Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (9)

10.

— Работа?

Джек се ухили, спомнил си за покойния Марсиани и неговия екипаж.

— Сърбят ме ръцете да строша някоя и друга глава. — Зад гърба му имаше дълга опашка от мъже, които разговаряха помежду си, без да му обръщат внимание. Повечето от тях чакаха тук още от тъмно, за да отворят бара — днес бе приемен ден.

Мъжът с прошарена коса си отбеляза нещо.

— Умения?

Това бе трудната част. Джек се поколеба, преди да отвърне:

— Имам собствена броня. С имплантирани оръжия.

Едва сега мъжът вдигна глава. Не изглеждаше никак добронамерен. По-скоро заплашителен. И бдителен. Твърде бдителен.

Джек пристъпи от крак на крак.

— Смитърс ви препоръча — рече той. — Аз… се сдобих с прототип на бронята, която императорът е поръчал за своята гвардия. Смитърс каза, че ще разберете.

— Така значи било — кимна мъжът. Сбърчи замислено вежди и краищата на устните му се извиха нагоре. След това надзърна в бележките си. — Ще бъда дискретен, ако и ти си такъв. Вземи този диск. На него има един адрес. Доколкото ми е известно, там търсят хора, които… обичат да трошат глави.

Джек прибра диска и пое обратно покрай опашката. Приемен ден за търсещи работа. Той самият също се бе подредил отрано пред бара. Излезе навън и се огледа за Амбър. Намери я в съседния магазин, където се опитваше да надхитри автомата за поръчка на храна.

Дръпна я за лакътя и я изведе навън под яркото малтенско слънце.

— Стига, Джек! Почти бях открила кода за достъп!

— Амбър, точно сега никой от двама ни не може да си позволи да го арестуват.

Тя изпуфтя отчаяно.

— Не зная дали ти е известно, но сме без пукната пара. Аз например, макар да не ям много, съм свикнала да го правя редовно. Гладна съм, Джек.

Той продължаваше да я стиска за ръката.

— Току-що получих работа.

Изражението й се промени мигновено.

— Това е чудесно! Кога отиваме?

— Аз отивам. Май е най-добре да се явя там без компания.

Тя замръзна на място, сякаш не бе забелязала, че Джек маха на преминаващото такси.

— Забрави ли, че съм ти официален хронометрист?

Сякаш би могъл да го стори. Но Джек поклати глава.

— Няма да нося бронята. Виж, Амбър. Тези хора работят на ръба на закона, макар невинаги да го прекрачват. Мисля, че няма да им се понрави, ако има свидетели. Ако отида там, ще трябва да приема работата. В противен случай ще знам твърде много и следователно се превръщам в рисков фактор. А никой с подобна репутация не живее достатъчно дълго.

— Значи, ако те наемат да убиеш някого, ще го направиш?

— Не. Но те няма да знаят, че не съм го направил. Обикновено наемат и още някого да свърши същото. А аз не смятам да му се пречкам.

— За какво всъщност ще те наемат?

Той повдигна рамене. Един яркожълт лъч се насочи към тях. Джек напипа последната смачкана банкнота в джоба си. Достатъчно, за да откара Амбър у дома. Понечи да извади ръка, но в същия миг таксито закова до тях и вратата се отвори.

— Амбър! — викна шофьорът и я дръпна за ръкава. Тя извика уплашено и подскочи, сякаш я бяха ударили с ток. След това побягна.

Шофьорът излетя от колата, събори Джек и хукна след нея. Беше нисък и набит. Джек се изправи и затича след двамата. Започна да се задъхва. Все още виждаше шофьора, но от Амбър нямаше и следа. Изглежда обаче преследвачът й я държеше под око.

Стъпките им отекваха в бетонните стени на сградите. Пресичаха сенчести и осветени участъци, голото теме на шофьора на таксито блестеше от пот. Джек успя да се изравни с него, чу накъсаното му дишане и заби лакът в гърдите му.

Шофьорът полетя напред и Джек се хвърли върху него. Главата на човека се удари в ръба на бордюра и той остана да лежи неподвижно, с плувнало в пот лице.

Джек се надигна бавно, поемайки си мъчително въздух. Ако имаха късмет, шофьорът нямаше да помни почти нищо, когато се свести. За съжаление вградената в таксито памет щеше да разполага с известна информация. Озърна се.

— Амбър!

Гласът му отекна надалече. Нямаше и помен от момичето.

Джек пое обратно към таксито. Когато пристигна, завари таблото на колата отворено, изтърбушено. Амбър бе приседнала върху капака, където го очакваше. Ухили се, като видя изражението му.

— Защо се забави толкова? — След това добави: — Той познава Ролф.

— В такъв случай най-добре да те прибера на сигурно. И да те нахраня.

Лицето й светна.

— Добро начало!

 

 

Дискът го отведе до един богаташки дом, брониран като крепост. Когато го пъхна в процепа на вратата, домът го допусна в кратък тунел, където с тихо жужене непрестанно го следяха камери. Джек не им обърна внимание, давайки си сметка, че на подобни места параноята върви ръка за ръка с богатството. Щеше да е изненадан, ако беше различно. Нямаше да открият нищо подозрително в него, а и със сигурност информацията нямаше да бъде прехвърлена в централната система. Компютърната система на къщата без съмнение бе изолирана и само за вътрешно ползване.

