв се надигна при вида на племенника му, готов да се хвърли през масата и да опита да му отнеме пистолета.

— Имаш ли някакъв алкохол, Нейт? — попита Фрея изненадващо.

Изражението на младия мъж се поуспокои, когато погледна към нея, а после той кимна.

— Да. Имам уиски в шкафа над мивката.

Фрея се обърна към Малкълм със студен и спокоен поглед — като онзи, който Вероника винаги му отправяше.

— Искаш ли малко, Малкълм? — попита тя.

Взря се в нея — о, толкова приличаше на майка си — и тогава в стомаха му се надигна силен копнеж. От шестнадесет месеца не бе близвал и капка. Шестнадесет трезви месеца, които му бяха донесли най-голямата награда — пълното унищожение на Ричард Дейли. Деляха го само минути от отмъщението. Какво би навредило, ако го отпразнуваше с една чашка?

Приближи пистолета до момичето и погледна племенника си.

— Налей две. Нужно ли е да ти казвам какво ще се случи, ако се опиташ да издърпаш оттам нещо срещу стария си чичо?

— Не — Нейт бавно се отдръпна от масата.

— Може пък аз да дръпна нещо — изкиска се Малкълм, обзет от внезапно безразсъдство при мисълта колко дяволски близо беше. Погледна към дъщерята на Дейли, която дори не се усмихваше. — Схвана ли? Да дръпна нещо? Например спусъка?

— Кажи ми, че шегите ти стават по-забавни, когато обърнеш няколко чашки — промърмори момичето.

— Ирландецът винаги е по-забавен на няколко питиета — отвърна той.

— В такъв случай, Нейт — каза невъзмутимо тя, — налей му двойно.

Малкълм наблюдаваше как племенникът му вдигна поглед от чашите и се усмихна на Фрея, сякаш се опитваше да я успокои, сякаш единственото, за което мислеше, беше това момиче и щастието му.

Въздъхна. Мили боже! Нима мъжете от семейство Броуди никога нямаше да поумнеят?

Фрея гледаше как Нейт вдига чашата си, приковал очи в лудия си чичо, и не можеше да не се чувства леко подразнена. Ако беше запазил хладнокръвие и бе извел Пайпър, тя можеше да се справи с положението. Това беше по нейната специалност, единственото нещо, което умееше, а заплахата от физическо насилие правеше ситуацията съвсем малко по-различна от всички други преговори. Трябваше само да претегли своите желания спрямо тези на Малкълм и да сключи сделка. Щеше да се получи, знаеше го, но присъствието на Нейт объркваше всичко и нарушаваше основното правило на преговорите, като поставяше в залог нещо, което тя не искаше да рискува да загуби.

А сега единственият избор, който й оставаше, бе да напие Малкълм дотолкова, че да остави пистолета. Знаеше, че стратегията беше слаба, но след като той пресуши своето двойно уиски и поиска ново, съзря лек лъч на надежда.

Но беше нужно време. Проблемът с пияниците бе, че са дяволски издръжливи.

— Нека ви разказа за Вероника — каза Малкълм, с все още бистър поглед и нормален говор, въпреки че започваше нова чаша. — Ах, това се казваше жена! Беше корава, красива и не търпеше глупости от никого, дори и Ричард. А когато танцуваше… — Усмихна се над чашата си. — На света нямаше нищо по-красиво от Вероника Дженсън на дансинга.

Фрея сведе очи към чашата си, която оставаше недокосната. Представи си лицето на майка си, припомни си колко хубава беше и отказа да допусне спомените на Малкълм да опетнят нейните. Жената, която той помнеше, бе изопачена от собственото му умопомрачено его. Тази жена не беше майка й.

— Кучка! — изрече грубо той, после вдигна чашата си и посочи с показалец към Нейт. — А сега ме чуй, млади Нейтън Броуди. Имаш шанса да се измъкнеш, преди да е твърде късно, преди да те е накарала да продадеш душата си, само за да избяга с другиго, докато пълзиш като куче и я умоляваш да… — Остави чашата, очите му бяха зачервени, но убийствено сериозни. — Казвам ти, най-доброто, което мога да направя за теб, би било да я убия още сега.

