Лейни Даян Рич
Искам те до мен (4)

Четвърта глава

Руби подхвърли поредната карта върху купчинката в центъра, Пайпър плесна силно с ръка отгоре, а шумът отекна в дървената ламперия на малката стаичка зад рецепцията.

— Май игра нечестно, а? — каза Руби, гледайки с подозрение към ръката на детето. — Сигурна ли си, че това е редовна плесница?

— Плюс още една. — Пайпър помести петицата купа, която старата жена току-що бе играла, за да разкрие четворката спатия под нея. — Редовна плесница.

— О, добре. — Руби се облегна и загледа как Пайпър плъзна купчината карти към себе си по очуканото старо бюро и я подравни, преди да ги постави под другите. Хлапето пак щеше да я бие в играта.

В което нямаше нищо лошо. Руби не обичаше да губи, но загубата от Пайпър беше друго нещо — срещу това не възразяваше толкова много.

Пайпър обърна най-горната карта. Шестица спатия.

Руби подаде своята. Осмица каро.

— Значи, не си говорила с баща си от снощи?

Пайпър остави картата си. Поп пика.

— Не.

Беше ред на възрастната жена. Двойка каро.

— Нали знаеш, че той иска най-доброто за теб, а?

Момичето сви рамене и подаде четворка купа.

— Иска само ресторанта си. Не го е грижа за мен или желанията ми.

Руби постави ръка върху купчината карти в средата, а детето вдигна очи.

— Това не е редовна плесница.

— Не отбелязвам точка, а пауза. — Тя се наведе напред и я погледна. — Баща ти е добър човек и те обича, а ако не го знаеш, значи не си и наполовина толкова умна, колкото си мислиш.

Пайпър направи гримаса, а Руби я погледна сериозно.

— Аз правя ли ти физиономии, малка госпожичке?

Пайпър се изпъна на мястото си с леко нацупени устни и поклати глава.

— Точно така. А защо не го правя?

— Защото показва неуважение — въздъхна Пайпър.

— Да. Аз ти показвам уважение и ти на мен — също. Така сме се разбрали. — Руби се облегна. — Нека ти кажа нещо. Израснах с един мъж, на когото не му пукаше за мен, после, на седемнадесет, избягах и се омъжих за същия като него. Оттогава ту ми върви, ту не, по-скоро не, затова познавам мъжете, на които не им пука, и мога да те уверя, че баща ти не е от тях. Той си има живот в Синсинати и има право това да му липсва. Но не значи, че не те обича.

Пайпър се отпусна на сгъваемия стол.

— Ако ме обича толкова много, защо не го е грижа какво искам аз? Тук ми харесва. Не искам да се връщам в глупавия Синсинати. Искам да си имам истинско семейство, тук.

Руби изгледа момичето за кратко, после отвърна:

— Може би ще мога да ти помогна.

Пайпър вдигна изпълнен с надежда поглед към нея.

— Наистина ли? Ще поговориш ли с него?

— Не — отвърна Руби. — Баща ти е взел решение и не ми е работа да се опитвам да го променям. Но…

Тя отвори чекмеджето на бюрото, извади връзката ключове и стана, а костите й изпукаха, докато се изправяше. Дявол да го вземе, гадно беше да остаряваш. Отиде до контейнера за документи, отключи най-горното чекмедже и бръкна на дъното му, докато напипа с пръстите си някаква мека материя. Затвори го и отново седна до бюрото.

— Единственият свестен човек в моето семейство беше дядо ми — каза тя, като разхлаби връзката на старата торбичка. — Беше ирландец, видях го само няколко пъти, преди да умре. При един от тези случаи ми даде това. — Тя извади една сребърна монета от торбичката и я повъртя напред-назад между пръстите си, като разглеждаше ирландската хармоника от едната страна и коня от другата.

— Дал ти е петаче? — попита Пайпър и Руби можеше да види, че се опитва да прикрие разочарованието си.

— Това е ирландска половин крона, сечена в годината на раждането ми. — Подаде я на Пайпър, която я взе нетърпеливо, а после смръщи вежди и загриза устната си.

