Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (21)

20.

— Спускане след двайсет минути.

Джек разтърка схванатия си врат и се опита да не обръща внимание на компютърния глас.

— Само ни откарай там — рече той.

Този път се обади пилотът:

— Да не мислиш, че е толкова лесно?

— Ще ти кажа какво мисля — отвърна Джек. — Мисля, че противникът е струпал долу големи сили и точно тях трябва да ударим.

Корабът се залюля и насядалите наоколо протегнаха ръце към дръжките. Чу се шум откъм двигателния отсек и Джек предположи, че вече са близо до целта.

Пилотът изсумтя недоволно и прекъсна връзката.

Мъжът, седнал до Джек, поклати глава.

— Тези типове никога не проявяват уважение.

— Ти си върши работата — отвърна троснато Джек. — Спускаме се долу, прочистваме района, а след нас пристига ремонтната бригада, вдига пилоните и задейства предпазния щит. Затова сме тук. Върши си работата, а уважението ще дойде от само себе си.

Лицето на войника видимо побледня.

— Тъй вярно, сър — промърмори той и кимна.

Джек потъна в неспокойно мълчание. Докато оглеждаше войниците, си даде сметка, че не познава повечето от тях в действие. Кой щеше да му пази гърба? Гарнер разговаряше с някакъв новобранец в другата страна на хангара. Джек не чуваше какво си говорят.

„Готови ли сме, господарю?“

— Почти.

„Доста тежка кампания.“

— Зная. — Това беше третият десант за пет дена, но скоро щяха да си възвърнат Океана, да поставят щита и да нанесат още една тежка загуба на драките. „Не са непобедими — помисли си Джек. — Стъпка по стъпка ги изтикваме там, откъдето са дошли!“

Разкопча костюма, взе сонда и започна да проверява електронните показания, въпреки че Фантом вече го бе направил, при това далеч по-добре. Той се намръщи. Отново имаше миниатюрни, почти незабележими утечки. Фантом пак пиратстваше. Джек разтърка уморено слепоочия. Откритието за пореден път подсили намерението му да си вземе нов костюм веднага щом се завърнат на Малтен. Старият вече не беше така надежден… а и беше обитаван от още едно същество, което се бореше за контрол с него. Не бе казал на Фантом, а и не знаеше как ще постъпи съществото, ако разбере, че Джек смята да го изостави.

Дали това би довело до смъртта му? Джек знаеше, че подобна възможност съществува, защото напоследък Фантом показваше повишена активност. Дали не се пробуждаше сходството с паразитните милоски берсеркери? Във всеки случай повече отвсякога се нуждаеше от топлината и влагата, която отделяше тялото на Джек.

Той извади сондата и я прибра. От другата страна на хангара Фостермайер, неговият заместник-командир, започна обратно броене.

— Обличайте се, господа! И да не забравяте ръчката на мъртвеца. Не искаме някой от костюмите ви да попадне при драките и да им позволи да провеждат разни гадни експерименти с него, нали?

„Само това оставаше“ — помисли си Джек…

 

 

— … няма да има по-удобен момент — заяви Денаро, стиснал шлема под мишница.

Амбър поклати глава.

— Не мога да дойда с теб.

— Но и не бива да оставаш тук, за Бога. Курсистите са вече пет хиляди души, но повярвай ми, те знаят, че някой пипа костюмите. Въпрос на време е да те заловят. — Амбър поклати глава. Денаро я изгледа замислено, сетне присви рамене. — Добре де, добре. Виждам, че не можеш да ме търпиш. Но представяш ли си какво ми е на мен? Трябва да мисля за Свети Колин и Синьото колело. Пък и съм се заклел вън вярност пред императора. Щом ще се бием, да си изберем за водач човек, който заслужава уважение.

— Джек заслужава уважение.

— Напълно съм съгласен, въпреки че не го познавам толкова добре, колкото теб. Но не и Пепус. А Рицарите се кълнат във вярност тъкмо пред него. Ала ти не се безпокой… никой няма да научи от мен къде си отишла.

Денаро постоя още малко, сякаш смяташе да добави нещо, сетне поклати глава и излезе от съблекалнята, като остави Амбър сама.

Докато стоеше, заслушана в отдалечаващите се стъпки, тя се зачуди дали Джек ще се върна скоро у дома… дали някога изобщо ще се върне.

И дори да се върне, дали ще е все така вманиачен в костюма и драките.

След речта на Джек пред Конгреса самотата й бе станала неизмерима. Сякаш помежду им се бе спуснала метална преграда. Накрая тя не издържа, напусна леглото му и се настани в другата спалня, а той дори не забеляза.

Още по-лошо — дори не възрази.

— Ах, по дяволите — прошепна тя и се изненада от звука на собствения си глас. Какво й липсваше? Какво не можеше да му даде? Да можеше само да го открие…

Окачи шлема на куката, помисли си за миг, че прилича на отсечена глава, после се зае да се измъква от костюма.

 

 

— Червено крило е унищожено! Божичко, загубихме ги всичките!

— Стегни се, Гарнер.

