Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пясъчните войни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Solar Kill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Dargor (2015 г.)

Издание:

Чарлз Ингрид. Пясъчните войни

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Иванка Нешева

 

Charles Ingrid

The Sand Wars (1987–1988)

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 38

 

Цена: 11.99 лв.

 

ИК „БАРД“ ООД

История

  1. — Добавяне

4.

Джек бе забравил да предупреди, че спи леко, и едва не уби Тъбс, когато той дойде да го събуди.

Притиснат към вътрешната част на вратата в малката каюта, каперът пуфтеше изплашено под ръката на Джек, а лицето му придобиваше сивкав оттенък, докато се мъчеше отчаяно да си поеме въздух. След миг Джек се събуди и отпусна хватката си, а нещастникът най-сетне успя да си напълни гърдите.

— Дявол те взел, Джек! — закашля се той, масажирайки зачервената си шия. — Можеше да ме убиеш.

— Натам вървяха нещата — кимна Джек извинително. — Напоследък не спя добре.

— Да бе. — Тъбс помръдна с рамене, опитвайки да си възвърне изгубеното самочувствие. Марсиани беше прав — този човек бе истинска машина за убиване. Преглътна мъчително.

— Какво искаш?

— Ами… капитанът ме прати. Каза, че сигурно ще ти е интересно да гледаш, когато приближаваме коридора за Малтен. Ах… има нови съобщения за Кларон. Двайсет и осем хиляди загинали, все още не знаят кой е причинителят.

Това събуди Сторм напълно. Изведнъж си спомни кой е и откъде идва, какъв беше, преди да се озове на този кораб.

— Добре, тръгвам с теб — рече на Тъбс, който забеляза внезапната промяна в настроението му и побърза да излезе и да поеме обратно към мостика.

Сторм шляпаше бос след него. Беше привикнал доста бързо към живота в космоса — едно от предимствата да притежаваш двайсетгодишно тяло, далеч по-младо от ума му. След дебюта му в потушаването на стачката екипажът го бе оставил за известно време на мира. Досега никой от тях не бе виждал такава ужасяваща огнева мощ, стаена в един боен скафандър. Единствено Марсиани разговаряше с него без задръжки през следващите дни, докато летяха обратно към Триадата.

Сторм никога не бе идвал на Малтен. Една от трите планети, които оформяха Триадата на Доминиона, тя бе почти легендарна заради богатствата си и научните си постижения. На Малтен се намираше и резиденцията на императора, въпреки че едва ли един-единствен човек би могъл да управлява и контролира цяла галактическа империя. Далеч по-лесно бе да определиш граници и да прекарваш по-голямата част от времето в осъществяване на принципа „разделяй и владей“. Планетите нямаха нищо против да се грижат сами за себе си.

Императорът най-често се занимаваше с компютъра си — наблюдаваше как се развиват отделните планети и решаваше дали си заслужава да ги постави под свое владичество, а също преценяваше кои врагове са най-опасни, за да насочи мощта си срещу тях. Такива бяха драките например, те бяха най-сериозната заплаха още от времето на стария император. Като владетел, императорът бе недостижим заради обкръжението от чиновници и само те можеха да решат кого да допуснат до него.

А междувременно Джек си даваше ясна сметка, че ако не го бяха открили каперите, вероятно щеше да си остане в космическата пустош завинаги. Екипажът на „Монреал“ действаше по поръчка на групи и организации, които не се съобразяваха с правителствата, а искаха работата им да бъде свършена веднага и независимо от препятствията. Джек обаче разчиташе да открие на Малтен отговори на въпросите си. Едва ли друг път щеше да му се удаде подобна възможност.

Той се промуши покрай Тъбс и влезе в радиорубката. Имаше място само за тримата, а Марсиани вече се бе настанил в креслото, нахлузил слушалки.

— Добре ли спа? — усмихна му се той.

Джек забеляза, че Тъбс неволно потрепери, и не можа да сдържи усмивката си.

— Да, благодаря. Тъбс каза, че сме навлезли в малтенския коридор.

— Да. Тъбс, покажи съобщенията.

— Слушам, сър. — Дебелите му пръсти затракаха по клавиатурата.

