Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (7)

8.

Джек седеше в ъгъла на бара, изпружил и кръстосал дългите си крака, и се стараеше да не привлича ничие внимание, загледан в изпотеното шише пред него. От време на време пъхваше по някой кредит в обслужващата машина и сервоавтомата минаваше наблизо, за да му остави поредната бира. Амбър се беше сгушила в прегръдките му, скрита в сянката на кабината. Беше се гримирала, носеше нови дрехи и изглеждаше достатъчно възрастна за ролята, която играеше. Въпреки това Джек изпитваше известна нервност, осъзнавайки, че държи в обятията си жена, причинила смъртта на трима мъже само защото са я докоснали.

Амбър въздъхна и отметна глава.

— Ако продължаваш да се наливаш така, ще се сдобиеш с бирено коремче.

Чуваше го за трети път, от няколко дена насам. Допи полупразната бутилка и си поръча нова. От всичките досега едва ли му се събираше цяла бира, но въпреки това продължаваше да ги поръчва, за да не се набива в очите на бармана. Трябваше да остане тук колкото се може по-дълго, за да наблюдава как живее утайката на малтенското общество. През целия ден в бара идваха и си отиваха наемници.

Погали я по врата и прошепна:

— Млъквай и стой мирно.

Устата на Амбър се изкриви от раздразнение.

На съседната маса седеше мъж с прошарена, разчорлена коса. Пред него имаше няколко празни бутилки и Джек забеляза, че всеки, който влизаше или излизаше от бара, минаваше да го поздрави или да размени няколко думи с него. Мъжът имаше дълги източени пръсти, които се протягаха като крака на паяк към онези, които се здрависваха с него. По осанката и поведението му Джек бе стигнал до извода, че е ветеран, също като мъжете, които идваха да го поздравят.

Амбър понечи да каже нещо, но той я стисна за коляното. Човекът от съседната маса се бе разсмял на някаква реплика.

— … без Марсиани — рече другият.

— Така му се пада — отвърна сивокосият. — Който се опитва да седи на два стола, пада. Все пак свърши доста работа, което означава, че само заключителната фаза остава на нас.

Събеседникът му, млад мъж с белези по лицето, кимна.

— Мен не ме брой. Решил съм да стана телохранител. — Той вдигна чашата си.

— И защо мислиш, че ще те вземат? — засмя се презрително мъжът.

— Надявам се. Поканиха ме на разговор.

— За костюмите е нужна сериозна подготовка. Добра координация и рефлекси. А ти пиеш и пушиш много, Смитърс. Освен това, не забравяй рисковете. Помниш ли какво се случи с Рицарите в Пясъчните войни?

Младият мъж се разсмя.

— Много смешно. Яд те е, че си бил твърде млад, за да те вземат и теб.

— Няма нищо смешно. Защо смяташ, че са били унищожени всички костюми и са разпуснали Рицарите? В Пясъчните войни са се случвали разни неща, които никой не може да обясни. Няма и оцелели, които да го направят.

— Може би. Добре де, радвам се, че се видяхме. Може да се запиша по-късно.

Възрастният мъж изпроводи събеседника си с поглед и Джек го чу да си мърмори:

— Ако остане нещо от теб дотогава.

Амбър го погали по лицето.

— Джек, какво става? Пребледнял си.

— Нищо. — Той се освободи от ръката й. — Да се махаме.

 

 

Поведе я по улиците, като и двамата внимаваха да вървят встрани от следените от камери участъци. Когато се върнаха в стаята, отвори широко вратата на гардероба, където бе монтирал стойка за костюма, и седна с кръстосани крака на пода пред него, сякаш възнамеряваше да му се любува.

Но още щом го погледна, целият настръхна. Влечението не бе намаляло — искаше да го облече, да го носи и използва.

Амбър приседна до него.

— Джек, какво има?

Той поклати глава.

— Проклет да съм, ако го направя, но и също толкова — ако не го сторя.

— Кое?

— Да използвам костюма. Той ще ми отвори път към императора. Стигна ли там, мога да намеря човека, когото търся, и да задавам въпроси, на които никой не желае да отговаря. Мога да преодолея бюрократичната преграда.

— Но след като те вземат в гвардията.

— Точно така. А доколкото успях да разбера през седмицата, прекарана из баровете, не е никак лесно да те допуснат на събеседване. Трябва да си млад, здрав и да имаш препоръки.

— За препоръките ще подкупим някого.

— Но кого? — Джек се изправи. — Нямаме никакви връзки. Ако се опитам да вляза в компютъра, скоро пак ще ме засекат.

— Не е необходимо да използваш костюма, за да те наемат — настоя тя.

— Все пак това е най-сигурният начин да ми обърнат внимание. — По гърба му пробягнаха студени тръпки. Наистина ли искаше да го забележат? Дали оцеляването му досега беше случайно? — Но за да нося костюма, трябва да мога да го контролирам.

— За да ти помогна, трябва да зная повече. Излъчването му е отслабнало доста от последния път, когато го долових. Каквото и да расте там, расте на пориви. И все още не мога да определя къде е… би могло да е навсякъде в костюма.

