Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (9)

8.

Тъжно и окаяно изглеждаше групата, която бяха отделили от евакуираните веднага след пристигането на Малтен. Пепус беше проследил от разстояние действията на специалния отряд, пратен да отведе посочените от него след приземяването на транспортния кораб, който се бе разпаднал като стара черупка.

Колкото изтощен, брадясал и немит да изглеждаше, човекът, който всъщност го интересуваше, стърчеше с една глава над останалите. Дори и без бойния си костюм.

Пепус се покашля смутено. Не знаеше, че с това бе привлякъл вниманието на човека зад него.

— Това ли е той? — попита другият и сложи ръка на рамото му.

— Да.

Капитанът бе облякъл синя униформа, която му изглеждаше отесняла, или пък бе натрупал мускулна маса, докато е бил на Бития. „Все още е само момче — помисли си Пепус. — А какво ли ще бъде, когато стане зрял мъж?“ В същия миг полицаите заобиколиха мъжа, момичето до него и групата Скиталци, начело с Колин, и ги поведоха настрани, към колата, която вече ги очакваше. Сторм спря и се озърна.

Сякаш бе ловец или хрътка и бе доловил нещо във въздуха.

— Погледни го — рече Пепус. — Той усеща, че нещо не е наред. Той знае.

— Какво знае?

— Знае, че се подготвяме за война.

— Войникът си е войник — подметна невъзмутимо човекът зад него.

Колата бавно се отдалечи и екранът угасна.

 

 

Пепус крачеше из покоите си. Носеше риза с широки ръкави, за да скрие малките си, тънки ръчички, които размахваше несъзнателно, досущ разтревожено хлапе. Панталоните и обувките му не се отличаваха с екстравагантна кройка, но бяха изработени от фина материя. От дрехите му лъхаше богатство. Той спря и втренчи поглед в своя министър. Баадластър не отвърна на пронизващия му поглед, потънал в собствените си мисли. Министърът имаше непретенциозен вид, висок, с бледа кожа, прекалено дебели устни и твърде големи уши, които стърчаха изпод кестенявата му коса, но черните му като въглен очи също умееха да гледат проницателно.

Пепус изригна в движение, преди Баадластър да успее да го погледне. Императорът се нуждаеше още повече от новия си министър сега, когато Дракската лига им бе обявила война. Баадластър бе поел новите си задължения безропотно, замествайки успешно Уинтън, шефа на тайните служби на Пепус, загинал от ръцете на Джек Сторм на Бития.

Според доклада, в който Пепус нямаше причини да се съмнява, Рицарят му бе смазал главата с ръце, сякаш е зрял пъпеш.

Пепус не знаеше как да разбира подобно деяние. За него Джек Сторм си оставаше загадка, но никога досега не бе предполагал, че е склонен към жестокост. От друга страна, тъй като познаваше добре Уинтън, можеше да предположи, че той сам бе предизвикал такава реакция. Уинтън би могъл да накара и светец да излезе от кожата си.

Императорът на Триадския трон прокара ръка през косата си. Щръкналите червени къдрици настръхнаха от статичното електричество. Пепус съзнателно търсеше прилика с митичната Медуза и се стараеше косите му да изглеждат сякаш притежават собствен живот. Правеше го, защото му доставяше удоволствие, а и видът му всяваше смут и обезоръжаваше околните. Втренчени в косите му, те не осъзнаваха, че ги разглежда внимателно с проницателните си зелени очи.

За миг си помисли дали Уинтън не е издал нещо важно на Джек Сторм или на Колин от Синьото колело, преди да издъхне. Пепус не го бе пращал там, за да се разправи с Рицаря и светеца, действията на Уинтън бяха продиктувани от собствената му глупост. Но въпреки това оставаше открит въпросът какво знае сега Джек Сторм.

Опита се да се разсее с мисълта, че не е време да се тревожи за подобни неща. Надвеси се нетърпеливо над редицата от монитори.

— Освободих се за среща с него — въздъхна. — Нямам време за губене.

