Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (18)

17.

— Трябва да си горд с нашето момче — заяви Пепус и се завъртя в креслото. — Поднесе ни решителна победа.

Баадластър изкриви устни, сякаш в момента го пробождаше силна болка. Прекоси няколко пъти стаята, после се обърна към императора.

— Така е — призна неохотно. — А сега съдбата на Стралия ще бъде решена бързо в Апелативния съд. Колкото по-скоро бъде освободена за колонизиране, толкова по-успешно ще можем да се защитаваме. Или забравихте, че тя също ви принадлежи?

Пепус вдигна рамене и хвърли папката с доклада на пода, където тя остана да лежи разтворена.

— За мен е важно Доминионът да повярва в способностите ми на стратег и пълководец. Стралия изобщо не стои на първо място в списъка на моите интереси. Мъдрият човек, скъпи ми Вандовър, знае кога да се лишава от ненужните придобивки и да намалява загубите си. И виж какво ни поднася нашият командир. Погледни само — при това почти без никакви усилия!

— В такъв случай — продължи замислено Баадластър — би трябвало да се съгласите с предложението ми. Свикайте Конгреса и поискайте пълна подкрепа — включително и финансова.

— Така и ще направя — кимна Пепус. — Ще им кажа, че са ми нужни още войски.

— Пратете им нашия герой. Нека накара Конгреса да се разчувства, нека всели смут в душите на несъгласните и тогава бюджетът ни е в кърпа вързан.

— Искаш да му дадем обществена трибуна? — попита Пепус и погледна внимателно Баадластър.

— Той е войник, не политик. Научете го какво трябва да каже.

Пепус докосна замислено слепоочието си с върха на пръсти.

— Сторм — изрече той бавно — е човек с много достойнства. Но мисля, че планът ти може да ни бъде полезен.

— Едва ли е толкова наивен да вярва, че всичко, което искаме от него, е да се бие срещу драките.

— Мисля, че си е такъв.

Баадластър се засмя.

— В такъв случай нека получи каквото иска. Проблемите, с които ще трябва да се справя, са предостатъчни. Нови попълнения, нови казарми. Все неща, за които ще идва да моли. А това е начин да го държим на верижка.

— На верижка ли, Вандовър?

Министърът на войната се изправи в цял ръст пред императора. Пепус се засмя.

— Виждам, че доста бързо успя да заместиш Уинтън.

Баадластър едва забележимо кимна.

Пепус въздъхна.

— Какво пък. Оправяй се ти с нашия герой. Разполагаме само с няколко седмици за подготовка — и махна с ръка в знак, че Баадластър може да си върви. Министърът постоя още няколко секунди на място, сякаш за да покаже на Пепус, че не позволява на никого да го командва. После си тръгна и Пепус го изпроводи с поглед. Тежка въздишка се отрони от устните му. Вярно, че е добре да държиш врага си наблизо, за да можеш да го следиш. Но вече започваше да се чуди дали е чак толкова мъдро. Беше дочул някои слухове. Като например, че Баадластър принадлежал към един страничен клон на Зелените ризи, които от известно време бяха изчезнали от полезрението на императора. Дали военният министър бе намерил Зелените ризи прекалено радикални… или пък недостатъчно? Пепус затвори очи. Имаше нужда от почивка, все по-често с напредването на възрастта. Но точно сега, когато тронът му се клатеше, не беше време за отдих.

Ласадей нахлу в съблекалнята.

— По дяволите, Трав — обърна се той към капитан Травелини. — Да им кажем ли, или не?

— Нямаме никакви доказателства, че някой е влизал тук без разрешение. Охранителните камери не са заснели нищо.

— Това го зная! Бих дал лявото си орехче, за да науча кой… — той млъкна, прекъснат от пронизителен звънец. — Какво е това?

— Говори Мусард, сър. Проверка на костюмите.

— Аха — извърна отново глава към Травелини. — Ще ти кажа обаче, че се сещам кой стои зад тази работа. Само дето нямам никакви доказателства.

— Ами кажи на командира и нека той да се оправя.

Ласадей си пое рязко въздух.

— Не мога да чакам, бе човече. Ако се забавим, тоя тип ще изчезне, а с него и костюмът!

Травелини разпери ръце.

— Единственият начин е да прекратим тренировките и да потърсим изчезналия костюм и този, който се обслужва с него. Не знам обаче дали можем да си го позволим.

— Прав си, човече. Ще съобщя още утре на командира. Чух, че го викали при императора. Май той ще е следващият, а, Трав?

Капитанът кимна, но не отговори. Ласадей хлопна ядосано вратичката на шкафчето и излезе, като метна ядосан поглед на охранителната камера.

Джек почти не бе имал време да разговаря с Амбър след завръщането си. Първо трябваше да се срещне с императора, после го затисна Ласадей, а когато се прибра при Амбър, за да й съобщи, че след няколко седмици заминава с Пепус, успяха да изкарат само една нощ… една нощ в компанията на неговите кошмари.