Джек се опитваше да запази спокойствие, докато плъзгаше поглед по екрана. Там, между предложенията за работа, възнагражденията за открити престъпници, предупрежденията на различни профсъюзи, данъчните бюлетини, рекламите на наборните комисии имаше и кратко съобщение за Кларон. Планетата официално се смяташе за необитаема. Беше назначена комисия, която да разследва случая и да направи съответните препоръки. Докато четеше редовете и си спомняше за вече несъществуващата планета, Джек усети нарастващ сърбеж в ръбеца на отрязания му пръст.

— Сигурно ще им трябват години да вземат решение по случая — подметна презрително Марсиани, след като и последната страница избледня от екрана. — Добре, Тъбс. Изкарай образа и на твоя екран.

Докато изпълняваше нареждането, Тъбс бе споходен от странното предчувствие, че този странник, това късче космически боклук, което бяха спасили, може да се окаже нещо далеч по-важно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Сигурно не беше случайно, че Марсиани му обръщаше такова внимание. Тъбс се почувства объркан и донякъде предаден. Сякаш капитанът се прекланяше пред този хлапак, като да бе истински легендарен герой. Тъбс вече знаеше, че Сторм е получил солиден дял от възнаграждението за потушаването на стачката. Облиза недоволно устни.

— Изкарвам го.

Сторм втренчи поглед в картината на монитора, докато полагаше усилия да се ориентира в обстановката. Забоде пръст в един непознат обект, който се придвижваше в левия край на картата.

— Това какво е?

— Тъбс, идентифицирай.

Мъжът в креслото се наведе към екрана и присви очи.

— Боен кораб, капитане.

— От нашите ли е?

— Не, сър. Дракски.

Сторм се напрегна. Марсиани нямаше как да не го почувства, след като раменете им почти се опираха.

— Позволено им е да патрулират в този сектор — побърза да обясни. — Това беше част от договора… преди петнайсет години.

Марсиани правеше опит да научи нещо за миналото му. На няколко пъти го бе разпитвал и Сторм бе успявал да избегне по-директните отговори, но сега не можа да сдържи трепета си, когато зърна кораба на драките.

— Старите предразсъдъци умират трудно — произнесе той, сетне зърна отражението на лицето си в екрана — лице на младеж, с гладка кожа, високи скули, лице на човек, който едва ли би проявил желание да се бие с драките. — Баща ми ги ненавиждаше — добави, сякаш се опитваше да намери извинение.

— Тогава тежестта на войната падна върху нашите гърбове — на момчетата от граничните планети — кимна замислено Марсиани. — Но бюрократите им подадоха ръка, само и само да ги държат далеч от сектора. Честно казано, още не мога да свикна с това. Баща ти не е грешал в отношението си към тях. Все още ме боли, когато ги виждам тук. — Хвърли поглед към Тъбс и се покашля. — Добре, изключи го. Отивам да изпия едно. Ще ми направиш ли компания?

Тъбс се намуси, когато осъзна, че поканата не е отправена към него, а към Сторм. Приведе гръб над пулта и екрана.

 

 

Каюткомпанията беше пуста. Заради изкуствените дни и нощи на кораба Сторм не знаеше дали е уморен или отпочинал. Не му оставаше друго, освен да следва всекидневната програма. Отпусна се в едно кресло, но коленете му останаха да стърчат нависоко. Все още носеше рейнджърските панталони, а един от хората на Марсиани му бе услужил с ризата си. Капитанът вече наливаше уискито в две стъклени чаши на масата. Възпитанието изискваше да изчака, докато и двете чаши са пълни, преди да посегне към своята.

Разглеждаше Марсиани над ръба на чашата, без да отпива, като едва-едва намокряше устните си с парливата течност и вдъхваше от алкохолните изпарения.

Капитанът пресуши своята чаша на един дъх и издиша шумно. Изтегна се назад и вдигна крака на масата.

Джек се сепна, осъзнал, че Марсиани го гледа твърде внимателно и с нескрито подозрение. Беше му любопитно да узнае какво ще поиска от него капитанът.

Но когато най-сетне заговори, не поиска нищо, а заразказва.

