Лейни Даян Рич
Искам те до мен (22)

Двадесет и втора глава

— Не мога да повярвам. — Къдравата кафява коса на Флин обрамчваше смаяното й изражение, когато тя остави чантата си на бара в „Гудхаус Армс“. — Татко бил крадец!

Фрея потупа сестра си по рамото.

— Да. Това донякъде обяснява сегашното му състояние.

— Майчице! — възкликна Флин. — И колко ще остане в Айова?

— Айдахо — поправи я Фрея. — Около седмица, предполагам. Което означава, че трябва да се върна в офиса в понеделник.

— Не — каза Флин. — Утре е неделя, недей да тръгваш още. Не и докато не осмисля напълно факта, че татко е крадец. Ще ми е нужна поне още една седмица.

— Тук съм от четири дни — каза Фрея. — Някой трябва да поеме фирмата, в противен случай всичките ни холдинги, включително и този, ще банкрутират.

— Как я карате, момичета? — попита Джейк, приближавайки се към тях зад бара.

— Тя си тръгва утре — отвърна Флин.

— Съжалявам, скъпа. Искаш ли да ти налея още едно? — предложи той, като преметна кърпа през рамото си и посегна към бутилката „Джеймисънс“, над която се трудеха през последния час.

— Това не ми харесва — каза Флин. — Да не би да намекваш, че ми е нужен алкохол, за да се справя с проблемите си?

— Аз ще изпия още едно — обади се Фрея и плъзна чашата си към Джейк.

— О, по дяволите — каза сестра й и също плъзна своята. Джейк се усмихна и наля питиетата.

— Все още ли няма достатъчно работа, която да запълни времето му? — попита Фрея тихо.

— Шегуваш ли се? В този град? Твоята чиния беше най-вълнуващото нещо, което се е случвало от месеци. — Флин сви рамене. — Но трябва да призная, че ми харесва да е зад бара, когато стане скучно. Напомня ми как се запознахме.

Джейк остави бутилката, плъзна чашата към Фрея и взе тази на Флин.

— Това е последното ти питие за тази вечер — каза той. — Искам те трезва, когато смяната ми свърши.

Фрея наблюдаваше как Джейк се наведе и леко целуна сестра й, а след това отиде в другия край на бара.

— Луд е по теб — отбеляза тя.

— Да, горкият — отвърна Флин, а след това вдигна чашата си. — За заложничеството и насочения пистолет — дано никога повече да не ни се случва.

Фрея се засмя и чукна чашата си в тази на сестра си.

— Пия за това.

И двете отпиха, после Флин каза:

— Е, разкажи ми останалото.

— Какво имаш предвид? Мисля, че ти разказах най-интересното, включително как татко се забърка в юмручен бой на калната морава… Мислиш ли, че останалото е по-хубаво?

Флин мълчеше и когато Фрея вдигна очи, лицето на сестра й беше сериозно.

— Потисната си — каза тя.

— Не съм — отвърна Фрея. — Добре съм.

— Както и да е — каза Флин. — Знаеш ли, когато започна да получаваш онези пристъпи на паника миналата година, си помислих, че това е нещо хубаво.

— Нима?

— Да. Татко те поставяше под твърде голямо напрежение, просто за да бъдеш като него. Отдавна се очакваше да изпаднеш в някакво подобно състояние.

— Чудесно! — каза Фрея.

— А когато започна онази странна история със сълзите, да, беше странна, но… — Флин я погледна, клатейки глава. — Сега съм разтревожена.

— О, супер — отвърна Фрея. — Тревожиш се за мен? Трябва да е сериозно.

— Така е — съгласи се сестра й. — Тази необяснима психическа лабилност всъщност означаваше, че подсъзнанието ти ти дава знак да промениш нещата. Смятах, че ще се досетиш. Но ето те сега, готова да се върнеш в отправната точка.

— Разбира се, че ще се върна — каза Фрея. — Животът ми е в Бостън. Защо да не се върна?

— Заради онзи мъж — отвърна простичко Флин.

Фрея рязко вдигна глава.

— Какъв мъж?

— Собственикът на имота, племенникът на лудия, който за малко не уби татко. Как му беше името, Дейл?

— Нейт — отговори тихо Фрея.

— Точно така — продължи Флин. — Нейт. Почти не спомена за него.

Фрея сви рамене.

— Защото няма какво.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

— Да — каза Фрея. — Нищо не се е случило. Приятели сме.

— Точно така — повтори сестра й. Отпи, остави чашата си и се обърна към Фрея. — Знаеш ли, не е честно. Когато с Тъкър имахме проблеми миналата година, аз ти разказвах всичко. А сега насила трябва да ти тегля думите.

— Няма какво да теглиш — увери я Фрея и цялото й тяло се напрегна. — Ние сме просто приятели. А сега престани, чуваш ли?

— Добре — отвърна сестра й. Вдигна ръка и помаха на Джейк, който се приближи усмихнат.

— Ще трябва да ни оставиш бутилката — каза му тя.

— Мислех, че съм те разубедил — възрази той, щастливо кръжейки около Флин.

— За нея е — обясни тя. — Сърцето й е разбито, а не иска да си признае.

— Не е… — протестира Фрея. И двамата се взряха съчувствено, но недоверчиво в нея.

— Добре де. Нещастна съм. Сега доволни ли сте? — Въздъхна и облегна глава на рамото на сестра си.

— О, миличка — Флин приглади косата на Фрея с ръка.

— Ще се справя — увери я тя. — Просто трябва да си отида у дома и да се върна на работа. Да си стъпя на краката отново.

