Лейни Даян Рич
Искам те до мен (20)

Двадесета глава

Нейт продължаваше да я гледа настойчиво, но Фрея отказваше да срещне погледа му. Само се взираше в празната си чаша, сякаш не чуваше вече мрънкането на Малкълм за баща й, чинията, убийството на пазача, майка й. Беше толкова притихнала, че ако очите и не бяха отворени, Нейт би помислил, че просто е заспала.

— … прав ли съм или да? — попита Малкълм, като пресуши още една чаша и я бутна по масата към Нейт, за да я напълни отново. Младият мъж изля остатъка от бутилката в нея и му я върна, а после забеляза, че рефлексите на чичо му бяха доста забавени.

Добре, помисли си той. Напий се до припадък, копеле.

Наблюдаваше Фрея и чакаше тя да вдигне поглед, за да разбере дали е добре, но главата й оставаше наведена, а очите й бяха затворени.

Това не е хубаво.

— Фрея — каза той. — Добре ли си?

Тя вдигна глава, а по лицето и се стичаха сълзи. Усети пробождане в гърдите и посегна към нея, но дръжката на пистолета се стовари на масата.

— Никакви неочаквани движения! — извика Малкълм, като тропаше с оръжието по масата при всяка дума.

И пистолетът изгърмя.

 

 

Гърмежът накара Руби да подскочи, а сърцето й се качи в гърлото. Ослуша се внимателно, но се чуваше само далечният звук от колата, която се движеше по чакълената алея към къщата.

— Какво? — попита Пайпър, а очите й се разшириха при вида на Руби. — Какво става?

— Някакъв клон — отвърна възрастната жена, която следеше с очи как колата изчезва зад дърветата. Бе обещала на Ричард Дейли петнадесет минути.

Майната му на Ричард Дейли. Вдигна телефона и набра.

— Върви в банята, струва ми се, че ти се пишка — каза тя на детето, когато женски глас от другата страна на линията отговори: „Тук 911, какъв е вашият спешен случай?“.

Пайпър се изправи и тръгна по коридора, а Руби изчака, докато чу вратата да се затваря, преди да заговори.

— Един мъж държи двама заложници под прицел в къмпинга на Броуди край шосе номер 8 — каза тя със снишен глас. — Каза, че ще ги застреля, ако се обадя на ченгетата, затова не пускайте сирените, но си довлечете задниците тук. Веднага!

— Добре, можете ли да ми кажете…?

— Веднага — повтори тя, когато вратата на банята се отвори и Пайпър се върна. Затвори и се настани в стола си.

— Готова ли си за още един рунд? — попита, усмихвайки се весело на Пайпър. Посегна небрежно и натисна бутона за дистанционно отваряне на портата.

— Да, добре. — Пайпър седна, а лицето й беше мрачно, когато изгледа Руби. Не се връзваше на привидното „Няма нищо нередно“, но се престори, за което Руби щеше да й е вечно благодарна.

Пайпър беше страхотно хлапе.

 

 

Нейт не откъсваше поглед от Фрея, дори и когато зад него на пода паднаха парченца от мазилката. Защо не го поглеждаше?

— Я виж ти! — смееше се Малкълм и се взираше в дупката в стената. — Проклетото нещо работи все пак.

На Нейт му се искаше да се хвърли през масата и да удуши чичо си, но пистолетът, с димящо дуло, отново бе насочен към Фрея, която все още плачеше тихичко на стола, с наведена глава.

— Фрея — каза той с твърд тон, с който се надяваше да привлече вниманието й. — Погледни ме.

Тя не му обърна внимание, само подсмръкна и избърса лицето си.

— Хайде, момиче — каза Малкълм, потупвайки я по рамото със свободната си ръка. — Престани да плачеш веднага.

— Не може да се контролира — обясни Нейт. — Страда от едно заболяване…

— О, да бе — каза тя и вдигна глава — Заболяване. — Изви очи нагоре. — Господи! През последните петнадесет минути разправяше на чичо си колко малко означавам за теб и искаш да отдадеш факта, че съм разстроена, на някакво заболяване?

Нейт имаше чувството, че подът под краката му току-що бе пропаднал.

— Чакай — каза той. — Фрея! — Не можеше да я успокои пред Малкълм, който бе достатъчно луд, за да я застреля, ако знаеше какво изпитва Нейт в действителност, но и не искаше да я нарани повече, отколкото вече я бе наранил, затова млъкна и се заслуша в тихия й плач.

— Той просто ме използваше, Малкълм — каза тя. — Не мога да повярвам, но е така. Как съм могла да бъда толкова глупава?

