Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (22)

23.

— Няма да се връщаш там с този костюм — настоя Пурпурния. — Вземи моя.

— Твоят е много стар. Освен това съм свикнал да използвам моята екипировка.

Скал размаха опашка.

— Аз пък няма да те оставя да идеш сам. Ще дойда с теб.

Джек го погледна уморено. Въпреки намесата на фантома все още чувстваше болка в крака. Пурпурния му бе поставил пригодена от подръчни материали шина. Освен това му бе избърсал гърдите, по които вече избиваха огромни червени и виолетови петна от ударите.

— Това е моя война, Скал — рече Джек. — Ролф ще очаква малка армия. Дори и да е в евакуационния център, сигурен съм, че се е заградил с цял кордон. Сам бих могъл да се промъкна незабелязано. Даже и да ме види, че се приближавам, ще ме допусне, за да се разправи с мен. Двамата имаме стари сметки за уреждане.

Скал размърда тревожно мустаци. Не каза нищо, но големите му очи се присвиха.

Джек се пресегна и го потупа по рамото.

— Двамата с теб споделихме ритуалния нож, приятелю мой, и аз знам, че наистина искаш да ми помогнеш. Но това е моя борба. — Дръпна ръка и отново се зае с костюма. Беше смачкан и издраскан, тинята бе проникнала навсякъде между флексобрънките.

Пурпурния му подаде гаечен ключ и сонда, като сбърчи нос.

— Това нещо трябва да бъде изсушено и промито.

— Знам. Но засега и така ще ми свърши работа.

— Виж… позволи ми да се обадя на този тип. Нашият работодател пристига днес следобед. Той оценява високо свършеното от теб и е ужасно доволен. Мисля, че ще се съгласи да плати откупа, като част от предвидената премия.

Джек го погледна. Пурпурния имаше ентусиазиран вид.

— Няма да стане — рече му Джек. — Ролф получи онова, което искаше — Амбър. Ако се забавим, ще се опита да избяга… а той знае, че подготвяме нещо. Каза, че срещата е в четири часа и аз ще бъда там.

— А ние какво да правим?

— Пригответе се да измъкнете Амбър, каквото и да се случи с мен.

Скал и Пурпурния се спогледаха.

— Ще направим каквото можем.

 

 

От известно време Джек безуспешно се опитваше да се свърже с фантом. През това време Пурпурния му помагаше с поправката на костюма.

— Никога няма да стане същият — подметна той.

— Напротив, ще стане.

— Джек, най-добре да си купиш нов — когато имаш възможност.

Джек се разсмя.

— Само имперската гвардия има право на нови костюми.

— Ще кажа някоя добра дума за теб.

— Браво — докато работеше над костюма, Джек се замисли, че всъщност тъкмо това бе неговата крайна цел. Ала сега имаше далеч по-важна задача и тя бе да спаси Амбър. Щеше да мисли отново за бъдещето едва след като тя бъде в безопасност. Напипа една скъсана жица и се зае да я свързва. Помисли си, че двамата с костюма са като едно… оръжие. Насочваш го накъдето трябва и то стреля.

Ръката му докосна случайно помпата на пречиствателната система. Помпата, която фантом бе поправил. Опря в нея сондата и тя потвърди, че микрочиповете са в изправност. Фантом бе свършил чудесна работа. Зад гърба му Скал и Пурпурния се спогледаха.

Радиото на Пурпурния изпука. Той се върна в скутера, за да го включи. През това време Скал пристъпваше неспокойно до него.

— Мъгла ме повика — рече той накрая.

Джек усети, че разговорът ще бъде важен. Остави инструментите и вдигна глава.

— Ти ми беше добър помощник — рече. — И още по-добър приятел.

Скал помръдна засрамено мустаци. Върху тъмнокафеникавата му козина блестяха водни капки. Пъхна ритуалния нож в един от джобовете на комбинезона, който Пурпурния бе дал на Джек. След това дръпна ципа.

— Искам да задържиш този нож — настоя, — макар че обичаят е да го върнеш, когато битката приключи. Независимо от изхода й.

— Щом обичаят е такъв… — поде Джек, но Скал вдигна ръка.

— Мъгла над водата, Едноръкия и аз се споразумяхме — заяви той твърдо. — Заради размириците едва ли скоро ще бъдем приети в Доминиона.

— Трябва да имате обединено правителство — съгласи се Джек.

Скал се ухили.

— Трудна работа, когато става въпрос за рибоядите. Но задръж ножа, показвай го на всички и им разказвай за нас — така няма да бъдем забравени въпреки глупостта ни.

