Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (19)

18.

— Ваше величество, приближаваме.

Пепус попи потта, избила по слепоочията му. Погледна крадешком към своите двама спътници, Сторм и Баадластър. Рицарят изглеждаше спокоен и безстрастен, почти унесен. Баадластър бе съсредоточен в екрана, на който се виждаше приближаващата се планета.

Пепус се отърси от неспокойните мисли и също втренчи поглед в екрана. Мъгливата пелена, обгръщаща планетата, изчезна за миг, сякаш прорязана с нож.

— Щитът е изключен — обяви Джек.

Пепус надзърна през илюминатора. Мисълта, че в този момент достъпът до Доминиона е открит и центърът на тази огромна власт е напълно беззащитен, го накара да забрави страха си от високото. Усмихна се уморено, спомняйки си колко пъти бе мечтал да се случи това и силите му да преминат през непреодолимата бариера, ала мечтата му така и не се бе осъществила. Щитовете можеха да бъдат изключвани, но с огромен риск и невероятни загуби.

Нищо чудно, че драките нападаха само периферните, зле защитени планети.

Мъждукащата завеса се върна на мястото си. Но те вече се намираха от другата й страна. Пепус се изкашля смутено и се постара да си придаде величествен вид. Наближаваха мястото, където той беше в стихията си. Конгресът, истинското бойно поле за императора.

Мечтите за световно господство сега бяха умело прикрити зад политически изявления. Пепус хвърли последен поглед на своя доминионски Рицар и отправи гореща молба към всевишния двамата с Баадластър да не са сгрешили в преценката си.

Баадластър сякаш прочете мислите му. Извърна очи от екрана тъкмо когато там се появи столицата, скрита зад кълбящите се облаци, които пръскаха освежителен дъждец над огромния град.

— Постарай се да си починеш добре днес, Сторм — рече министърът. — Защото утре ни чака работа.

Джек гледаше към града и си мислеше, че доминионската столица във всичко се различава от Малтен. Чиста. Красива. Свободна. Обгърната от зелени пояси — паркове и дори гори, незавладени от бетон. Куполовидните покриви на множеството сгради сияеха в кобалтовосиньо или в мътнозеленото на стар бронз. Розови и бели колони. И прозорци, навсякъде големи, панорамни прозорци. Всичко това му харесваше. Имаше чувството, че вижда утрешния ден.

— Пристигаме тъкмо навреме — обади се Пепус. — Драките са обявили официално война. Да видим дали ще успеем да накараме Доминиона да ни подкрепи срещу тях.

Нетърпелива тръпка пролази по гърба на Джек.

Залата беше огромна. Баадластър се наведе и му прошепна:

— Казват, че е построена по модел на стария земен Конгрес.

Родният свят. Далечното, забравено начало на човечеството, до което драките не можеха да се доберат. Джек неволно прегърби рамене, докато излизаше на подиума в очакване да бъде представен.

В залата беше шумно. Някои от сенаторите седяха по местата си, заобиколени от помощници, други се бяха събрали на групички и обсъждаха развълнувано някакви въпроси. Млади мъже и жени седяха пред комуникационните пултове и получаваха или изпращаха съобщения — островчета на спокойствието сред общия хаос. Отгоре се вееха знамената на Доминиона, Триадския трон и Външните провинции.

Джек си пое дъх и се помъчи да се успокои. Липсваше му невъздържаната подкрепа на Фантом, но тук не беше място за показване на сила. Дипломацията бе не по-малко опасно оръжие. Забеляза сенатор Уошбърн, истинско кълбо от активност, да щъка между редовете и да провежда кратки оживени разговори с други сенатори и представители.

Видя и Пепус — в една от ложите за гости. Червенокосият император се бе издокарал с разкошни дрехи, с каквито Джек не го бе виждал досега, ала скъпоценните камъни и златните нишки му придаваха вида на презрян варварски вожд. Заобикаляха го петима телохранители от Планетната полиция. Джек познаваше трима от тях от времето, когато ги командваше Уинтън, и устните му неволно се изкривиха в зловеща гримаса.

— Време е да те оставям — проговори до него Баадластър. — Трябва да отида при Пепус. Сигурен ли си, че си готов? Носиш ли речта си?

