Лейни Даян Рич
Искам те до мен (1)

Първа глава

Фрея Дейли шляпна бръмчащата покрай главата й муха, а лявото й токче потъна в чакъла под краката й. Старото дървено бунгало пред нея бе с размерите на кибритена кутийка. Изглеждаше сякаш не го бяха ремонтирали от времето на Никсън, а над входната врата цифрата четири висеше с главата надолу и чакаше подходящия момент да се откачи от единствения пирон, на който се държеше.

Ясно — помисли си тя. — Къмпинг от ада.

Изпъна рамене, вдигна кожения си куфар „Луи Вюитон“ — в никакъв случай не смяташе да го влачи в прахоляка на Айдахо — и се запъти към бунгалото. Време беше да се заеме с работа. Внимателно се изкачи по късата пътека към къщичката и се опита да си представи защо, за бога, баща й я беше пратил тук. „Дейли Дивелъпърс“ имаха интерес към шикозни сгради с апартаменти, петзвездни хотели и модни ресторанти в големи градове, а не се втурваха да купуват безполезни къмпинги насред пустошта.

Но явно го правеха. И ето го последният пламтящ адски обръч, през който трябваше да премине, за да докаже на баща си, че е готова да поеме компанията след оттеглянето му през есента.

Време е да скоча — помисли си тя, а после гърлото й се сви, очите й започнаха да се пълнят със сълзи и…

По дяволите.

Силно стисна очи, за да задържи сълзите.

Не сега. Не отново.

— Безполезни доктори — промърмори тя, а после бръкна в чантата си, извади кутийка „Тик-так“ и изсипа три бонбона в устата си. След трима офталмолози, един специалист по лазерна очна хирургия и един по акупунктура, който сестра й Флин я бе убедила да посети, единственото, което можеше да се справи със странното й заболяване, бяха бонбоните „Тик-так“ — нещо, което бе открила сама.

Концентрирай се, помисли си тя, като затвори очи и повъртя ментовите дражета в уста. Свежи. Неутрални. Безчувствени. Спокойни.

Премигна два пъти, засмука бонбоните, а после вдиша дълбоко ментовия им дъх. Ето. Всичко е под контрол.

Пусна куфара на верандата и се подпря с ръце на парапета. Като се огледа наоколо из имота, успя да види още три къщички, а нагоре по пътеката зад тях се намираше масивна, остаряла дървена постройка, в която най-вероятно живееше собственикът. Друга пътека водеше сред дърветата — вероятно към езерото — а по-нататък, според картата, която бе видяла в документацията си, имаше около един акър къмпинг за каравани. Пейзажът беше доста приятен, ако човек си пада по такива неща, но инфраструктурата бе скапана. Стара, разнебитена, разпадаща се. Не проумяваше защо баща й бе избрал това място.

Не че имаше значение. Задачата й беше да сключи сделката, да се прибере у дома и да поеме компанията. И точно това смяташе да направи…

— Внимавайте там. — Гласът дойде отзад и я стресна. Тя се завъртя, загубвайки равновесие, и се стовари върху парапета. Чу изпукване и усети как светът изсвистя около нея, а после изведнъж увисна във въздуха. Вдигна поглед и видя мъж с мръсна руса коса, двудневна брада и пронизващи сини очи, надвесен над нея, стиснал с една ръка сакото й, а с другата подпрян на носещата греда на навеса.

— Мамка му — каза тя и глътна бонбоните.

Мъжът бързо я дръпна и тя се стовари на шезлонга срещу парапета.

— О! — възкликна, когато задникът й се удари в твърдата седалка.

Мъжът пристъпи към нея и протегна ръка за помощ.

— Добре ли сте?

— Супер. — Фрея пренебрегна помощта му и приглади полата си. — Благодаря.

Той отдръпна ръката си.

— Извинявайте. Едва преди няколко минути разбрах, че сте подранили. Само ще поправя водопровода в банята и ще се махна след малко.

— Нима? — Тя се изправи, като мислено изчисляваше доколко проблемите с водопровода ще свалят цената при преговорите. Можеше да извлече изгода от този майстор. — Проблеми ли има? Сериозни, изискващи пълна подмяна, или обикновен теч?

Той замълча за момент, преди да отговори.

— Кранът на топлата вода трябва да се смени.

