Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (10)

11.

Сейди обичаше да бъде подготвена. В стерилните бели зали, които водеха към криогенните капсули, тя разполагаше с равин, врачка и Скиталец. Имаше и няколко други групички от посетители, които разговаряха тихо помежду си, а в отсрещния ъгъл се разделяха разплакани съпруг и съпруга. Докато Амбър стискаше изплашено лакътя на Джек, той оглеждаше Скиталеца. Имаше добродушен вид, но грамадният кръст, който висеше на гърдите му, бе достатъчен да смачка драк. Скиталецът видя, че го гледат, и прибра кръста под дрехите си.

— Този май те помисли за крадец — засмя се Амбър.

— Негова работа.

— Ех, надявах се на малка утеха, преди да ме замразят…

— Докоснеш ли му кръста, госпожа Сейди ще те остави задълго в капсулата.

— Само се шегувах — сви рамене тя. — Освен това харесвам Скиталците.

Досега Джек почти не си бе имал работа с тях. Въпреки че принадлежаха към една християнска секта, те бяха доста агресивни, страстно издирваха из галактиката признаци, че техният спасител действително е съществувал и е скитал между звездите. Двамата млъкнаха, забелязали, че към тях се приближава една сестра.

— Кой от двама ви?

— Тя — рече Джек и Амбър се смълча.

Сестрата се намръщи.

— Не е ли твърде малка?

— Защо не го обсъдите с вашата работодателка? — Сестрата протегна ръка към Амбър, но трябваше да я дръпне доста силно, за да я отскубне от Джек. Момичето извъртя очи към него и го погледна изплашено.

— Джек!

— Няма да те оставя! Ще се върна, когато те подготвят. Дори ще държа ръката ти, докато те приспиват. — Стисна зъби, когато вратата се затвори зад Амбър, чудейки се дали го е чула.

 

 

Докато си събираше багажа и очакваше да дойдат да го вземат, Джек откри, че продължава да мисли за Амбър. Опита се да се успокои. Тревогите на момичето бяха безпочвени. Ако той умре при изпълнение на задачата, според договора му Сейди щеше да й изплати известна сума. Виж Ролф беше друг проблем…

Най-сетне дойдоха да го откарат на транспортния кораб. Докато му помагаха да пренесе багажа, един от тях попита подигравателно:

— Какво си сложил вътре? Да не е някой труп?

Другият изпръхтя недоволно:

— Останалите нямаха нищо против да си носят сами денковете.

Джек се подсмихна, докато ги заобикаляше, за да се настани отпред в колата. Багажът и двамата членове на екипажа отидоха отзад. Изминаха пътя до космодрума в напрегнато мълчание. Джек знаеше, че при първа възможност ще се опитат да му го върнат, тъй като беше новобранец, а те — стари кучета. Първо обаче трябваше да стъпи на тяхна територия.

За щастие багажът се товареше на кораба с транспортна лента. Джек изпроводи своя с внимателен поглед и пътем забеляза, че има и други снаряжения. Видя и апаратура за прикриване и се зачуди къде ли се намира базата на генерала, и ще бъде ли възможно да я използват там. Само ако наблизо съществува друг масивен обект, който да ги прикрие.

Двамата членове на екипажа се поклониха и го подканиха:

— Заповядайте на борда.

— Какво представлява Котака? — попита Джек.

Те се спогледаха. По-високият, който бе с мургава, почти черна кожа, се ухили широко.

— О, шефът ли? Не си ли чувал за него, новако?

— Чувал съм, но не съм служил под негово командване.

Вторият, червенокос, със сипаничаво лице, също се ухили.

— Бива си го, стига благодарение на него всеки от нас да се завръща у дома здрав и читав. Нали?

Джек премълча, макар да смяташе, че от един капитан трябва да се очаква повече. Спря на стълбичката и погледна към хангара отсреща. След това наведе глава и пристъпи в кораба, сигурен, че е видял точно този, когото му се стори, че разпознава… Скокливеца, доскоро член на „Монреал“, го наблюдаваше откъм отсрещния хангар с изкривено от омраза, грозно лице.

Каютата, която отредиха на Джек, бе миниатюрна като телефонна кабина, на едната стена бе окачен хамак. Дори Амбър вероятно разполагаше с повече място в своята криогенна капсула. Нямаше друг избор, освен да остави куфара с костюма в работилницата. Беше поставил вътре малка приставка, която да поддържа постоянно ниска температура, и това сигурно бе предизвикало допълнително любопитство у членовете на екипажа. Но Амбър бе права — студът със сигурност забавяше растежа, така че ексцентричността му имаше своята скрита цел.