Джек кимна и извади миниатюрния диск. Баадластър и Пепус му бяха помогнали при съставянето на речта и Джек не беше особено доволен от съдържанието й. Сенатор Уошбърн се изправи и погледна към тях. Редът им наближаваше. Баадластър промърмори нещо и се отдалечи.

Напрежението напусна Джек заедно с министъра. Той огледа залата и си помисли, че щеше да е далеч по-спокоен, ако знаеше, че някъде там седи Амбър. Но тя не беше тук, а и да бе дошла, нямаше да се чувства удобно заради камерите и системите за сигурност. Докато разглеждаше купола и святкащите от него камери, в ума му започна да се оформя една идея.

Към него се приближи помощничка на Уошбърн.

— Готов ли сте?

Той я погледна. Имаше топли кафяви очи, в които се четеше симпатия. Джек кимна.

Тя го хвана за ръката.

— Просто трябва да поставите диска на мястото му, когато се качите на подиума. Речта ви ще се появи пред вас с прозрачни букви. Ще ги виждате само вие. Дръжте се естествено. Можете леко да се движите, екранът ще следва изместването на главата. Освен, разбира се, ако не знаете изказването си наизуст.

Той кимна отново.

Момичето му се усмихна.

— Кажете нещо де — подкани го весело. — Сенаторът ще ми отреже главата, ако си изгубите гласа. Много съдби ще се решават след малко.

— Проклети да са драките — промърмори Джек и сам се учуди на думите си. Тя се засмя.

— И това ми стига.

Аудиторията започна да го аплодира, звуковите вълни се отразяваха в овалните стени. Първоначално Джек си помисли, че вероятно са ги чули, после видя, че сенатор Уошбърн се е изправил и се готви да го представи. Идеята, която се бе родила преди малко, вече напълно владееше съзнанието му и той почти не чу думите на Уошбърн.

Помощничката го побутна по лакътя.

— Това е. Сега сте вие.

Джек пристъпи към подиума. В залата се възцари тишина. „Какво ли им е казал Уошбърн за мен?“ — запита се, докато заставаше на катедрата. Аудио-визуалната уредба се задейства с приближаването му и на екранчето запремигва знак „готовност“.

В началото публиката го очакваше смълчана, но след като видя, че не започва, заръкопляска окуражаващо. Той погледна към мястото, където се бе настанил Пепус, и почувства, че го завладява мрачна решимост и невероятно спокойствие.

Вдигна бавно дясната си ръка с диска и изчака, докато камерите я покажат в едър план. Сетне бавно сви пръсти и смачка черния диск в неузнаваема маса. Хвърли останките в подножието на подиума.

Изведнъж атмосферата се наелектризира. Аудиторията почувства, че й предстои да чуе нещо интересно. Неконтролирано. Живо. Нетърпението им се прехвърли и на него и Джек осъзна, че не бива да ги кара повече да чакат. Баадластър се надигна в ложата. Пепус го дръпна за ръкава да седне отново.

— Конгресмени и представители, дами и господа, почетни гости.

Гласът му накара редиците да се смълчат. Щяха да го чуват ясно дори без усилвателна уредба. Единствено човек, надарен със способностите на Амбър да убива, би могъл да го спре сега.

Той заговори и гласът му се изпълни с радост.

— Бях ви представен като командира на доминионските Рицари — наново сформирания по заповед на император Пепус батальон. Заклех се във вярност пред него, защото съм човек на делата, който носи брониран костюм. Мнозина от вас ще изслушат изказването ми предубедено, уверени, че това, което са ви казали, е истина. Но всъщност вие бяхте излъгани.

От залата се надигнаха гласове. С периферното си зрение Джек забеляза, че Уошбърн дава знак да запазят тишина. Пепус се беше привел напред в ложата, косата му бе щръкнала нагоре.

— Заклех се пред Пепус, но преди това се бях заклел пред друг. Управник, чието име, откакто загина, се превърна в синоним на разгром и позор. Като човек на честта осъзнавам, че сега ще се запитате как е възможно да се закълнеш във вярност на двама господари? Ако не го направите, значи всички сте кръгли глупаци. Но аз зная какво говоря, защото никога не съм се клел в човек, а в онова, което предлага. Първо, нека ви кажа кой съм. Родил съм се на Дорман…

Отново шумни възгласи. Сенаторите от задните редове бяха станали от местата си и се спускаха напред. На един от горните балкони някакъв помощник се втурна към вратата.