— Служех в пехотата — поде с дрезгав от уискито глас. — Бях ей толкоз близо да ме одобрят за елитен Рицар, но изгубих всичко… заради семейството ми. Произхождам от семейство на фермери, израсъл съм с техните разбирания за живота и психологът сметна, че не ставам за машина за убиване. Показаха ми вратата, а такива бойни костюми като твоя виждах само на парадите, когато преминаваха покрай мен с маршова стъпка. Тези ваши прословути флексобрънки сияеха по-ярко от първото зъбче на бебе. — Смехът му бе горчив. — Едва по-късно научих, че вие, проклетници такива, сте живели в съответствие с някакъв ваш кодекс, тъкмо заради който не ме одобриха… само че аз също спазвах този кодекс, много преди да се опитам да вляза в редиците ви. Но както и да е, това вече няма значение. Беше преди Рикор, Милос и Дорман да бъдат превзети от рояците на драките. Ако тогава знаех каквото ми е известно сега, нямаше да съм толкова нещастно хлапе. Щях да си остана в балистиката вместо да дезертирам, а войната щеше да приключи, без да пострадам. — Марсиани въздъхна и отново надигна чашата, удавяйки мъчителните си признания в глътка танталско уиски.

Сторм сръбна от своята чаша и почувства как глътката прониква навътре в тялото му и го изпълва с приятна топлина. Знаеше, че изреченото досега е само встъпителната част и че скоро Марсиани ще стигне до същественото. Чудеше се какво ли ще поискат от него и какво би могъл да им предложи, без да изложи съществуването им на риск. Никога досега не го бяха представяли като „последния оцелял от Пясъчните войни на Милос“. Когато го откриха, тихомълком го прибраха в клиниката, сетне го пратиха в рехабилитационния център. Бяха му казали, че всички открити на онзи транспортен кораб бойни костюми са били унищожени — с изключение на неговия, който сестрата бе прибрала предвидливо. Бяха го оставили да живее на свобода, но без да му дадат нужното признание. Джек не можеше да се отърве от подозрението, че някой някъде бе решил съдбата му да тръгне в тази посока. Отново се заслуша в монотонния глас на Марсиани. Изглежда не беше пропуснал нищо особено.

— … но опитай се да го обясниш на едно хлапе с жълто около устата. Дори шансът две от двайсет и шест ми се струваше напълно възможен. Балистиката беше скучна и досадна, лишена от блясък. Натискаш копче и взривяваш цял сектор. Какво имаше в нея? Нищо. Дори не виждаш лицето на врага. И тъй, накрая си тръгнах.

— Дезертира ли?

— Да. Преди шест години ме амнистираха, заедно с всички останали — когато на престола се възкачи император Пепус. Но през целия си живот съм бил войник… не само в силите на Доминиона. Участвах в различни мръсни малки войни, където знаеш добре кой е противникът и можеш да го погледнеш в лицето веднага след като му взривиш скафандъра — тогава той все още може да види кой му е причинил това. Обичам войните, в които знаеш кой е победителят. — Той изгледа мрачно Джек. — Какво е усещането да убиеш драк?

— Като да смачкаш насекомо — отвърна, без да се замисля, Джек. После се сепна, осъзнал грешката си.

Марсиани пусна крака на пода. Погледите им се срещнаха. Тогава Джек добави:

— Не си ме чул да го казвам. Имам предвид — ако цениш живота си.

— Може да съм те чул, а може и да не съм — отвърна капитанът. — Но си струваше да попитам. Винаги съм изпитвал любопитство. Изглеждат като нещо, което ще изпука с приятен звук под обувката. — Той допи на един дъх чашата си. — Но ако поискам да узная кога и къде си го правил, а не как — този твой костюм е достатъчно показателен за последното, — не би трябвало да ми отговаряш. Защото с драките имаме сключен мирен договор и никой няма право да ги мачка. Тъй че няма да те питам.

— Не питай — кимна Джек, припомнил си сънищата в костюма за хлапето от новобранската школа.

Марсиани опря лакти на масата и се наведе напред.

— Какви са ти плановете? Ще останеш ли с мен, Джек? Има за какво да те използваме.

Сторм внимаваше да запази безстрастно изражение, докато отговаряше.