— Да си част от Доминиона, не значи да си безсмъртен.

Скал сви рамене. Джек зърна за миг как яките мускули под козината му се стегнаха.

— Кой знае какво е това безсмъртие, Малко слънце? — пресегна се и го докосна по ръката.

— Успешен риболов — пожела му Джек.

Скал кимна.

— Спокойни води — отвърна той, махна с опашка и скочи в своя скутер.

Пурпурния се подаде от неговия.

— Беше Холкомб. Казва, че Ролф се е настанил в един апартамент в хотел „Интернешънъл“.

— В такъв случай най-добрият достъп ще е от покрива — отвърна Джек, откъсвайки очи от отдалечаващия се скутер. Той плесна костюма с ръка. — Време е да потренираме катерене.

 

 

Сержантът обичаше да повтаря, че бойният костюм може всичко. Всичко, с изключение на спускането с него по въже от двайсететажна сграда. Джек висеше, полюшвайки крака, втренчил поглед в една гънка на костюма, която протъркваше въжето. Гърлото му беше пресъхнало. Колкото повече се люлееше, толкова повече флексобрънки се търкаха в сплетените нишки, докато, рано или късно, металът щеше да ги скъса. Погледна отново надолу. Невъзможно бе да оцелее при подобно падане, въпреки че далеч под него сияеше водна повърхност. Водата от потопа все още не се бе оттекла.

Пурпурния управляваше лебедката на покрива. Гласът му изпращя в слушалките:

— Какво има, Джек?

— Въжето се закачи. Някакви предложения? В противен случай ще трябва да ме изтеглиш обратно.

Което би означавало, че щяха да опитат да се спуснат надолу по стълбата. А там, според данните от информаторите, ги очакваше малка армия. Джек бе изгубил жаждата да убива.

„Господарю?“

„Здравей, фантом. Сега ли се пробуждаш?“

„Излюпване (регенерация)“ — отвърна фантом. Джек имаше усещането, че разговаря с бавноразвиващ се. Понякога намираше смисъл в думите му, друг път — не.

Погледна към озарените от слънцето прозорци на хотела, в които се отразяваше неговият костюм. Яркото отражение му пречеше да надзърне вътре. Нищо чудно оттам да го наблюдаваха Ролф и неговата армия.

„Фантом, можеш ли да поемеш контрола над лявата ми ръкавица?“

„Кое е ляво?“

— Ето тази — отвърна на глас Джек и сви пръстите на лявата си ръка. От невнимание изпусна въжето и се смъкна още няколко педи.

Ръкавицата започна да се разтваря, въпреки че Джек не помръдваше.

— Точно така — кимна Джек, опитвайки се да потисне неприятното си чувство. — А сега искам да стискаш здраво. Затегни я.

„Затегни?“

Джек си представи кръвожадна сцена на противник, стиснат с ръкавица за шията.

— Ето така. Искам да задържиш, дори и ръката ми да отмалее. Ясно?

„Ясно.“

Сега вече Джек можеше да насочи цялото си внимание към дясната си ръка, да контролира въжето в примката и да управлява оръжията. Разбие ли веднъж стъклото, щеше да последва истински ад и той искаше да разполага с цялото си внимание, за да може да отвръща на стрелбата.

— Какво става, Джек?

— Ще се опитам да се залюлея назад и да строша прозореца с крака — обясни Джек на Пурпурния.

— Разбрано, Джек. Успех.

— Благодаря.

Джек си пое въздух и започна да се люлее.

 

 

Амбър седеше до прозореца и поглеждаше крадешком към Ролф, който се разхождаше в коридора. Оттам той и малката му армия държаха под око стълбището, с готови за стрелба оръжия, в очакване да се появи Джек. Тя размърда рамене, опитвайки се да се освободи от напрежението, но движенията й бяха ограничени, защото ръцете й бяха завързани зад гърба. Отново погледна към Ролф. Този път бе взел предпазни мерки и й бе наложил психоблок, иначе досега щеше да се разправи с него. Или я беше упоил? Все още не знаеше.

Амбър замижа. Слънцето грееше ярко зад дебелите прозорци. Никога досега не я бе заслепявало с такава сила, откакто бе пристигнала на тази мочурлива планета. Но нищо чудно, като се имаше предвид, че бе валяло почти непрестанно. Амбър извърна глава към прозореца, премигвайки срещу светлината. Ослепителното слънце се приближаваше към нея, сякаш се бе прицелило право в зашеметеното й лице.

