Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (8)

7.

Интерлюдия

Той дойде при нея, когато на кораба се възцари тишина. Появи се пред миниатюрната каюта, която й бяха отредили. Завари я с голи рамене, да нанася върху яркосините татуировки крема, който й бе дал един от фелдшерите. Татуировките оставаха все така ярки, но поне болката, която предизвикваха понякога, намаляваше. Амбър долови присъствието му още докато стоеше от външната страна на металната врата. Топлината му я докосна, приласка я и я заля, прогонвайки от душата й измъчващите я страхове. Тя отвори и той пристъпи вътре, огромен в масивния си боен костюм, миришещ на пот и на война… и на още нещо, което в началото не можа да определи.

Втренчи поглед в нея, докато тя покриваше раменете си с туниката. В сините му очи се четеше умора, натрупана от дълги часове бдение. Но зад нея се долавяше и нещо друго и Амбър протегна към него ръце, чувайки го в същия миг да казва:

— Ще си тръгна, ако ми кажеш да го сторя.

— Не. — Пръстите й докоснаха ръкавицата му. Този път освен Джек усети присъствието и на Фантом. Неволно трепна — Фантом се бе променил толкова много от последния път, когато съзнанията им се бяха докосвали, че й се струваше различен. Зад привидната му невъздържаност се долавяше мъдрост и макар все така да влияеше на чувствата на Джек, сега това ставаше с неговото позволение, защото двамата вече не бяха паразит и приемник, а другари. Толкова много неща се бяха случили с Джек на Бития, че сякаш трябваше да го опознава отново.

Той долови колебанието й и се отдръпна.

— Не си тръгвай — усмихна се тя.

Джек отпусна ръка надолу и я загледа. Едва сега, когато бяха насаме, усещаше, че близостта й му въздейства неописуемо. Тъмната й коса беше разчорлена и се спускаше по раменете като копринен шал. Той се покашля смутено.

— Исках… исках само да знаеш защо постъпих по този начин.

— И без това зная — отвърна тя. — Нима се съмняваше, че ще те разбера?

— Остави ме да говоря. Трябва да ти обясня какво се случи между нас. — Докато говореше, тя долови отново полъха на мислите му, на чувствата, които го владееха в момента. Амбър отстъпи назад.

— Не, моля те. Последният път…

Думите й пробудиха спомена за онзи сладък миг, в който я бе държал в обятията си. Той разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Ти не си виновна.

— И да е така, това не означава, че аз… че ние двамата с теб…

— Не означава, че не можем — довърши той и се надвеси над нея. Тя вдигна ръце да го спре.

За един кратък миг тримата бяха едно цяло. Един пулс, подклаждащ едно желание. Топлина, която обхващаше телата им едновременно. После Амбър отново се отдръпна.

— Отказвам да правя любов с повече от един мъж.

Джек я погледна, зяпнал от учудване. Тя почука с пръст по бронята.

— Мисля, че Фантом няма място в близостта, която искаме да споделим. — Амбър започна да разкопчава бронята и той се зае да й помага. Веднага щом се освободи от костюма, Джек я прегърна. Притисна я толкова силно, че тя долови туптенето на сърцето му.

— Нямах друг избор — заговори той задъхано, — трябваше да те изоставя. Изобщо не бях сигурен, че ще успея да се върна за теб.

— Зная — прошепна тя.

— Струва ми се, че чакахме прекалено дълго.

— Божичко — въздъхна Амбър и опря глава в шията му. — Ами ако аз…

Той не й позволи да завърши. Устата му покри нейната, тя го прегърна силно и се притисна в обятията му. Сега вече усещаше желанието му с цялото си тяло. Когато отново се отдръпна назад, беше, за да си свали туниката. Остави я да падне на пода и застана пред него гола.

Джек се поколеба, докато пиеше от красотата на младото й тяло, оглеждайки налетите й гърди и стройните бедра под сините рисунки на неизвестния художник, русите косми по слабините й. Ръката й посегна мълчаливо към панталоните му и той я остави да го съблече. След това двамата отново се притиснаха, той плъзгаше ръце по извивките на тялото й, а тя докосваше мускулите му или прокарваше пръсти по белезите, които войната бе оставила по кожата му. Устните му намериха гърдите й… а след това Джек не помнеше нищо, защото мислите му бяха издухани като от бурен вятър.

Когато се свести, тялото й бе обвито около неговото. В стаята цареше сумрак, чуваше само лекото й дишане. Джек не можеше да заспи, отново споходен от чувството, че в съня му ще се появят познатите кошмарни видения. Дори близостта на Амбър не му бе помогнала да се излекува от тях. Завъртя леко глава и я погледна. Даде си сметка, че дори любовта му към нея не бе в състояние да прокуди желанието за мъст, което го владееше.

Нямаше и сантиметър от тялото й, който да не бе погалил, и докато лежеше, погълнат от завладелите го чувства, се замисли за силата, която ги свързваше. Амбър премести глава и я положи в сгъвката на ръката му, после се изви и отново се притисна към него. Той я прегърна нежно с другата си ръка.

Амбър го бе дарила с нов живот. Още от онзи първи миг, когато я бе срещнал. Не искаше да си тръгва сега, но въпреки това внимателно се отмести настрани и се освободи от прегръдката й. Докато се изправяше, все още обгърнат от уханието на примамливото й тяло, изведнъж си даде сметка, какво го кара да я напусне. Амбър се бе любила с човек, който притежаваше само част от миналото си и почти никакво бъдеще. Фантом държеше ключа към другата половина и Джек не можеше да се успокои, докато не го възстанови напълно. Едва тогава би могъл да предложи на Амбър нещо повече.

И, разбира се, след като си разчисти сметките с Пепус и Дракската лига.

Той се облече безшумно, както го бе учила Амбър, после се измъкна от каютата.