Фрея се задъха, а Нейт се наведе напред.

— Не — каза той със свито гърло. — Недей. Не прави нищо. Само… пий.

— Тя ще те унищожи. — Дръпна я за ръката, за да я привлече по-близо до оръжието. — Мислиш ли, че не съзнавам в какво съм се превърнал? Мислиш ли, че винаги съм бил такъв? Можех да стана нещо повече. Можех да бъда човек, спокоен, че не е отнел човешки живот. Но я обичах с цялото си сърце и това съсипа всичко. А тази жена ще стори същото с теб, помни ми думата.

Малкълм я хвана здраво за ръката над лакътя, карайки я да потръпне, и приближи пистолета още повече.

— Тя няма да ме унищожи — каза Нейт, без да го изпуска от поглед.

— Напротив — настоя Малкълм и Фрея затвори очи, когато дулото се притисна в гърдите й. Може би не бе чак толкова добра идея да го напие.

— Не може да ме унищожи. Не я обичам.

Тя отвори очи и ги отправи към Нейт, който не й отвърна, впил поглед в чичо си.

— Познаваме се едва от няколко дни — продължи той. — Не я обичам.

Фрея преглътна с усилие и сведе очи.

— Вярно е, Малкълм. Приятели сме. Дори това е силно казано. — Докато изричаше думите, гърлото й се сви. Вероятно Нейт казваше истината, но тя лъжеше и го съзнаваше. — Нищо не те кара да осъзнаеш колко си объркан, както насочения към теб пистолет.

— Добре тогава — отвърна Малкълм, като се поуспокои. — Ами ако ти кажа, че си свободен да си вървиш? Просто я остави с мен и бягай в безопасност с дъщеря си. Би ли тръгнал?

Фрея вдигна глава, неспособна да повярва във възможността, която току-що бе паднала от небето.

— Знаеш ли, всъщност това е добра идея…

— Престани, Фрея — прекъсна я Нейт с яростен поглед.

— Би останал, защото я обичаш, идиот такъв! — каза Малкълм.

— Бих останал, защото имаш пистолет — отвърна младият мъж, обръщайки студения си концентриран поглед към чичо си. — Бих останал, защото не съм човек, който би оставил една жена да умре сама.

Фрея вдигна очи при тези думи и погледна към Малкълм и Нейт, които се бяха вторачили един в друг. Можеше да види болката зад гнева в очите на Нейт. Тогава Малкълм вдигна чашата си и каза:

— Пия за Мик, нещастното копеле. — Отпи и се обърна към Фрея.

— Разказвал ли ти е историята?

Тя поклати глава.

— Ами — започна Малкълм, — Мик заминал на двуседмичен гуляй, докато майката на Нейт се оплаквала от главоболие, а впоследствие починала от аневризъм. Нейт я открил, съвсем сам. Било ужасно. Щях да отида на погребението, но по онова време никой от семейството не ми говореше, така че…

Нейт се взираше в масата, докато Малкълм заглъхна в неразбираемо мърморене, а Фрея искаше да каже нещо, но вместо това седеше замръзнала на мястото си, безсилна да стори каквото и да е.

След дълго мълчание Нейт вдигна глава и изгледа чичо си с твърд поглед.

— Ще остана, защото нямам намерение да бъда безполезно лайно като баща си. Няма нищо общо с Фрея, така че можеш да свалиш пистолета и да се успокоиш, по дяволите.