Амбър нададе радостен вик в мига, когато прозорецът се строши и Джек влетя в стаята с краката напред и бликащ от ръкавицата огън. Той пусна въжето, изправи се и бойният му костюм засия в целия си блясък.

Сълзи се стичаха по лицето на Амбър, докато се надигаше. Да убиеш Джек Сторм в бойния му костюм, бе равносилно на това да се опиташ да убиеш слънцето.

— Амбър! Легни долу!

Тя се хвърли на пода и остана да лежи там, опряла буза в строшените стъкла на прозореца, хлипайки от страх и радост.

Джек пусна един дълъг и нисък откос, който подпали подовата настилка в другия край на стаята. Лумнаха огньове, които ги отрязаха като стена от струпаните вън наемници. Джек продължи нататък, прескочи огнената стена и продължи да стреля. В ушите му кънтеше кръвожадната песен на фантома.

Помещението бе претъпкано с наемници. За частици от секундата Джек се замисли откъде ли Ролф е успял да събере подобна пасмина, но след това се завъртя рязко, тъй като един от противниците му бе вдигнал шокова граната. Мигновено стреля с лявата ръкавица. Гранатата отхвръкна и падна на самия ръб на стълбищната площадка. Джек превключи на проектилна стрелба и пусна един куршум, с който претърколи гранатата нататък. По виковете и трясъка, които последваха отдолу, заключи, че е отрязал пътя на подкреплението.

Индикаторите грееха в червено. Джек приклекна, отскочи, преметна се във въздуха и се приземи встрани от Амбър, увличайки огъня на противника със себе си. Докато се приземяваше, пусна още един дълъг лазерен откос. Наемниците се блъскаха панически в опит да намерят прикритие.

Една точно метната граната се удари в гърдите му и го повали по гръб. Той се надигна, прицели се за миг и отсече главата на нападателя с бързо движение.

Но червената светлина на индикаторите съобщаваше, че не може да продължи още дълго така. Включи с брадичка микрофона.

— Не искам никой от вас — произнесе той и гласът му изтрещя във високоговорителите. — Само Ролф. — Обърна се и посочи с ръка далечния край на стаята. Размърда пръсти, активирайки лазерното оръдие. Стената избухна и се срина и през пробойната нахлу вятър и ярка светлина. Хвърли поглед към противниците си, за да провери какъв е психологическият ефект от демонстрацията.

Наемниците се спогледаха. Лицата им се изопнаха. Джек можеше да чете мислите им, сякаш бяха произнесени на глас. Защо да рискуват живота си за няколко кредита само за да спасят кожата на Ролф? Разделиха се като вълните на морето в древните писания и доскорошният им началник остана сам в средата.

Ролф претегляше шансовете си. Втренчи поглед в Джек, надзъртайки предпазливо над своя щит. После го захвърли на пода.

— Свали си костюма и да се бием като мъже — предизвика го Ролф. — Ако спечелиш… ще ти позволя да си тръгнеш с Амбър. Ако аз спечеля… — мъжът се ухили неприятно. — Получавам това, за което съм дошъл.

— Джек, недей! — извика момичето, докато се мъчеше да се изправи.

Костюмът и без това бе останал почти без енергия. Джек нямаше кой знае какъв избор. Вдигна ръце и си свали шлема.

— Чухте какво ви каза — обърна се той към останалите и те побързаха да си приберат оръжията.

„Не ме изоставяй“ — радостното вълнение на берсеркера бързо утихваше. Джек изведнъж се почувства невероятно самотен.

— Ще се върна — прошепна той. — Ако не успея… опитай се да спасиш Амбър. Разбрано?

„?“ — после, след като Джек допълни думите си с картината на Амбър, която се напъхва в костюма и се опитва да се измъкне, с последните запаси от енергия прошепна: „Бий се на воля“.

 

 

Джек откачи презрамките и смъкна костюма. Остави го да стърчи, полуизправен, задържан от флексобрънките. Погледна към Амбър. Тя се опитваше незабелязано да си пререже въжетата с едно остро стъкло. За миг срещна погледа му, с разширени от уплаха, невинни очи. Той премести многозначително поглед към костюма, опитвайки се да й внуши какво трябва да направи, надявайки се отчаяно, че го е разбрала.

Ролф се приближи. Побутна настрани захвърления на пода щит и изведнъж се метна напред, а в ръката му блесна метал.

— Внимавай, има нож! — извика Амбър.

