Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (21)

22.

Амбър се събуди. Езикът й беше обложен и когато се опита да преглътне, почувства в устата си горчилка. Размърда се и усети как се пробуждат болките в китките и глезените. Постепенно мислите й се проясняваха. Изведнъж замръзна неподвижно. Ролф! Беше в ръцете на Ролф!

Отвори предпазливо очи. Колко ли време е била в безсъзнание? Лежеше с лице върху пропитата с повръщано тапицерия. Косата бе залепнала по мокрото й лице. Подът под нея се поклащаше, следователно все още се намираше на борда на скутера. Амбър извърна глава и едва сега забеляза мъжа на съседното място.

— Уцелих момента, а? Твоето приятелче май не обича да те оставя за дълго. Но не и този път. Сега си моя. И докато си будна, искам да те предупредя: убиеш ли ме, малко след това ще умре и твоят приятел.

Амбър не сваляше поглед от него. Опита да се надигне и едва сега забеляза, че ръцете й са завързани на гърба. Ролф се изтягаше на седалката срещу нея, както винаги елегантно облечен, с копринена риза с тигрова шарка и черни кожени панталони. Беше красив, по някакъв свой, брутален начин. Но тя предпочиташе русолява коса, сини очи, високи скули и обикновено, но честно лице.

Ала ето че отново бе попаднала при Ролф. Трябваше да действа изключително внимателно. Мъжът поднесе цигара към устните си и тя долови миризмата на дрога, докато от ноздрите му излизаше синкав дим.

Блесна светкавица. Ослепителната й светлина озари вътрешността на луксозния скутер. Амбър изведнъж си спомни за Джек и неговия план и неволно настръхна.

— Къде ме водиш?

— Запазил съм луксозен апартамент за нас двамата. В едно от крилата на хотел „Интернешънъл“. Владетелят на този свят, макар и космато чудовище, е много гостоприемен. Ще бъдем негови гости.

В столицата, която, според плановете на Джек, трябваше да бъде пометена от водите на разрушения язовир. Амбър отчаяно поклати глава.

— Не бива да ходим там.

Ролф я погледна изненадано.

— И защо не, мила моя? Колкото и да ти е пилешко мозъчето, сигурно си даваш сметка за последствията, ако откажем на един предводител на варварите. Пък и онова местенце изглежда… многообещаващо. Може би някой ден ще подхвана бизнес тук.

Амбър прехапа устни. Надзърна през прозореца и забеляза, че се носят върху гребена на разпенена вълна, право надолу, към теснината и стената на язовира. Вече беше твърде късно. Дори да каже на Ролф и той да предаде по радиото на Блестяща козина за съществуващата опасност, няма да могат да я предотвратят.

Премести поглед към похитителя си, осъзнавайки, че може би минутите им са преброени, и се усмихна.

— Каквото щеш прави, но просто ме махни оттук — рече тя. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Вече не издържам…

Усмивката на Ролф се разшири.

— Вярно, миличка, изгубихме се за близо година. Но виждам, че Джек Сторм не се е оказал интересен спътник, така ли? Какво пък, в това няма нищо лошо.

Докато се стараеше да издържи на изпитателния му поглед, Амбър се молеше нито той, нито онзи, който държеше руля на моторницата, да не успеят да различат трясъка на гръмотевиците от грохота на експлозивите.

 

 

Джек падаше. Докато се преобръщаше във въздуха, едва не изхвърли съдържанието на стомаха си. Измъкна ръце от ръкавите, натисна ръчката за херметизиране, сетне притисна с длани главата си и се приготви за страшния удар в камъните. Обгръщаше го оглушителният грохот на падащата вода, при удара усети, че прешлените на врата му изпукват, но издържа.

Над него се свличаха нови талази. Течението го понесе, като го блъскаше насам-натам и го подхвърляше като кукла. Твърде изплашен, за да може да определи какво става около него, той плъзна пръсти и опипа тила си.

Фантом проплака:

„Студено.“

Студът беше смърт за невидимото създание.

— И на мен ми е студено — рече Джек. Почувства някакво неуловимо трептене в мозъка. Докато се носеше сред тъмните, кални води, Джек бе завладян от съжаление към съществото. Светлините от таблото на костюма премигнаха и угаснаха, след като се блъснаха в някаква стена или скала. А може би беше дъното на реката? Не знаеше. Сблъсъкът забави за миг движението му. Джек си пое дъх.

