Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (5)

4.

Амбър се беше загърнала в термоодеялото, но дори то не помагаше да запази минималната топлина в почти вкочаненото й тяло. Колин се приближи и я прегърна през раменете. Младата жена го погледна изплашено, все още разтревожена от необяснимото отсъствие на Джек.

— Ръцете ти са леденостудени, дете — рече старият проповедник и стисна пръстите й в шепите си. — Май не е трябвало толкова бързо да те откачат от диализата!

— Не, въпросът не е в това. — Тя забеляза, че възнамерява да повика фелдшера и с жест го помоли да не го прави. Колин втренчи поглед в нея, внезапно в ума му нахлуха спомени от общото им минало — например за онзи далечен ден, когато се бяха запознали. Беше изпаднала в беда на студената зимна планета в пограничните райони, когато случайно се натъкна на Скиталеца. Всъщност се беше опитала да го обере, но я залови неговият помощник, а Колин я взе под крилото си. Малко по-късно заедно намериха Джек.

Тялото й се разтърси от поредната тръпка. Той отново й протегна ръка.

— Ела — рече й. — Да потърсим Джек. Сигурно ще ти стане по-добре, когато го открием. И за двама ни ще е по-добре.

— Джек не е тук — поклати тя глава.

— Глупости. Може би още не са го събудили.

Амбър го изгледа втренчено.

— Колин, Джек отказа да се подложи на хибернация. Той не е тук. — След това добави тихо: — Струва ми се, че сме разкачени от кораба. Ето защо медицинският екип не ни позволява да се прехвърлим в другите помещения. Разполагаме само с криогенния отсек и три малки зали.

— Разкачени? Искаш да кажеш, че се носим в свободен полет?

— Така смятам. Джек спомена, че целият криогенен отсек е устроен като спасителна лодка. Вероятно се е случило нещо, но няма да ни го кажат, докато не събудят всички. — Едва сега термоодеялото започна да действа. Обгърна я топлина, после тялото й започна да гори и тя пусна одеялото на пода. Беше я яд на Джек, че я е изоставил така. Нима не й вярваше — и защо? Дали по някакъв начин не е узнал, че мисията и на Бития бе да го убие? И макар че онзи туземец Хусиах бе успял да я отърве от внушената й задача, той също така бе извадил на повърхността способността й да убива със силата на мисълта. Дали Джек бе разбрал за дебнещата го по-рано опасност? Ако знаеше, тогава какво? Нима се съмняваше в чувствата й? Тя разтърка очи и се опита да прогони страховете си.

Преди да успее да каже нещо, към тях се приближи млад мъж, отделил се от групата в центъра на помещението. Носеше тъмносинята униформа на доминионски Рицар. Имаше светлоруса коса, още по-светла на фона на униформата, сини като езера очи и бледа кожа, изпъстрена с лунички от битианското слънце. Когато застана до нея, лицето му изглеждаше разтревожено. За миг той и Скиталецът се спогледаха. В началото като че Рицарят се канеше да заговори Колин, но след кратко колебание се обърна към нея.

— Добре ли сте?

Амбър го изгледа. Опита се да потисне надигащия се в нея гняв, но Роулинс го усети. В сините му очи се мерна болка. Тя поклати глава.

— Съжалявам, Роулинс. Джек го няма.

— Зная, госпожице. Командирът ми каза, че ще остане буден.

— Казал ти е? — Амбър смяташе, че само тя е в течение.

— Да, госпожице. Той предполагаше, че е възможно да си имаме неприятности с Дракската лига. И ако се съди по случващото се в момента, явно се е наложило да бъдем отделени от кораба предварително. Ако питате мен, това са точно неприятностите, които той очакваше. — Докато говореше, страните на Роулинс поруменяха.

Колин се намръщи. Неговите лунички, за разлика от тези на Роулинс, бяха постоянни.

— Каква е обстановката?

— Разполагаме със запаси от въздух, вода и храна за десет дни. Или малко повече, ако не проявяваме излишна активност. Летим на автопилот, но без навигационно оборудване няма да можем да променяме курса. — Роулинс трепна и отново премести поглед към Амбър. — Дойдох да проверя дали не мога с нещо да помогна. Бих искал… да се грижа за вас.

Амбър вдигна очи, за да срещне неговите.

— Както казах, няма ми нищо — заяви тя.

— Сигурна ли сте? — Той се наведе и вдигна падналото й одеяло. — Някои понасят доста тежко хибернацията.

— Не и аз — отвърна навъсено Амбър.

Роулинс се обърна към възрастния проповедник.

— Свети Колин?

— Нищо ми няма, но ви благодаря, лейтенант.