Изправи се пред масивна врата. Пъхна диска в процепа на вратата и тя го погълна, без да му го връща. След това се отвори.

 

 

— Аз съм лихвар — каза жената. Стаята беше просторна, богато обзаведена с антики и разкошни изделия. Домакинята седеше в приемащо формата на тялото кресло, което обаче срещаше известни затруднения да се справи с масивната й фигура. Със сигурност имаше няколко участъка, където се бе предало напълно. Жената беше чувствена по някакъв неуловим начин. В стаята звучеше тиха, приятна музика.

Джек изпитваше странно неудобство. Тя изглежда забеляза, че е доловил подсъзнателното послание в музиката, защото се пресегна и я спря. Сетне чукна наново върху клавишите с позлатения си нокът и въздухът се изпълни с друга фонова мелодия. Хвърли му поглед, за да види реакцията му. След няколко секунди той осъзна, че изпитва голямо доверие в нея и му допада искреността й.

Засмя се.

— Мога ли да помоля да се заемем с работата без странични въздействия?

Жената отвърна на усмивката му. Музиката затихна.

— Имам си някои трикове — призна тя.

— И все действащи на подсъзнателно равнище — отбеляза Джек. — Защо трябваше да ги пробвате върху мен?

Тя повдигна рамене. Странно движение, като се имаше предвид, че пухкавите й рамене почти се сливаха с врата.

— Наемам екипаж.

— Така и предполагах. Лихварите обикновено не водят войни, а само ги финансират.

— Това също е начин да си напълниш джоба — отвърна тя. — Наричай ме Сейди, ако обичаш.

— Джек.

— Добре, Джек. Ще забогатея още повече, ако си върна с лихва онова, което съм дала. Това се разбира от само себе си, нали?

Той кимна.

Сейди се понадигна в креслото.

— И тъй, има един човек, който явно е забравил за поетите към мен задължения.

— Искате да си върнете парите?

— Точно така.

— И къде е?

Сейди се засмя. Имаше бледа кожа и начервени устни. Мъдрите й кафяви очи блеснаха.

— Става дума за бронирания сателит на генерал Гилгенбуш.

Джек подсвирна. Дори той бе чувал разказите за космическата станция на размирния генерал. Щеше да е по-лесно да проникне в двореца.

— Изплаши се, нали?

— Трябва да съм глупак, за да не се уплаша. Кой ще бъде капитан?

Жената се пресегна за един диск, същия като този, който го бе довел в къщата.

— Надявах се да е Марсиани, но той излезе в пенсия. Човекът, под чието командване ще работиш, се нарича Котака. — Тя изчака да види реакцията, не получи такава и се засмя.

— Плащам по пет хиляди доминионски кредита на участник, плюс още две и петстотин за топките на Гилгенбуш.

Джек се изчерви, но попита:

— Колко време ще отсъствам?

— Колкото е необходимо.

Той се замисли. Ако приемеше предложението на Сейди Амбър щеше да остане сама за известно време, а Ролф я преследваше по петите… Преглътна мъчително.

— Преживях труден период напоследък, госпожо Сейди. Ще ми е нужен известен аванс, за снаряжение и…

Жената се намръщи.

— Това е твой проблем, войнико.

— Разбирам добре, госпожо. Но тъй като и без това сте в лихварския бизнес…

Изражението й се смекчи.

— Какво пък, сигурно нещо може да се уреди. Какви роднини имаш?

— Ами… само моята по-малка сестричка.

 

 

— Какво си уредил? — извика Амбър с пронизителен глас.

— Чакай малко — опита се да я успокои Джек. — Няма от какво да се притесняваш.

— Не желая да ме замразяват като парче месо!

— Сейди разполага със собствени криогенни камери. В подземията при нея е пълно с хора. Помисли си само — дори няма да разбереш, че съм заминал. Никакви притеснения, никакви бръчки.

— Хората наистина ли оставят свои близки срещу заеми? — тя въртеше невярващо глава. — Няма да го направя! Не мога да го направя! — раменете й се разтресоха.

— Ролф никога няма да се сети да те потърси там.

Тези думи я накараха най-сетне да се поуспокои. Тя смъкна крака от дивана и приседна, свита на топка. Изминаха няколко секунди, преди да повдигне дългите си мигли и да погледне Джек.

— Трябва да го направя, нали?

— Ролф никога няма да те открие там — повтори той.

— Какво всъщност представлява?

— Все едно, че спиш. Може и да сънуваш. Все едни и същи сънища, които се въртят в кръг.

Тя обви с ръце голите си колене.

— Щом ти си го преживял в продължение на седемнайсет години, ще го преживея и аз.

За миг му стана тъжно, но се постара да прикрие чувствата си с усмивка. Тя кимна към пицата.

— Оставих ти малко. Но сигурно е изстинала вече.

Не беше съвсем изстинала, но това едва ли имаше значение.