— Може би уличното движение… — поде Баадластър с желание да бъде полезен.

— Уличното движение!

— Този човек се завръща от планета, обхваната от гражданска война. Длъжен е да се яви на доклад при вас.

Пепус извърна очи към своя министър. Баадластър издържа на погледа му няколко секунди, преди да сведе глава. На устните на Пепус затрептя триумфална усмивка.

— Разбира се, че си прав, Баадластър — рече той и се отпусна в близкото кресло. — Вече се споразумяхме, че ще следваме този начин на действие.

— Да, императоре.

— Смяташ ли, че е най-разумният?

— Едва ли е най-разумният — призна спокойно министърът. — Но със сигурност е най-добрият. Друго не можем да направим, нали? Това е единственото решение за момента.

— Ако е така — продължаваше да го разглежда Пепус, — как според теб би било най-мъдро да постъпим?

— Да ги убием и двамата. Разбира се, впоследствие това ще превърне Колин в мъченик, дори уликите за смъртта му да водят към Дракската лига. Могъща религиозна организация като тази на Скиталците представлява сериозна заплаха за властта ви.

Пепус не отговори, но в очите му се четеше какво мисли. „Да, това е най-доброто. Но не бива да го правим.“ Проклети да са тези Скиталци. Изглеждаха толкова безобидни, но за времето, през което Пепус бе на власт, бяха пратили свои хора навсякъде — уж да търсят археологически доказателства, че Исус Христос е посещавал други светове. Все още не бяха открили желаното доказателство, но пък бяха изградили свои аванпостове на различни планети и сега всички те бяха центрове за разпространяване на тяхното учение. А и когато притежаваш водач, който може да прави чудеса, какъвто е Колин…

— Баадластър, ако грешим, ще трябва да заплатим ужасна цена.

Министърът не отговори, макар че в очите му блеснаха пламъчета. Появи се един пазач и съобщи, че капитан Сторм е пристигнал.

Рицарят беше сам, както му бяха наредили. Бе се разделил със спътниците си в приемната. Светлосините му очи изглеждаха бледи на фона на тъмносинята униформа. Русолявата му коса бе започнала да се отдръпва над слепоочията, беше млад, едва наполовина на годините на човека, чийто пост предстоеше да заеме, но командир Кевин винаги бе изразявал непоклатима вяра в неговите способности.

 

 

Докато пристъпваше към тях, Пепус се прокашля с пресъхнало гърло. „Този човек е един от последните изгубени Рицари — му бе казал Уинтън. — Сигурен съм в това! Той знае какво направихме по време на Пясъчните войни.“

В такъв случай къде, по дяволите, е бил през последните двайсет и пет години и защо няма и следа от истинската му възраст?

Къде, наистина?

В плен на драките може би?

Или при някоя от множеството тайни групировки, които се опитваха да свалят Пепус от Триадския трон. При мисълта за Зелените ризи Пепус почувства, че се изпотява.

Беше пропуснал да съобщи на Баадластър, че двамата с Уинтън вече бяха правили няколко опита да се отърват от Джек Сторм. Но Рицарят всеки път успяваше да се измъкне на косъм.

— Императоре!

Джек спря и отдаде чест. Пепус се приближи към него, свали му петлиците от пагоните и ги задържа в шепата си. Изпита краткотрайно задоволство, когато забеляза изненадата в погледа на Рицаря.

— Командире — поясни той. — До края на деня ще получите новите си петлици. Онези бюрократи винаги са ужасно мудни, когато става въпрос за нечие повишение.

— Благодаря ви, сир — сведе глава Сторм.

Когато отново я вдигна, Пепус сочеше Баадластър.

— Командир Сторм, бих искал да ви представя моя нов военен министър — Вандовър Баадластър — и поведе Джек към няколкото свободни кресла, където стоеше министърът.

Двамата мъже се измериха с погледи. Пепус се възхити на равнодушното изражение на Баадластър. Държеше се така, сякаш не бе и чувал за Сторм. На лицето на Джек се изписа слабо любопитство.