— Разбирам — каза тя. — Подобно нещо може да означава сериозен проблем, не мислите ли?

— Ъм — той се изкашля, а после отговори: — Това е най-доброто ни бунгало в момента. — Погледна към отломките от парапета на верандата и поклати глава. — Или ще бъде, след като поправя това.

— Е, щом се счупи толкова лесно, не говори добре за състоянието на постройката, нали? Колко ремонта извършвате тук средно за седмица?

Той се наведе малко по-близо.

— Коя сте вие, все пак?

Тя протегна ръка.

— Фрея Дейли. Работя за „Дейли Дивелъпърс Инкорпорейтид“. Оглеждаме имота за евентуална покупка и водим преговори с вашия шеф…

— Нека ви прекъсна — каза той, като пое ръката й. — Аз съм шефът и вече отказах, така че си спестете усилията.

Тя престана да разклаща ръката му, но не я освободи.

— Вие сте Нейт Броуди?

— Да.

По дяволите. Трябваше да го познае. Едно време щеше да е наясно, щеше да е проучила снимката му и запаметила фактите, преди да замине, вместо да ги прегледа набързо в самолета. Пусна ръката му и посегна към бонбоните „Тик-так“.

— Съжалявам — каза тя, като си взе три. — Уморена съм от пътуването.

— Е, госпожице Дейли…

— Наричайте ме Фрея, моля. — Усмихна се уверено и сдъвка един бонбон, от който усети парене по езика.

— Фрея, вижте, не зная какво са ви казали, но ако са ви пратили тук, за да ме разубедите, ще си загубите времето. Няма да го продам.

Страхотно. Неохотен продавач. Време беше да смени тактиката. Усмихна се.

— Всъщност… тук съм на почивка. Баща ми ми разказа колко красиво е мястото, а аз се нуждаех от малка ваканция, затова си помислих, че Диър Гълч е добър вариант.

— Диър Крийк — поправи я той.

Мамка му.

— Да де. — Това бяха грешки на новак, а тя никога не допускаше такива, дори и когато беше новак. Усети познатото присвиване от стрес и паника в стомаха и взе още два бонбона. Трябваше да се махне от тук и да се окопити, преди напълно да е опропастила сделката. — Знаете ли какво? Мисля, че искам да си взема душ.

— Добре. Дадено.

Той мина покрай нея и отвори вратата. Тя понечи да вземе куфара си, но той я изпревари. Задържа вратата, покани я да влезе първа, а после я последва, като остави куфара до камината.

Фрея огледа бунгалото. Имаше нелоша каменна камина. Тъмният, дървен под скърцаше леко, а мебелировката се състоеше от парцалена черга, масичка за кафе, направена от шайба огромно дърво, и оранжев диван в стила на седемдесетте години. Представи си как топката на багера се стоварва върху всичко това и го превръща на прах, за да отвори място за луксозните бунгала, с които щяха да го заменят, преди да продадат земята с огромна печалба на предложилия най-висока цена. Обърна се към Нейт Броуди с неподправена усмивка:

— Благодаря. Вече мога да се справя и сама.

— Да, зная, само че… — Той посочи към банята — Топлата вода.

Тя махна с ръка.

— Знаете ли, няма нужда…

— Трябва ви топла вода. Ще отнеме само минута да я оправя и ще ви оставя на спокойствие.

— О, ами добре — каза тя и той се скри в банята. Фрея го последва и видя да се навежда над старата вана с извити крачета, с подаващ се от дървената стена кран. Огледа се наоколо и след като се завъртя напълно, осъзна, че…

— Няма душ?

— Не — отвърна той, като захвана крана с ключа — Има вана и… — Завъртя го два пъти около ръчния душ. — Ще отнеме само минута, обещавам. — После наведе глава и се залови за работа.

Тя се взираше във ваната, а паниката се усилваше без основателна причина. След нея се промъкна и задушаващата безпомощност, а после като по часовник очите й се наляха със сълзи. Избяга бързо в дневната, грабна чантата си от масичката и зарови за бонбоните. Изсипа пет в ръката си и ги лапна, като притвори очи.

Ментови. Хладни. Безстрастни. Успокояващи.

— Татко?