— Сър, не съм имал възможността да изразя пред вас признателността си, но ми съобщиха, че сте ми спасили живота.

Лицето на преподобния придоби унесен вид.

— Щастлив съм, че можах да ти помогна. Ти също ми се притече на помощ в труден момент.

— Да, сър. Не помня много, предполагам, че съм действал прибързано… но се радвам, че сега съм тук с вас. — Роулинс се изпъна, сякаш се готвеше да отдаде чест. — Винаги на ваше разположение.

Колин почака лейтенантът да се отдалечи, после се засмя.

— Кое е смешното? — попита го Амбър, потънала в мрачни мисли.

— Ох, мила, ти си виновна. Изгубил си е ума по теб.

— По мен ли? Ох, Боже! — Проследи с поглед Роулинс, който приближаваше групата на Рицарите. Не каза нищо повече, загърна се по-плътно в одеялото и седна на пода. Малко след това към тях се насочи Джонатан. Колин го видя и въздъхна.

— Какво ще правиш? — попита я той.

— Ще медитирам — отвърна Амбър.

— Чудесна идея. Аз също ще взема да се помоля — при тези думи Колин коленичи до нея на пода.

 

 

Старият кораб скърцаше мъчително, сякаш заплашваше всеки миг да се разпадне. Облегнат назад в скафандъра, Джек бе наострил слух в очакване микрофоните да доловят някакъв шум от прокрадващи се драки. Космите на врата му бяха настръхнали, между лопатките му се стичаше струйка пот, но подплатата, в която се спотайваше Фантом, я поглъщаше жадно.

Чакането винаги бе най-трудната част. Нямаше съмнение в това. Джек предпочиташе действието, но преди да предприеме каквото и да е, трябваше да ги остави да преодолеят всички капани, които им бе подготвил. И да се моли да не открият първо Харкнес и екипажа му.

Нищожна възможност в плана „Троянски кон“, която Джек бе пропуснал да спомене пред капитана. Драките можеха да забравят, че търсят доминионски Рицари, и да стоварят злобата и яда си върху нещастниците, които им се изпречат на пътя. Но Джек нямаше друг избор. Рискът си заслужаваше и трябваше да го поеме, дори и след това смъртта на тези хора да му тежи на съвестта.

Най-сетне долови съвсем слаб звук. Дланите му се изпотиха. Почувства гъдел в китките си, което подсказваше, че захранването на костюма е включено. Той стисна зъби.

Вече ги чуваше съвсем ясно. Движеха се с равномерни стъпки по коридора. От време на време отекваше метален звън от пробните удари върху стенните плочи. Скоро. Много скоро щяха да открият кухина там, където не трябваше да я има. И тогава, естествено, щяха да я проучат. Драките може и да бяха чуждоземци, но не бяха лишени от любопитство.

Нови металически потраквания, сетне във визьора на Джек изплуваха две мигащи светлинки. Джек стоеше неподвижно. Предпочиташе драките да се промъкнат в помещението, преди да ги убие.

Възнамеряваше да го направи безшумно.

По лицевото му стъкло се плъзна ослепително бял лъч и Джек не успя да го затъмни навреме. Веднага щом зрението му се възстанови, Джек откри огън, доверявайки се на визьорния прицел. Отекна пронизителен писък и двамата нашественици тупнаха едновременно на металния под. Още няколко секунди се чуваха предсмъртните им стенания.

Джек премигна няколко пъти, за да си овлажни очите, после бавно се измъкна от скривалището си. И двамата драки лежаха съвсем неподвижно, а в нагръдниците им зееха димящи отвърстия. Сполучливи изстрели.

Не. Не сполучливи. Инстинктивни.

Той огледа едрите им тела. Не приличаха съвсем на насекоми. Лицата им бяха скрити от дебели кожни пластини, каквито покриваха и част от телата им. Челюстите им зееха, зяпнали в зловеща усмивка. Предполагаше, че при драките това е гримаса на изненада. Никога досега не бе виждал дракско лице, без да е скрито зад внимателно аранжирана маска. Гримасите им изразяваха различни състояния, но трябваше да си специалист, за да ги разпознаеш. Драките дипломати бяха далеч по-емоционални от войниците, но всички използваха маските си като щитове.

Джек избута с крак труповете настрани и се измъкна от помещението, за да се отправи към следващата засада.

Този път срещата се състоя в коридора. Противникът пръв го засече и докато се извръщаше, Джек задейства реактивните двигатели и скочи. Кракът му се вряза с хрущене в тялото на дракския войн. От силния удар главата на противника отхвръкна назад и се изтърколи на пода. Джек вдигна конвулсивно потръпващото тяло и го отнесе в пуст ъгъл. От раната шуртеше кръв. Джек се обърна и продължи лова.

