Лейни Даян Рич
Искам те до мен (2)

Втора глава

Фрея седеше удобно на дивана с кръстосани крака, облечена в новата си червена сатенена пижама, загледана в екрана на лаптопа си. Натисна бутона за възпроизвеждане на медийния плеър и затвори очи.

Прозвуча източна музика и тя постави ръце на коленете, подобно жената от обложката на диска.

— Представете си — каза нежният женски глас. — Представете си онова, което желаете, и ще го имате.

Фрея пое дълбоко въздух и се опита да си представи как с Нейтън Броуди си стискат ръцете, сключвайки сделката. Вместо това видя само как й се усмихваше, докато отвеждаше дъщеря си от бунгалото.

— Ако можете да си го представите, значи можете да го постигнете.

Вдигна рамене и ги отпусна, после завъртя глава настрана, за да разкърши шията си. Представете си. Видя се в офиса на баща си с високо вдигната глава, а всички бяха удивени и респектирали от нея, както преди. Никой не шепнеше, че се е размекнала. Никакви секретарки не й подаваха салфетки и не я питаха дали иска да поговори за чувствата си.

— Ах! — Отвори очи, сви ръце, сякаш отблъскваше злото, и разкърши рамене.

Гласът от компютъра продължаваше:

— Вътре у вас има ярка, почти ослепителна светлина. Тя ще ви помогне да постигнете каквото е нужно. Представете си го.

О, по дяволите! Пак тази светлина. Тази част винаги я караше да се чувства глупаво. Извънземното от филма имаше светлинка в корема. Хората имаха вътрешности. Защо изобщо Флин й бе изпратила тези глупости?

— Представете си вътрешната светлина…

— О, майната му — каза тя, като се наведе напред и затвори файла. Цялата идея беше тъпа — фактът, че въобще бе опитала техниките на визуализиране, за да върне старото си „аз“, представляваше още едно доказателство докъде бе паднала. Истината беше, че единственото, което би я накарало да се почувства постарому, бе сключването на сделката с Нейтън Броуди и завръщането вкъщи с пълномощно за уреждане на документите. Всичко друго означаваше провал.

А това бе недопустимо.

Чу се леко почукване на вратата и Фрея извика:

— Имам всичко необходимо, но все пак благодаря. Вървете си.

От другата страна се разнесе тънко гласче, но не можа да разбере какво казва то. Въздъхна, стана от дивана, отиде до вратата и след като я отвори, видя Пайпър Броуди да се взира в нея.

— Хей! — поздрави Фрея.

— Хей! — повтори момичето.

Детето стоеше мълчаливо, загледано в нея. Фрея кръстоса ръце и се облегна на касата на вратата. Пайпър потърка кецовете си по верандата, после отново погледна към нея.

— Ти почука, нали? — попита я жената.

— Искаш ли да покараме колело?

Фрея за малко не се засмя, но в очите на момичето се четеше настойчивост, която я стъписа. Никой не я бе гледал така, най-вече защото се стараеше да избягва хора в нужда. От личен опит знаеше, че предизвикваха повече грижи, отколкото си струваше, а след като тя самата не се нуждаеше от никого, нещата обикновено завършваха зле.

И все пак, това беше много по-добре, отколкото детето да я съжалява.

— По пижама съм — отвърна тя накрая.

Пайпър я погледна.

— Това е пижама? Прилича ми на костюм.

Фрея сведе очи. Вярно, че облеклото й беше с изискана кройка, но кой ходеше със сатен в офиса? Насочи погледа си обратно към Пайпър.

— Довери ми се.

Момиченцето вдигна големите си кафяви очи към нея и нацупи устни.

— Не прави така — каза Фрея.

— Как?

— Не ми пробутвай мили очи. Вече си имам такива, хлапе, и не се нуждая от твоите.

— Добре — каза Пайпър, а раменете й увиснаха. — Ами… довиждане.

— О, това вече е жалко — отвърна Фрея.

— Какво? — премигна детето.

— Големите очи, начупените устни, увисналите рамене. Обикновено това действа, нали?

Пайпър помълча за миг, после отговори:

— Да.