Джек се наведе, но беше закъснял. Мъжът го прободе в рамото, на същото място, където още имаше голямо, лилаво петно от ударите в реката. Джек се олюля. Ножът остави широка и кървава резка, която се спускаше към ребрата. Острието му бе опряло в костта, преди Джек да успее да се отдръпне.

С голи гърди, както винаги, когато носеше костюма, Джек бе в крайно неизгодно положение. Докато се претъркулваше настрани, опитвайки се да избегне следващия скок на Ролф, нещо твърдо се заби в бедрото му. По пода след него остана алена диря. Изведнъж си спомни за церемониалния нож на Скал. Направи лъжливо движение встрани, изправи се и извади ножа от джоба на панталона.

Обърна се, премести тежестта на върховете на пръстите си, готов за атака, с лъщящ нож в ръката. На лицето на Ролф се изписа изненада. Неговият нож бе по-малък, със сгъваемо острие от пластостомана, изработен по такъв начин, че да не бъде засичан от детекторите. Джек от своя страна бе въоръжен с ловджийски нож, закалена стомана, назъбено острие… зловещо оръжие за убиване, многократно превъзхождащо джобното ножче на противника му.

Ролф вдигна своя нож и го поздрави подигравателно. След това приклекна и двамата започнаха да обикалят един около друг.

— Няма да издържиш дълго — заговори Ролф. — Раната ти е доста лоша. Освен това изглеждаш отвратително. Някой съвсем наскоро те е бъхтил здравата.

Джек овладя болката. Дръжката на ножа вече беше започнала да се затопля.

— Не е необходимо да издържа дълго. Достатъчно е да се справя с теб.

По стълбите отекнаха стъпки. Джек трепна, насочвайки част от вниманието си към новата заплаха. На вратата се появи Пурпурния, следван от няколко свои бойци. Джек отново погледна към Ролф. Твърде късно. Ножът блесна пред лицето му. Джек парира удара, но по-тежкият и по-здрав Ролф го притисна в смъртоносна прегръдка. В черните му очи блеснаха триумфални искри.

— Сега ще умреш. И за какво? Заради една малка мръсница като Амбър? Знаеш ли какво е тя? Знаеш ли?

Джек дишаше тежко, опитвайки се да се освободи от прегръдката на противника. Двамата се завъртяха в зловещ танц.

— Ще ти кажа какво е, глупако, защото очевидно тя ти го е спестила. Тя е убиец. Разбра ли? Тя има способности… не ти ли ги е показвала? Да се надяваме, че не е. Може да убива с ума си. — Устните на Ролф се разтегнаха в зла усмивка. На челото му запулсира вена, докато приближаваше бавно ножа към гърлото на Джек. — Аз съм я обучавал. Тя дори не го знае. Но целите вече са й зададени. Въведени в подсъзнанието. Казвам нужната думичка и тя действа. Бум! Като бомба с часовников механизъм.

Амбър промърмори нещо зад гърба на Джек. Но той не можеше да й обърне внимание.

— Не е така — успя да промълви в нейна защита. Беше му все по-трудно да диша.

— Така е. Подсъзнанието. Тя дори не знае към кого не бива да се приближава. Тя е убиец, Джек. Запомни го. Сигурно след като го узна, няма да имаш нищо против да ми позволиш да я отведа със себе си. Аз съм единственият, който може да въвежда корекции в програмата й. — Ролф си пое въздух. — Сбогом, глупако.

Той натисна още по-силно, опирайки острието в плътта на Джек. Но в този миг пръстите му се подхлъзнаха върху голата, потна кожа и острието се плъзна настрани. Джек успя да се измъкне, усещайки прорязваща болка в гърлото.

Ролф тупна на пода. Изсумтя болезнено, когато Джек се стовари върху него и го сграбчи за мазната коса. Изви главата му назад и замахна с церемониалния нож.

— Ролф, кажи ми кой те финансира. Кой ти даде пари, за да можеш да ни проследиш?

Ролф изсъска злобно. След това се предаде и произнесе:

— Гилгенбуш. — Направи безполезен опит да се освободи. — Който и да си, имаш доста сериозни противници.

Джек опря ножа в гърлото му.

— Сигурен ли си? — очакваше да чуе името на Уинтън, дори може би искаше да го чуе, което би означавало, че най-големият му враг го е познал и сега е по следите му. Но Джек предпочиташе той да се прокрадва и да изненадва противниците си. Уинтън трябваше да е негов. Заради Пясъчните войни. Заради Кларон. Заради отдавна изгубения му дом. Погледът му се замъгли от болка и влага. — Съвсем ли си сигурен? — повтори.