— Джек! Няма ги вече!

— Това го каза току-що, господинчо. Сега събери оцелелите и изчезвайте оттам.

Джек завъртя леко брадичка и сръбна от шишето с вода. Драките отново оказваха яростна съпротива. Не само това, ами Джек бе загубил голяма част от хората си.

Придвижваше се напред, високите сгради от двете страни спираха погледа му и заглушаваха сигналите на другите. Купчини от натрошен бетон и нагънати метални подпори му пречеха да следи както своите хора, така и противника. Входовете на порутените сгради бяха затрупани с тухли. Земята под краката му бе покрита с натрошени стъкла.

Някога това е бил цветущ град, преди бомбардировките на драките да го превърнат в руини. Докато крачеше, Джек се опитваше да прогони нарастващото отчаяние.

Не само стъкла хрущяха под краката му, но и човешки кости. Евакуацията беше закъсняла. Виждаха се останки от разбити кораби, обгорени корпуси, опушени скелети вътре.

Всичко наоколо носеше белези от жестокото нашествие на драките — най-вече енергийната инсталация и системата на щита. Много дни преди идването на Рицарите. Дни и нощи на агресия срещу една неподготвена за война планета.

Ръкавиците го гъделичкаха на китките, напомняха му, че оръжията са активирани. Джек спря недалеч от пресечката с метрото. Малко по-нататък би трябвало да са драките, които бяха устроили засада на Червеното крило, а сега дебнеха и Синьото.

Той надзърна в картата.

— Фостермайер, Синьо крило, докладвай за местоположението си.

— Да, сър, приближаваме кръстовището на Десета и „Галуей“.

— Гарнер е, вървим по Осма към „Галуей“.

— Тук Пийчис, на пресечката на „Мендоса“.

— Арон е, сър, заобикалям голяма постройка. Мисля, че съм на Първа улица.

И така нататък, като всички вървяха към „Галуей“.

За Джек Сторм това беше нюх. Амбър щеше да го нарече интуиция и да го укори, че не й обръща внимание.

— Не влизайте в метрото. Мисля, че там някъде ще имаме посрещачи. Останете по местата си.

— Какво има, командире?

— Струва ми се, че са на станцията на метрото на кръстовището с „Галуей“. Драките обичат да дебнат под земята. — Джек почувства нарастваща увереност в мига, в който го казваше. Ами да, разбира се, подземната система! Там щяха да се чувстват като у дома. Веднага щом Синьото крило се появи на главната улица, те щяха да наизскачат от входовете за метрото, също както изскачаха от пясъка.

Въпросът беше какво трябва да направи той?

В слушалките се чу статичен пукот.

— Командир Сторм, тук Синьо крило.

— Кой говори? Къде е капитан Боск?

— Свалиха го, сър.

— Мъртъв ли е?

— Не беше, сър, но се задейства ръчката на мъртвеца, когато гадините се опитаха да го измъкнат от скафандъра.

Значи искаха да се доберат до бойния костюм. Това потвърждаваше опасенията на Джек. Драките се опитваха да съберат максимални сведения за своя противник.

— Командире?

— Кой говори? — попита Джек.

— Лейтенант Вега, сър. Намираме се в покрайнините на града, близо до полето. Наблизо трябва да има пясък, сър, защото вятърът разнася песъчинки. Точно както ни учехте.

Вече? Джек взе решение.

— Задръж на позиция, Вега. Ще ти пратя подкрепление веднага щом се изтеглим оттук. — Той премина на главната честота. — Фостермайер, искам да ми осигуриш река от огън.

— Какво?

— Запалете запасите от гориво или каквото ви попадне. Или някой доброволец с всички гранати, с които разполагаме.

— Това е смъртна присъда, командире.

Арон се включи във връзката.

— Ах… командире? В момента се намирам на първия етаж на спиртоварен цех. Струва ми се, че цистерните са пълни.

Алкохол? Не особено мощно средство, при това трудно за разпалване, но лазерите им щяха да свършат работа.

— Гарнер, иди там и му помогни. Пийчис, ти също. Подпалете голям и силен пожар. Останалите да дойдат при мен. Синьо крило да се отправи към позицията на Вега. Където има пясък, има и гадини. Трябва да бъдат изтребени. Не забравяйте, че от нас се очаква да осигурим безопасен район за ремонтната бригада. Щитът трябва да е възстановен, преди да се приближи техният кораб-майка!

Мъжете се подредиха в клиновидна формация. Поеха напред, а асфалтът под краката им се тресеше от тежките обувки. Джек се усмихна мрачно. Знаеше, че драките са известени за приближаването им.

Можеше само да се надява, че не могат да броят добре.

Гарнер установи връзка.

— Готови сме тук. По дяволите, Джек! Това нещо е страшно взривоопасно. Веднага щом кажеш, ще ги полеем с него. Запушихме каналите, улицата ще се напълни за секунди.

— Ние също сме на позиция. По мой знак… сега! — Джек сви надясно и се отправи към спиртоварната.