Рицарят се обърна към Пепус.

— Готови ли сме?

— Конгресът нещо се бави с решенията, но мисля, че ще бъдем готови навреме. Драките все още не са ни обявили официално война, макар от известно време да изтеглят дипломатическата си мисия. Скоро ще разберем. Може би веднага щом приключат. — Пепус се усмихна злобно. Когато си имаш работа с драките, не знаеш кога ще бъде нанесен първият удар. — Ние, разбира се, правим същото.

— А междувременно, корабите на драките продължават да кръстосват нашия космос — вметна недоволно новият командир.

Пепус го изгледа втренчено.

— Аз сключих примирие с тях и ще се погрижа да продължи дотогава, докато е възможно. Ако има някакъв начин да отложим назряващата война, готов съм да го приема.

— Драките не дават пукната пара за сключените договори — заяви невъзмутимо Джек. — Никога не са ги уважавали.

— Нито пък вие, господине. Ако не бяха прибързаните ви действия, вероятно сега нямаше да сме в това положение!

Баадластър пристъпи между тях с напълно естествено и дори небрежно движение, сякаш случайно бе направил крачка встрани. По този начин обаче принуди императора да се отпусне в креслото.

— Моите действия — заяви Джек — са били винаги в полза и угода на Доминиона и Триадския трон.

— Зная това — отвърна нетърпеливо Пепус. — В противен случай нямаше да ви предам командването на доминионските Рицари.

Неочакваният развой на събитията завари Джек неподготвен. Пепус хвърли победоносен поглед на Баадластър. Беше нанесъл удара си точно навреме.

Джек размърда неспокойно рамене. Опря длани на бедрата си и се наведе напред.

— И какво искате да направя?

— Корпусът на доминионските Рицари ще бъде възстановен в пълната си мощ. Ще увеличим броя на кандидатите, ще засилим подготовката. Не очаквам Конгресът да се противопостави, нито да възрази, че са на мое пряко подчинение. — Пепус се усмихна със стиснати устни. — И двамата знаем, че тази война нито ще се води, нито ще се спечели в космоса. Дори да пратим наши кораби до всички места, които искаме да атакуваме или да защитим, това едва ли ще ни донесе желания успех. Не. Също като Пясъчните войни и тази ще се води от една планета на друга, без да се разрушава земята, която толкова много ценим. Необходима ни е пехота, командире, и Рицарите са най-доброто, с което разполагаме.

 

 

Докато гледаше императора, Джек си даде сметка, че движенията на огненочервената му коса отразяват безпогрешно завладялото го вълнение. А сега изглеждаше особено развълнуван. Той наведе леко глава, за да покаже, че е съгласен с думите на Пепус.

— Приемам.

Императорът се облегна назад.

— Давате си сметка, разбира се, че ще трябва да изпълнявате моите заповеди и тези на Баадластър, докато не ми докажете, че сте в състояние да вземате самостоятелни решения. Няма да търпя каквито и да било противоречия.

— Сир, войната с драките е трудно нещо. Мога само да ви обещая, че ще вложа всичките си сили.

— Чудесно! Точно това искам. Нашата вяра в Доминиона все още не е съзряла напълно, но ние всички сме хора и поради това сме обвързани помежду си. Оплетени сме като рибарска мрежа и Триадските светове са шамандурите, които я държат на повърхността… но Доминионът е конецът, с който е направена плетката. Ако конецът се скъса, шамандурите ще отплават в различни посоки. — Пепус премигна няколко пъти и Джек с изненада установи, че очите му са насълзени.

Баадластър се прокашля многозначително и това като че ли бе знак за императора да се овладее. Новият министър на войната се надвеси над двамата. В черните му лъскави очи се долавяше стаена сила.

Джек не се съмняваше, че Вандовър Баадластър можеше да бъде също толкова жесток, колкото и Уинтън.

