Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (32)

31.

— Хайде, момчета, поставяйте парашутите. Дойде време за скачане. — Джек се подпря на стената на каютата в мига, когато корабът се разтърси отново.

Гарнер и Арон тъкмо измъкваха Скайлер от тоалетната. Краката на младия рицар се влачеха по пода. Джек прецени ситуацията и реши, че засега се справят добре.

— Но, командире, това е…

— Няма време за спорове. Корабът ще се разпадне всеки миг. Размърдайте се! — Джек ги изтика към товарния хангар.

Мосад и Родригес не се нуждаеха от подканяне. Колин понечи да тръгне в обратната посока.

— Къде си мислиш, че отиваш? — спря го Джек. — Слагай парашута, ще скачаме.

Колин се усмихна загадъчно.

— Носим малко багаж, който може да ни бъде особено полезен. — Той се обърна и продължи нататък по коридора.

Едва ли беше най-подходящият момент за туристическа обиколка на корсаря, но Джек го последва. Спря при следващата врата и се ококори, макар че гледката му беше позната.

— Мили Боже! Тези типове били контрабандисти на оръжие!

Скиталецът потупа един сандък, в който бе поставено преносимо лазерно оръдие.

— Как мислиш, ще можеш ли да се справиш с това?

Джек му хвърли парашута.

— Ти скачай. Аз ще те последвам. — Сетне се наведе и се зае да сглобява оръдието. Когато „ноктите“ ги приближат, щеше да разполага с нещо далеч по-ефикасно от камъни, за да ги спре. Скоро приключи и настигна проповедника.

— Мислиш ли, че Джонатан знае нещо за това?

Отговорът на Колин така и не се чу, тъй като вече се намираха в хангара, където люкът бе отворен. Бяха навлезли в стратосферата и далеч под тях се стелеше завеса от облаци.

— Не бих се изненадал — повтори малко по-късно проповедникът.

Гарнер и Арон все още прикрепяха немощното тяло на синия Рицар.

— Командире, мисля, че трябва да знаеш…

— Ще успеете ли да му сложите парашута?

Двамата ветерани кимнаха. Гарнер втренчи очи в оръжието му.

— Какво, за Бога, е това?

— Лазерно оръдие. Каква е височината?

Родригес погледна най-близкия прибор.

— Седем хиляди метра.

— Разстояние до целта?

— Десет хиляди метра.

— Как ще се придвижим, когато стигнем долу? — попита Арон.

— Това е грижа на Скиталците. Целта ни е да им помогнем срещу драките.

— Шест хиляди метра.

Вятърът нахлу през отворения люк. Джек усети, че бронята му изстива. Фантом се разхленчи.

— Ето там! — извика Колин и посочи оранжев сигнален огън. — Денаро отговаря на позивните!

— Пет хиляди.

— Майчице! — Гарнер протегна ръка. Ръкавицата му сочеше два „нокътя“, които ги приближаваха бързо. Всеки човек, увиснал на парашут, щеше да е лесна мишена.

Джек постави оръдието на пода. Бръкна в раницата и изпили ръчна граната. Нагласи я на забавено действие.

— Четири хиляди метра.

— Хайде, скачайте! Аз ще се погрижа за тях.

Колин дори не успя да извика, когато Родригес и Мосад го уловиха едновременно и скочиха заедно с него. Вятърът ги отнесе настрани. Последваха ги Гарнер и Арон, които придържаха Скайлер. Ако се съдеше по жестовете му, младият Рицар тъкмо се свестяваше.

Джек метна гранатата в дъното на хангара, сграбчи оръдието и скочи.

Зад него корабът експлодира в ослепително бяла огнена топка и отнесе със себе си единия от „ноктите“. Вторият се отклони встрани, изгубил за миг контрол. Джек го изпроводи с поглед, но загуби няколко безценни минути. Едва тогава задейства парашута със свободната си ръка и последва другите. Беше по-тежък от тях и летеше надолу като камък. Той първи зърна връщащия се „нокът“. Вражеският кораб описа широка дъга, простреля с няколко изстрела Арон и накара тялото на Гарнер да заподскача като марионетка.

След това се отдалечи и направи завой, готвейки се за втора атака.

