Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (27)

26.

Джек плъзна пръсти по флексобрънките. Сви ръката си в юмрук и удари по раменната плоча. Дали само му се струваше, ала плочата като че ли поддаде. Въпреки че костюмът бе почистен и ремонтиран, краищата на някои от плочите бяха захабени и нащърбени.

„Също като нов е, господарю.“

Не отговори на Фантом. А и не смяташе, че костюмът е в добро състояние. След толкова години и сражения бе почти невъзможно да се възстанови напълно. Костюмът бе изостанал в техническо отношение и това пречеше на възможността му да командва. Пречеше му да оцелява.

— Фантом, мислил ли си някога да се местиш?

„Какво?“

— Няма значение. — Той отпусна ръце. Нищо не можеше да направи. — Още ли ти е студено?

„Да“ — отвърна след известна пауза съществото.

— Ще измислим нещо — обеща Джек. После се отправи към изхода. В работилницата цареше тишина. Беше среднощ и той бе оставил Амбър сама в леглото. Скоро тук щеше да настъпи оживление — предстоеше нов етап от офанзивата срещу драките. Планът на Баадластър се хареса на Джек, въпреки че имаше някои недостатъци, но не можеше да отрече, че идеята да ударят врага право в сърцето е особено привлекателна. Забави крачка, доловил пратената от разстояние мисъл на Фантом.

„Какво е живот?“

— Мен ли питаш? — промърмори иронично Джек. — Може би трябва да доведа Свети Колин, за да ти отговори.

„Питам сериозно, Джек. Когато беше ранен, аз… усетих вкуса ти. Животът изтичаше от теб и той беше топъл.“

Съществото говореше не за живота, а за кръвта му. Джек си спомни как се раждаха милоските берсеркери и потрепери. Дали Фантом не беше, ако не берсеркер, то паразит, както някога Джек си бе помислил? Дали сега не се съпротивляваше на истинската си същност, на желанието да завладее костюма?

— Фантом, ти си жив. Ти мислиш и притежаваш съзнание.

„Само чрез теб. Отнемат ли те от мен, няма да представлявам нищо.“

Точно от това Джек се боеше най-много. Дали Фантом предчувстваше избора, който някой ден Джек трябваше да направи?

Той взе инструменти и се захвана да работи върху шлема. Занимания от този род обикновено му действаха успокояващо.

— Това ще се промени, когато пораснеш.

„Не мога да раста повече. Какво ще ме храни? Теб те храни кръвта. А мен?“

— Кръвта не е единственото, което ме храни. Аз дишам въздух. Обичам да усещам топлината на слънцето върху кожата си. Обичам вкуса на студената бира и на пържолата. Обичам да се чувствам добре.

„А също и любовта на Амбър.“

— Да, и това също.

Фантом потъна в мълчание. Джек приключи с проверката на веригите. Малко преди да завърши, се опари с поялника и изруга. Трябваше да остави тази работа на техниците, помисли си. Жалко, че Фантом не беше семе. Тогава би могъл да го трансплантира. Да го засее някъде другаде. Той вдигна глава.

— Различните неща растат по различен начин. Семето се нуждае от слънчева светлина и вода. За да фотосинтезира. Така израства.

„Обясни.“

Джек отметна косата от очите си.

— Не мога да ти обясня. Слушай. Чувствай. — Той се пресегна и улови ръкавицата. Изведнъж го изпълниха спомени от Дорман. Фермата, земята, тракането на комбайна. Мирисът на разорана почва и топлината.

Въздъхна и в този момент през прозореца нахлуха първите лъчи на слънцето. Нощта бе преминала неусетно. Той се изправи. Все още се движеше малко вдървено заради раните. Ръкавицата се протегна след него, сякаш се опитваше да го задържи. Джек спря и остави на Фантом да го докосне, давайки си сметка какво усилие бе необходимо да положи, за да задвижи костюма.

„Искам да усетя отново слънцето.“

Откъм входа на работилницата вече полъхваше топъл въздух.

— Ще ти дам възможност сам да му се насладиш. — Подпря с рамо закачалката и я изтика към вратата, докато се озова на площадката отпред.

Навън вече грееше ярко слънце и Джек примижа.

„Никога не съм знаел…“ — рече Фантом. В гласа му се долавяше учудване.

Джек усети как новият ден го поглъща. Беше валяло през нощта и въздухът бе свеж. Над града се издигаше кафеникава мараня. Не беше толкова красиво, колкото на Дорман или на вече разрушената Океана.

Но въпреки това картината кипеше от живот.

„Какъв глупак съм бил“ — промърмори Фантом.

Джек забеляза, че и двата ръкава на костюма се повдигат.