Беше напълно безпомощен, докато не успееше да установим накъде е горе и накъде — долу. Отново се удари с глава в невидимо препятствие. Вратът му изпука. Сетне го проряза болка в десния крак. Извъртя се, но кракът се бе заклещил здравата и докато го дърпаше, подложен на огромен натиск от течението, почувства как флексобрънките поддават. Още няколко секунди и костюмът заплашваше да се разкъса.

Изведнъж кракът му изпука и се освободи, но болката, която изпита, го накара да разтвори уста в ням вик. Течението отново го понесе. Болката не стихваше, от очите му бликнаха сълзи.

„Боли, господарю.“

Джек не знаеше какво да отговори. Почувства странна топлина да залива ранения крак. Само това ми липсваше, рече си. Открита фрактура. Щеше да умре от кръвозагуба, вътре в костюма.

Съществото в мислите му като че се размърда. Напусна нишата, която обикновено заемаше, и миг по-късно Джек усети странно пощипване в крака. А след това — нищо. Кракът бе съвсем безчувствен — от коляното надолу. Джек наведе брадичка, опитвайки се да надзърне, да провери какво е станало.

— Какво си направил! — изкрещя. — Какво, за бога, направи с крака ми?

Берсеркерът отново изплува в мислите му, сега поуспокоен.

„Поправих го, господарю. Вече зараства.“

Джек предпазливо сви пръстите на крака. После напрегна прасеца и болката отново се появи. Зараства ли? Заздравява, може би. А той си бе помислил, че копелдакът му е откъснал крака.

Не му остана много време за подобни размишления, тъй като костюмът отново започна да се преобръща, а сетне развълнуваните води го изхвърлиха нагоре. Когато отново се потопи, от сблъсъка му притъмня и пред очите му се спусна черна пелена. Фантомът продължаваше да хленчи, вкопчен в реалността.

 

 

Мъгла се държеше за Скал, а тримата бяха вкопчени в скалата. Земята отдолу се тресеше от яростно изливащата се вода. Далеч под тях за миг от бушуващата река изхвръкна блестящият костюм на Джек, сетне се загуби сред пръските. Скал потрепери и опашката му се сви уплашено.

— Смъртта на героя — рече Мъгла на езика на рибоядите.

Но малко по-късно отново зърна костюма да подскача над вълните и поклати глава.

— Не — прошепна. — Той е жив. Трябва да го последваш, синко, с летящата машина на чуждоземците. Той ще оживее.

Скал изправи рамене. Не изпитваше и капчица съмнение към пророчествата на Мъгла. Тя знаеше толкова много неща, които той никога нямаше да научи.

Докато се спускаше надолу към скутера, Мъгла над водата и Малка рибка го изпроводиха с разтревожени погледи.

— Ако почувствам, че сме го изгубили — подвикна му Мъгла, — ще ти пратя вест.

Скал кимна. После им махна за сбогом, скочи в скутера и потегли право към зората.

 

 

Пурпурния свали бинокъла. От високото плато, на което го намираше, имаше чудесна видимост към разрушената стена и бликащите през нея водни талази. Работодателят му щеше да остане доволен. Дори владетелят на рибоядите да оцелее, несъмнено щеше да изгуби и малкото авторитет, който му бе останал. Мисията бе изпълнена. Той въздъхна и попита помощника си:

— Сигурен ли си, че падналият при взрива на стената, беше Джек?

— Само вие двамата имате костюми.

Пурпурния поклати глава. Никой не би могъл да оцелее след такова падане — дори с костюм. А тоновете вода, които са се изсипали върху него… той извърна глава.

— Какво стана с момичето? — надяваше се поне, че приятелката на Джек ще е в безопасност, дължеше му го.

— Не беше там, когато отидохме да я вземем.

— Какво? Защо не ми казахте?

Мъжът сви рамене.

— Наредиха ни да не забавяме вашето напускане на двореца.

Пурпурния изруга. Продължи да ругае продължително и звучно, докато ушите на помощниците му порозовяха. Накрая спря.

— И къде е отишла?

Помощникът му подаде бележка.

