Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (18)

19.

— Завари ме неподготвен — рече Джек и се приближи към него.

Скал размърда опашка.

— Със смъкнати гащи, а? — засмя се с беззвучния си смях. След това прибра оръжието. — Не бях сигурен, че ще си ти.

— Виж, това щеше да е изненада.

— Радвам се да те видя отново, командире — призна Скал. — Но няма смисъл да се криеш в тъмното. Не зная дали ти е известно, но ние, рибоядите, имаме отлично нощно виждане. — Протегна му вече невъоръжената си ръка.

Джек я стисна.

— Казаха ми, че с теб сме врагове.

Скал вдигна рамене.

— Зависи от гледната точка. Ела и седни. Тук има готвено с месо и студена бира, все вносни неща, заради теб — посочи масичката, на която бяха сервирани две порции и запотени бутилки.

Джек кимна.

— Звучи примамливо. — Настани се на един от столовете и остави Скал да му напълни чашата. Беше седнал така, че да не е с гръб към вратата и прозореца. Скал забеляза предпазливостта му и се засмя.

— Веднъж наемник — наемник за цял живот, а? Не си обикновен гост за вечеря.

— Нито пък ти.

— Така е — Скал вдигна чашата си с бира. — Да пием за необикновените гости.

Джек отпи с удоволствие — бирата беше добре изстудена, а храната се оказа вкусно приготвена и още гореща. Бирата не беше от любимия му вид, но без никакво съмнение си я биваше.

Скал вдигна крака на дървената облегалка на свободния стол.

— Намислил съм — заговори той, — когато взема властта, да поканя на планетата някой от прочутите производители на бира.

Джек едва не се задави.

— Това не съм го чул — рече той.

— Разбира се, че ме чу — погледна го Скал. След това се пресегна и засили светлината на фенера, окачен на стената.

— Изненадваш ме, Джек Сторм. При първата ни среща си помислих, че кръвта ти е като ледените води на северния континент.

Джек също се облегна назад и сръбна от чашата. Реши да не отговаря, а да седи мълчаливо, със загадъчно изражение.

Мустаците на Скал помръднаха. Джек го прие за израз на нервност. Наведе се напред и опря лакти върху масата.

— Не забравяй, Скал, че аз съм прочут войн — със или без бойния си костюм. Но като всички войни, не обичам да започвам конфликта и вземам участие в него само когато намесата ми стане неизбежна.

Скал се отдръпна лекичко от масата.

— Блестяща козина-ухилен зъб вече го направи — заяви той. — Като покани чуждоземци, за да поддържат властта му, в случай че народът се вдигне на въстание. Но той е глупак.

Джек набоде на вилицата парче от ароматното месо и отхапа.

— Чудесна храна — отбеляза.

— Ще предам похвалата ти на моята самка — кимна Скал. — Виждам, че не се интересуваш от политика.

— Ни най-малко. Нито от бунтовници.

— В такъв случай може би ще успея да те убедя, че ако си на моя страна, ще извлечеш известни изгоди.

— Изгоди могат да се извлекат от всяка страна. Дори когато целта е само да се сплаши населението, за да се избегнат излишни жертви. Макар че в такъв случай изгодата ще е по малка.

Скал също похапваше с видимо удоволствие. От време на време белите му зъби проблясваха в сумрака.

— Какво ще искаш тогава, командире?

— Нищо, което би могъл да ми осигуриш. Проблемът, ако има такъв, ще го решавам сам. Но не смятам да стоя със скръстени ръце.

Скал не отговори, но на лицето му се изписа усмивка.

— За какво дойде тук? — попита той след кратко мълчание. — Заради хамбарите ли?

— Казаха ми, че имало тежка суша и било възможно да бъдат нападнати хамбарите.

— Възможно, но не и вероятно. Защо не слезем долу да пийнем по нещо по-силно. Ще се запознаеш с местните.

Джек се подвоуми, после се надигна.

— Защо пък не?

Кръчмата беше почти опустяла. В просторното помещение бяха останали само три групички рибояди. Дървените маси лъщяха на светлината на фенерите. Тук нямаше електричество. Съдържателят се приближи, костелив рибояд с посивяла козина. Носеше риза и шорти, от които се подаваше отпуснатата му опашка.

— К’во мога да сторя за вас, момци? — попита той на местния диалект.

Скал постави на масата четвърт люспа.

— Две чаши от най-доброто вино, но искам да го наточиш от бурето в мазето.

— Ах — поклати глава кръчмарят. — Скал, ако по-голямата ти сестра не работеше тук, нямаше да знаеш, че имам таквиз неща. Хубаво де, щом сте платили, ще си го получите.

Джек се озърна и забеляза, че останалите им хвърлят любопитни погледи.

— Тихо е тази вечер.

— Повечето вечери е така. Рибоядите напускат равнините и се преселват из планинските райони. Там поне има вода, а и няма кой да им иска данъци.

— Заради язовира ли стана така?

Скал поклати глава.

— Не съвсем… но затова пък проливните дъждове нагоре по реката са наша работа.

— Какво?

Скал го разглеждаше внимателно.

— Джек, ти не си глупак. Чу ме добре какво казах.

— Не можете да контролирате времето. Нямате технологията и не можете да се сдобиете с нея — прекалено е скъпа. А и намесата в климата може да предизвика тежки последици в екологичното равновесие на континентите. — Джек едва успяваше да овладее възбудата си. Имаше чувството, че всички в кръчмата слушат разговора им.

