Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (14)

13.

Джек вдигна глава от доклада, който четеше, зърнал някакво движение с периферното си зрение. Натисна копчето за пауза и слушалките замлъкнаха, оставяйки само лекия фонов шум. Сянката зае формата на Роулинс, застанал на няколко крачки зад монитора, и Джек му кимна да се приближи.

— Какво има, лейтенант? — попита недоволно. Корабът вече наближаваше набелязаната цел и разполагаха със съвсем малко време, за да се подготвят. Роулинс нямаше работа тук.

Младият офицер очевидно не знаеше как да започне. В сините му очи се четеше молба. Не беше необходимо да произнася нито дума, тъй като тревогата бе изписана на лицето му. Четирийсет и осем часа нямаше да са достатъчни, за да подготви хората си за война. Може би и цял живот нямаше да стигне.

Джек не можеше да се примири с мисълта, че би повел хората си на бой, ако ги измъчват подобни колебания. Знаеше, че Роулинс не е страхливец — и все пак никога досега не го бе виждал в подобно състояние. Вероятно нещо друго измъчваше младия Рицар. Очевидно Роулинс смяташе, че Джек знае отговора на въпроса, който не му дава покой, иначе нямаше да е тук.

— Хайде де, ела, лейтенант. Седни и кажи какво ти е на душата.

— Преча ли ви, сър? — попита Роулинс, докато се настаняваше на креслото до него.

— Тъкмо оглеждах терена. Ще останем на орбита откъм обратната страна, така че планетата да е между нас и посоката, от която ще се появят драките. Вече избрах място за спускане. Не твърдя, че е най-доброто, но смятам, че ще свърши работа. — Истината беше, че не се наложи да се допитва до материалите, за да го намери. Фантом се оказа истинска съкровищница на полезна информация. Дано да се окаже достатъчно.

Роулинс изпружи неспокойно крака.

— Сега всичко зависи от нас, нали?

— Не бих казал.

— Но аз мислех…

— Мислел си, че от нас зависи гравитацията, магнитното привличане, дъждовете и ДНК, нали? О, стига вече, лейтенант. Единственото, което се иска от отряда, е да се спусне на указаното място и да го задържи за толкова време, колкото е нужно. Нищо повече.

— Сър, никога досега не съм виждал пясъчна планета и, честно казано, не горя от желание. Стига ми и това, което видях на Кларон. Но аз смятах, че Доминионът… че Конгресът подкрепя войната…

Джек въздъхна и изключи монитора. После си свали слушалките.

— Роулинс, това не е бреме, което един Рицар трябва да носи на плещите си.

— Така е, сър. Прав сте.

— В такъв случай се отпусни, войнико, защото не в това се състои задачата ти. — Джек се наведе леко напред. — От теб се иска да слушаш внимателно инструкциите, да спазваш заповедите и да не се поддаваш на натиск.

Лицето на Роулинс поруменя.

— Да, сър. Мисля, че ще се справя.

— Чудесно. А сега, изчезвай оттук, преди да съм съжалил, че не взех вместо теб Ласадей.

— Слушам, сър! — подскочи енергично Роулинс.

Джек го изпрати с поглед. След това отново си сложи слушалките, но не можеше да прогони мрачните мисли.

Почти нямаха време да се сбогуват с Амбър, само успя да разчете мъката в очите й. Беше останала сгушена в обятията му дълго, след като й съобщи новината. Благодарение на Фантом усещаше присъствието й с всяка клетка на кожата си, долавяше всяко нейно движение. Чу я да въздъхва, преди да произнесе натъжено:

— Зная, че службата ти изисква да пътуваш често… измъчва ме това, че трябва да остана сама. Не те ревнувам от тази метална кутия… но Фантом е щастливецът. Аз може да споделям леглото ти, но той споделя твоята душа.

След това го бе целунала леко и си бе тръгнала.

Амбър беше права, разбира се. Още една мъка в душата му, за която можеше да вини само драките.