— Това е под достойнството ти, хлапе — обясни Фрея. — В момента, в който използваш женствеността си, за да спечелиш предимство в преговорите, ти напомняш, че си момиче, и никой няма да те вземе насериозно. Използвай ума си. Спори, за да спечелиш. Опитай пак.

Фрея се изправи и добави:

— По пижама съм.

Пайпър направи колеблива крачка напред.

— На мен ми прилича на обикновена дреха.

Фрея повдигна вежди в очакване. Детето се забави, но тя виждаше, че размишлява, приближавайки се с още една крачка.

— Пък и никой няма да те види наоколо — добави то. Прозвуча по-скоро като въпрос, отколкото като твърдение, но все пак отбелязваше напредък.

Фрея погледна към краката си.

— Боса съм.

Пайпър посочи към гуменките, които Фрея използваше като чехли и бе събула до дивана.

— Ей там има чифт гуменки.

Хлапето има набито око.

— Уморена съм.

— Физическите упражнения дават енергия.

— Нямам време.

— Ще отидем само до езерото и ще се върнем.

— Браво. — Фрея се наведе и застана очи в очи срещу нея. — Докато имаш мозък в главата, не искам да разчиташ на милите очи отново. Ако искаш нещо, бори се за него и не приемай отказ, разбра ли ме?

— Да. — Пайпър се поколеба. — Е… искаш ли да покараме колело?

Фрея се изправи и я изгледа за миг, после добави:

— Вече не мога да ти откажа, нали?

Очите на Пайпър се озариха от радостна изненада. Фрея обу гуменките си и я последва надолу по пътеката към рецепцията, откъдето взеха малко розово колело и по-голям син велосипед с десет скорости. Качиха се и Пайпър я поведе надолу по покритата с борови иглички пътека през гората, където гъсти надвиснали клони засенчваха меката светлина на здрачаващото се небе. Фрея отдавна не беше карала колело и бе забравила колко е приятно. Зеленината, ароматът на горска почва, топлият полъх на ранното лято в лицето й и ендорфините от простичкото физическо усилие почти оправиха настроението й. Когато излязоха от гората, видяха малкото езеро, спокойно отразяващо топлите цветове на небето.

— Ау! — възкликна Фрея, възхитена за миг от красотата. Нямаше много време да й се любува, защото Пайпър ускори, а тя не трябваше да изостава. Езерото бе обградено от трева и от утъпкан черен път, по който се караше сравнително лесно. Пайпър се изправи на колелото, задвижи бързо крака и набра скорост, Фрея направи същото, усещайки удоволствието на бягството, докато се надпреварваха около водата. Когато стигнаха до една малка барака край кея, Пайпър най-сетне намали. Тя подпря велосипеда си на постройката и продължи пеша към кея, а Фрея я последва.

В края на кея детето свали обувките и чорапите си и седна, потапяйки крака във водата. Младата жена стоеше сковано.

— Няма ли риба и буболечки в езерото?

Пайпър кимна.

— Има. Искаш ли да си топнеш краката? Забавно е.

— Не, благодаря. — Фрея се взираше в набраздяващите повърхността вълнички, обагрени в розово, оранжево и бледожълто. — Студено ли е?

— Баща ми е толкова глупав — заяви момичето внезапно. — Никога не говори, а когато заговори, не слуша.

— Хей — възкликна Фрея, като се засмя. — Кой да предположи, че имаме един и същ баща?

Пайпър вдигна поглед към нея.

— И твоят ли е такъв?

— Моят баща е… — тя въздъхна — … различен. Но, да, изслушването не е сред силните му черти. Може би на бащите просто им е по-трудно да изслушват.

— А майките? — Гласът на детето бе толкова тих, че Фрея не бе сигурна дали е чула добре, но когато сведе очи, разбра по изражението й, че е чула правилно.

— Къде е майка ти? — попита тя.

Пайпър сви рамене, като се преструваше на силна, и се съсредоточи в описването на осморки с крак във водата.

— Напуснала ни е, когато съм била бебе.

— Съжалявам — каза Фрея.

— Не я помня. — Момиченцето гледаше към водата. — Но тя ще се върне.

— Наистина ли? Значи поддържате връзка?

То поклати глава.

— Просто зная, че ще се върне някой ден.