Фрея обърна глава към отворената входна врата и видя да наднича тъмнокосо момиченце. Беше на около десет или единадесет години, с раздърпани опашки и обелени колене, подаващи се от отрязаните къси панталонки. Носеше розова тениска с бляскави, завъртани сребристи букви от край до край, които изписваха „Не ми викайте «Сладурана».“

— Еха! — каза то с ококорени очи, като оглеждаше Фрея от главата до обувките и обратно, сякаш никога преди не беше виждало жена, облечена в коприна. — Тук ли ще отседнеш?

— Какво обичаш? — попита Фрея, подсмърчайки.

Момичето пристъпи в бунгалото.

— Аз съм Пайпър. — Протегна ръка с високо вдигната глава Фрея я пое и разклати.

— Аз съм Фрея. — Пусна ръката на детето, но то продължаваше да я зяпа с наведена настрани глава и преценяващ поглед, който я притесняваше.

Фрея скръсти ръце пред тялото си и каза:

— Ъ, Нейт ли е твоят баща? Той поправя нещо в банята. Ще излезе след малко. — Обърна глава към банята и го повика тъкмо когато водата потече. Погледна отново към момичето, което продължаваше да я зяпа. — Може да влезеш, ако искаш.

Пайпър не помръдна.

— Добре ли си?

— Аз ли? — Фрея избърса очи и сдъвка един бонбон. — Екстра съм.

— Няма нищо — каза Пайпър. — Аз плача постоянно. Голяма работа.

— А аз не — отвърна Фрея. — Не съм емоционална.

— Всички са емоционални.

— Е, аз не съм. — Фрея кръстоса ръце пред себе си, чувствайки се странно разголена под прицела на момичето.

— Руби казва, че зависи от това дали изразяваш чувствата си или не и не е здравословно да ги прикриваш, защото когато поискат да излязат навън, се получава експлозия и така нататък. Като диария. Брадичката ти потрепва. Сигурна ли си, че си добре?

— Искаш ли „Тик-так“? — попита припряно Фрея, подавайки й малката пластмасова кутийка.

Пайпър се усмихна.

— Да.

Фрея я пъхна в ръката на детето.

— Вземи. Имам много.

Момиченцето изсипа няколко в устата си, но това не й попречи да продължи да говори.

— И защо плачеш? Всичко наред ли е?

— Не плача. Просто… — Фрея въздъхна. — Това е заболяване, разбра ли? От време на време очите ми сълзят безпричинно. — Например, когато шофирам към работата. На делови срещи. По време на благотворителни мероприятия срещу диабета с „Ред Сокс“… — Но не плача. Не съм тъжна. Просто… очите ми са такива.

Пайпър я изгледа със съмнение.

— Съществува болест, при която плачеш, без да си тъжен?

— Не е точно болест. — Фрея премигна с усилие. — Просто състояние.

— Как се нарича? Защото не съм чувала за подобно нещо. Сигурна ли си, че е истина?

— Истина е. — Само защото не беше открила лекар, който да го потвърди, не означаваше, че не е истина.

— Съжалявам, че отне толкова време, но всичко е… — Нейт млъкна, щом видя Пайпър на влизане в дневната, а лицето му светна при вида на момиченцето.

Гърлото на Фрея се сви и очите й отново се наляха. За щастие Нейт и Пайпър не го забелязаха.

— Какво правиш тук, Пайпс? — попита той.

Момиченцето изтича към него.

— Руби искаше да ти предам, че номер четири пристигна по-рано.

Нейт отправи към Фрея лека усмивка, но тя помръкна, когато я погледна съсредоточено.

Не плача, по дяволите, помисли си тя.

Нейт погледна Пайпър, а Фрея се възползва от възможността да изтрие влагата под очите си.

— Благодаря, че ме предупреди, хлапе — каза той, като разроши косата й. — Написа ли си домашните?

— Още не — отвърна тя. — Хей, татко, чувал ли си някога за заболяване на очите, което кара хората да плачат, когато не са тъжни?

Нейт погледна дъщеря си, после гостенката. Фрея се опита да се усмихне през тънкия воал на своето разпадащо се достойнство, но съдейки по изражението на Нейт, не й се отдаде особено.

— Ъ-ъ — отговори той, — знаеш ли какво, Пайпър? Трябва да вървим да довършим домашните ти. Остави госпожица Дейли на мира

— Може да я наричаме Фрея — отвърна детето. — Е, чувал ли си някога?