— Значи е разумно да го нося за ограничени периоди от време?

— Може би. Искам да кажа, вероятно. Джек, не зная какво е това. Нито как расте. Какво възнамерява да направи. Ако знаех, може би бих могла да му противодействам. — Тя се излегна на пода. — Май трябва да взривиш проклетото нещо.

— В никакъв случай. Засега костюмът е по-скоро предимство, отколкото тежест — той се изправи и затръшна вратата на гардероба.

Амбър се претърколи по корем.

— Ако можем да намерим някого…

Джек сведе поглед към нея. Сложната конструкция, която бе изградила от косата си, бе на път да се разпадне, но тя не й обръщаше внимание. Докато я гледаше, почувства странен прилив на нежност.

— Само аз останах — рече тихо той. — Кого друг можеш да попиташ?

— О, има и други — отвърна Амбър безгрижно. — Въпросът е къде да ги намерим? Най-лесно ще е да разговаряме с Болард.

— Други ли? Какво искаш да кажеш?

Тя повдигна вежди, когато й подаде ръка.

— Джек, знаеш, че има и други. Предимно дезертьори, преди драките да избият всички останали. Едва ли ще искат да говорят — предполагам, че ги е страх, но Ролф имаше вземане-даване с Болард. Просто никога досега не съм го свързвала с Пясъчните войни. Но сега вече съм сигурна, че е един от вас.

— Не можем да се обърнем към него.

— Защо?

Джек поклати глава.

— Ще каже на Ролф. И той ще те намери.

— Рискът си заслужава. Ами ако знае нещо повече за бойните костюми?

— Не.

Амбър стана, заобиколи го и влезе в банята, където прекара близо час, докато изтри и последните останки от грима.

Хапнаха по малко, осъзнавайки, че запасите на Джек са на привършване. Да живееш незаконно, осъзна той, струва три пъти повече, отколкото ако си нормален гражданин. Докато заспиваше в спалнята, чуваше как Амбър обикаля из съседната стая.

Не я чу кога е излязла, но я усети да се прибира. Влезе право в спалнята и се приближи крадешком към леглото.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Джек.

Тя подскочи.

— Стресна ме! Открих Болард. Обличай се и тръгвай с мен. Побързай де!

— Глупачка! Казах ти да забравиш за него.

— О, я стига. Свършено е. Няма да е още дълго там, където го намерих, така че — приготвяй се.

Излезе и го остави да се облече. Очакваше го в съседната стая, където пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.

Докато излизаха, Амбър тикна нещо хладно в ръката му. Беше миниатюрен пластичен пистолет.

— Зареден е — съобщи му тя.

— Но… — Джек млъкна, поклати глава и напъха оръжието в колана.

Улицата беше мокра от наскоро падналия дъжд. Амбър го поведе с бърза и уверена стъпка. Миришеше на влажна пръст. Джек я следваше на една крачка, давайки си сметка, че тук тя е в стихията си. Дете на улицата, което знае как да използва всички потайности на града. На два пъти ги подминаваха патрулни коли, без да им обръщат никакво внимание. Амбър не прояви и следа от нервност, изглеждаше напълно уверена в себе си.

Стигнаха един затънтен район, където охранителните камери не само че не бяха разбити, а въобще не бяха монтирани. Едва сега Джек си даде сметка защо му бе дала пистолета.

Момичето спря пред една бронирана врата в тясна, задънена уличка. Не се виждаха никакви прозорци. Разнесе се механичен глас:

— Кой идва?

— Гости.

— Идентификация.

Амбър пъхна една карта в процепа. Докато устройството я сканираше, Джек се зачуди дали наистина трябва да влизат вътре.

Механичният глас отбеляза:

— Но вие сте двама.

— И двамата сме поканени! — Амбър се пресегна и улови Джек за ръката, сякаш се боеше, че без него вратата ще я погълне и изяде.

Настъпи продължителна тишина.

След това вратата се отвори.

— Влизай — подкани го Амбър и първа прекрачи прага.

Очакваше вътре да е тъмно и мръсно и така си беше. Пластмасови кабинки с щори закриваха три от стените. В средата имаше барплот, около който бяха подредени малки масички, заети от мъже, жени и чуждоземци, облечени в износени дрехи и разговарящи шумно и гръмогласно. Холоекраните показваха не разголени хубавици, а карти на различни светове. Джек позна две от версиите на популярна военна стратегическа игра, но поне на един от екраните се виждаха кадри от действителни войни. Помисли си с горчивина, че навярно по същия начин са показвали тук репортажи от войната на Милос и Дорман, а клиентите са залагали на победителя, без да ги е грижа за човешката трагедия.

Амбър го поведе към най-голямото сепаре в ъгъла. Холоекранът над него тъмнееше — играта бе свършила или може би клиентът в сепарето не играеше? Когато приближиха, мъжът вдигна глава, но в мрака Джек долови само златист отблясък. Амбър седна в сепарето и го дръпна до себе си.

— Върна се значи? — попита мъжът и придърпа чашата към себе си.

— Да.