— Чухте ме добре. От двайсет и пет години нито едно човешко същество не се е раждало на Дорман. Планетата бе завладяна по време на Пясъчните войни. Сега е безжизнена пустиня, непригодна за хора. Но аз съм се родил там и я помня такава, каквато беше някога. Израснах във фермата ми баща ми, записах се в редовете на армията, после станах Рицар и се заклех във вярност — към император Регис.

Този път нямаше шумни възгласи. Хората бяха втренчили поглед в него и Джек осъзна, че е приковал вниманието им.

— Аз вероятно съм последният истински Рицар.

Баадластър и един от полицаите напуснаха ложата, но вече бе твърде късно да предприемат каквото и да било.

— Записах се да се бия срещу драките и тогава вярвах, че можем да ги спрем. Бях на шестнадесет и сигурно си представяте какво ми е било в главата. — Трябваше да ги върне назад, в миналото, за да могат да го разберат по-добре. Все още не беше сигурен дали му вярват напълно. Виждаше обаче, че е завладял вниманието им. — И така, аз се заклех във вярност към император Регис. Сега, застанал пред вас, искам да ви заявя съвсем искрено — ако не бяхме предадени на Милос, ако Рицарите не бяха изоставени без подкрепления и възможност да бъдат евакуирани, никога нямаше да загубим планетата. Щяхме да спрем драките още там. Но Регис не беше уверен в силата си, а и имаше противници, които се опитваха да му отнемат трона. Ние, Рицарите, се превърнахме в пионки в тази жалка игра и Милос бе смъртоносният удар.

Неразбираем вик прекъсна изказването на Джек. Той погледна към мястото, откъдето идваше, но никой не го подкрепи. Джек се възползва от краткото прекъсване, за да разтърка слепоочията си.

— Откъде знам ли? — продължи след това. — Просто бях там. Бях един от хилядите, обречени да бъдат изоставени. На флота бе наредено да се изтегли и драките започнаха да настъпват. Бях един от стотината оцелели, добрали се до трите транспортни кораба, неизвестно как преминали през блокадата. И трите пострадаха тежко от дракски обстрел при стартирането. — Той плъзна поглед по редиците. — Виждам, че мнозина от вас си спомнят. За вас това са исторически факти в компютъра. За мен — преживени събития. Два от криогенните кораби така и не успяха да преминат дракската блокада. Третият се промъкна, но с такива тежки поражения, че продължи да се носи в дрейф, с повредени системи за управление. Включително и криогенната инсталация. Хората в капсулите измряха. Седемнадесет години по-късно корабът бе открит. На борда бе останал само един оцелял. Жив, но не и със запазен разсъдък. — Джек вдигна осакатената си ръка. — Бях получил тежки измръзвания. Имах криогенна треска. Казаха ми, че нещо с ума ми не е наред. Бях изгубил цял един живот, драките бяха превзели планетата, която искаха, император Регис падна от власт и се превърна в лишен от поддръжници старец, когото накрая убиха. Прекарах четири години при Рицарите. Седемнадесет в криогенен сън. И последните пет, за да узная истината. А истината, дами и господа, е, че драките не дават пукната пара за правото ви да живеете. Истината е, че някога разполагахме със средство, което можеше да ги спре. Да ги научи на уважение, когато си имат работа с нас. Сега отново разполагаме с това средство. Кълна се, не пред Регис, нито пред Пепус пред нито един император. Кълна се, че мирът може да бъде постигнат чрез война. И държа на клетвата си. Искам от вас да ме подкрепите — да подкрепите средството, което може да осигури мира.

След тези думи Джек слезе от подиума.

В залата цареше абсолютна, изумена тишина. Той погледна към императора. Пепус седеше неподвижно в ложата си. И тогава някой започна да ръкопляска. Овациите набираха сила и скоро присъстващите се изправиха на крака. Скоро в залата нямаше нито един седнал.

Включително и Пепус.