Скоро на борда се появи и Котака, мускулест мъж с гъвкаво тяло, изпроводен, преди да се покатери на стълбичката, от няколко разплакани хубавици. Джек едва сега осъзна на какво дължи прозвището си. Командирът имаше сребриста коса, тънка талия и широки рамене, но най-забележително от всичко бе красивото му лице. Едва ли това бе лицето, с което се е родил, най-вероятно бе дело на някой опитен пластичен хирург. Навярно истинското му лице бе пострадало при някоя злополука и капитанът се бе възползвал от безплатното лечение, за да подобри външния си вид.

Червенокосият и луничав Барни, който също бе наблюдавал тъжната раздяла, потвърди подозренията му.

— Разбра ли сега защо му викат Котака?

— Никога нямаше да се досетя — призна Джек.

Барни не отговори, а само присви очи и се почеса замислено по носа.

Котака спечели уважението на Джек още на следващия ден, когато свика всички наемници на съвещание. Сбирката обаче не се проведе в каюткомпанията, а в работилницата, където войниците разопаковаха оръжията си и ги подготвяха за действие.

Джек си даде сметка, че целта на този сбор е всички да бъдат поставени на равни начала. Не едни да се фукат пред другите, а да работят рамо до рамо, като истински професионалисти, въпреки че всеки от тях имаше различна дарба. Джек наблюдаваше крадешком как един мършав мъж, с пристегната със синя панделка дълга коса, разглобява и смазва грижливо всички части на своите оръжия — малки, но смъртоносни играчки, които можеха да пробият дупка в скафандър за работа в открития космос, а в някои случаи дори в бойния костюм на Джек. Котака бе приседнал върху един празен сандък от амуниции, гол до кръста, с влажно от пот тяло, докато почистваше една огнехвъргачка.

Работилницата имаше собствени миризми и звуци. На пот и смазочно масло, на войници и метал. Чуваше се звънкото потракване на инструменти, докато войниците разглобяваха и сглобяваха своите „играчки“. Лъщяха добре смазани дула. Тънки отвертки настройваха фините механизми на мерниците. В работилницата нямаше герои… само механици.

Но веднага щом извади костюма си, Джек долови осезаема промяна в атмосферата. Беше го поправил и излъскал и докато го окачваше, си спомни думите на Марсиани: „Като първия зъб на бебче“. Костюмът се поклащаше в целия си блясък на закачалката.

Първи Котака скочи от мястото си и дойде да го разгледа. Подсвирна възхитено.

— Погледнете само. Виждал съм брони… но нищо подобно на това. Този път Сейди не е преувеличила. Откъде го взе?

— Свих го от една лаборатория, където се произвеждат прототипове за имперската гвардия.

Капитанът повдигна белезникавите си вежди.

— Без майтап? Откога го имаш?

— От няколко години.

— Не са те наемали често, а?

Това не беше въпрос. Котака се чудеше защо преди не бе чувал за Джек и неговия костюм. Джек кимна.

— Имах лични проблеми.

— Какъв боен опит имаш?

— Участвал съм в потушаване на стачка.

Котака кимна, изглеждаше доволен от отговора. Джек вдигна глава и забеляза, как останалите бързат да сведат погледи към оръжията си. Досети се, че хората от „Монреал“ са разказвали за него. Но знаеше също, че сред наемниците справедливостта е на почит. И въпреки че сегашните му колеги сигурно се чудеха защо е убил Марсиани, те си даваха сметка, че това си е негова работа. Също както и на екипажа на убития.

Котака му подаде ръка.

— Добре дошъл на борда. Сторм, нали?

— Наричай ме Джек — отвърна той и пое десницата. Дланта на капитана бе хладна и мазолеста. Котака не беше нито толкова млад, нито толкова красив, колкото изглеждаше.

 

 

Дойдоха малко след като бе заспал, по средата на нощната смяна. Джек овладя изражението на лицето си, когато зърна силуетите на чернокожия мъж, Либия, и на червенокосия Барни, в отвора на вратата. Барни държеше метла.

— Джек, тази нощ ти си дежурен — обяви навъсено той. Подаде метлата на Джек.

— Без майтап? Извинявайте, пропуснал съм да надникна в графика.

— Не бери грижа за това. Дежурството е рутинна работа, затова капитанът не иска да се прави график. — Барни се озърна. — Какво да се прави, има ги на всеки кораб и трябва да внимаваме да не се размножават прекалено.

— Кое да се размножава? — попита Джек.

— Космическите плъхове. От теб се иска да обикаляш из коридорите и да ги събираш, а ние ще ги изхвърлим навън утре заранта заедно с боклука.