Нейт погледна към Фрея отново, а тя наведе глава. Просто си вървете, просто си вървете, просто си вървете…

Вдигна глава, за да го погледне, но той все още търсеше отговор за Пайпър.

— Преди няколко години имаше един играч от „Редскинс“, който страдаше от същото — отвърна той.

— Стига бе! — детето удари игриво баща си по ръката.

— Не, наистина — настоя той. — Един такъв едър. Висок метър и осемдесет, тежеше 130 килограма, най-щастливият човек на света. А плачеше постоянно. — Срещна бързо погледа на Фрея, после отново сведе очи към момичето. — Оздравя чудодейно, когато хората престанаха да му обръщат внимание. — Повдигна брадичката й. — Разбра ли?

— Разбрах. — Пайпър се обърна към гостенката — Съжалявам, че не ти повярвах.

— Няма проблем — отвърна тя, после срещна погледа на Нейт и се усмихна. — Благодаря.

Той кимна и постави ръка върху рамото на дъщеря си.

— Домашните!

Пайпър извърна глава през рамо и продължи да говори.

— Ако искаш, по-късно може да дойдеш горе до къщата. Може да си поиграем на „Плесница“. Това е една игра на карти…

— Фрея е гостенка — отвърна баща й. — А ние не тормозим гостите, забрави ли?

— Не я тормозя, а я каня.

— Съжалявам — каза Нейт на Фрея, побутвайки Пайпър през отворената врата.

— Няма нищо. — Тя ги последва, за да ги изпрати навън, навън, навън. Тъкмо бяха излезли, когато момичето изведнъж спря и се взря в нея от края на верандата.

— О, дявол да го вземе, какво е станало с парапета?

— Не казвай, „дявол да го вземе“ пред гостите — поправи я Нейт, после погледна към Фрея и добави — По-късно ще се върна да го поправя.

Пайпър се извърна към баща си.

— Ще се върнеш ли? О, мога да ти помогна!

— Не, имаш си домашни — отказа той, после се обърна към Фрея. — Руби е в рецепцията до пет, така че ако се нуждаете от нещо, само наберете девет по телефона. Освен това в града, на „Второ авеню“ има магазин, ако ви потрябва нещо. Просто карайте по шосе номер осем до града, после завийте наляво и не може да го пропуснете.

Пайпър сграбчи ръкава на баща си.

— Мога да отида с нея, да я разведа наоколо.

Нейт хвана ръката й.

— Домашните.

— Но тя е тъжна — възпротиви се Пайпър с театрален шепот, като вероятно мислеше, че Фрея няма да чуе.

— Нищо й няма — отвърна Нейт.

Момиченцето въздъхна и помаха иззад баща си.

— Довиждане, Фрея! Беше ми приятно да се запознаем!

— Довиждане, Пайпър — отговори тя.

Нейт я издърпа, а Фрея я чу да казва: „Нужни са й приятели, ние трябва да й станем приятели“, а Нейт й отвърна: „Ш-ш-т“ и я поведе надолу по стълбите. Затвори вратата, а после и очите си, пое дълбоко въздух, за да освободи напрежението в раменете си. Докато се облягаше на вратата, се надяваше, че е в по-добра форма от парапета на верандата. Когато отворя очи, нещата няма да изглеждат толкова зле.

Когато го стори, вниманието й веднага бе привлечено от грозния оранжев диван и внезапно осъзна, че няма спалня. Това беше леглото й и цветът му бе огнен. Намираше се в къмпинга на ада и щеше да спи на адски разтегателен диван.

Усети как я обзема паника, после тропна с крак по пода.

— Това не е по-силно от мен. — Отиде при куфара си, извади пижамата и тоалетните си принадлежности и се отправи към банята — Аз съм Фрея Дейли, по дяволите, и не съм емоционална.

След това влезе в банята и се потопи в горещата вода. След като изсмука една кутийка бонбони „Тик-так“, сълзите най-сетне пресъхнаха и тя реши, че е победила.

 

 

Нейтън Броуди се взираше надолу към цвърчащите стекове от сьомга пред себе си и се опитваше да прочисти съзнанието си. Денят бе дълъг и — както винаги — непродуктивен. Дори готвенето не го караше да се чувства по-добре при липсата на напредък.

Това не беше добър знак.