— Не се мъчи да изчисляваш. На шестдесет и две съм. Работата е там, че монетата е вълшебна.

Момичето повдигна изпълнени със съмнение очи към нейните.

— Магията не съществува.

— И кой ти го каза? — попита Руби. — Съвсем истинска си е, но трябва искрено да вярваш в нея, което всъщност означава, че трябва да я откриеш, докато си още дете. Когато дядо ми даде това, все още бях достатъчно малка, за да вярвам в нея, и знаеш ли какво?

Очите на детето се разшириха, докато поклащаше глава.

— Какво?

— Действа.

Момичето притихна. Погледна надолу към монетата върху дланта си, после обратно към Руби.

— Какво прави? — попита с тих глас.

— Изпълнява желания.

Пайпър я хвана за ръбовете и я заразглежда.

— Как?

— Ами, първо трябва да има нещо, което наистина да желаеш толкова, че сърцето да те боли, щом си помислиш за него. Не бива да я използваш, за да си поискаш кукла Барби, ново колело или нещо глупаво като пари, разбираш ли? — Руби направи пауза за момент, докато Пайпър срещна погледа й отново. — Има ли нещо, което да желаеш толкова силно?

Пайпър се поколеба, но после кимна.

— Добре тогава. — Руби се вдигна от стола и се приближи до нея.

— Трябва да се обърнеш на изток.

Детето също се изправи.

— Къде е изток?

— Знаеш къде.

— Не, не зная.

Руби въздъхна. На какво ги учеха днес в училище?

— Откъде изгрява слънцето?

Пайпър затвори очи за секунда, после отново ги отвори.

— Оттам — отвърна, като сочеше към големия прозорец в предната част на рецепцията.

— Добре. — Руби усети прилив на обич. Хлапето беше умно. — Вече знаеш къде е изток. Обърни се с лице натам.

Пайпър застана с лице към прозореца.

— Затвори очи. Браво. Сега я дръж между ръцете си, поставени върху сърцето, и си пожелай нещо, но не го казвай на глас. Просто си го помисли три пъти.

Пайпър хвана монетата между ръцете си и ги придърпа към гърдите си със смръщени от концентрация вежди. След минута лицето й отново се отпусна.

— А сега? — попита тя, все още със затворени очи.

— Това е всичко. Вече може да отвориш очи.

Момичето го направи.

— Колко време отнема?

— Колкото е нужно — отвърна Руби. — Но ще се сбъдне, ако вярваш. Вярваш ли?

Пайпър въздъхна дълбоко, но после лека усмивка разцъфна на лицето й и тя кимна.

— Да.

— Хубаво.

Момиченцето подаде монетата на Руби.

— Благодаря.

Старата жена поклати глава и се върна до бюрото.

— Вече е твоя. Ако някой друг я докосне, магията ще се развали. Дръж я в торбичката — денем я носи в джоба си, а нощем я поставяй под възглавницата си. После, когато желанието ти се сбъдне, скрий торбичката на сигурно място, докато ти потрябва отново.

Гледаше как момиченцето прие радостно торбичката, пъхна монетата вътре и я сложи в предния си джоб.

Руби седна край бюрото отново и се опита да си спомни думите и начина, по който ги бе изрекъл дядо й преди всичките тези години.

— Не зная какво си си пожелала, но когато ти се стори, че губиш контрол над живота си, просто си спомни това желание и се опитай да не се разстройваш. Сега за теб работи стара ирландска магия, а тя е най-могъщото нещо на земята. — Или нещо подобно.

Пайпър седна на стола срещу Руби.

— Чий ред беше?

— Мисля, че мой. — Руби обърна картата си. Четворка купа. Тя плесна, като едва успя да провре ръка под тази на момичето.

— По дяволите — Пайпър издърпа своята, но се усмихваше и лицето й беше много по-ведро, отколкото през целия ден преди това.

— Ето какво става, когато си твърде самоуверен — каза Руби, като събираше печалбата си от средата на бюрото. — Може да съм стара, но все още владея някои номера, не го забравяй.

 

 

Два милиона долара.