— Нищо не сме нарушавали, само пратихме няколко облака нагоре по реката.

— Но как?

— С магия, Джек — ухили му се Скал. — С магия.

В същия миг се появи кръчмарят и постави две чаши пред тях. Имаха упойващ и примамлив аромат.

Скал вдигна своята. Беше порцеланова, с позлатен ръб.

— Както е казал много отдавна един от вашите философи: „Истината ще ви направи свободни“.

— А друг пък е казал, че една лъжа, повторена сто пъти, става истина — контрира Джек и надигна чашата. Виното приятно опари гърлото му. — Какво имаш предвид под „магия“?

— Магия и нищо повече. Не съм магьосник и не мога да ти издам тайната, но ще ти кажа, че се получава. Ще видиш, че вали само горе.

— Сигурно е случайност.

Скал поклати глава.

— Не вярвам в магиите — рече Джек.

— Добре де, може да имате други названия за тези неща. Заклинания, молитви, каквото ти хареса.

Джек вече се питаше, дали Скал не е жертва на въображението си или на силно самовнушение. Вдигна чашата си и я разгледа с възхищение. Беше истинско произведение на изкуството. Всичко това бе наистина много странно. Как е възможно един толкова изостанал народ да владее подобно изкуство? Виното, което произвеждаха, имаше великолепен вкус, някой бе открил тайната на порцелана, освен това твърдяха, че с умовете си командват времето.

— Какво се надявате да постигнете?

— Това — отвърна Скал, като не сваляше блестящия си поглед от него — ще оставя сам да откриеш.

 

 

Пиха по още няколко чаши, след което се върнаха в стаята на Джек, където Скал го остави да намери сам пътя до леглото. Междувременно рибоядът се зарови в багажа му под учудения поглед на Джек. Зарадва се на церемониалния нож, но остана видимо недоволен, че не е открил другото, което търсеше.

— Къде е, Джек?

— Кое?

— Дистанционното на робота.

Джек седна в леглото и спусна крака. Усети, че главата му се върти.

— Няма дистанционно. И не е робот. Това е боен костюм.

Скал размърда мустаци и вежди по начин, който Джек вече се бе научил да разпознава като смръщване.

— Безполезен е.

— Обиждай ме колкото искаш, но не и моя костюм! — Джек вече чувстваше, че алкохолното опиянение го напуска, но се стараеше да се преструва на пиян, за да заблуди противника си.

— Не зная дали да ти вярвам — подметна замислено рибоядът.

— Нито пък аз. С твоите налудничави разкази за старейшини, които използвали магия срещу времето…

Очите на рибояда блеснаха. Той протегна ръка.

— Ела с мен. Ще ти покажа. И си сложи бронята.

— Бронята?

— Старейшините трябва да я видят. Да, това е единственият начин да го направим. Трябва да дойдеш с мен и да носиш костюма.

— Ами ако не искам?

— Разбира се, че искаш!

Джек се надигна бавно, вече контролираше напълно тялото си.

— Утре сутринта трябва да проверя хамбарите и да организирам охрана, преди да са започнали бунтовете.

— Не се безпокой за това, приятелю — сви рамене рибоядът. — От рина вече няма и следа.

Кой знае защо Джек не беше изненадан.

— А опасността от бунт?

— Пратили са те по фалшива следа. Пуснахме малко дим с надеждата, че изборът им ще падне върху теб. И познахме! Хайде, Джек, какво губиш?

Въпросът бе какво ще спечели Скал, но Джек премълча.

— Къде отиваме?

— В планините.

— И ще трябва да се катерим чак дотам?

— Защо? Аз имам скутер — усмихна се Скал.

— Така и предполагах. Е, добре. Само да пратя съобщение.

Скал се пресегна и го улови за китката.

— Виж, това не те съветвам да правиш. Ако те обвинят в предателство, винаги можеш да кажеш, че сме те отвлекли насила.

Джек повдигна изненадано вежди, но не отговори. Извади костюма и го приготви за обличане. Фантомът кой знае защо не се пробуди, нито започна да го разпитва и за първи път Джек усети, че му липсва.

Навън вече се зазоряваше, когато скутерът се понесе над напуканата земя. На редките места, където се виждаха влажни петна, имаше рояци от дребни мушици с разноцветни телца и златисти криле, а над тях кръжаха птици, които от време на време се стрелваха надолу, за да похапнат от плячката.

Не след дълго синкавата мараня на утрото се смени със сиянието на жълтото слънце. Скал управляваше скутера сякаш бе яхнал диво животно. Обърна се и се ухили на Джек. Машината нямаше предно стъкло, нито покрив и вятърът рошеше русата коса на Джек. Беше си сложил очила и се стараеше да си държи устата затворена, въпреки че мушичките намираха начин да се напъхат вътре. Примижа към слънцето. Не беше толкова силно, колкото на Малтен, нито като на Милос, но бе достатъчно ярко.

Попаднаха във въздушна яма и скутерът хлътна надолу. Празният ръкав от флексобрънки се преметна и го перна през ръката, сякаш костюмът се опитваше да привлече вниманието му. Когато отново изравниха полета, до слуха му достигна приглушен грохот.

Джек вдигна очи. В небето се бяха струпали облаци, които се движеха нагоре по реката. А нямаше почти никакъв вятър. Какво ги тласкаше?

Какво, действително?