— О, по дяволите, пак готви нещо „гурме“ — каза Руби, като разроши косата на Пайпър при влизането си в кухнята. Хвърли деловата кореспонденция от деня на бара и погледна към Нейт. — Какво стана? Не си открил… — хвърли поглед към детето, което седеше приведено над домашното по математика — кутията с инструменти, нали?

Нейт я стрелна предупредително с очи и кимна към дъщеря си. Сто пъти беше молил Руби да не говори за това пред Пайпър, но нямаше голямо значение какво я молиш. Беше коренячка от Айдахо до мозъка на костите си и правеше каквото си пожелае.

— Какво правиш там, хлапе? — попита тя.

Момичето надраска няколко цифри и вдигна глава.

— Изчислявам проценти. Предполага се, че трябва да броя бонбони „ММ“.

Нейт вдигна поглед от сьомгата.

— Тогава защо не ги броиш?

Пайпър въздъхна дълбоко и той почувства как изтръпва от ужас при мисълта за предстоящите тийнейджърски години.

— Защото като знам средния брой бонбони в пакетче, мога да пресметна приблизително и да си спестя малко време. — Подъвка крайчета на молива, после небрежно драсна едно число в тетрадката си и каза — И тогава мога да дойда с теб да поправим парапета на номер четири.

— Добър опит, но не става.

Той си пое въздух, но вместо да усети аромата на сьомгата, си припомни топлото чисто ухание на жена, което бе доловил, докато издърпваше Фрея от парапета. Изведнъж осъзна, че отдавна не се бе занимавал с друго, освен да поправя бунгалата и да се грижи за детето си. Една красива жена се бе изпречила на пътя му и нервните му окончания даваха на късо.

Поклати глава, вдиша отново и този път усети сьомгата. Изкашля се и погледна Руби.

— Като стана дума за номер четири, Руби, мисля, че се бяхме разбрали да не отдаваме бунгалата под наем това лято.

Руби се надигна и оправи тениската върху едрата си фигура.

— Става дума само за един уикенд. Парите ще са ни от полза. А и имаме предостатъчно време да намерим…

— Сьомгата е готова — надвика я Нейт.

— … кутията с инструменти — продължи невъзмутимо Руби. Погледнаха се за миг, докато Пайпър не затвори тетрадката си и каза:

— Не съм глупава, да знаете.

Нейт бавно премести поглед към дъщеря си.

— Зная, че не си глупава. — Извади от фурната печените картофи с розмарин, гарнира с тях сьомгата и поръси редуцирания винен сос отгоре им, като избърса ръба на чинията със салфетка, преди да ги поднесе на масата. — Заповядай!

Пайпър въздъхна и вдигна вилицата си.

— Някои родители правят хотдог.

— Браво на тях. Яж. — Нейт я целуна по главата и се върна за другите порции.

Пайпър си взе една хапка, преглътна, а после каза:

— Зная, че не търсите кутия с инструменти.

Нейт замръзна над масата и задържа чинията на Руби в ръцете си. Възрастната жена посегна към нея, той я дръпна, а очите му я стрелнаха обвинително.

— Не гледай мен — възропта тя. — Още в началото ти предложих да й кажеш всичко.

— Да. — Той остави чинията и се върна до плота за своята, после я сложи на мястото до Пайпър, преди да заговори.

— И какво още си мислиш, че знаеш?

Момичето запази хладнокръвие за момент, но после в очите му проблесна вълнение.

— Зная, че търсите тази — направи знак с ръце, сякаш поставяше кавички във въздуха — кутия за инструменти, откакто пристигнахме тук. Зная също, че вече сте претърсили по-голямата част от околността и не сте я открили.

— Знаеш доста — отбеляза Нейт, като хвърли поглед към Руби, която сви рамене и заби вилицата си в сьомгата.

— Е… — каза момичето, като се приведе нетърпеливо напред, — какво представлява тя?

Нейт поклати глава.

— Пайпър…

— Вижте, ако зная какво търсите, може да ви помогна. Аз съм дребничка. Мога да се провра под разни неща. Освен това бих забелязала неща, които вие не бихте. Знаете ли онази история за камиона, който се заклещил под един мост и никой не можел да измисли как да го освободят, докато едно хлапе не предложило да изпуснат гумите? Ето така мога да ви помогна.