— Разбирам. — Фрея се приближи. — Моята майка беше доста добър слушател. Но бях само на дванадесет, когато почина, така че кой знае?

— И аз скоро ще навърша дванадесет — отвърна Пайпър. — През август. Но дотогава вероятно ще съм пак в глупавия Синсинати.

Младата жена се оживи при тези думи. Нейтън Броуди се местеше, което означаваше, че не е силно привързан към тази дупка. Всъщност парите от продажбата на дупката можеше да са добре дошли. Усети прилив на надежда.

— Синсинати — повтори тя. — Приятен град. Преди няколко години ходих там по работа.

— На мен ми харесва тук.

Пайпър го изрече с такава твърда решителност, че Фрея се позабави, преди да отговори.

— Е, тук също е… приятно.

— Нали? — попита момичето.

Фрея си пое дълбоко въздух и се взря в леко набраздената повърхност.

— Харесва ми уханието.

Пайпър издърпа крака от водата, завъртя се на кея с лице към жената и каза:

— Ти си много красива, дори и без грим.

Фрея не знаеше как да реагира, но отвърна:

— Благодаря.

— Какво е усещането да си красива?

— Ами, приятно, предполагам.

— Била ли си влюбена някога?

Фрея се засмя.

— Леле! Каква рязка промяна на темата!

— Как разбираш, че си влюбена?

— Ау! — вдигна ръце, за да спре пороя от въпроси. — Задръж, Пайпър. Карай едно по едно.

Момичето замълча и се взря в нея с онези умни очи в очакване на бог знае какво. Фрея съзнаваше, че изобщо няма опит с децата, но добре познаваше жените, затова клекна, докато очите й почти се изравниха с тези на Пайпър, и попита:

— Как се казва?

Момичето прехапа устната си за миг, а после, изглежда, взе решение и раменете му се отпуснаха.

— Матю.

— А фамилията?

Лека усмивка трепна на устните на Пайпър.

— Хартли.

— Така. — Фрея се поизправи. — Мисля, че вече схванах. Падаш си по Матю Хартли, но баща ти е решил да те отпише от местното училище и да те отведе в Синсинати, а ти не искаш да заминеш.

Пайпър разтри големия пръст на крака си и сви рамене.

— Това не е единствената причина.

Фрея кимна.

— И баща ти не знае за Матю Хартли, нали?

Гърбът на Пайпър се изпъна като струна, а очите й се разшириха.

— Не! О, господи, не. Не мога да разговарям с него за момчета. Той ще ме заключи в стаята ми завинаги. Ще ме обучава вкъщи.

— Ясно. — Фрея се намести на пръсти. Клечането не беше удобно, но при никакво положение сатененият й задник нямаше да докосне мръсния дървен кей. — Значи, този Матю Хартли е сладък, а?

Пайпър кимна.

— Много.

— И също те харесва?

Дори и при отслабващата слънчева светлина можеше да забележи изчервяването по страните й.

— Не зная.

— Е, нека ти кажа нещо за момчетата, Пайпър, нещо, което рано или късно ще разбереш, но мисля, че колкото по-скоро, толкова по-добре. — Направи пауза, за да внесе драматизъм. — Момчетата са глупави.

Очите на момичето се разшириха.

— О, не и Матю. Той наистина е умен. Сред отличниците е.

— Не, нямам предвид, че са глупави в училище — поясни Фрея. — Глупави са по отношение на момичетата и съжалявам, че ще ти го кажа, но това никога не се променя. Работата е там, че онези, които са умни по отношение на момичетата, са такива само защото искат да се вмъкнат под полата ти, така че и те не са стока. В общи линии, ние сме прецакани.

Лицето на Пайпър внезапно замръзна и Фрея осъзна какво е изрекла.

— Може би не се изразих правилно. Имах предвид, че…

— Да, поясни — намеси се един глас иззад нея. — Не схванах напълно.

Фрея се завъртя и видя тъмния силует на Нейт Броуди, изправен на кея, кръстосал ръце пред гърдите си, с изопнато лице. Почувства се като хлапе, което са хванали след вечерния час, и усещането не и хареса. Изправи се и протегна ръка към Пайпър, за да я издърпа. Нейт плъзна поглед покрай нея към дъщеря си.