— Командире — поде министърът, — моля, разкажете ми със свои думи какво се случи след Бития?

За един кратък миг Джек почувства, че го завладява паника. В момента той беше офицер, лишен от звание. Пепус би могъл да постъпи както желае с него. Въпреки това не изпитваше усещане за непосредствена заплаха. Наложи си да запази спокоен и самоуверен вид. Баадластър забеляза, че Джек поглежда към Пепус, и си направи погрешен извод.

— О, бъдете спокоен! Не е необходимо да търсите разрешение от императора, за да говорите пред мен. В момента аз съм вашият пряк началник.

Пепус обаче се усмихна доволно.

— Не му се карай, Ван. Той е мой човек, поне би трябвало да бъде. Точно такава безрезервна вярност очаквам от Рицарите.

Джек едва успя да преглътне заседналата на гърлото му горчилка. Пепус нямаше ни най-малка представа какво трябва да очаква от Рицарите. Ако знаеше какво бе научил Джек на Бития — че заповедта за изпепеляването на Кларон идва от самия Триадски трон, — едва ли сега щеше да седи толкова спокойно. Не, Пепус изобщо не беше наясно какво е да си Рицар. Джек обаче се бе забавил твърде дълго с отговора си и на лицето на императора се изписа безпокойство.

— Мисля, че разбирам какво му е на душата — обади се Баадластър. — Чуди се какво ли означава да си император.

Тънкият влажен слой по челото на Джек се превърна в лед.

В помещението се възцари мъртвешка тишина.

Пепус се извърна усмихнато към своя министър.

— Време е да ни оставите, драги ми Баадластър.

Надвесеният над Джек мъж се изправи и погледна императора. В продължение на няколко секунди Джек почти бе готов да се закълне, че Баадластър ще се опита да възрази. Но след като стисна едва забележимо устни, министърът се обърна и напусна залата за аудиенции.

Пепус вдигна дистанционното и започна да изключва мониторите един по един. Джек проследяваше угасващите им екрани, уверен, че целта на жеста е да му покажат как нищо не остава скрито от очите на монарха. Въпросът беше дали Пепус е склонен да се ограничи само с наблюдението, или е готов да предприеме и действия.

Императорът остави да отминат няколко минути, без да проговори, втренчил зелените си очи в лицето на Джек.

— Защо уби Уинтън?

— Не съм го убил — отвърна хладно Джек. — Действах при самозащита.

— С боен костюм срещу човек без такъв?

— Уинтън не беше безпомощен.

Императорът отпусна ръцете си в скута.

— Предполагам, че е така. Не беше от хората, които биха допуснали да изпаднат в подобно положение. Освен това не ти вярваше.

Двамата кръстосаха погледи. Джек си помисли за Амбър и за страстта й към подобни игри на погледи и думи. На него обаче не му допадаха.

— Защо?

Косата на Пепус изпука и щръкна нагоре.

— Нямам никаква представа. Той управляваше Планетната полиция. Може би е смятал, че представляваш някаква заплаха.

— Ваше величество, отдавна не съм идвал на Малтен, но не съм чувал Планетната полиция да изпитва някакви скрупули, когато въпросът опира до арести и разпити.

— Така е — едва забележимо помръдна с устни Пепус. — Тревожеше го твоят необясним интерес към изпепеляването на Кларон. Вярно… инцидентът с тази планета е трагичен. От съображения за сигурност случилото се там трябва да бъде запазено в тайна, но ти, изглежда, не проявяваше склонност да се примириш с официалното обяснение. Опитай се да ме убедиш, че Уинтън е грешил в преценката си за теб.

Джек едва успя да прикрие гнева си. Проклет да е Пепус, опитваше се да го накара да престане да се интересува от трагедията на Кларон в замяна на новия живот, който му предлагаше. Проклет да е. А сега изборът бе между Пепус и драките и императорът можеше да благодари на небесата, че е по-малката от двете злини.

— Не мога — произнесе той.