Фрея следеше с очи Нейт, чийто поглед не се отделяше от чичо му, и повече от всичко й се искаше да му каже, че греши, поне що се отнасяше до нея, и че наистина го обича. Искаше той да го знае, просто в случай, че…

Но сега не му беше времето. Не и когато Малкълм размахваше оръжието като маниак. Прехвърли наум всичките си правила за водене на преговори, повечето от които вече бе нарушила. Никога не го приемай лично. Твърде късно. Никога не действай емоционално. Ха, смешно. Никога не преговаряй за нещо, което не си склонен да загубиш. Като мъжа, когото обичаш. Използвай преимуществата си…

Използвай преимуществата си. Хрумна й идея и първоначално я отхвърли, но като гледаше Малкълм, накрая реши, че си струва да опита.

Със сигурност не можеше да влоши нещата.

— Да ти долея ли? — попита тихо тя.

Малкълм хвърли поглед към празната си чаша.

— Май да — отвърна той и се пресегна през масата към бутилката.

 

 

— Отново невалидна плесница, Руби — каза Пайпър с тих глас от отсрещната страна на бюрото в рецепцията. Възрастната жена вдигна очи към момичето и се усмихна.

— Проклятие — възкликна тя и побутна нагоре очилата си за четене. — Сигурно ми трябват по-силни очила.

Пайпър отпусна ръце на бюрото.

— Какво има? Добре ли си?

Руби вдигна очи и погледна през прозореца. Виждаше само върха на покрива на къщата над дърветата.

Трябваше да се обади в полицията.

Погледна към Пайпър с мисълта, че не би могла да го преживее, ако нещо се случеше с баща й.

Не викай полицията.

Постави ръка върху своята купчинка.

— Добре, да продължаваме.

Момиченцето кимна, но не хвърли карта.

— Пайпър?

— Съжалявам, че взех чинията от твоето скривалище — каза тя. — Затова ли си сърдита?

— О, не — отвърна Руби. — Не, миличка, изобщо не се сърдя за това.

— Просто исках да остана — обясни детето. — Исках да бъдем семейство, тук. Ние тримата.

— Аз също — кимна Руби.

Тъкмо тогава портата издрънча и тя вдигна очи. Беше спрял черен Линкълн.

— Чакай тук — нареди Руби, преди да излезе. — Говоря сериозно. Чакай тук. Не се връщай в къщата, разбра ли ме?

Веждите на Пайпър се сключиха леко и тя попита:

— Руби, какво става…?

Възрастната жена просто повтори „Чакай тук“ и детето остана на мястото си. Руби наметна старата си жилетка и излезе. Заобиколи до портата, където от задната врата на колата се показа висок мъж с посивяла коса и скъп костюм.

— Търся Фрея Дейли — каза той. — Трябва да я видя веднага.

Руби хвърли поглед назад към къщата, а после се обърна и поклати глава.

— В момента е заета.

— Аз съм баща й — обясни мъжът. — Малкълм ме очаква.

Руби се взря в него за миг.

— О, значи ви чака, а? В момента държи и двамата под прицел ей там. Дъщеря ви и моето момче. Каза, че ще застреля Нейт, ако се обадя в полицията. — Поколеба се за миг, а после продължи. — Но се проточи твърде много, затова възнамерявам да се обадя.

— Не — възпротиви се Ричард. — Дайте ми двадесет минути. Мисля, че мога да се справя с всичко това, без да го оплескам. Къде са те? В къщата ли?

— Да. — Тя го изгледа, чудейки се дали е склонна да се довери на непознатия да измъкне Нейт и Фрея в безопасност.

— Сигурен ли сте, че можете да се справите?

Ричард сведе поглед към нея със сериозно изражение.

— Той иска мен. Ако отида, смятам, че ще ги пусне.

Руби го изгледа за момент, после взе решение.

— Имате петнадесет минути. След това ще повикам полицията. Надявам се да ми простите, че не давам пет пари дали Малкълм ще ви застреля или не. Искам децата да са в безопасност.

Дейли кимна.

— Добре.

— Помолете се на бога, в когото вярвате, господин Дейли, защото ако нещо се случи, на когото и да е от тях, този пистолет няма да е най-страшното нещо, което сте видели днес.

След това отиде до портата и въведе кода.