Земята се приближаваше главоломно. Джек се приготви за удара, пое го с крака и се затича, без да пада. Откачи презрамките на парашута и остави на вятъра да го отнесе настрани.

Родригес се удари в близкия хълм. Мосад помогна на Скайлер, сетне изтича при Свети Колин. Джек метна на рамо оръдието и хукна към тях.

Шлемът на Скайлер се бе откачил при удара и се въргаляше на земята. Рицарят не си бе дал труда да го постави, надвесен над презрамките на Колин. Лицето на Скиталеца бе посивяло, но той повтаряше:

— Добре съм. Добре съм.

Амбър остана надвесена над него, докато не приключи със закопчалките. Силните приземни ветрове на Колинада развяваха косите й и Джек не можеше да види лицето й. Извика й нещо, но думите му бяха заглушени от бръмченето на приближаващия се бронетранспортьор.

Не ги повтори, а се пресегна и я стисна в обятията си. Тя промърмори:

— Гарнер и Арон се опитаха да ти кажат. Изгубих съзнание в тоалетната. Сигурно са ми сложили шлема и са ме изнесли обратно. По дяволите, Джек. Те нямаха никакви шансове.

— Нито пък ти — разтърси я той. — Не знаеше ли нищо за това? — обърна се към Колин.

— Честна дума, Джек, нямах никаква представа — отвърна проповедникът. — Но не бих се изненадал, ако Джонатан е бил посветен в тайната — добави с дяволита усмивка.

Бронетранспортьорът закова наблизо сред облаци от прах. Отвътре се показа Денаро в боен костюм.

— Бързо, връщат се!

Джек огледа небето. Чуваше пронизителното свистене на снижаващия се „нокът“.

— Да вървим!

Те увиснаха на бронираната машина и в същия миг Денаро даде газ. Докато се поклащаха отвън, Колин извика:

— Как я карате?

— Окопахме се под земята. Денем ни засипват с огън, но все още удържаме позициите си. Може никога да не се измъкнем от това място, но поне ще видим какво толкова държат да скрият от нас.

— А корабът?

— Здрав е. Само че няма как да го използваме, след като охраняват всички сектори за хиперскок.

— Ще видим какво може да се направи по въпроса — ухили се Джек.

— Какво?

Той погледна към Амбър.

— Ще примамим „ноктите“ и ще ги унищожим. Това ще накара кораба-майка да се спусне. Мисля, че ще успея да му нанеса доста сериозни поражения с помощта на моето контрабандно приятелче.

Денаро се наведе да погледне към оръдието и едва успя да избегне сблъсъка с изпречило се на пътя им дърво. Клоните му остъргаха висящите отвън Рицари. Гората бе рядка и скоро отстъпи място на неразорана нива. Бронетранспортьорът спря.

Денаро протегна ръка към оръдието.

— Дай ми го.

Джек понечи да се възпротиви, но неочаквано заговори Фантом:

„Остави му го.“ — Съществото не само се бе пробудило, но и спря движението на ръкавиците.

Денаро вече вдигаше оръдието.

— Ще ви оставя насочващ маяк.

„Кажи му, че не е необходимо.“

Джек усети Фантом да се размърдва на плещите му.

— Какво става?

„То ме зове, господарю. Един от спомените, които ме навестяват. Зная къде е.“

Когато бяха на Лазертаун, Фантом също бе измъчван от невидими сирени. Джек се поколеба.

— Какво има? — изгледа го учудено Амбър.

— Бунт на борда — промърмори Джек. — Денаро, дай ми бойния си костюм.

— Нима очакваш от него да се бие без броня?

Но Скиталецът вече се събличаше. Измъкна се навън и остана само по панталони. Джек свали своя костюм. След това постави шлема на мястото му и го затвори.

— Твой е, Фантом.

Мосад подскочи от изненада, когато костюмът неочаквано се раздвижи. Колин също бе извърнал глава, но изражението му бе скрито от лицевото стъкло на скафандъра. В началото костюмът на Джек се движеше насечено. Измина десетина крачки, спря и им даде знак да го следват.

— Божичко мили! — възкликна Денаро. — Какво има там вътре?