Той погледна към нея, удивен от интелигентността и ентусиазма й, но и с невъзможната мечта да стане отново тригодишна.

— И се досети за всичко това сама?

Пайпър набоде един картоф.

— Да.

— Умно хлапе.

Лицето й засия.

— Е? Ще ми кажете ли какво става?

— Не — отвърна Нейт. — Не искам да се тревожиш за това, разбра ли?

— Но аз мога да ви помогна. — Тя остави вилицата и се облегна назад. — Достатъчно лошо е, че сте ме лъгали през цялото това време и най-малкото, което можете да направите, е да ми позволите да ви помогна.

— Хей — каза Нейт, сочейки я с пръст. — Никога не съм те лъгал. Може и да не съм ти казвал всичко, но смятам, че не е и нужно.

Той срещна погледа на Руби и разбра, че е спечелил тази част от спора. Още от началото двамата с дъщеря му бяха сами и невинаги беше споделял с нея всичко, но никога не я бе лъгал и тя го знаеше.

Руби се изправи и постави ръка на рамото му.

— Нека донеса виното.

— Донеси „Пино“, от него сложих в соса — отговори Нейт, а после погледна към дъщеря си. Руби беше права — Пайпър и без друго сама щеше да се досети впоследствие. На този етап най-доброто, което можеше да направи, бе да приеме загубата си.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Очите й се разшириха.

— Наистина ли ще ми кажеш?

— Има ли някакъв шанс да се откажеш?

Пайпър поклати глава. Нейт пусна салфетката си масата, прокара ръка по лицето си и я погледна.

— Тогава давай. Питай за всичко, което искаш да знаеш.

Пайпър наблюдаваше как Руби постави чашите за вино пред всеки от тях, напълни с мляко нейната, а своята и на Нейт — с вино. Щом Руби седна, тя заговори:

— Защо не се оженихте с Мик? — попита, впила очи в Руби.

Нейт се наведе напред.

— Хей, казах, че можеш да питаш мен…

— Няма нищо — каза възрастната жена. Кимна към Пайпър с изпълнен с уважение поглед. — Дядо ти никога не ми предложи, нито пък аз на него.

— Обичаше ли го?

Нейт погледна към Руби.

— Не е нужно да отговаряш.

Тя повдигна едната си вежда и отвърна:

— Благодаря ви, защитнико — после погледна към детето. — Дядо ти беше много чаровен мъж. — Срещна погледа на Нейт и той отгатна по изражението й думата, която умишлено изпусна.

Понякога.

Нейт имаше хиляди въпроси, които искаше да зададе на Руби още от деня, в който го бе повикала край смъртното легло на баща му. Беше ли я удрял като майка му? Беше ли се променил изобщо през последните петнадесет години от живота си? Или си бе останал същият негодник, както винаги, и ако е било така, защо, по дяволите, Руби бе останала с него?

— Татко?

Той погледна отново към Пайпър, която го наблюдаваше в очакване.

— Какво?

— Току-що те попитах — какво представлява кутията за инструменти?

А, да. Онова. Той поклати глава.

— Не зная.

Върху лицето на дъщеря му се изписаха недоволство и разочарование и тя се облегна на стола си.

— Стига де, татко.

— Говоря сериозно, Пайпс. Не зная какво представлява. Затова ми е толкова трудно да го открия. Нарекохме го „кутия с инструменти“ просто за да не те заинтригува. — Вдигна чашата си към Руби, преди да отпие. — За забележителния успех.

Руби не му обърна внимание и погледна към Пайпър.

— Смятаме, че може да е съкровище.

— Или труп — промърмори Нейт. — Възрастната жена го стрелна с поглед и той почувства леко угризение. — Извинявай.

— Труп? — Очите на Пайпър се разшириха.

— Не, това беше тъпа шега — обясни той. — Това е просто някакъв предмет с приблизително — протегна ръце на около тридесет сантиметра една от друга, както бе направил баща му малко преди да умре — такива размери. Лилаво е. Татко ме накара да му обещая, че ще го намеря, преди да продам имота, а после почина, без да успее да ми каже какво е.

Пайпър погледна към Руби.

— И ти ли не знаеш нищо? Никога ли не ти е казвал?

Руби посегна към чашата с вино.

— Дядо ти не беше от приказливите.