Пурпурния схвана мигновено ситуацията. Този Ролф беше враг на Джек, държеше в плен Амбър и със сигурност жадуваше да се разправи със своя съперник. История, стара като света. Прочете отново бележката. Всеки наемник имаше врагове от миналото, които да го преследват, и Джек не беше изключение. Пурпурния сгъна бележката и я прибра в джоба си. Ако Джек е изчезнал безследно, значи той трябва да реши проблема. Стига, разбира се, Ролф да оцелее след потопа.

— Докарайте скутера — нареди. — Искам да разузная района.

 

 

„Господарю? Господарю? Тялото ти изстива.“

Джек изстена. Дори това минимално усилие предизвика остри болки в тялото му. Костюмът го притискаше, дишането му бе затруднено. Освободи дясната си ръка и се опита да избърше лицевото стъкло отвътре.

Тиня. Беше потънал в тинесто дъно. И кой знае колко тона вода му тежаха отгоре.

Добрата новина бе, че течението вече не го влачеше. Фантом го сръчка отново.

„Студено е, господарю.“ — Дори неговият глас бе по-бавен.

Джек не отговори. Предполагаше, че щом не вижда нищо, е потънал по лице в тинята. Би могъл да се опита да изпълзи от нея… Изведнъж се замисли за съществото в костюма. Дали студът го убиваше? Какво ще стане, ако умре? Макар да се боеше от него, не можеше да отрече, че в миналото му е помагало неведнъж с изключителната си сила. Джек въздъхна.

— Живи сме, фантом. А където има живот, има и надежда.

Ала присъствието продължаваше да отслабва.

— Фантом? Стегни се. Необходима ми е помощта ти, за да мога да управлявам костюма. Ако искаме да се измъкнем живи оттук.

„?“

— Докато аз правя едно, ти ще вършиш друго. Точно така. И друг път си командвал различни функции на костюма.

„Излюпвам се.“

Излюпва се? Това пък какво значи. Джек неволно потрепери. В костюма цареше студ. Повечето от функциите му се бяха самоизключили. Прекъснати връзки, лишени от енергия чипове. Нямаше начин да определи какво е станало, поне на този етап. Пое си дъх и забеляза, че въздухът е застоял.

— В такъв случай ще се опитам да се справя сам — рече Джек, но почувства, че го завладява паника. Ако пречиствателната система не функционира, значи го очакваха тежки минути. Нямаше никакво желание да се задуши на дъното на този чужд свят.

Всяко движение бе свързано с болка. Десният му крак, все още безчувствен, реагираше вяло на командите. Джек се извъртя, размаха ръце и направи опит да заплува. Сетивата му, зад плътната стена на костюма, бяха напълно объркани и зашеметени — беше толкова лесно да изгуби ориентация в този свят на мътилка. Но тинята като че ли поддаваше.

Изминаха часове на неистови усилия, които може би бяха само минути, докато най-сетне нещо проблесна зад стъклото. По лицето му се стичаше пот. Фантом се пробуждаше, сигурно от топлината на тялото. А може би и от потта. Изглежда бяха еднакво важни за неговото съществуване.

Джек застина неподвижно, когато усети, че уринаторната торбичка се е разкачила и сега урината му изтича в крачола. Костюмът би трябвало да филтрира всички телесни течности, но нямаше как да отстрани неприятната миризма. А и усещаше под петата му да се образува малка локва.

Мътилката и тинята изглеждаха непреодолими. Но неочаквано Джек докосна нещо с ръкавицата си. Пресегна се внимателно, ориентирайки се пипнешком. Отново го докосна и този път разбра какво е. Клон! Доста дебел и тежък. Хвана се за него и опита да се изтегли нагоре.

Допря още един клон, който изглежда се бе оплел с първия. Ако можеше да ги строши и да ги сплете като сал тогава би могъл да стъпи върху тях. А след това да изплува над тинята.

С треперещи ръце в ръкавиците, стремейки се да не използва прекомерна сила, докато ги чупи, Джек сполучи да изплете от тях нещо като малък сал. Изпълзя върху него и с неимоверни усилия успя да застане на четири крака. Салът потъна съвсем малко. Нямаше да издържи дълго, но засега вършеше работа.

