Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (28)

27.

„Ръждясалият болт“ не бе претърпял съществени промени от времето, когато Джек го бе посещавал за последен път. Освен, може би, че бе станал по-занемарен. Мъж с жълтеникаво лице отмести завесата на сепарето, в което се бе настанил Джек, погледна го с очи, пожълтели от прекомерната употреба на алкохол, и кимна.

— Сега трябва да кажа: „Болард ме изпраща“ — рече и оголи изгнилите си зъби в усмивка. Протегна ръка и Джек постави на дланта му един кредитен диск. Мъжът го погледна, сетне побутна към него малка електронна карта.

— Това е за Амбър. Болард каза, че го е поръчала.

— Говори. Нямам много време.

Мъжът сви рамене и разтегна устни в още по-широка усмивка.

— Нито пък аз, човече. Болард каза, че искаш да узнаеш какво е станало с „Уошбърн индъстриз“.

— Ами слушам те.

— Няма ги. Изпепелени са след вражеска атака. Останалото са свършили експлозивите в складовете. Трябваше и аз да съм на смяна, но два дена преди това си взех отпуска.

— Щом не си бил там, откъде знаеш?

— Защото аз бях първият отишъл на мястото след нападението. Дори преди пожарникарите. Видях всичко с очите си.

Джек го разглеждаше внимателно. Този тип трябваше отдавна да е мъртъв…

— И как успя да се измъкнеш? Сигурно са изолирали района почти веднага?

— Толкова бързо, че не успях да мигна. А после пристигна Уошбърн. Но не го видях да си тръгва. Чух, че се самоубил, когато открили трупа на сина му в един от бункерите. Говори се, че синът му изключил щитовете, за да могат драките да атакуват.

— И ти ли мислиш така?

— Не го вярвам. Момчето беше чисто като сълза. Пък и аз знам, че не бяха драки. С очите си го видях.

— Кого?

— Кораба, който ни нападна. Увисна в небето за известно време, да провери какви ги е свършил, и отлетя.

Тъкмо това очакваше Джек. Мигом побутна една рисунка през масата.

— Така ли изглеждаше?

Мъжът погледна за миг скицата и поклати глава. Джек извади друга рисунка.

— Или така?

Почернелите нокти чукнаха върху втората картина.

— Този беше — подсмръкна мъжът. — Време е да изчезвам, човече.

Джек кимна. Човекът се изправи. Джек се поколеба и му подхвърли втори кредитен диск. Стрелване с поглед и ахване.

— Петстотин кредита?

— Спечели ги. — Парите бяха достатъчно, за да може непознатият да се напие до забрава. Двамата се спогледаха мълчаливо.

— Благодаря, човече — изръмжа мъжът и си тръгна. След миг от него нямаше и следа.

Джек продължаваше да разглежда рисунката. Мъжът бе отхвърлил скицата на дракския кораб. Втората бе на кораба, атакувал Опус. Въпросът бе защо не бяха съобщили на Джек за случилото се с „Уошбърн индъстриз“. Заводите бяха основен доставчик на армията, от тях се очакваше да осигурят предстоящата операция „Гнездо“. Стига, разбира се, непознатият да казваше истината.

Джек отмести настрани празната си чаша, стана и напусна бара.

Джек прокара нежно пръсти по татуираната кожа на Амбър. Тя лежеше смълчана, неподвижна, току-що научила от него, че на сутринта отново заминава. Когато я погледна, зърна синкавите жилки в очите й. „Дори там — помисли си гневно Джек. — Дори там е оставил следата си онзи негодник.“

— Как можеш да заминеш, след като вече знаеш? — попита тя накрая.

— Налага се. След смъртта на Уошбърн поддръжниците ни в Конгреса са разколебани. Не забравяй, че одобриха само „пробна“ война. Поне за момента съм съгласен с Баадластър и Пепус. Трябва да покажа колко ефективно можем да действаме срещу драките.

Тя се изви и пръстите му се спуснаха по корема й и слязоха към бедрата.

— За мен е по-важно, че си ефективен тук и сега.

Той я плесна с длан по корема.

— Струваш ми се потисната.

— И как иначе! Щом си поема дъх, казваш, че заминаваш нанякъде! По дяволите, Джек, дори не ми позволяваш да те придружа! — Той се усмихна, наведе се и я целуна. — Не се опитвай да смениш темата!

— Няма — рече в мига, когато проникна в нея. — Това беше темата. Сексът.

И я ухапа по долната устна.

— Как можеш да тръгнеш на война, когато дори не знаеш кой е истинският ти враг?

Той продължаваше да се движи бавно, заслушан в нейния учестяващ се дъх.

— Струва ми се — прошепна в ухото й, — че сега не е подходящият момент да обсъждаме подобни неща. По-важното е, че знам с кого правя любов.

Амбър въздъхна. Макар тялото й да се поддаваше на ласките му, той усещаше, че е ядосана. Тя обгърна раменете му с ръце.

— Коя съм аз — чу я да шепне, — че да преча на преговорите за мир?

После го притисна към себе си.

Две седмици в медикаментозен хипносън. Никакви криогенни капсули този път. Предстоящата битка бе твърде важна, а криогенният сън забавяше реакциите. Пък и понякога се случваше някой от приспаните да получи криогенна треска. Не. Този път Джек бе взел твърдото решение да не рискува с никого от трите кораба. Дори бе решил сам да се подложи на хипносън, след като приключи с компютърните симулации. Операция „Гнездо“ бе прекалено важна, за да Позволи някоя дреболия да я провали.

След като приключи със симулацията, той се замисли, загледан в екрана. Разполагаше с три хиляди войници, макар че само петстотин от тях имаха боен опит, но и това беше достатъчно, след като неговото крило щеше да е в челото на атаката. Трябваше да действат светкавично. Унищожават гнездото и се изтеглят. Планът изглеждаше съвършен. Джек обаче не можеше да се успокои. Нищо на този свят не беше перфектно.

От двама им Амбър бе надарената с парапсихични способности, но понякога му се струваше, че може да се уповава и на собствената си интуиция. Не успяваше да определи какво точно го кара да изпитва безпокойство. Може би бе заради неидентифицирания нападател, който се появяваше от време на време, макар че не виждаше с какво би могъл да попречи на атаката на Клактут. Щяха да излязат от хиперскок — толкова близо, че дори минимална грешка можеше да доведе до катастрофа — и да се стоварят право върху главите на драките. Без да им дадат никаква възможност да реагират.

Той се облегна назад, преравяйки спомените, които бе възстановил с помощта на Фантом. Спря се на един от тях: баща му стоеше на верандата и гледаше към насажденията, унищожавани от пороен дъжд. „Понякога се случват такива неща, синко — бе казал тогава и го бе прегърнал. — Човек прави каквото може. Наторява, осигурява минерали, хербициди. Засажда и чака да порасне реколтата. Правиш всичко както трябва, но все нещо не можеш да предвидиш.“

„Какво, тате?“

„Потоп, например. Или пожар. Или нашествие на насекоми. Наричаме го Божие дело. Отваряй си очите, Джек. Някой ден ще се случи и на теб. И тогава единственото, което ти остава, е да започнеш всичко отначало.“

Божие дело. Докато гледаше компютърната симулация, Джек се зачуди дали е късно да опита още една, за да изследва всички възможности.

За съжаление нямаше никакъв начин да предвиди какво ще е този път Божието дело.