Нейт не можеше да мисли за нищо друго през целия ден. В дърводелския двор, на пазара на фермерите, шофирайки обратно към къщи, тези три думи се връщаха отново и отново в главата му. Два милиона долара. Два милиона долара. Не можеше да повярва, че е получил такова предложение, а още по-малко, че го е отхвърлил.

Два милиона долара.

С всички сили заби още един гвоздей в подпорния стълб на бунгало номер четири. Колата на Фрея я нямаше, така че нямаше кого да обезпокои, но дори и работата не можеше да притъпи усещането за зееща яма в стомаха му.

Два. Милиона. Долара.

Тези пари можеха да платят колежа на Пайпър. Два пъти. Можеше да осигури Руби така, че да е спокойна до края на живота си, и пак да му останат, за да си купи най-модерното оборудване за кухнята в ресторанта.

Но вместо това се намираше тук, в скапания Крийк, Айдахо, и поправяше глупавия парапет на глупавото бунгало в глупавия къмпинг, който дори не искаше. И всичко това само защото бе дал дума на човек, който не познаваше смисъла на понятието чест.

Извади още един гвоздей от колана си за инструменти, нагласи го и вдигна чука.

Два.

Милиона.

Долара.

— Оу! — Хвърли инструмента и налапа ударения си палец ругаейки. С дланта на наранената си ръка удари новия парапет. Той издържа, затова го удари отново. Не помръдна. Обви двете си ръце около новия парапет и го разклати, като изкрещя от яд.

Изкрещя към мъртвия си баща, към проклетия си лош късмет, към жената, която го бе оставила да отглежда сам дете, към целия свят.

— Лош ден ли имаш?

Нейт се обърна и видя Фрея, застанала до вратата на колата под наем. Бе облечена в полата и блузата от сутринта, но без сакото и косата й беше разпусната по раменете. Върху блузата си носеше тениска с надпис „Целуни ме, аз съм от Айдахо“ и голям отпечатък от целувка върху лявата гърда.

Той се покашля.

— Харесва ми тоалета ти.

— Нарича се шопинг терапия — обясни Фрея, а после се обърна и наведе в колата. Когато се изправи отново, бе натоварена с множество пакети с логото на магазините покрай шосе номер осем. Затвори вратата с ханша си и тръгна към него. — Бях толкова депресирана, след като ми отказа тази сутрин, но после си помислих „Хей, в Айдахо съм. Време е за пазаруване“. — Погледна към парапета и след това към Нейт.

— Добра работа.

Нейт се наведе, вдигна чука от земята и го пъхна отново в халката на колана за инструменти.

— Изглеждаш доста весела за депресиран човек.

Тя се усмихна, повдигна високо натоварените си ръце и въпреки отчаянието в очите й, около нея се излъчваше сияние, което разведряваше собственото му настроение.

— Нека ти кажа нещо за себе си, Нейт — каза тя. — Когато нещата се влошат, аз ставам още по-лоша. Боря се, дращя, забивам пети, докато остана последната оцеляла. Но сега, между нас… просто ми липсва енергия, затова реших да сменя тактиката. Този път ще се потопя в самозаблуда, ще се преструвам, че всичко, за което съм работила през целия си съзнателен живот, не се взривява пред очите ми, и ще се напия.

Той я изгледа.

— Да не би това да е опит да ме принудиш да приема предложението ти от чувство за вина?

Тя се скова, а острият й поглед се съсредоточи върху него.

— Не зная. Получава ли се?

Той се загледа в парапета с мрачно чувство.

— Извинявай.

— Е, тогава се връщаме към план „А“. — Тя вдигна едната си ръка, разклащайки покупките. — Някъде тук вътре имам бутилка картофена водка „Блу Айс“ от Айдахо. Ще вляза и ще се натряскам.

Нейт наблюдаваше със забавление как тя се изкачи по стълбите и влезе в бунгалото, като остави вратата широко отворена след себе си. Той стоеше там и слушаше как стовари пакетите на пода, мърморейки си. Знаеше, че трябва да си тръгне, но присъствието й го разведряваше, затова започна бавно да разчиства гвоздеите и инструментите, които бе оставил разпръснати наоколо. Когато отново вдигна поглед, Фрея стоеше на прага със синя бутилка в едната ръка и две чаши в другата.