И без това Джек рядко спеше през цялата нощ. Амбър го знаеше от години и само веднъж или два пъти бе успявала да го успокои напълно. Не беше никак приятно да се пробуди в мрака и да го завари изтегнат в леглото и вперил очи в тавана. Знаеше от какво се страхува. Не от смъртта, защото се бе изправял срещу нея безброй пъти. Боеше се да не му забранят да живее. Ето какъв белег бяха оставили в душата му онези седемнадесет години в криогенен сън. Не помагаше нищо, дори да се любят, макар че сексът поне го освобождаваше от излишната енергия.

И тази сутрин, когато Джек стана, тя не спеше. Знаеше къде отива. Пръстите й докоснаха топлото място, останало от тялото му, под чаршафите. Бързаше да се върне при костюма и при Фантом, с когото общуваше по начин, по който никога не бе общувал с нея.

Амбър скочи от леглото, изпълнена с желание да го последва, после се отказа. Безсмислено беше да го прави. Закрачи неспокойно из стаята. Отново си спомни думите, които някога й бе казал Ролф: „Не можеш да се освободиш от това, което не си имала.“

Тя се върна в студеното легло. Може би Джек наистина не й принадлежеше, нито пък й бе принадлежал някога, ала тя нямаше да му позволи да се изправи отново сам срещу съдбата си. В дъното на гардероба й, зад окачените дрехи, висеше костюмът, който скоро се надяваше да овладее напълно.

Ласадей се намръщи. Ситни капчици бяха избили на челото му.

— Не ми харесва, че тръгвате толкова скоро, сър. Особено пък след като тук си имаме проблеми.

— Нищо не може да се направи. И на мен не ми харесва. — Джек погледна към плаца. Рицарите се оказаха добре подготвени, но след Стралия знаеше, че разполагат само с една стотна от силата, която щеше да им бъде нужна. Не му харесваше задачата, поставена му от Пепус, но си даваше сметка, че в нея има едно важно предимство. Рицарите щяха да се сдобият с обществено признание, а това бе важна стъпка към набирането на нови членове. Все още не можеше да се отърве от някои съмнения във връзка с битката за Стралия. Защо толкова лесно бяха победили? Дракските войници целяха да убият единствено него. Нима го смятаха за толкова важен, след като Кевин си бе отишъл? Ако бе така, трябваше да направи всичко възможно, за да докаже, че грешат. Ласадей, Гарнер, Травелини, Роулинс и останалите трябваше да са в състояние да го заместят. Той беше последният истински доминионски Рицар… и бе в негова власт да поправи грешката, да се подсигури в случай на провал.

Но щеше да отнеме време, много време — с каквото не разполагаше. Предстоящото пътуване щеше да го забави още повече.

На Стралия бе открил важна улика, която не можеше да бъде подмината. Драките не само бяха заложили капана заради него… докато кръстосваше катакомбите, той все повече се убеждаваше, че те са там от няколко години, а през това време Конгресът бе спорил за колонизация и права за собственост. Бяха се настанили там, буквално на една ръка разстояние от Малтен.

Прозвуча сигнал и Ласадей се намръщи отново.

— Насекомите са готови, сър.

Джек погледна надолу, към един участък от плаца, устроен като лабиринт без изход. Част от стените на лабиринта бяха облицовани с плочи, покрити с норцит.

Ласадей въздъхна.

— Сър, там долу е струпано цяло съкровище.

— Зная. — Но щеше да се окаже такова само ако успеят да докажат, че норцитът наистина е сляпо петно за драките. С негова помощ войната щеше да приключи далеч по-бързо.

Бяха пленили трима драки и досега ги държаха затворени. Джек чу да се разтварят металните врати и тримата войни се появиха в лабиринта. Ласадей се надвеси от перилата на командната кула, пръстите му бяха побелели от напрежение.

— Ами ако нищо не излезе, сър?

— Ще опитаме отново — отвърна Джек. Тримата драки пристъпваха бавно под изпепеляващото малтенско слънце. В първия момент му се стори, че на лицевите им маски се изписва объркване. Но след това драките се нахвърлиха един върху друг с такава ярост, че двама от тях след секунди бяха разкъсани на парчета. Третият се извърна, потърси с очи Джек и с бавно целенасочено движение разкъса гръкляна си и рухна на пясъка, преди някой да успее да реагира.

— Гадни чудовища — изръмжа недоволно Ласадей. — Е, свършихме с тези.

Джек отстъпи назад и неволно вдигна ръка към шията си. Зачуди се дали би могъл да прояви подобен кураж, ако попадне в плен при врага. Преглътна мъчително.

— Ще има и други възможности, сержант. Приберете норцитовите плочи на сигурно място. Ще намерим начин да ги използваме.

Докато слизаше от наблюдателната кула, се стараеше да не се поддава на мрачни мисли заради провала. Едва ли грешеше за видяното на борда на транспортния кораб на Харкнес.