Нейт видя как лицето й се промени, но само за секунда, а после отново върна обичайното си сухо изражение. Беше корава старица и само по тази причина Нейт хранеше някаква надежда, че баща му се беше променил към края на дните си. Руби не изглеждаше склонна да търпи гадното отношение на баща му към жените.

— Е — Пайпър прехапа устната си, но после спря, преди баща й да я порицае. — Ако не знаете какво е или как изглежда, как е възможно да го откриете?

— Основателен въпрос. — Нейт вдигна чашата си, но след като размисли, сведе поглед. — Можеш ли да ни отговориш, тате?

— А какво ще стане, ако не го откриете? — попита момичето.

Нейт не искаше и да си го помисли.

— Ще го намеря.

Пайпър си взе хапка от сьомгата, сдъвка я внимателно и преглътна.

— А… нали знаеш, може просто да… останем.

Храната заседна в гърлото на Нейт и той посегна към виното, за да преглътне.

— Какво, моля?

— Ами, може просто да… останем. — Повдигна очи колебливо към него и той можеше да прочете молбата в тях. — Завинаги?

— Имам ресторант в Синсинати — отвърна той. — И трябва да се върна там. Зная, че си намери приятели тук, Пайпър, и ще можеш да завършиш учебната година с тях…

Тя изпуфтя.

— Това са само още две седмици!

— … но аз ще открия това нещо и тогава ще се приберем вкъщи. Там също си имаш приятели.

— Зная, но… — Остави вилицата и кръстоса ръце пред себе си. — Тук ми харесва.

— И в Синсинати ти харесваше.

— Тук ми харесва, защото си близо до мен.

Стаята утихна и Нейт затвори очи.

— Миличка, знаеш, че работата ми…

Тя се наведе напред.

— Тук ходим на риболов. Прекарваме време заедно. Вечеряме заедно. Ако се върнем в Синсинати, отново ресторантът ще заеме цялото ти време и следващият път, когато те видя, ще е при завършването на гимназията.

Изгледа я така, че да й покаже, че скоро ще премине границата.

— Не е честно и ти го знаеш — каза баща й.

— Знаеш ли кое не е честно? През по-голямата част от живота си едва ли съм имала и един родител. Тук имам почти двама. — Посочи с глава към Руби и изражението на възрастната жена омекна както никога досега. — За пръв път през живота си имам почти истинско семейство, а ти искаш да ми го отнемеш.

Нейт се взря в детето си, неспособен да повярва, че то прибягва до такива номера. Явно у нея все пак имаше нещо от Мик Броуди, а това беше още една причина да се махнат от това място колкото се може по-бързо.

— Аз съм готвач, Пайпър, а не управител на къмпинг.

Тя се наведе напред с умоляващ поглед.

— Можеш да отвориш ресторант тук. Хората навсякъде се хранят.

— Не е същото. Между Диър Крийк, Алабастър и Ноли вероятно има десет хиляди души, а хората от тази област не представляват клиентела за моя вид кухня, знаеш го.

— Тогава готви други неща — тя изпуфтя, захвърли вилицата си и стана от масата. — И без това ми писна от тъпата сьомга.

Изтича до входната врата и я затръшна след себе си. Нейт се наведе, за да я види през прозореца на дневната. Отправяше се надолу по пътеката към рецепцията. Щеше да я повика по-късно, когато се е поуспокоила. Отпусна се отново на стола и прокара ръце през косата си. Руби се изправи, доля чашата му с вино и остави бутилката на масата до него.

— Можеш просто да го продадеш — предложи тя. — Все едно да дръпнеш рязко лепенката. Колкото по-дълго останеш, толкова по-трудно ще бъде.

Нейт поклати глава, взирайки се навън в посоката, в която бе тръгнала дъщеря му.

— Дадох дума.

Руби изсумтя.

— Баща ти би продал имота на секундата, без дори да погледне назад.

Именно.

— Когато номер четири си тръгне — каза той след известно време, ще затворим бунгалата и ще ги преровим. Търсих навсякъде другаде. Трябва да е тук някъде. Не би трябвало да отнеме повече от седмица, а после и ти ще си свободна.

След продължително мълчание Руби кимна.

— Звучи като добър план.

— Значи е такъв. — Нейт стана от масата. — Междувременно имам един парапет за поправка.