— Да не би да си отгледан от вълци? — попита тя. — Не разпознаваш ли поканата, когато я видиш?

Обърна се и изчезна отново в бунгалото. Нейт остана на мястото си за около минута, размишлявайки. Руби и Пайпър бяха в къщата и приготвяха вечеря. Нямаше да им липсва. И, ако някога бе изпитвал нужда от питие, този момент бе сега. Какво толкова щеше де се случи, ако изпиеше по чашка с една красива жена? Беше самотен баща, а не монах.

Фрея отново се появи на входа.

— Хей, Броуди, идваш ли или не? Пускаш буболечките да влязат.

Нейт разкопча колана за инструменти и го пусна на верандата. Две минути по-късно седяха един срещу друг в двата края на дивана, всеки хванал чаша с водка Тя бе поставила пазарски плик на скута си и извади малка сувенирна лъжичка в миниатюрна пластмасова кутийка.

— Никога не съм харесвал подобни джунджурии — отбеляза Нейт. — Какъв е смисълът?

— Нямам представа — изсумтя Фрея. Повъртя я, за да може той да я разгледа. — Но на нея пише „Айдахо“, затова я купих. — Извади малка найлонова торбичка с кръгли бели бонбони. — „Барабонките на Снежния човек от Айдахо“. Кой ги измисля тези имена?

— Хора, на които им плашат твърде много — отвърна Нейт, като отпи от питието си и я наблюдаваше отблизо, развеселен от всяко нейно движение. Може и да преживяваше нервен срив, но го правеше с финес.

Тя извади керамичен картоф на червена панделка, като прокара ръка под него, подобно на модел от телевизионна реклама.

— Коледна играчка с формата на картоф. — Огледа се наоколо, преценявайки стаята, след това посочи към ъгъла. — Мисля, че коледната ми елха ще изглежда добре там, а ти?

— Възнамеряваш да прекараш Коледа тук? — възкликна той.

— Защо не? — отвърна тя, като отново се поизвърна към него. — Не правят ли така хората, когато се провалят с гръм и трясък? Започват на чисто, на ново място. — Хвърли поглед наоколо. — А това място е ново, поне за мен.

Той я погледна.

— Трудно ми е да повярвам, че не можеш да се справиш с това. Нали е само една сделка?

— Не е — отговори меко тя. — Тя е последното огнено изпитание. И няма значение, че съм преминала през всички други. Ще има значение само фактът, че съм се провалила сега. — Вдигна чантата си и отпи, а тъжната й усмивка поизбледня.

— Съжалявам — каза Нейт, чувствайки се зле, като я гледаше.

— Е — каза тя по-високо и със завръщащо се веселие, — ще ми кажеш ли защо не можеш да продадеш това място, въпреки че си готвач и у дома имаш ресторант, в който нямаш търпение да се завърнеш?

— Това е домът на баща ми. Не бях му проговарял от години и не исках да говоря с него никога вече, но когато пристигнах, той умираше. — Нейт поклати глава. — Накара ме да му обещая, че ще сторя нещо за него, преди да продам земята. Още не съм го изпълнил, затова не мога да я продам.

Фрея го гледаше безизразно.

— Отказа се от два милиона долара, за да спазиш едно обещание?

Той отпи.

— Не ми припомняй.

— Нали знаеш, че има разлика между честта и чистата глупост?

Той вдигна поглед и видя, че му се усмихва, после поклати глава.

— Зная какъв съм. Не е нужно да ми го напомняш.

Тя въздъхна.

— Добре, да погледнем от друг ъгъл. Трябва да направиш нещо, нали? Какво е то? Може би ще мога да ти помогна.

— Трябва да открия нещо.

— Бива ме в откриването на неща — каза Фрея, като се намести по-близо до него. — Какво е то?

— Не зная.

— Не знаеш?

— Започна да го описва, но после почина. Знам само, че е лилаво и с приблизително — задържа ръцете си на разстояние около тридесет сантиметра — такъв размер. — Нейт се засмя, щом осъзна колко глупаво прозвуча, когато го изрече на глас.