„Това е животът.“

Не беше като небесното просветление, което го бе споходило, когато бе вкусил от кръвта на Джек, но почти се доближаваше до него.

— Слънчевата светлина ли? — попита Джек. — Но ти вече си излизал на слънце… — Той млъкна. Какво се бе променило? Защо Фантом изглеждаше изпълнен със сили? Двамата стояха огрени от слънчевите лъчи. Джек все още държеше в ръцете си шлема. Пресегна се и го постави на мястото му.

Почти веднага Фантом нададе отчаян вик, който разтърси душата на Джек.

„Няма го!“

Рицарят отново откачи шлема. После се засмя.

— Не е изчезнало, Фантом. В шлема има слънчеви колектори… те поглъщат енергията и я съхраняват в акумулаторите. Достатъчно е да се включиш към веригата. Всъщност ти го правиш — засичам загуба на енергия всеки път, когато излизаме на открито, но това, което черпиш, не е слънчева енергия. Ако искаш да имаш досег със светлината, мисля, че можем да го осигурим с някои корекции в шлема.

„Предпочитам светлината.“

— Добре, щом ти е нужна. Ще ни отнеме няколко дена. Можеш ли да чакаш толкова дълго?

Вместо отговор го заля неудържима вълна на радост.

 

 

Амбър изчака да утихне шумът от напускащия къщата Джек и да изстине топлината по чаршафите. Не можеше да заспи, затова стана и се облече. Избра тъмносин работен комбинезон и обувки с меки подметки. Среса косата си назад и я пристегна на плитка. Скоро, съвсем скоро смяташе да покаже на Джек какво може. И тогава едва ли би помислил да остави у дома дясната си ръка.

Навън улиците тънеха в сумрак, разкъсван от редките лампи, но тя предпочиташе да се придържа към сенките, докато вървеше безшумно към полигона. Колкото повече се приближаваше, толкова по-трудна ставаше задачата й. Кварталът гъмжеше от новобранци. Бяха сглобени временни бараки, в които да ги настаняват, докато приключат обучението. Пепус се бе разпоредил да използват незастроените места около полигона, отвъд стените на старите казарми.

Амбър спря да си поеме дъх. Не беше изморена, а по-скоро развълнувана от тази среднощна игра. Ала докато стоеше там, разколебана и задъхана, някой сложи ръка на рамото й.

— Милейди Амбър. Толкова късно навън?

Тя вдигна глава и видя пред себе си призрачно бялото лице на Вандовър Баадластър. Сърцето й запърха изплашено.

— Когато не мога да спя, предпочитам да се разхождам.

— Напълно разбираемо, но крайно неразумно — рече министърът, докато я отвеждаше встрани от сенчестата стена. — Казват, че новобранците са грубо и недисциплинирано племе. Чувал съм, че дори за курвите изнасилването е доста неприятен акт. Съветвам ви да не се превръщате в доброволна жертва.

Думите му я накараха да застине. Той я наблюдаваше с подигравателна усмивка.

— Освен това — продължи небрежно — имаме съмнения, че се готви саботаж. Напоследък засякохме подозрителни действия и тази вечер заложихме капан, за да открием кой е Рицарят изменник.

— Саботаж ли? — попита тя с невинно изражение.

— Да, някой е прониквал без разрешение. Бил е достатъчно опитен и внимателен да се справи с охранителната система. Ако имаме късмет, ще се окаже някой най-обикновен представител на индустриалния шпионаж, събиращ информация за костюмите за друг производител.

— А ако нямате, тогава какво?

Баадластър прехапа плътните си устни.

— В такъв случай си имаме работа с предател. Според последния доклад на командир Сторм драките са се преориентирали към огнестрелни оръжия, стратегия, подсказваща, че противникът е изучил детайлно костюмите.

Клопка, поставена за предател. Амбър потръпна при мисълта, че можеше да попадне в нея.

Баадластър се изкашля успокояващо.

— Но вие, мила моя, няма от какво да се страхувате. Съветвам ви все пак веднага да се приберете у дома.

— Благодаря за проявената загриженост, министър Баадластър — отвърна тя и сведе глава.

— О, няма нищо. — Той се пресегна и я докосна по рамото. Очите му сияеха като скъпоценни камъни. — Знаете ли, няма да е зле да обмислите отново предложението, което ви направих. Командир Сторм се намира в доста неудобна ситуация, независимо дали го признава или не — заради близките си отношения със Свети Колин може да бъде обвинен в измяна. Вярно, не можем да твърдим, че е свързан по някакъв начин с дезертиралия кадет Денаро.

— Джек не е бил на Малтен, когато Денаро е избягал.