Над главите им профуча изтребител, следван от свръхзвуков трясък. Джек изви глава и камерите на шлема уловиха замъглено изображение. В покрайнините на града изригнаха няколко експлозии и скоро онази част се обви в тъмен дим.

— Нямаме много време, докараха тежката артилерия.

— Почти приключваме — отвърна Фостермайер.

Джек закрачи по „Галуей“. На два градуса вляво виждаше зейналото гърло на тунела за метрото. Намираше се в бетонен каньон, без възможност да избяга, ако нещо се обърка.

Под краката му потече кехлибарена течност, която се плискаше по подметките му, и продължи надолу по улицата. Синкавият алкохолен пламък бе почти невидим. Реката започна да се влива в метрото, където пламъкът бързо се разгаряше и нагоре се издигаха оранжеви езици. На стълбището изведнъж се появиха драки. Джек зае позиция и откри огън. Поваляше ги веднага щом се подаваха от огнената завеса.

Нещо го блъсна в бронята. Той се олюля назад.

„Господарю, използват куршуми. Предлагам да си намерим прикритие.“

До Джек неочаквано изникна Фостермайер. Постоя за миг, сетне рухна като подкосен в огнената река.

Зловещо свистене и отново удар по бронята. Този път Джек дочу жалостивото скърцане на флексобрънките.

— Сержант!

„Няма го, господарю.“

Джек се озърна и видя още двама от хората си да лежат на улицата. До един от тях се въргаляше разбита раница.

Джек стигна при нея с три скока. Наведе се, измъкна две гранати и хукна назад към входа за метрото.

„Не зная дали това ще ми хареса“ — оплака се Фантом.

— Мисля, че си прав — отвърна Джек. — Гарнер! Поемате към покрайнините още сега! Това е заповед! Съберете се с Вега и потърсете гнездото!

Той активира гранатата и навлезе сред бушуващите пламъци. Изведнъж се зачуди кога ли Фантом бе развил чувство за самосъхранение.

Нещо го удари по лявото рамо, достатъчно силно, за да го завърти на място. Изправи се, активира и втората граната и вдигна ръка.

Костюмът се изпълни с дим и мирис на изгоряло, сякаш се бе пропукал шлемът, макар Джек да знаеше, че не е така. Разнесоха се викове, крясъци, зловещи дракски пощраквания. Зад огнената завеса изникна стена от драки. Той метна гранатите право срещу нея, включи реактивните двигатели и прескочи противниците миг преди да го повали ударната вълна. Приземи се от другата страна и се претърколи. Почувства остра болка в лявото рамо.

— По дяволите! — изруга Джек. — Удариха ме.

„Без майтап, господарю. Има пробойна в костюма.“

Огнестрелни оръжия. Норцитовото покритие на костюма му бе позволило да стигне далеч по-напред от Фостермайер и останалите, но не го правеше неуязвим. Джек застана на колене, после се изправи. Конструкцията на костюма не му позволяваше да го огледа отвън за поражения.

„Фантом, искам да запушиш пробойната. Време е да изчезваме.“

Озърна се. Улицата беше съвсем пуста. Джек си пое дъх и се затича, усещайки как подсилените му със сервоусилватели крака поглъщат разстоянието.

А и предстоеше да се погрижат и за гнездото.

 

 

Фантом бе съсредоточил вниманието си върху разкъсаната плът. Беше му студено, постоянно студено и енергийните запаси в бронята на Джек вече не стигаха, за да поддържа нормално съществуване, камо ли за регенерация. От раната бликаше кръв и попиваше в порьозната тъкан на подплатата. Напълно забравил за битката отвън, сега Фантом трябваше да се съпротивлява на собствената си природа.

Той вкусваше живот. Познаваше този аромат. Пееше в него, изпълваше го със сила.

Фантом знаеше, че Джек умира, ала същевременно усещаше, че той самият отново се пробужда за живот, за първи път от много студени месеци насам.

Всичко това беше заради кръвта. Заради бликащата алена, топла течност.

Извиращият фонтан на живота. От който Фантом все още не смееше да вкуси.

Поне засега.

Сетивата му долавяха туптенето на сърцето на Джек. Би могъл да му помогне да се възстанови, достатъчно бе да приближи двата разкъсани края на раната. Да спре кървенето… и после да отнесе Джек някъде в безопасност. Ако изобщо имаше безопасно място на тази планета.

Но би могъл и да вкуси сам от живителната сила и отново да започне да расте.

Душата му потръпна.

Подплатата потрепери. От вътрешната й страна започнаха да растат миниатюрни власинки. Тънички като косми. Леки като перце. Търсещи живота, за който Фантом жадуваше. Изсмукващи сокове, от които се нуждаеше новото му тяло.

Фантом се отдръпна от раната, осъзнал, че не може да се контролира. Джек нито знаеше, нито се интересуваше, докато нареждаше с пресипнал глас:

— Открих пясъчното петно! Всички групи, всички подразделения, насочете се към мен. Спускаме се долу!

Съдбата на Джек е предрешена, реши Фантом и остави власинките да пропълзят към раната. Да всмукнат от живота, преди да е угаснал.