Фрея запази мълчание за един дълъг момент, после каза:

— Прости ми липсата на деликатност, но той беше ли… може би… на обезболяващи, когато те помоли за това?

— Баща ми е взимал какво ли не през живота си, но не и тогава. Този път беше трезвен. Каквото и да е това нещо, то е тук, и докато не го намеря, аз също оставам.

— Значи си държиш на думата? И няма да се отметнеш? Дори и за толкова пари, които биха осигурили теб и близките ти до края на живота ви?

Нейт отпи голяма глътка водка.

— Думата ми е важна за мен. Съжалявам, че това усложнява нещата за теб.

Фрея остави чашата си на масичката, после се облегна, като отпусна глава на дивана и се вгледа в Нейт.

— Не си глупав — каза тя.

Той изви глава, за да я погледне.

— О, благодаря.

— Имах предвид предишната си забележка. Казах, че или си глупав, или честен. — Не си глупав.

— Въпрос на мнение. — Нейт също отпусна глава на облегалката на дивана, като я гледаше, и въздухът помежду им като че ли се нажежи. Очите й бяха омекнали от водката и сякаш блестяха на слабата светлина. Беше толкова красива, толкова близо, трябваше само да помръдне лекичко и щеше да я целуне, а тя ухаеше божествено. Трябваше само да остави чашата и да се поддаде, да си позволи да получи онова, от което се нуждаеше, само този път…

— Не се обвинявай, че прецака сделката, става ли? — каза меко тя. — Ти постъпи правилно, а аз ще се оправя.

— Зная.

Тя вдигна глава с изненадано изражение.

— Какво?

— Зная, че ще се справиш — обясни той. — Ти си силна жена, Фрея. Всеки, който те види, може да го прозре. Приличаш на човек, който е в състояние да се пребори с всичко.

Тя се изправи от облегалката.

— Така ли? Дори и след… всички сълзи, прегарянето на омлета и пълния ми провал да сключа вероятно най-голямата сделка в кариерата си? — Брадичката й потрепери леко и тя се оттласна от дивана, отиде до вратата и грабна чантата си. Нейт остави чашата и я последва.

— Нещо нередно ли казах? — попита той.

Тя изтърси няколко бонбона „Тик-так“ в шепата си, обърната с гръб към него.

— Не. Просто ми трябва минутка. — Пое си дълбоко въздух няколко пъти, после се обърна с лице към Нейт, а сухите й очи се впиха в неговите. — Благодаря.

Той вдигна ръка и докосна лицето й. Тя пристъпи по-близо и изви лицето си нагоре към неговото. Фрея беше толкова близо, трябваше само да…

— Би трябвало да си вървя — изрече меко той.

Тя премигна.

— Какво?

Той преглътна, неспособен да мисли.

— Става… става късно.

— Шест часа е — отвърна тя, но после размаха ръце във въздуха. — Добре. Знаеш ли какво? Няма да понеса два удара от един и същи мъж в един ден. Дори и моето его няма тази сила — Тя мина бързо покрай него и постави ръка на дръжката на вратата. — Забрави. Чао.

— Фрея — започна Нейт, но тя го прекъсна.

— Не се тревожи — каза. — Не е нещо, което малко картофена водка от Айдахо и „Барабонките на Снежния човек“ да не могат да излекуват. Какво ли съдържат всъщност?

— Фрея…

— Тичай. — Тя отвори вратата.

Нейт я затвори.

— Спри да играеш игрички — каза той. — Грозно е.

Тя изви вежди.

— О, аз ли играя игрички? Чудесно. Не съм аз тази, която хвърля секси погледи, а после бяга през вратата.

— Имам дете — отвърна той. — И… какви секси погледи?

— Зная, че имаш дете — отвърна тя и се намръщи. — Освен това знаеш какво имам предвид.

— Добре — каза той. — Забрави за погледите. Важното е, че имам дъщеря. Това усложнява нещата. Майка й я изостави, когато бе съвсем малка. През последните десет години съм я запознавал точно с три жени и тя се привърза към всяка от тях. Сърцето й беше разбито всеки път, когато нещата не се получаваха.