Джек се изправи внимателно. Въздухът в костюма ставаше все по-тежък. От усилието и недостига на кислород мислите му започнаха да се объркват. Почти щеше да изгуби съзнание, когато изведнъж му светна пред очите, а фантомът заяви:

„Аз я оправих.“

Джек се засмя, когато осъзна, че става дума за пречиствателната инсталация.

Джек започна да пробива нагоре гъстата тиня, стъпил на клоните. Сърцето му блъскаше все по-ускорено. Спря за миг да почине. Фантом въздъхна. Джек продължи да се надига, разперил ръце над себе си и изведнъж шлемът му проби горната част на тинестата завеса и се озова в по-чиста вода. Беше тъмно и сумрачно, но поне вече не се намираше в тинята. Джек нададе радостен вик. Гласът му отекна в затвореното пространство. Включи външното осветление. Беше съвсем слабо, но достатъчно, за да различи мътните очертания на огромен дънер, потънал до него. Джек се пресегна, улови се за него и започна да се катери.

Ето че най-сетне се озова във водата. Пое си въздух с пълни гърди. Размърда крака, за да се освободи от тинята и водораслите. Ако имаше късмет, реактивните двигатели щяха да работят. Поколеба се за миг, осъзнавайки, че това е рисковано начинание. Без контрол двигателите можеха да го отнесат право нагоре в небето. После ги включи.

 

 

Скал бе застанал на брега на разпенената река, втренчил поглед в дърветата и храсталаците, които се носеха на повърхността й. Мъгла го бе пратила на това място, но засега от Джек нямаше и следа. Появи се втори скутер, описа кръг над него и се спусна. От скутера слезе един командир, за когото знаеше само, че се нарича Пурпурния. Мъжът се спусна по брега към него.

Спря при Скал и му подаде ръка по онзи странен маниер, който имаха чуждоземците.

— Видя ли нещо?

Скал поклати глава.

— Не. Една от нашите старейшини ми нареди да чакам тук.

— Така ли? И коя по-точно? Да не е онази, която може да предизвиква дъжд?

— Точно тя — кимна Скал.

— В такъв случай и аз ще почакам, ако нямаш нищо против.

Всъщност Скал имаше, но премълча. Не сваляше внимателен поглед от буйните води.

Пурпурния кръстоса ръце на гърдите си.

— Не остана много от града на Блестяща козина-ухилен зъб — подметна той непринудено.

Скал наведе глава, стараейки се да не даде воля на чувствата си.

— Той оцеля ли?

— Казаха ми, че се е спасил. Свикал е съвета, за да му намерят заместник и да координират действията на спасителите. Той самият абдикира от престола.

Скал се озъби доволно, но не каза нищо.

Пурпурния се покашля.

— Ти не беше ли приятел на Джек?

Рибоядът обмисли думите му, преди да отговори.

— Да. Така мисля.

— В такъв случай, ще ми е нужна помощта ти. Ако Джек е изчезнал. Един негов враг е отвлякъл Амбър…

Скал се извърна към него, забравил за реката.

— Врагът на Джек е и мой враг. Къде я е отвел?

— В столицата, в един от евакуационните центрове. Може да се наложи да се бием за нея — предупреди го Пурпурния.

Рибоядът махна с опашка.

— Готов съм — заяви той. В този миг дочу бълбукане откъм водата. Недалеч от тях неочаквано се появи тъмнокафяво петно, над него се образува бяла пяна и той видя над повърхността да се издига онова, което Мъгла бе кръстила „малко слънце“.

Джек забеляза двамата на брега в мига, когато и те го зърнаха. Той зяпна от изненада и в този миг двигателите на костюма замряха, изчерпали последните резерви от енергия. Тялото му остана да лежи в плитчината. Дотича Пурпурния и разви шлема. Джек си пое жадно въздух.

Скал се наведе ухилен над него.

— Ако ме питаш, Мъгла трябваше да те кръсти Риба от водата — рече той.

Джек се задави, но успя да промълви:

— В безопасност ли са всички?

— Да.

Пурпурния коленичи до него и му помогна да свали презрамките. Освободен от неимоверната тежест, Джек се надигна.

— Това беше добрата новина — рече Пурпурния.

Джек се извърна уморено към него. Сърцето му замря.

— А коя е лошата?

— Ролф отвлече Амбър.