— Откога излизаш с колелото до езерото, без да ми кажеш?

— Бях с възрастен.

— Тя не е възрастен — възпротиви се той.

— Моля? — намеси се Фрея.

Нейт я изгледа безизразно, после отмести очи към дъщеря си.

— Тя е гостенка, а гостенките не са детегледачки.

— Не съм бебе! — извика Пайпър, но мигновено се отмести зад Фрея, когато улови мрачния поглед на баща си.

— Стига, Нейт — започна Фрея, но срещна решителния му предупреждаващ поглед, затова размисли и млъкна.

— Пайпър — каза той с твърд тон, — качвай се на колелото и се връщай в къщата веднага.

Момичето се измъкна иззад Фрея и се затътри по кея към велосипеда. Нейт я наблюдаваше, като очевидно изчакваше да се отдалечи, за да излее яда си върху младата жена.

Докато чакаха, в стомаха на Фрея се надигна паника. Как щеше да оправи нещата дотам, че да започне преговорите? И най-лошото бе, че това не й беше присъщо. Беше се справяла по-добре още когато започна работа като стажантка при баща си.

Какво бе станало с нея, по дяволите?

Пайпър изчезна от погледа им и Нейт се обърна към Фрея с нервен тон.

— Какво си мислиш, че правиш, дявол да го вземе?

— Виж, нека ти обясня…

— Нямаш деца, нали?

Гневът й измести паниката, и тя стисна челюсти.

— Не, но…

Той се приближи към нея, повишавайки тон:

— Вероятно не разбираш правилата, но не може просто да избягаш с нечие дете, без да предупредиш.

— Хей — отвърна Фрея, като на свой ред се приближи. — Първо, не аз я потърсих. Тя ме покани да караме колелета и предположих, че преди това е поискала позволение. Може и да не разбирам много от деца, но ще ти кажа едно — ако беше моя дъщеря, щях да я изслушвам, за да не й се налага да търси случайни непознати, само за да има с кого да поговори.

Никога не отправяй лични нападки. Винаги се дръж приятелски. Фрея преглътна, като си спомни двете основни правила при водене на преговори. За по-малко от дванадесет часа бе успяла да ги наруши с Нейт Броуди. Ако някой неин подчинен бе провалил сделка толкова бързо, щеше да го уволни на мига. Гневът я напусна и тя насочи изтощената си мисъл към единствения изход, който й оставаше — да се оттегли, преди да е прецакала още нещо.

— Трябва да вървя — гласът й пресекна. Изражението на Нейт се успокои и той отвори уста да каже нещо, но тя го избута и изтича по кея. Скочи на велосипеда и бързо се отдалечи с треперещи от усилието крайници. Насочи се към бунгалата, а емоциите у нея се сменяха с такава скорост, че не можеше да ги разпознае. Полудяла ли беше? Да кара колело с някакво хлапе, когато можеше да се подготвя за преговорите… Това не й приличаше.

Да, от известно време наистина не приличаше на себе си.

Малко поуспокоена от физическото усилие, тя остави колелото на рецепцията и се върна в бунгалото си. Видя, че глупавите парчета от парапета бяха грубо приковани отново на мястото си. Вгледа се в тях за известно време, насочвайки гнева и недоволството си към набързо извършения ремонт.

Чудесна работа, помисли си. — Страхотна дупка си имаш тук, Броуди.

После влезе вътре и видя ваза със свежи диви цветя и кутия салфетки на масичката. В основата на вазата бе залепена жълта бележка:

Утре ще дойда отново, за да поправя парапета както трябва. Внимавай. Н.

— Права бях — каза си Фрея, като отвори кутията при първата сълза, която се търкулна по бузата й. — Момчетата са глупави.

Грабна чантата си, извади мобилния си телефон и набра номера на баща си в офиса. Разбира се, въпреки късния час, той вдигна при второто позвъняване.

— Ричард Дейли.

— Наистина ли искаш това място? — попита тя, а след това подсмръкна.

— Фрея? — Последва пауза. — Нали не плачеш отново?

— Не. — Смачка салфетката и я захвърли в кошчето в ъгъла. — Зададох ти въпрос. Искаш ли това място?

