Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (11)

10.

Сторм не отделяше поглед от движещите се под него войници, мислено проиграваше ходовете им преди да ги изпълнят, а Фантом постепенно се намесваше в тази игра, докато накрая двете съзнания се сляха напълно. Трябваше да положи усилия, за да се върне към нормалното възприятие на света.

„Готови сме, господарю.“

— Да се бием? Почти.

Съществото изрази изненада. Джек се размърда вътре в костюма и рече:

— Първо трябва да се срещнем с врага.

„Драките!“

— Може би.

Отново изблик на изненада от спътника, с когото споделяха костюма.

— Чакаме те първи да ни обявят война.

„Драките са готови за война в мига, когато изпълзят от пясъчните си убежища.“

— Вярно.

„Това е само игра на думи.“

— Понякога стига да ни предпази от изкушението да заприличаме на противника си.

„Но да приличаш на противника си, е единственият начин да го победиш.“

Джек не отговори и Фантом също се умълча, изглежда доловил, че Рицарят иска да остане насаме с мислите си.

През последните няколко дена почти не му се бе удала подобна възможност. Наоколо постоянно цареше суматоха, бяха направили временни цехове за ремонт на костюмите, провеждаха се дълги и напрегнати тренировки и учения. Интеркомът на шлема почти не млъкваше. Обърна се тъкмо навреме, за да види влезлия Колин, който вървеше умислен, с наведена глава. Джек си свали шлема и закрачи насреща му. Преподобният носеше папка с документи. Когато видя Джек, той се спря, придавайки си приветливо изражение.

— Какво те води насам? — попита Джек. — Минал си покрай постове, които е трябвало да те спрат.

— Имам приятели на много места — отвърна насмешливо Колин. Хвърли поглед надолу. Джек го проследи и забеляза Роулинс на площадката под тях.

— Нещо е станало между теб и Роулинс — подметна.

— Може би. Той ми спаси живота. Подобни събития винаги водят до създаването на невидима връзка. — Сетне стисна устни, с което искаше да покаже, че въпросът е приключен.

Джек продължаваше да гледа към площадката. Бойните костюми хвърляха отблясъци под яркото малтенско слънце. Колин също си позволи да се полюбува няколко минути на упражняващите се Рицари, преди да разтвори папката.

— Какво мога да направя за теб? — попита го Джек. — Имам среща след няколко минути.

— В такъв случай да преминем направо към въпроса. Джек, моля те да вземеш Денаро и да го обучиш за Рицар.

— Какво? — не можа да скрие изненадата си Джек.

— Приеми Денаро за обучение.

— Като Рицар? Нали е Скиталец?

— Ще бъде и двете. Готов е да се закълне във вярност пред Пепус. Нещо ми подсказва, че в близко бъдеще ще се нуждая от добре обучен персонал. Бития нямаше да е такава катастрофа, ако хората ми бяха подготвени не само духовно, но притежаваха и военни умения.

— Пепус никога няма да разреши.

— Той вече ми даде благословията си — отвърна Колин и отмести поглед встрани.

— Невъзможно — подхвърли Джек, все още уверен, че Колин го лъже.

— Така е, повярвай — засмя се Колин. — Цитирам: „По-добре противникът да ти е под носа, отколкото на другия край на галактиката.“ Каза, че тези думи ще ти се сторят познати.

Джек изръмжа недоволно. Беше като грамада от метал пред Скиталеца, но Колин не изглеждаше впечатлен.

— Щом императорът ти е дал разрешение, не е необходимо да искаш моето.

— Така е, но все пак предпочетох да го направя.

— За да обясниш защо ми прехвърляш тази бомба със закъснител?

— Донякъде. А също и заради това — подаде му папката Колин.

Джек я пое с ръкавицата си, разгръщайки я умело, сякаш я пипаше с голи ръце.

— Прилича ми на доклад за изследване на планета.

— И е точно това.

— Някой друг виждал ли го е?

— Не. Докладите на Скиталците са поверителни.

Джек посочи с пръст един ред.

— Виждам, че смятате да започнете разкопки там.

— Ако ни позволят средствата и броят на хората.

— Очакваш неприятности?

— Ти сам вече ги надуши. Погледни тази спектрограма. Хълмовете тук…

— Богати са на норцит?

Колин кимна.

— Именно. А това означава…

— Че по техни си причини драките вероятно ще проявят сходен интерес към мястото. Както го направиха на Лазертаун и Бития.

— И че възможността да открием археологическата находка, която търсим, е почти нищожна. Ако това стане някога… ще е на друго място.

— Но си готов да поемеш риска? — попита Джек.

— Налага се. Не бива да си затварям очите пред подобни доказателства. Струва ми се, че в тях се крие някакъв модел, схема, която трябва да разгадая. Ако съществува друга разумна раса, не бива да пропускаме тази възможност. Ти би ли го направил?

— Не — съгласи се Джек. — Особено ако ще е от полза за Доминиона.

— Е, може ползата да не е пряка. Колкото до нашия питомец, мога да ти гарантирам, че Денаро ще ви напусне веднага щом се почувства достатъчно подготвен.