— Какво е това, Джек? Да нямаш разумен компютър? — попита и Колин.

— Не съвсем. Ще ви обясня, ако се измъкнем живи. Важното е, че ще разчитаме на допълнителна огнева сила. — Сетне се напъха в костюма на Денаро — единствения, който му беше по мярка.

Амбър разкопча шлема си и извади от микрофона микрочип.

— Синтезатор — обясни. — За да не ми познаеш гласа. — Приближи се към ослепителния костюм и пъхна чипа на мястото му. Поговори няколко минути и Джек предположи, че инструктира Фантом как да използва синтезатора. След това постави шлема на мястото му и се върна.

— Следвайте ме — проговори Фантом. Имаше дълбок басов глас, мелодичен и някак радостен.

„Нокътят“ се извиси над тях.

— Да се махаме! — провикна се Денаро и закрачи към шубраците, които скриваха убежището на Скиталците. Мосад се поколеба, сетне заяви:

— Аз оставам, командире.

— Добре — кимна Джек.

Останалите се затичаха след Фантом.

 

 

Беше като да тичаш след дете, което току-що е проходило. С приближаването към хълмовете Фантом набираше скорост. Спря само веднъж и разпери ръкавици, сякаш черпеше енергия от слънцето.

— Какво прави? — попита Амбър задъхано.

— Зарежда, предполагам.

Колин не каза нищо, а приклекна до тях, подпря се на коляно и оброни глава. Джек чуваше тежкото му дишане в интеркома.

— Сега не е време за молитви — рече Амбър и се наведе да му помогне.

— Вашите костюми са със захранване. Моят — не. Прощавай, Амбър, но аз съм възрастен човек.

Тя го погледна учудено, сетне изведнъж се зае да му разкопчава скафандъра.

— Какво правиш? — изуми се Джек.

— Този скафандър няма да го опази от нищо! Само му тежи. Ако продължава така, скоро ще трябва да го носим.

Зад тях отекнаха приглушени експлозии. Джек се обърна и зърна златистия лъч от ответния огън на лазерното оръдие. „Нокътят“ направи остър завой.

— Дано си заслужава — закашля се сподавено Колин.

Всички извърнаха очи към билото на хълма. Бяха се изкатерили по стръмен склон и сега виждаха неголяма долчинка, обрасла с буйна трева и яркожълти цветя. Фантом започна да се спуска надолу по склона.

— Тук съм! — повика ги.

Джек улови Колин за лакътя, а Амбър го подкрепи от другата страна. Въздухът над тях отново се разтресе. Драките бяха твърдо решени да им попречат да приключат с разкопките. Ако Денаро не успееше да задържи врага, всички щяха да издъхнат в долината. Затичаха се след ослепително бялата броня, която ги водеше уверено към отсрещния склон, напукан от слънцето, вятъра и дъждовете.

 

 

Фантом продължи да се рови сред пясъка и скалите, докато намери цепнатина, сетне я разшири с ръкавиците си. Скалната плоча се надигна, сякаш бе издялан надгробен похлупак и се претърколи на обратната си страна, обгръщайки краката му в прахоляк.

Амбър почувства, че дъхът й секва, а Колин тихичко възкликна:

— Всемогъщи Боже!

Бялата броня застина, надвесена над чудовището в гроба.

— Какво е това?

— Същото, което видяхме и на Лазертаун — рече Джек. — В находището, преди да бъде разрушено.

Фантом протегна ръка и докосна нежно мумифицираното създание. В интеркома се чу нещо като плач, но прозвуча за кратко и скоро изчезна.

— То го вика — обади се Колин. — Също както онова находище в Лазертаун зовеше толкова много нещастници. Дори след смъртта си. Дори след стотици, хиляди години в гроба. — Той се обърна към Джек. — Какво е това в бронята ти?

— Дар от Милос.

— Берсеркер?

— Не… не зная. Съмнявам се, но каквото и да е, настанило се е в подплатата. То е миниатюрно късче тъкан, но може да мисли… и да чувства.

— И да управлява костюма.

— И това също.

— Значи е живо — промърмори Колин. — Усеща, търси. — Поколеба се за миг, сетне протегна ръка да докосне на свой ред мумифицираното тяло. Фантом раздвижи ръка, сякаш се готвеше да го спре, но се отказа.