Лицето на императора видимо пребледня. Той опря ръце на подлакътниците.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, ваше величество, че щом службата ми като Рицар не е достатъчно доказателство за моята лоялност, аз съм безсилен да приведа друго.

— Не можеш или не искаш?

— Нямам какво повече да кажа.

— Хм. Какво да правя с теб, Джек Сторм?

— Пратете ме там, където има нужда от доминионските Рицари. И ме оставете да си върша работата. Струва ми се, че държахте Кевин на прекалено къси юзди. И накрая той се обеси на тях. Изгуби твърде много сили, за да се бори срещу Уинтън.

— Известно ми е.

— В такъв случай не биваше да допускате да се случи.

Пепус се изправи. Забеляза, че брадичката му трепери, и направи усилие да се овладее.

— Като че ли някой би могъл да контролира Уинтън. Той заговорничеше срещу всички. Включително и срещу мен.

— Опасен човек.

— Не толкова, когато ти е под носа. Но какво съм направил и какво е трябвало да направя не е твоя работа.

Джек не отговори.

Пепус го изгледа втренчено, после отново се отпусна в креслото.

— Какво се случи на Бития? И какво знаеш за инцидента край Опус?

— За последното почти нищо, тъй като уредите на кораба бяха твърде примитивни. Драките се опитваха да ни вземат на абордаж. Не можех да позволя да се случи. Според мен възнамеряваха да пленят пътниците. Но когато се приближиха към нас, се намеси някакъв непознат кораб. Малко след това уредите показаха, че планетата е била облъчена.

— Дракската лига твърди, че е било твое дело.

Джек не можа да сдържи изненадата си.

— Моля?

— Подали са официален протест.

— Не бихме могли да направим подобно нещо. Корабът на Харкнес е една жалка черупка. А споменават ли непознатия кораб?

— Не. Само в твоя доклад се говори за него и изглежда сякаш се опитваш да замаскираш истината. Генерал Гатхул заявява, че транспортният кораб е изстрелял спасителна лодка, а после се е движел по лъкатушен маршрут, като че ли изгубил контрол. Когато се опитал да ви се притече на помощ, някой открил по него стрелба — със същото оръжие бил анихилиран и Опус. — Пепус забарабани с пръсти по облегалката. — Трябва да призная, че генералът има поддръжници в Доминионския конгрес. Успял е да представи събитията убедително и достоверно.

— Един Рицар не би изложил на опасност повърхността на която и да било планета, за да спечели битка.

— Така е — кимна Пепус. — Така е, наистина. И между нас казано, ти си успял да извоюваш една малка победа. Няма да го забравя, нито ще позволя на Конгреса да го забрави.

— Тази среща може би носи и други ползи.

— Като например?

Джек се поколеба, преди да продължи.

— Драките, които се прехвърлиха на борда на кораба, се затрудняваха да засичат моя костюм. След като обмислих внимателно въпроса, стигнах до извода, че причината може да е в норцитовите пластини.

— Наистина ли? — нетърпението на Пепус премина в любопитство. — И сега искаш разрешение да изследваш тази възможност?

— Струва ми се, че си заслужава да опитаме.

— Добре тогава. Продължавай. Но ако ще използваш за целта драки, да знаеш, че го правиш на собствена отговорност. И се приготви за дълга и тежка седмица. Баадластър ще ти прати един сенатор, който да наблюдава тренировките на Рицарите.

— От Конгреса?

— Да — Пепус изглеждаше завладян от перверзно задоволство. — Позволи ми да ти напомня, че политиката е избила повече войници, отколкото която и да е война.

— Ще се опитам да бъда дискретен, сир.

— Разчитам на това. — Императорът му обърна гръб и Джек си даде сметка, че аудиенцията е приключила.

Докато излизаше, му хрумна една мисъл. Императорът знаеше, че разговорът им се записва. Може би затова бе задал само очакваните въпроси. Но кой всъщност ги следеше? Откъде бе дошъл? И какво целеше?

Да свали Пепус от трона?