— Да — отвърна с равен тон сестра й. — Работата — вълшебният лек.

Джейк хвана ръката на Фрея и й се усмихна.

— Който и да е този мъж, ако те е оставил да си вървиш, значи е глупак.

Фрея стисна ръката му и се опита да се усмихне. Джейк беше добър човек, но имаше чувството, че може и да греши за това кой беше глупакът в тази ситуация.

 

 

Нейт седеше на люлката на верандата, взирайки се в спокойната юнска утрин. Къмпингът на Броуди беше затворен за цели две седмици и парите от продажбата на дяла в ресторанта отдавна бяха преведени по сметката му. Папката с бизнес плана, която Фрея му бе оставила, все още си седеше недокосната в офиса му, и нямаше намерение да я отваря. Някак си това му изглеждаше равносилно на признание, че си е отишла завинаги и че никога няма да има възможност да получи съветите й лично. Знаеше, че е истина, но все пак нямаше нужда да сипва сол в раната.

Прашният форд пикап на баща му се зададе иззад ъгъла и затрополи по чакъла. Руби го паркира на алеята и излезе от него, изкачи се по стълбите на верандата и седна до Нейт.

— Е — каза тя, — оставих Пайпър в центъра за отдих. Майката на Бранди обеща да я върне вкъщи, когато момичетата се наиграят. Сигурно ще минат няколко дни.

Нейт кимна.

— Благодаря.

— Освен това се отбих до пощата. — Стовари някакви писма в скута му. — Нищо интересно.

Той срещна погледа й. Това беше кодово послание — Нищо от Бостън. Кимна.

— А също така — продължи Руби, — наминах покрай банката.

Нейт запази мълчание и отпи от кафето си.

— Казах ти, че не искам парите — заяви Руби.

— А аз ти казах, че не е нужно да се местиш в Орегон при сестрите ти — отвърна той. — Но ти си живяла осем години тук, с баща ми. Заслужаваш компенсация.

— Получих я — измърмори тя.

— Няма да водя този спор отново.

— Добре — отвърна Руби. — Тогава имам предложение за теб.

Нейт я стрелна с поглед.

— Вече нямам търпение да го чуя.

— Искам да инвестирам в това място — каза тя. — Искам то да бъде и мое. И смятам, че трябва да го развием, нали разбираш. — Направи пауза. — Фрея е оставила някои добри идеи в онази папка.

Нейт я погледна.

— Отворила си я?

Руби сви рамене без никакво разкаяние.

— Ти не смяташе да правиш нищо с нея. А Фрея имаше добра идея за отварянето на ресторант. Мисля също, че трябва да наемеш консултант, за да ти помогне с всичко това.

Нейт поклати глава.

— Не.

— И какво ще правиш? Ще си седиш тук, в този никакъв обикновен къмпинг?

Нейт отпи от кафето си.

— Така правеше баща ми.

— Ти не си като него — отвърна Руби. — А ако получим подходящата помощ, от подходящия човек…

Нейт се обърна към нея.

— Не й се обаждай.

— Какво? — попита Руби, но никак не й се отдаде да се прави на невинна. — На кого?

— На Фрея.

— Да не би да казах „Фрея“? Не помня.

— Руби, престани, чуваш ли? Просто… престани. — Не искаше да бъде груб с нея, но и без това му беше достатъчно трудно да не мисли за Фрея, а Руби го затрудняваше още повече.

— Все някой трябва да й се обади. Ти си твърде глупав и упорит…

Нейт я стрелна с очи.

— Да, казах го и ще го повторя. Глупав. Упорит. Не зная какво се случи между вас онзи ден, но оттогава си унил и замислен…

— Не съм унил.

— … а това не е добре за Пайпър.

Нейт се засмя горчиво.

— Мислех, че ти искаше Фрея да си замине заради Пайпър.

Руби придърпа и приглади ризата си.

— Е, възможно е да съм сгрешила. От време на време се случва. А Пайпър е добре. Развълнувана е, планира пътуване до Бостън. Но ти си зле…

— Не съм — настоя Нейт отново.

— … и правиш всички около себе си нещастни. Не си готвил от седмици. Понякога ставаш от леглото едва след десет часа. Не ти е присъщо, Нейт, и не е добре за дъщеря ти, затова просто се обади на Фрея и каквото и да е станало, поправете го.

— Опитах се — отвърна той. — Тя не ме иска, разбираш ли? Отказа ми и си замина. И няма да се върне, затова просто… — Въздъхна. — Просто престани, чуваш ли? Не ми помагаш.

Руби се взря в него за известно време, после го потупа по ръката.

— Нека ти налея топло кафе — предложи тя и посегна към чашата му.

— Благодаря — каза той.

Възрастната жена тръгна към къщата, но после се обърна и го погледна.

— Следобед ще отида на пазар — заяви тя, — и довечера ти ще сготвиш.

Нейт се усмихна.

— Виж, ще сготвя утре, става ли? Днес просто…

— Не, довечера и това не подлежи на обсъждане — каза тя. — Няма повече да вехнеш и страдаш. Няма да го позволя. Ще бъда партньор в бизнеса и ти казвам, че довечера ще запалиш бананите, дори и ако трябва да те принудя насила.

Нейт я погледна — сериозното изражение, с което го заплашваше, го накара да се разсмее.

— Добре.

Руби влезе в къщата, а той се взря в дърветата, опитвайки се да се въодушеви за готвенето, но не успя.

Да вехна и страдам, помисли си той. Супер.

След това стана от люлката и влезе вътре.