Либия поклати глава.

— Те са бързи, свирепи и опасни.

— Опасни?

— Разнасят болести и дъвчат. Като си представиш само колко кабели има на борда… — снижи глас, сякаш се опасяваше, че плъховете могат да го чуят.

— Аха.

Барни му хвърли поглед.

— Но метлата се справя с тях без проблеми.

— И как така?

— Смесихме храна с метални отпадъци и я разхвърляхме по ъглите. Тези гризачи ядат всичко. Метлата е магнитна тя улавя металните части. Колкото и да се дърпат, твои са. Ах… и нали знаеш кои зони трябва да избягваш?

— Разбира се — отвърна сънено Джек. — За да не повредя някоя електрическа верига с магнитното поле.

— Запознат си значи. Чудесно. Тази вечер ще се заемем със задния товарен хангар. Ти си на смяна, а после ще почиваш пет или шест дена.

Джек кимна и последва двамата мъже. Докато приближаваха вратата към хангара, попита:

— И колко дълго продължава смяната?

Либия погледна крадешком Барни. Червенокосият се засмя.

— Имаме си норма. Ако донесеш половин дузина, ще е достатъчно да им намалиш бройката.

— Шест космически плъха и мога да си легна, така ли?

— Точно така. Донеси ги на мен — ще бъда в предната каюткомпания, имам малко писмена работа.

— Ето ти и торбата за тях — Либия му подаде един мрежест чувал.

— Ясно. — Джек прекрачи прага на сумрачния хангар и двамата мъже дръпнаха плъзгащата се врата зад него.

Веднага щом остана сам, Джек пусна метлата и чувала на пода. Не че на този кораб нямаше плъхове… имаше със сигурност. Плъховете пътуваха навсякъде, където отиваха и хората. Но Джек знаеше, че метлата е точно толкова магнитна, колкото и той, и че нито един плъх не е бил улавян някога с нея. Бяха го пратили за зелен хайвер, по-точно на първото изпитание за новобранеца.

Всъщност това би трябвало да го зарадва. Значи наистина вярваха, че е млад и неопитен. Вероятно и други новопристигнали членове на екипажа бяха подлагани на подобни изпитания — в зависимост от характера им. На алчните предлагаха невероятно примамливи сделки. Параноиците биваха забърквани в несъществуващи заговори.

Би могъл да се свие на пода и да се наспи, докато Барни и Либия решат да дойдат, за да го „спасят“, уверени, че той не би могъл да изпълни „нормата“ си и надявайки се да го заварят с кървясали от взиране в сумрачните ъгли очи, прекарал времето си в преследване на неуловимите плъхове. Но това би означавало да им позволи да се измъкнат прекалено лесно.

Джек се засмя, вдигна чувала и навлезе безшумно в хангара.

 

 

Барни погледна картите си. След това вдигна поглед над ръба им към Либия.

— Сигурен съм, че блъфираш.

Чернокожият му показа блестящите си зъби.

— Сложи ги на масата и ще разбереш.

Барни вдигна рамене. Откри картите, а след това трябваше да наблюдава как Либия прибира поредния залог. Единствената му утеха оставаше мисълта, че на сутринта ще види физиономията на онзи новак, когато отидат да го приберат. Представяше си как ще се гърчи, че не е могъл да си изпълни нормата. Барни изсумтя щастливо, докато Либия разбъркваше и раздаваше. Високият русоляв младеж бе погълнал историята им сякаш наистина вярваше в нея и дори се гордееше, че са му поверили толкова важна задача. Барни се ухили широко. Беше си припомнил онзи далечен ден, когато и него за първи път го бяха пратили да гони космическите плъхове.

Либия извърна глава.

— Някой идва.

Беше твърде рано за жертвата им. Барни се облегна назад във фотьойла и се заслуша в стъпките.

— Сигурно капитанът ще намине да пие едно.

Но фигурата, която се появи на входа, бе на новака. В едната си ръка стискаше окървавена метла, а в другата — пълен чувал.

— Заповядай, Барни — рече той, намигна му и пусна покрития с червени петна чувал в скута му, без да се притеснява, че разбърква картите. — Предполагам, че с това приемният ми изпит е приключил — добави и си тръгна.

Барни втренчи ужасен поглед в чувала в скута си. Вътре нещо потръпваше и цвърчеше.

— Какво е това? — попита Либия и се изправи.

Барни отвори предпазливо чувала и надзърна вътре. След това нададе смразяващ кръвта писък.

— О, божичко мили! Това са плъхове!

Стигнал средата на коридора Джек спря за миг. Писъкът на Барни отекна надалеч. Той се захили и продължи.