— Така е. Но тъкмо той го предложи за Рицар. Имате ли представа, че малко преди това на Свети Колин е било наредено да предаде Денаро на императора, за да бъде разследван по подозрения в държавна измяна? А вместо това двамата го уреждат за кадет, съзнавайки, че императорът няма да рискува да предизвика скандал с подобно разследване. И че няколко месеца по-късно Денаро не само изчезва безследно, но отнася със себе си ценна и незаменима екипировка. Не, моя среднощна красавице. Вашият командир трябва много да внимава оттук нататък какви решения взема, ако иска кариерата му да се развива успешно.

— Джек няма нищо общо с гнусните ви политически интриги!

— Така ли? Ами с какви интриги има нещо общо? С тези на Зелените ризи може би? Откъде да знаем как е прекарал тези седемнадесет години от живота си?

Тя усети, че се задушава от гняв.

— Пепус е назначил глупак за министър на войната.

Мъжът пристъпи към нея и топлината на тялото му я опари като разпален огън. Татуировките й излъчваха сигнали за опасност, но тя не им обръщаше внимание.

— Имате само един шанс — чу го да процежда през стиснати зъби. — Един-единствен и нищо повече. И той е Джек да бъде толкова наивен, колкото е храбър. Кажете ми с кого се вижда и какво прави, за да мога да го защитавам през следващите месеци, когато… — спря насред дума и преглътна, без да сваля поглед от нея. — Не съм глупак, нито Пепус е такъв и вие го знаете добре. Изповядайте ми се, инак Джек ще бъде оплетен в чужди планове и накрая и двамата ще пострадате.

За първи път от онзи съдбовен миг пред Хусиах тя съжали, че й бяха отнели способността да убива. Ако я притежаваше все още, сега щеше да насочи невидимата си стрела право към ума на Баадластър. Без никакви угризения на съвестта.

Министърът отстъпи стреснато назад, сякаш прочел мислите й.

— Някой ден, милейди, ще се срещнем отново и тогава ще си спомните, че сте отказали великодушното ми предложение.

— Никога няма да шпионирам Джек!

— Късно е — наведе той глава. — Прибирайте се у дома. Имаме работа тук и вие ни пречите.

Амбър се завъртя и си тръгна със забързана крачка. Изпитваше слабо задоволство при мисълта, че клопката на Баадластър ще остане празна, тъй като бе предназначена за нея, но той не го знаеше.

По-късно, докато лежеше в леглото, загърната с копринения кафтан, който си бе донесла от Бития, тя отново съжали, че е изгубила способността си да убива. А и татуировките, изглежда, бяха отнели всички останали парапсихични таланти, с които някога бе надарена. Скоро нямаше да има с какво да помага на Джек и Фантом в борбата за оцеляване. Освен с дребните хитрини. И недовършеното обучение за доминионски Рицар.

 

 

Пепус беше буден, когато Баадластър се върна с празни ръце. Императорът седеше в удобно кресло и посръбваше чай от изящна порцеланова чашка. Усмивката не слезе от лицето му дори когато Баадластър го погледна така, сякаш изпитваше желание да се пресегне, да сграбчи крехката чаша и да я строши в пода.

— Няма ли я плячката?

— Не. Но това не означава, че се отървахме от проблема. Дори Ласадей, човекът на Сторм, е обезпокоен.

— Но няма никакви улики, че командирът е въвлечен.

— Така е.

— Зарежи тая работа.

Баадластър се облещи.

— Да зарежа тая работа? Първо ме понижават до обикновен ловец на шпиони, после ми казват да зарежа тая работа?

— Нападението на Клактут е далеч по-важно. — Пепус остани чашата и избърса горната си устна.

— Означава ли това, че мога да се върна към стратегическото планиране? — попита обнадеждено Баадластър.

— Разбира се. Веднага щом се свържеш с кралица Трикатада.

Баадластър размаха гневно ръка.

— Ние печелим, Пепус. Не може да захвърляте всичко на вятъра, като издавате на кралицата нашите планове.

— О, не. Нямам никакво намерение да й издавам плановете ни. — Императорът се изправи и приглади дрехите си. — След като затвориха посолството си, нямаме никаква връзка с тях. От друга страна, изглежда, че както ние, така и те са атакувани от трети участник, и ми се ще да разбера какво знае тя по въпроса.

— Драките никога няма да ни кажат.

— Може би — засмя се Пепус. — Но понякога, драги ми Баадластър, от това какво не казват и как точно не го казват, можем да съдим за много неща. Хайде, иди и се обади. А когато приключиш с разговора, ела да ми докладваш.

Вандовър се поклони с язвителна усмивка, докато императорът напускаше помещението.