Джек разроши косата си с ръкавицата.

— Сега не ми е до това.

Колин въздъхна.

— Нито на мен. Но не мога да измисля друг начин. Драките всеки момент ще ни обявят война и тогава ще е важен всеки човек.

Джек поклати глава.

— Е, добре. Ще го взема. Ласадей отговаря за Трети отряд, който току-що започна обучение. Ще го включим там. Но ако някой ден не се яви, смятай, че не сме водили този разговор.

— Съгласен — кимна Колин и кафявите му очи блеснаха. Тръгна към изхода тъкмо когато Ласадей се качи на кулата.

— Какво искаше пък този? — попита сержантът и кимна към отдалечаващия се проповедник.

— Да благослови наемниците.

— Практичен човек е този Скиталец. — Ласадей вдигна едрата си ръка и се почеса по темето. — Бих дал лявото си орехче да имаме поне хиляда като него.

Джек не можа да сдържи усмивката си. Но сержантът беше прав. Нуждаеха се от мнозина като Колин.

— Внимавай само да не те чуе сенаторът.

— Сенатор ли? — Ласадей се намръщи. — Божичко, командире, само това ни липсва. На ваше място щях да го прехвърля на Баадластър. Нека военният министър се оправя с него.

— За съжаление, изглежда, Баадластър ни е изпреварил. По-добре слизай долу, че войниците започват да проявяват нетърпение.

— След минутка. Само да питам за нещо.

— И какво е то, сержант?

— Ами, знам ли. Приказки разни. Синът ми е надушил нещо в мрежата. Изглежда драките събират сили.

— Така ли? — подсмихна се мрачно Джек. — Какво пък, няма нищо лошо в това да се подготвиш за нападение, преди да е станало.

— Знаех си, че новината ще ви хареса, командире — ухили се доволно Ласадей. — Хубаво ще е да им спретнем едно топло посрещане.

Джек кимна и Ласадей напусна командния пост, като се размина с добре облечения господин, който се изкачваше по стълбата. Мъжът — без никакво съмнение обсъжданият сенатор — бе нисък и набит, с яки плещи и ръце, руса коса и червендалесто лице, което издаваше избухливост. Когато най-сетне застана до Джек, макар и по-нисък на ръст, той изглеждаше не по-малко масивен.

— Командир Сторм?

Джек му подаде ръкавица.

— Сенатор Уошбърн? Не виждам помощниците ви — огледа се за адютанти или телохранители.

— Отпратих ги. Казах им, че ако вие не можете да ме опазите, ставате само за скрап.

Джек неволно се засмя.

— Така значи. Е, какво пък. Но да знаете, че времето ми е ограничено.

Уошбърн повдигна отсечено вежди.

— Командире, в момента моето може и да не е, но оценявам искреността ви. Какво ще ми покажете?

— Обучение на екипите. Това е Първи отряд, този, с когото аз се занимавам. Личният състав получи нови костюми след завръщането ни от Бития.

— Някакви проблеми при набавяне на снаряжението?

— Не, сър. Мисля, че ще останете доволен. — Джек даде знак и войниците на площадката преминаха към действие.

В края на първия час сенатор Уошбърн каза на Джек:

— Ще призная, че съм впечатлен. Но какво ви кара да мислите, че трябва да се готвим за сухопътна война?

— Сенаторе, всички знаем, че маневреността ни в космоса е силно ограничена. Общо взето, битките там се състоят от еднократни стълкновения. Войната ще се решава на повърхността, защото планетите всъщност интересуват и нас, и драките. Ние не живеем във вакуум. Не отглеждаме малките си в космоса, нито садим там семена или строим заводи. Все още сме свързани с планетите и там ще воюваме. Ако ги атакуваме от космоса, ще замърсим земята, която се опитваме да опазим.

Уошбърн повдигна дясната си вежда.

— Напомня ми за философията ни от времето на Пясъчните войни.

— Не е изключено. Но кой може да каже, че е била погрешна?

— Моите колеги няма да се съгласят с вас. Получихме доста суров урок тогава.

— И това е вярно — съгласи се с горчивина Джек. После си спомни за сведенията на Ласадей. — Но мога да им организирам една малка демонстрация.

— Ще бъде наистина чудесно, командире. И не се срамувайте да искате средства. Поръчайте си нова броня — този костюм ми изглежда малко износен.

— По-важното е, че ми върши работа — отвърна малко навъсено Джек.

— Не се стискайте, командире — сенаторът улови перилата и притисна чело към стъклото на прозореца. — Боже, обичам военновременната икономика.

 

 

Лицето на Баадластър почервеня.

— Какво искаш? — попита той навъсено.

— Да ми съобщят веднага щом драките се приближат към някоя от нашите планети. Искам да съм на повърхността, когато я ударят. Ще ги чакам там.

— Нямаме никакво потвърждение, че Стралия може да е следващата цел. Все още очакваме официална декларация.

— С което им даваме възможност да нанесат първи удара.

— Вярно — оголи недоволно зъби Баадластър. — Стралия е на една ръка разстояние. Драките едва ли биха дръзнали да нападнат чак тук.