— Разбирам. Само че… — Тя изпусна тежка въздишка. — Беше скапан ден и за двама ни. И двамата… имаме нужди. — Вдигна очи към него и едното ъгълче на устата й се изви в най-сексапилната усмивка, която някога бе виждал. — Може да е приятно да ги… задоволим. Това е всичко.

Едната му ръка посегна към нея почти неконтролируемо. Идеята за задоволяване с тази жена му се струваше… Проклятие! Наистина добра идея.

Само че не беше. Отдръпна ръката си.

— Виж, Пайпър… вече те харесва. Ако остана достатъчно дълго, за да се… Пайпър ще разбере. Хлапето винаги разбира всичко. И ще започне да си гради въздушни кули, и… — Той въздъхна, съсредоточил мислите си върху дъщеря си, и постигна известно примирение по отношение на онова, от което се отказваше заради нея. — Виж, ти и аз бихме могли да го направим и да се разделим без последствия, но аз имам дъщеря. Онова, което правя, я засяга, и не бих я наранил, ако мога да го избегна.

Фрея го наблюдаваше с мек поглед.

— Добре. Няма да го приема лично. — Тя вдигна ръка. — Но, просто за протокола и заради моето достойнство, ако не беше Пайпър, щеше да останеш, нали?

— О, господи, да — пое си въздух той. У него се надигна буйно желание, докато гледаше тези сиви очи. После издиша шумно. — Трябва да си вървя. Веднага.

— Добре. — Тя отвори вратата и Нейт застана на прага. — Ти си добър човек.

Фрея се облегна на касата на вратата с леко разтворени устни и разнежени от водката и желанието очи, а той не можеше да повярва на късмета си. Отдавна не се бе случвало подобна жена да го гледа по този начин и беше сигурен, че вероятно щеше да мине доста време, преди да му се случи отново. А ето как се отказваше от пари — заради баща си, от Фрея — заради Пайпър… Кому би навредило, ако я докоснеше само за секунда?

Посегна с ръка, като просто искаше да почувства кожата й. Обхвана лицето й с дланта си, лека ласка, при която всичко друго, освен нея, се стопи. Той пристъпи по-близо и си пое дълбоко въздух, когато топлината от телата им прерасна в парещо желание. Действаше бавно, знаейки, че тези няколко секунди ще трябва да му стигнат за дълго време. Полека плъзна ръка от лицето към шията й, оставяйки пръстите да се преплетат с меките коси на тила й. Наклони глава и едва доловимо докосна устните й със своите. Фрея простена и тялото му се стегна. Притегли я към себе си и я целуна, сякаш това беше последното нещо, което щеше да направи, и ако сърцето му не спреше да бие така бясно, можеше наистина да се окаже последно.

Ръцете й се плъзнаха по раменете му, пръстите й се впиха в кожата му, изпращайки горещи вълни през тялото му, засилвайки желанието. Притегли го по-силно към себе си, притисна корема си към него, а ерекцията му бе толкова сипна и мигновена, че цялото му тяло щеше да се пръсне на мига. О, господи, ако възбудата беше толкова хубава, колко ли хубаво щеше да бъде продължението?

— Боже — възкликна Нейт, отдръпвайки се с последните останали му сили. — Това беше…

— Да — Фрея въздъхна замаяна.

За миг продължи да я гледа, като му се искаше част от кръвта да се завърне в мозъка му. Тя отвърна на погледа му, дишайки учестено, и постави ръка на шията си.

— Може би трябва да си вървиш — предложи Фрея.

— Да. Вярно. — Оттласна се от касата на вратата. — Лека нощ.

— Лека. — Тя се усмихна, после влезе вътре и затвори вратата. Нейт коленичи, събра колана и сандъчето си с гвоздеи от верандата и се отправи обратно към къщи, като все още усещаше замайващия вкус на Фрея и водката върху устните си. Вървеше бавно, съсредоточавайки се върху нейния аромат и спомена за тялото й в прегръдките му.

Докато стигна до къщата, вече бе сигурен.

Тази целувка си бе струвала два милиона долара.