Кажи не, размисли, защото вече оплесках нещата неимоверно и този човек никога няма да ми го продаде.

— Да, знаеш, че го искам.

Затвори очи и пое дълбоко въздух, като се опитваше да намери сили да довърши нещата. Преди притежаваше убийствен инстинкт. Трябваше просто да го намери отново.

— Фрея? — наруши мълчанието баща й. — Още ли си там?

Донякъде.

— Колко мога да предложа?

— Убеди ли собственика да го продаде? — попита той с изненадан тон.

— Не. И между другото, благодаря, че ме предупреди, че вече веднъж е отказал.

Баща й въздъхна.

— Това го имаше в документацията, която ти дадох.

Чудесно. Можеше да го прибави към списъка с провалите си.

— Както и да е. Виж, той смята да се мести. Вероятно просто се прави на непоколебим, докато изчаква най-добрата сделка. Утре сутринта мога да направя проучване, но ако ми се отвори възможност, просто искам да зная докъде можем да се прострем.

— Два милиона долара.

Фрея се изправи от облегалката с разтуптяно сърце.

— Моля… Сериозно ли? Това място не струва и половината.

— Тогава ще е лесно да сключиш сделката.

Да. Лесно. Само че изобщо не можеше да го проумее. Прокара ръка през косата си и пое дълбоко въздух.

— Татко, какво правя тук? Не само че не би трябвало да купуваме това място, ами и такава сума…

— Не съм те пратил, за да ме съветваш — прекъсна я той. — Пратих те да сключиш сделка. Така че го направи.

Чу се щракване. Отдръпна телефона от ухото си и се взря в него.

— Какво? Няма ли да ми обещаеш пони?

Затвори, хвърли телефона на масичката и се излегна на дивана, загледана в тавана. Два милиона долара. За този имот. Добре че старецът се пенсионираше, защото явно бе полудял.

Хубавото беше, че всичко бе почти приключило. Нейт Броуди не би могъл да отхвърли подобно предложение за тази земя. Най-късно утре следобед тя щеше да е на път за вкъщи.

Придърпа одеялото от облегалката на дивана и се загърна, а после се обърна към телефона на масичката.

— Всяко момиче трябва да си има пони, да знаеш.

След това затвори очи и заспа.

 

 

Руби Вейн чу как входната врата се тръшна, последвана от тежки стъпки, но докато успее да надникне от спалнята си, успя да види само как вратата на стаята на Пайпър се затвори шумно. Нейт все още не се виждаше. Внимателно затвори и заключи, после повдигна килима от пода на спалнята си, преброи широките дъбови дъски, докато стигна до правилната, и натисна с крак, докато другият й край се повдигна. Сграбчи я с ръце, остави я настрани и седна с кръстосани крака до отвора. Посегна към дупката в пода и извади дългата тридесет сантиметра пластмасова лилава кутия за дамски принадлежности. Положи я на скута си и прекара пръсти по повърхността й, после бавно я отключи и отвори. На дъното на кутията имаше обвита в найлон чиния. Върху нея бе залепен пожълтял къс хартия с надпис: Предай я на полицията в Бойс, надраскан с неравния почерк на Мик.

Бръкна в кутията и я извади. През остарелия найлон видя, че е малко грозновата. Златни орнаменти се виеха по очукания й край. Ръбът бе в тъмно розово-лилаво, а в центъра имаше орел с разперени криле, на фона на щит със звезди и райета.

Обърна я наопаки и прочете златното клеймо на гърба й. — „Хавилан и компания. Лайм-о-джийс“. — Постави я обратно в кутията.

Нямаше представа какво означава, какво представлява или защо за Мик бе толкова важно Нейт да я открие и отнесе на властите. Знаеше само, че докато кутията беше скрита, Нейт и Пайпър щяха да останат в Дийр Крийк, а тя самата не трябваше да напуска дома си. Е, предсмъртното желание на Мик не бе изпълнено, но Руби можеше да го преживее.

— Съжалявам, скъпи — изрече тихо, докато затваряше кутията. — Възмездието не струва.

Пъхна я обратно в пода, върна дъската и намести килима.