— Имам предчувствието, че ще го направят.

Министърът постоя за миг неподвижно, после се извърна и погледна Пепус. Не размаха безпомощно ръце във въздуха, въпреки че много му се искаше.

Подпрял брадичката си с юмрук, императорът разглеждаше замислено и двамата.

— Какво по-точно предлагаш? — намеси се той.

— Да заминем още сега. Може да сме близо до Стралия, но нищо чудно да ни изпреварят. Ще взема Роулинс като мой помощник и ще оставя Ласадей да се грижи за подготовката на Втори и Трети отряд. Травелини ще командва на място.

— И ще изложиш на риск Рицарите, преди още да са доказали на какво са способни?

— Нищо подобно. Говорих с Уошбърн и той ми намекна, че в Конгреса не желаят и да чуват за технически изостанали и зле оборудвани подразделения. Иска да ни види в акция.

Баадластър изсумтя недоволно. Пепус му даде знак да мълчи.

— Кога ще бъдете готови?

— Горе-долу по времето, когато бъде подготвен и транспортният кораб. Всички костюми са поправени и презаредени. Това е обичайна практика след тежки учения. Можем да се качим на совалката преди полунощ.

— В такъв случай — произнесе бавно Пепус — най-добре се сбогувайте с близките си. И се постарайте да се върнете от Стралия с победа.

Джек отдаде чест.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, ваше величество. — Понечи да си тръгне, но си спомни нещо и се обърна. — Тази сутрин новият ни колега положи клетва. Той ще остане тук с Ласадей.

— Само един? — попита учудено Пепус. — Кой е той?

— Бивш Скиталец на име Денаро, ваше величество. Колин ми го представи. Каза, че знаете за него. Струва ми се, че в този мъж се крие голям потенциал.

Докато излизаше, Джек почти усещаше гнева, който кипеше в душата на Баадластър.

 

 

Джонатан се появи някъде по средата на следобедната медитация на Колин и го върна към суровата реалност. Преподобният повдигна глава, зърна навъсеното изражение на своя телохранител и веднага забрави, че бе възнамерявал да го скастри за намесата.

— Какво има, Джонатан?

— Командир Сторм е тук. Настоява да ви види.

— Добре — кимна Колин. — Дай ми пет минути, после го пусни вътре. — Свещеникът се изправи и се протегна.

Подът се разтресе леко, когато Джек влезе, макар че днес не носеше бойния си костюм. Колин неволно стисна зъби. Стаята за медитации още дълго щеше да съхранява ехото от видимо гневното настроение на командира.

— Джек. Очаквах те.

— И има защо. Колко време смяташе, че ми е нужно, за да узная истината за Денаро?

— Не много, признавам. За мен важното беше да премине клетвата му.

Джек закова насред стаята, пред креслото, в което седеше Колин. В сините му очи припламваха гневни пламъчета. Колин знаеше, че външният вид на Рицаря лъже — беше далеч по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Определено имаше загадка в тази личност и Колин се надяваше да живее достатъчно дълго, за да успее да я разгадае.

— Не обичам да бъда използван, най-малко от човек, когото смятам за приятел.

— Ако ти бях казал, щеше ли да го приемеш?

Командирът се поколеба.

— Не зная. Но ти не ми даде възможност да взема решение.

— Така е. — Колин се изправи. — Боя се, че не ти дадох. Прав си, Джек, трябваше да те попитам. Познавам те достатъчно добре.

— Какво е станало?

— Пепус иска Денаро.

— Защо?

— Не съм сигурен в отговора. Може би защото Денаро е член на военизираното крило, а Пепус се бои от него. Иска да го прати далеч, за да не може да му създава неприятности.

— Може би Пепус е прав — Джек, изглежда, се бе поуспокоил. — Денаро наистина би могъл да предизвика доста проблеми.

— Така е. Също както и ти можеш да му вгорчиш живота. Съжалявам, нямам право да обвинявам. Но не можех да не се подчиня. В края на краищата Пепус е мой император.

— Денаро ще е недосегаем за съдебно преследване поне дотогава, докато бъде член на корпуса на Рицарите.

— Надявам се.

— Въпросът е какво ще стане, когато ни напусне?

— Тогава ще му мислим. А междувременно Пепус си има предостатъчно ядове с назряващата война. Вероятно ще са му достатъчни поне за известно време да забрави Денаро.

— Съмнявам се — промърмори Джек. — Императорът никога не забравя враговете си.

— Съжалявам — поклати глава Колин. — Не исках да ти създавам допълнителни проблеми. Прав си. Ако настояваш, ще повикам Денаро обратно. Нека Пепус решава какво ще прави с него.

— Не — възрази Джек. — Сега той е моя отговорност. Ще се постарая да го направя добър Рицар. Но следващия път, приятелю, бъди откровен с мен. Защото и двамата сме на една и съща страна.

Колин му отвърна с топла усмивка. Джек отдаде чест, обърна се и напусна стаята. Усмивката на проповедника изчезна. За разлика от Джек Пепус не уважаваше способните си хора. Някой ден това можеше да предизвика смъртта на приятеля му.