Шест часа по-късно пратиха нови трима да го търсят. Джек се пробуди от дрямката си, когато Фантом го предупреди:

„Те са тук, господарю.“

— Къде?

„На три метра по-нататък по коридора, според звуковия датчик.“

Джек премигна. Виждаше само мрежата на мерника. Размърда леко рамене, за да се освободи от напрежението.

— Благодаря, Фантом.

„Няма защо. Ако го беше направил по моя начин, отдавна нямаше да сме тук.“

— Ако го бях направил по твоя начин — повтори Джек, — сега щяхме да си имаме работа с цялата Дракска лига, ти, кръвожаден пират.

Миг след това преградата в стената се отмести встрани.

Този път нямаше светлина. Джек помръдна беззвучно устни. Те знаеха, че ги дебне. Драките познаваха достатъчно добре хората, за да са наясно, че светлината ще ги издаде отдалече. Не знаеха обаче, че биха могли да го заслепяват с нея.

Още преди да дръпнат преградата, Джек бе чул характерното щракане на челюстите им. Изглежда, обсъждаха кой пръв да влезе. Усмивката му постепенно се разшири.

Първият драк се промуши през отвора и остана на четири крака, като се озърташе зорко. Не успя да го види, но извърна глава към най-тъмния ъгъл. Иззад маската се надигна переста антена.

Джек замръзна. Никога досега не бе виждал подобна антена на главата на драк. Какво беше това? Допълнително сензорно устройство? Докато обмисляше какво да направи, чудовището зае бойна стойка.

Появи се и вторият драк, който щракаше гневно с челюсти. Над рамото му се виждаше и трети, все още пред отвора. Реши, че ще е най-добре да повали първия, за да може тялото му да запречи входа. Да го порази веднага щом се наклони към своите другари… Джек щеше да разполага само с частици от секундата.

Той стреля, претърколи се, изправи се, отново насочи пръсти и повали и другите двама, преди още да вдигнат оръжията си.

Челюстите на последния паднал драк бяха разтворени в зловеща усмивка.

Страх или гняв?

Джек прекрачи труповете, напусна скривалището и дръпна преградата зад себе си. Би могъл да ги смачка с тежките си обувки, но нямаше желание да цапа бронята си.

Продължи да навлиза към вътрешността на огромния кораб, все по-близо до крайната си цел.

Стига планът му да успееше.

Този път се наложи да чака малко по-дълго. Тъкмо имаше време да помисли, да се отдаде на спомени, да сравни някои неща. Ето тази антена например, досега не бе виждал такава. Нито бе изпитвал чувството, че го наблюдават.

Какво бе различното този път?

Нищо. Във всеки случай нищо конкретно.

Горната му устна бе покрита със ситни капчици пот. Фантом бе претрупал ума му със спомени от Пясъчните войни. Ако само имаше малко повече време, за да ги сортира, може би…

Но не разполагаше с време. Трябваше да мисли за Амбър, за Колин и Рицарите, за останалите евакуирани.

 

 

Този път пратиха цял отряд.

Фантом го предупреди тъкмо когато го засякоха звуковите датчици.

— Виждам го — рече Джек.

„Постарай се да си бърз.“

— Инак ще съм мъртъв. Зная.

И този път успя да зърне изправената антена, насочена към него. За какво я ползваха? Дали не улавяха мириса му?

— Тук съм — извика Джек и излезе от укритието си.

„Не биваше да го правиш.“

Джек бе твърде зает, за да отговори.

Включи реактивните двигатели, сипейки под себе си смъртоносен огън, докато се издигаше към куполовидния покрив на хангара. Насочи се към един отворен люк, пъхна се през него и успя да стъпи на тавана, малко преди костюмът му да почервенее от лазерния обстрел. Дръпна люка, залости го, след това се свърза с пулта за управление и задейства програмата за изстрелване на последната спасителна лодка. Бойният костюм бавно изстиваше, докато Джек чакаше да се случи неизбежното.

И този път корпусът на кораба се разтресе при отделянето на лодката. Джек почака, докато вибрациите утихнат, сетне се прокрадна бавно и предпазливо към мостика.

Спря само веднъж, когато корпусът отново потрепери и дракският кораб се отдели от него, за да последва отдалечаващата се лодка.

На мостика го очакваха изплашените до смърт членове на екипажа. Когато влезе, извърнаха към него бледите си лица.

Харкнес се изплю.

— Получи се, човече — рече той с разтреперан глас. Храчката му беше примесена с кръв. — Ако не друго, поне още сме живи.

— А сега — оповести Джек — да открием криогенния отсек, докато те все още могат да кажат същото за себе си.