— Фрея — започна Нейт, но Малкълм бавно насочи оръжието към него.

— Млъкни и дай салфетка на дамата — нареди чичо му, като извърна студения си поглед към него. — Вече нарани достатъчно горкото момиче, не мислиш ли?

Нейт го зяпна, а после отклони очи към Фрея. Тя му намигна леко, преди да избухне в още по-драматични ридания.

Тя го манипулира.

От една страна, бе по-спокоен, че не я е разстроил толкова. От друга страна обаче, тя се поставяше в опасност.

— Казах — повтори Малкълм, като вдигна пистолета по-високо — дай салфетка на дамата.

— Не му пука! — продължи тя, като хленчеше по-силно, за да привлече вниманието на Малкълм. — Никога не ме е обичал. Всичко е било лъжа, за да получи своето. А аз се хванах. Сгреших, Малкълм. Допуснах най-голямата грешка в живота си. Също като майка ми. — Размърда се и избърса лицето си, а от очите и се търкаляха едри сълзи.

Нейт се напрегна, очаквайки чичо му да схване колко очевидно го манипулираше с чувствата му към майка й. Но Малкълм просто я гледаше с омекнал поглед.

Хвана се, като риба на кукичката. По дяволите, като я наблюдаваше и знаеше, че лъже, на Нейт също му се искаше да я прегърне и утеши.

Биваше си я.

— О, не, ш-ш-ш — каза Малкълм, като обви раменете й със свободната си ръка и поотхлаби хватката около пистолета с другата. — Човешко е. Допуснала си грешка. Влюбила си се в неподходящия мъж. Може да се случи на всеки.

Нейт гледаше Фрея, питайки се какво точно целеше. Трябваше ли да се хвърли към оръжието, докато Малкълм бе разсеян? Планът бе налудничав и твърде рискован за нея. Беше по-пресметлива. Трябваше да е намислила нещо друго.

Фрея подсмръкна и погледна Малкълм през мокрите си ресници.

— Не искам да го виждам — каза тя. — Можеш ли да го накараш да си върви? Моля те. Той не ти трябва. Само аз съм ти истински нужна.

Нейт усети как стомахът му се сви, когато осъзна какво правеше тя. Вторачи се в нея, докато тя гледаше чичо му с умоляващи очи.

Не, помисли си той.

А после пистолетът се вдигна и насочи към него.

— Чу дамата, Нейтън — каза Малкълм, като извърна студения си поглед към племенника си. — Излизай.

 

 

Фрея продължаваше да плаче и умишлено избягваше погледа на Нейт. Знаеше, че той изобщо няма да одобри идеята, но това беше единственият начин. Трябваше да си върви. Нямаше да постигне нищо, докато той беше там, особено след като Малкълм се държеше толкова непредвидимо и имаше вероятност да стреля. Нейт може и да не я обичаше, но тя знаеше, че го обича и докато имаше какво да губи, нямаше да е в състояние да преговаря с Малкълм.

А беше приключила с провалите в преговорите.

— Добре — Нейт се изправи и тя въздъхна с облекчение. — Застреляй ме.

Фрея вдигна глава, шокирана Той се взираше в барабана на оръжието като идиот.

— По дяволите, Нейт — каза тя и тропна с ръка по масата. — Просто си върви!

Той я погледна и Фрея разбра, че не бе разгневен само на чичо си.

— Няма!

— Ще те застрелям, Нейтън — предупреди го Малкълм. — Няма да ми е приятно, но ще го направя. Дамата те помоли да си вървиш.

Паниката я обзе и тя се отдръпна от масата.

— Ей — каза Малкълм, като също се изправи.

— Върви, Нейт. Не е нужно да доказваш, че не си като баща си, разбираш ли? Всички го знаем. Не искам да си герой, а да останеш жив.

— Не се опитвам да докажа каквото и да било — отвърна той, — и се кълна, че може самият аз да те убия, когато всичко приключи, но няма да си тръгна сега.

— Нейтън, дамата е разстроена и… — Малкълм млъкна, погледна я, а очите му се фокусираха, макар и бавно.

Мамка му.

— Май сълзите пресъхнаха доста бързо — отбеляза Малкълм, като я сграбчи за ръката над лакътя толкова силно, че болката я прониза чак до гърба. — Излъга ме.

Фрея се опита да предизвика още сълзи, но гневът й надделя. Гледаше го свирепо.

— Просто го накарай да си тръгне и двамата може да поговорим.

— Вероника! — каза Малкълм с тих и нежен глас, но с доловими нотки на ярост. — Толкова много приличаш на нея, че не мога да ви различа.