— Сигурен съм, за Бога! Гилгенбуш е, онзи непокорен генерал.

Джек си спомни за Скал, неговия приятел и доскорошен враг, и започна да плъзга острието по шията на Ролф. Кожата се разделяше под него и отдолу бликаха алени капки.

— Почакай! — извика заповеднически Пурпурния. — Почакай, в името на Пепус, императора на Доминиона!

Дишайки тежко, със стичаща се в очите му пот, Джек вдигна очи и премигна. Забеляза, че по стълбата се спуска дребен, набит мъж. Продължаваше да държи Ролф, опрял нож в гърлото му.

— Съветвам те да не мърдаш — прошепна в ухото му Джек, — докато не разбера какво става.

Ролф застина съвсем неподвижно.

— Джек — обади се Амбър с разтреперан глас. — Това е той. Наистина е той.

Джек почувства, как кръвта се отдръпва от лицето му. Опитваше се да въведе някакъв ред в отчаяните си мисли. Вдигна лявата си ръка и избърса потта от очите си. С дясната продължаваше да стиска ножа.

Пурпурния и императорът се изправиха пред него. Пепус беше жилест, добре сложен мъж с къдрави червеникави коси, започнали да оредяват, и тъмнозелени очи, които му се усмихнаха още преди устните да потрепнат.

— Пусни го, Сторм — нареди с мек глас императорът. — Пурпурния ми обясни положението. Но бих искал да ти напомня, че Ролф е гост на бившия владетел на този свят и дипломацията изисква да му позволим да си тръгне необезпокояван.

— Джек, нужна ти е медицинска помощ — добави Пурпурния. — Амбър вече е в безопасност. — Той се наведе напред. — А и императорът е нашият работодател.

Работодател? Джек премигна. Изведнъж по кожата му пролазиха ледени тръпки.

Императорът кимна.

— Добра работа свършихте тук. Но нека всичко си остане между нас. Колкото по-скоро го пуснеш, млади човече, толкова по-рано ще можем да обсъдим твоето приемане в гвардията. Пурпурния те препоръча горещо. Очаква те блестяща кариера.

— Отговори — произнесе с безизразен глас Джек. — Имам нужда от някои отговори.

Пепус посегна към ножа.

— В такъв случай, да се погрижим да останеш жив, за да можеш да зададеш своите въпроси.

С огромно усилие Джек разтвори пръсти и позволи на императора да му вземе ножа. Някъде отдалеч, зад черната пелена, дочу облекчената въздишка на Амбър.

 

 

Амбър потърка голите си рамене. Роклята й се развяваше от напорите на силния вечерен вятър. Приближи се към парапета на терасата в горния край на облицования с розов мрамор дворец и погледна към града.

— Все ми се ще да завали — рече. — За да прочисти въздуха.

— Някой ден може пак да се върнем там — отвърна Джек.

— Скал и Мъгла ще се зарадват. — Тя се усмихна замечтано. — Жалко за Кларон.

Джек сви рамене.

— Положението не е съвсем безнадеждно. Обещават да започнат тераформиране. Но не и на Дорман. — Той млъкна и двамата се замислиха за планетата, погълната изцяло от дракските пясъци.

„Хубава битка“ — намеси се фантом. Амбър се пресегна и потупа десния ръкав на костюма. Вдигна очи към Джек, който стоеше пред нея, стиснал шлема под мишница. На шията му все още се виждаше белег. — Радвам се, че задържа костюма.

— Да се отърва от фантом? Не бих си го и помислил. Освен това костюмът ми е почти като нов. — По някакъв начин през изминалите седмици Джек бе спечелил битката за надмощие с невидимото същество, което обитаваше костюма. Ала връзката им все пак оставаше напрегната.

— От него? — повтори учудено Амбър.

Джек сви рамене.

— Той говори за себе си в мъжки род.

— Може да е тя — Амбър поклати глава. — Какво ще кажеш, фантом?

— Въпроси — промърмори Джек. — Ние всички имаме въпроси. — Прегърна Амбър през раменете и я притегли към себе си. Фантом бе създал усещане във флексобрънките и сега му се струваше, че я притиска към голото си тяло. Амбър се изчерви засрамено. — Утре ще започна работа върху отговорите.

Тя погледна към него и златистите й очи засияха.

— Винаги съм се чудила какво ли ще почувствам, ако те целуна — рече с неочаквана дързост.

— Какво пък, не е необходимо да чакаме утрешния ден за всички отговори — отвърна Джек и се наведе към нея. — С този поне можем да се справим и днес.