Съществото приличаше на гущер. Нямаше и капчица съмнение в това… виждаха се люспите по кожата му, въпреки че бяха изсъхнали и потъмнели с времето. Гледаше нагоре, като че ли оттам го бе застигнала смъртта. Имаше широка глава с конски очи… и зъби, оголени в мъртвешка гримаса. Колин ги докосна. Бяха заоблени, добре оформени.

— Не е било месоядно или поне не е типичен хищник. Тези зъби са за дъвчене, не за късане. Погледнете му ръцете.

И наистина, съществото имаше ръце, а не лапи или нокти.

— Двукрако? — попита Джек и се приближи. Амбър остана зад него.

— Така изглежда — отвърна Колин. — И погледнете това — посочи нещо в изсъхналата пръст встрани от дясната ръка. Когато го дръпна, предметът се освободи от пръстите на мумията.

— Прилича на чанта.

— Да — рече Джек, — от онези, полимерните, които издържат дълго.

Колин я завъртя в ръце и погледна към Джек.

— Да я отворя ли?

— И това, което е вътре, да се разпадне при допира с въздуха?

— Може би. А може би не. — Скиталецът погледна към озареното от пламъци небе на хоризонта. — Кой знае, може никога да не се измъкнем оттук.

— Джек — заговори Амбър, — правете каквото ще правите, но побързайте, защото засичам сигнал на радара.

— Идентификация?

— Още няма. Но тук сме съвсем на открито.

Фантом се раздвижи отново. Твърде бързо, за да бъдат проследени движенията му, той разрови мумифицираното тяло и вдигна останките на ръце.

— Господарю, да изчезваме.

— Не можеш да го вземеш с теб!

— Долавям песента му, господарю. Било е предначертано да дойда тук, да го открия и да го отнеса… у дома. Джек… — протегна умоляващо ръце Фантом.

Мумията сякаш се бе сгушила в люлката на флексобрънките. Джек почувства какво ще стане и се хвърли напред, но закъсня. Тялото започна да се разпада, да се превръща в прах и се посипа между разтворените пръсти на Фантом, който зарида като малко дете.

Не след дълго от огромното тяло бе останала само купчинка пепел, която вятърът разнесе. Фантом продължи да стои с протегнати към Джек ръце.

— Съжалявам, Фантом. Сигурно е заради въздуха…

— Джек! — извика Амбър. Фантом обърна ръце надолу, за да изпразни и дланите си.

— Камерите на костюма са запечатали образа — каза му меко Джек. — Ако не друго, имаме поне картина.

— Да — въздъхна Фантом. — Но Амбър е права. Засекли са ни. Трябва да се махаме.

Джек едва сега забеляза дълбокия, нарастващ тътен, който го накара да настръхне. Напомняше му за звука, събудил го на Кларон, малко преди планетата да бъде изпепелена. Беше шум от двигателите на вражески десантен кораб.

— По дяволите — изруга и сграбчи Колин за ръката. — Напускаме района!

— Крайно време беше — процеди Амбър и изтича пред тях.

Фантом се приближи към Джек.

— Господарю, улавям три сигнала. Два на дракски „нокти“ и трети, на по-голям кораб.

Беше трудно да се придвижват бързо заради насечения терен. Джек не пускаше ръката на Колин, старият проповедник се препъваше зад тях. Въпреки че едва си поемаше дъх, Скиталецът не изпускаше от прегръдките си чантата.

Небето над тях се разтвори, сякаш за да освободи място на приближаващите се кораби. Колин се олюля и забави ход.

— Не спирай!

— Още колко ни остава?

— Не е малко. — Джек огледа хълмовете и махна на Фантом. — Кой от тях ще ни застигне пръв?

— Третият кораб, ако продължават с тази скорост.

— Дано, защото тогава може и да се спасим. — Той вдигна ръка тъкмо когато Аш-фарел профуча над тях, а следващият го съвсем отблизо „нокът“ изригна в пламъци.

— Откъде знаеше? — попита задъхано Амбър.

— Не знаех — отвърна Джек. — Но може да съм сбъркал и да не доживеем края на приказката.