Нейт се приближи.

— Пусни я, Малкълм!

Той сякаш не го чу, а просто се взираше във Фрея.

— Да рискуваш живота си, за да спасиш един мъж. Да захвърлиш всичко. Да ме излъжеш. Също като нея. И аз се хванах. Отново. — Дръпна я за ръката, за да се обърне към него, а тя потръпна от болката. — Гледай ме, като ти говоря, кучко!

Наистина ще ме застреля, помисли си младата жена.

— Не! — Нейт се хвърли между тях и освободи ръката й от хватката му. Издърпа я и я избута зад себе си толкова силно, че тя се строполи на пода. Когато вдигна очи, той стоеше с лице към Малкълм, който държеше пистолета.

— Глупаво малко лайно! — процеди Малкълм.

— Ако ще стреляш, направи го, по дяволите! — каза Нейт. — Но няма да ти позволя да я нараниш.

Секундите се проточиха, дълги и тихи, докато Малкълм, със зачервени и влудени от пиенето очи, насочи пистолета към Нейт. В съзнанието на Фрея се вихреха паника, мъка и ярост… Тя изрита Нейт зад коленете, поваляйки го на земята до нея, тъкмо когато Малкълм дръпна спусъка.

И той щракна.

— Кучи син! — извика Нейт, като се хвана за коляното и изгледа Фрея.

Малкълм свали пистолета и се взря в него с опулени очи. Насочи го към тавана, дръпна спусъка отново и той отново изщрака.

— Тази кучка — каза той, като зяпаше оръжието. — Сложила е само един патрон.

— О, за бога — промърмори Нейт.

Фрея се надигна от пода и посегна към него. Той потръпна, докато се изправяше, и я стрелна с гневен поглед, а тя го попита.

— А ти какво очакваше? Просто да те застреля ли? Какво беше това, по дяволите? Идиот!

Малкълм отново изщрака с пистолета, после го вдигна и издърпа празния пълнител.

— О, аз ли съм идиот? — извика Нейт, вперил яростен поглед във Фрея. — Ти искаше да те оставя сама с него!

— Само защото не можех да преговарям, докато си в стаята, кретен такъв! Можех да приключа с това за няколко минути. Божичко! Почти ми се иска да те сритам отново!

— Кучката е сложила само един патрон — повтори Малкълм.

В този момент входната врата се отвори и високата фигура на баща й изпълни рамката.

— Малкълм — каза Ричард Дейли, пристъпвайки вътре. — Всичко свърши.

Изражението на Малкълм мигновено премина от удивление към ярост. Хвърли пистолета на пода, където той се плъзна, докато не се удари в стената, и се нахвърли върху Ричард Дейли.

 

 

Нейт издърпа Фрея от пътя на Малкълм, когато той полетя към Ричард и го повали с глухо тупване на верандата.

— Мамка му, добре ли си? — попита Нейт. Гневът му изведнъж се бе стопил, докато нежно докосваше ръката й.

— Нищо ми няма — отвърна тя, като се отдръпна от него. — Коляното ти добре ли е?

— Да — каза той, като се колебаеше да я целуне или да й се разкрещи. — В ред е.

— Добре. — Тя се отправи навън към данданията пред входа. — Върви да ги разтървеш, докато някой от тях не е получил сърдечен удар.

На верандата се чуваше ръмжене и поредица от тупвания. Търколиха се по стълбата. Нейт посочи с пръст към Фрея.

— Не мърдай оттук — каза той.

— Няма — отвърна тя и му махна с ръка. — Сега върви.

Той се поколеба за секунда, след това се отправи навън, където Ричард и Малкълм се боричкаха на моравата Малкълм беше отгоре и се опитваше да докопа врата на Ричард. В далечината отекна пукотът на гръмотевица и от небето заваляха едри капки дъжд.

— Така — промърмори Нейт и излезе в пороя. Сграбчи Малкълм за рамото и вложи целия си гняв в един здрав удар. Старецът се стовари в безсъзнание върху Ричард. Нейт подаде ръка на бащата на Фрея и го издърпа на крака.

— Нейтън Броуди? — попита Ричард, като успя да запази достойнството си, въпреки факта, че изглеждаше нелепо под дъжда.

— Да — отвърна младият мъж.

— Ричард Дейли — представи се по-възрастният и му подаде ръка. Нейт за малко не се засмя на абсурдността на жеста, но все още беше прекалено вбесен, затова пое ръката му и я разтърси.