— Смел ход, момиче, като се има предвид какво предлага Ролф за черупката на твоето приятелче, а и за теб в комплект с него. — Наведе се да разгледа Джек и на лицето му отново проблесна нещо. Дясното му око бе заменено от камера от жълт метал — злато, материал, който плътта нямаше да отхвърли, а за кръвта криеше най-малък риск от инфектиране. Джек и преди бе виждал частични протези на очите, но не и толкова радикални. Непознатият не само искаше всички да узнаят, че си е изгубил окото, но и носеше заместителя, сякаш е почетен медал.

Новото око, разбира се, притежаваше далеч по-големи възможности от оригиналното. Можеше да увеличава образите, имаше инфрачервена приставка за нощно виждане и никога не се затваряше. Непознатият виждаше Джек и всички останали посетители на тънещия в сумрак бар далеч по-добре, отколкото те можеха да го видят. Но въпреки това бе предпочел да седне в ъгъла.

Амбър се размърда и ръката му се стрелна към нея с неочаквана пъргавина. Очевидно имаше добри рефлекси.

— Какво искаш? — попита той. Имаше късо подстригана коса и мускулесто, добре поддържано тяло, а кожата му бе леко мургава. Бялото на ноктите му почти сияеше в тъмнината.

— Болард — отвърна лаконично Джек.

— Защо? Ти да не си ловец на глави? Полицай? Чистач?

— Аз съм приятел на Амбър — представи се и погледна към момичето. Изглеждаше разтревожена, но не и изплашена.

Мъжът се разсмя. Смехът му бе циничен, но суховат, изолиран в пределите на сепарето.

— Какво ще ти струва това? — попита.

— Нищо — излъга Джек, докато Амбър се наместваше. Щом иска Болард… ще трябва да играе играта докрай, за да го намери.

Златното око се втренчи в него, плъзна се по безличния му сив костюм и се спря върху вътрешната страна на китката. Мъжът се захили.

— Какво мога да изгубя? Не носиш чип, значи нямаш досие на Малтен. Не можеш да убиеш човек, който не съществува. Аз съм Болард.

— В такъв случай — заяви Джек тихо, като се наведе напред и се опря на лакти, — имай предвид, че и ти си загазил.

Нормалното око на Болард се разшири. Лицето му се изкриви от злобна усмивка.

— Хубаво де, предупреди ме. — Той пъхна карта в процепа на машината за поръчки. — Нещо за пиене?

Джек поклати глава, но Амбър каза:

— Топъл плодов сок.

Болард поръча. Изчака, докато сервоавтоматът му донесе бирата и чашата с топъл сок за момичето, и продължи разговора.

— Какво искаш от мен?

— Искам да поговорим.

— Разговорите са глупост. За какво става въпрос? Работа ли си търсиш?

— Не — поклати глава Джек. Размърда ръка в отдавна заучен жест и уж неволно бутна шишето с бира пред Болард. Бутилката се залюля на ръба и Болард се пресегна да я улови. — Искам да разговарям с теб за Милос.

Въпреки сумрака Джек забеляза, че лицето на Болард е пребледняло.

— Откъде си научил този поздрав?

— Оттам, откъдето и ти — в новобранската школа.

— Не. Не. Та ти си най-много на двайсет години. А мен не ме приеха.

— Не е вярно. Този поздрав е неизвестен за останалите отвън. Може да си избягал по-късно. Но и ти си бил Рицар — като мен.

Болард надигна бутилката и изпи на един дъх половината от съдържанието й. Ръката му видимо трепереше.

— Какво искаш да знаеш?

Джек се наклони към него.

— Сподели с мен каквото знаеш. Искам да разбера защо. Преди шест години е имало обща амнистия за всички дезертьори. Защо тогава не си поискал да амнистират и теб?

Балард плъзна поглед из помещението.

— Не можех — отвърна лаконично.

— Защо?

— Заради Пясъчните войни, дявол те взел! Заради костюмите, гордостта и честта на Рицарите — всичко, за което съм се сражавал! Ето защо! — Болард побутна бирата настрана. — Защото Пясъчните войни бяха смъртна присъда. Трябва да го знаеш, ако си бил там.

— Бил съм там — отвърна мрачно Джек.

— Убеди ме.

— Да си чувал някога за военнотранспортните кораби? Хибернационните превозвачи?

— В края на войната ли? Разбира се. Повечето са били изгорени от драките, докато са се изтегляли от въздушното пространство на Милос. А на Дорман не е имало достатъчно оцелели, за да пратят хибернационен кораб.

— Един обаче е оцелял. Летял е по инерция, без управление, цели седемнайсет години.

Болард не можа да сдържи възклицанието си. Двамата мъже срещнаха погледи.

— Чувал съм слухове за подобно нещо — рече Болард. — Но когато го открили, всички на борда били мъртви.

Джек поклати глава.

— Не всички. Една от капсулите останала на аварийно захранване и мъжът вътре проспал пътешествието. Пострадал леко — незначителни увреждания на нервната система и измръзвания по крайниците. Изгубил няколко пръста на краката. И един на ръката. — Той му показа дясната си ръка с ампутираното малко пръстче. — Аз.

— Божичко! Значи ти си последният жив Рицар — прошепна Болард.