В този момент в имота нахълтаха две полицейски коли с мигащи светлини. Зад тях, от рецепцията тичешком се зададе Руби, следвана от Пайпър.

— Дявол да го вземе! — крещеше Руби, — какво ще ви стане, ако проявите малко дискретност, бе хора? — Забави ход, когато забеляза Малкълм, проснат на моравата. — Няма значение.

— Тате! — Детето изтича към Нейт и обви шията му с ръце. — Руби не ми казваше какво става, но беше нещо лошо, нали? Чичо Малкълм е лош човек, нали? Затова ли го удари?

Нейт хвърли поглед към Ричард, който го потупа по рамото и тръгна към къщата. Младият мъж погледна към предния прозорец, но не можа да види Фрея. Е, щеше да разговаря с нея след малко. Сега бе щастлив да прегърне дъщеря си и да замени гнева си с успокоението, че тя е в безопасност.

— Не се тревожи за чичо Малкълм. — Целуна я по бузата. — Вече всичко е наред.

Пайпър се отдръпна и се огледа с разширени очи.

— Къде е Фрея?

— В къщата — отвърна Нейт. — Добре е.

Пайпър кимна. Един от полицаите се приближи, хванал дръжката на пистолета си.

— Получихме съобщение за заложници на този адрес — каза той.

— Да, всичко приключи. — Към Малкълм внимателно приближаваше друг полицай. — Не е ранен. — Вдигна очи и видя Руби. — Руби, можеш ли…?

Преди да успее да довърши, тя бе поела ръката на Пайпър от неговата.

— Миличка, хайде да влезем вътре и да ти намерим сухи дрехи. — Руби погледна към полицая. — Може ли?

Той кимна.

— Не напускайте имота. — Каза нещо кратко по радиостанцията, а после се обърна към Нейт. — Готов ли сте да отговорите на някои въпроси?

— Разбира се. — Отправиха се към заслона на верандата, тъй като дъждът се усилваше. — Давайте.

 

 

Фрея извади чинията от горещата сапунена вода и я изплакна под струята. Ръцете й вече трепереха съвсем леко, което тя прие за успокояващо при тези обстоятелства. Златните очукани ръбове на чинията блестяха под пръстите й, а лилавата ивица изглеждаше почти прозрачна. Подсуши я и я постави в средата на масата, а след това наклони глава, за да провери дали не изглежда по-красива под друг ъгъл.

Не. Тази чиния винаги щеше да си остане грозна.

— Фрея?

Вдиша очи и видя баща си с изцапан от калта и тревата сив костюм, с мръсна, разрошена коса и устна, която започваше да посинява в едното ъгълче. Той погледна към чинията, а после и към кърпата в ръцете й.

— Какво си направила? — попита.

— Измих я — отвърна тя.

Той се приближи и продължи с тих тон:

— Фрея, току-що унищожи доказателство.

Тя се засмя. Не беше помислила за това от тази гледна точка.

— А, да — Въздъхна. — Мислех, че така ще те защитя. Смяташ ли, че ще мога да пледирам за посттравматичен шок?

Ричард постави ръце на облегалката на един стол.

— Ще си призная всичко. В момента адвокатите ми работят над споразумение и мислят, че ако вложа средства във връщането на останалите предмети, може да получим известна снизходителност.

Фрея се засмя пресекливо.

— Значи напразно я измих? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не съм искал подобно нещо да се… — Млъкна. Както правеше винаги, преди да допусне да проличат някакви чувства, преди някое извинение или признание за прегрешение да успее да се промъкне на повърхността. Тридесет и пет години този човек не се бе извинявал за нищо.

— Не е здравословно, знаеш ли? — каза Фрея, докато очите й се наливаха със сълзи. — Като сдържаш чувствата си, накрая те изригват. Пайпър му казва „емоционална диария“.

Помисли си за момиченцето, за Нейт и Руби и за всичко, което се бе случило през този следобед. Постави ръка на масата, приведе се напред и се опита да се овладее, поне докато баща й беше наблизо.

Усети студената мокра ръка на баща си върху рамото си. Потупа — прекалено силно и припряно, но поне се стараеше. Трябваше да му го признае. Изправи се и го погледна през сълзи.

— Благодаря — тихо каза Фрея. Искаше й се да я притегли в прегръдките си, както правеше Нейт с Пайпър, да я целуне по главата и да й каже, че я обича и ще оправи всичко.

Вместо това той отдръпна ръката си и продължи да стои мълчаливо известно време, а после изрече:

— Трябва да отида да говоря с полицията.

— Добре — каза тя и го проследи с поглед, докато излизаше.