— Благодаря за предложението, Марсиани. Разполагаш с добър екипаж, но точно сега интересите ми са насочени в друга посока. Случилото се с Кларон изисква някои отговори и нямам никакво намерение да ги получа от някаква си комисия.

Марсиани се облегна назад с пресилена усмивка.

— Е, какво, заслужаваше си да опитам. Сигурно си чул, предполагам, че императорът е наредил отново да бъде сформиран отряд от Рицари. Ще ги използва за лична гвардия.

Само благодарение на уискито Джек не потрепери от студените тръпки, които го полазиха. Сформират отново отряд Рицари? Шокът от тази новина го разтърси из основи. Докато отговаряше, се постара да изглежда равнодушен.

— Виждам, че не може да се скрие много от теб, капитане.

— Тъй е. — Марсиани въздъхна и отново посегна към бутилката. — Радвам се, че беше откровен. Желая ти късмет, ако ще кандидатстваш за гвардията. — Пресегна се и чукна чашата си в неговата. — Да пием за негово величество императора на Малтен!

Третата наздравица припомни на Джек, че го бяха събудили по средата на нощната смяна, и той изостави Марсиани. Докато напускаше каюткомпанията, усещаше пронизващия поглед на капитана в гърба си — като сърбеж, който не може да почеше. Запита се дали току-що не се е обзавел със смъртен враг. Отбеляза си мислено, когато слязат на Малтен, да бъде постоянно нащрек.

 

 

— Не си ли щастлив, че си се облякъл така за случая? Та ти си почетен гост — подхвърли му с крайчеца на устата Марсиани, докато екипажът напускаше кабината на асансьора и се спускаше към голямата зала на двореца.

Вместо отговор Джек потръпна нервно. Носеше шлема си в ръка, но имаше усещането, че ще е по-добре да си го нахлузи, докато крачещият до него Марсиани възхваляваше красотите на двореца.

Високата сграда се издигаше на един от хълмовете край града. Бе боядисана в причудлив розов оттенък, като на рядко срещана морска мида. Джек стисна зъби, докато асансьорът се издигаше нагоре, към залата, където бе организиран тържественият прием. Марсиани, както вече знаеха всички, бе провъзгласен за голям герой за потушаването на крайно непопулярната стачка на планета, обявена от императора за място за свободна търговия и труд. Под тях тълпите на градския площад продължаваха да надават възторжени възгласи и да им махат възхитено, докато новопровъзгласените герои се възкачваха нагоре, където ги очакваха обещаните награди.

 

 

А малко преди това същите тези възторжени викове бяха секнали от почуда, когато Джек се бе появил в пълна бойна униформа. Въпреки че мнозина от присъстващите бяха препалено млади, за да помнят тези костюми, повечето от хората все още не ги бяха забравили. Джек можеше да се закълне, че бе чул изумени възклицания. В продължение на няколко секунди се питаше дали бе постъпил правилно, като се бе вслушал в съвета на Марсиани да си сложи костюма, но след това тълпата ревна дваж по-възторжено и заобиколи плътно екипажа на „Монреал“. Джек въздъхна облекчено. Изглежда Марсиани се бе оказал прав — колкото по-дълго крие костюма, толкова по-голяма може да е опасността. Сега бе най-подходящият момент да извади миналото си наяве — императорът не би посмял да стовари гнева си върху героите. Пък и достатъчно дълго се бе крил.

Марсиани се наведе към него и избърса една невидима прашинка от флексобрънките. Сетне се ухили на Джек.

— Като първото зъбче на бебе — рече. Изправи се, вдигна гордо глава и измери с поглед двореца.

Скокливеца и Тъбс първи напуснаха кабината, когато асансьорът спря и плъзгащите се врати се отместиха, за да ги пропуснат в залата. Помещението бе претъпкано с хора, маси и плотове. На лицето на Джек разцъфна широка усмивка.

Скокливеца също се хилеше доволно.

— Очертава се страхотен купон — заяви той, сетне закрачи право напред, а тълпата се разтваряше пред него. Тъбс го последва също толкова ентусиазирано.

Красива млада дама улови Джек за ръката. Беше облечена с прозрачна златиста рокля, която едва ли бе предназначена да прикрива формите й. Тя му се усмихна.

— Божичко — възкликна. — Чудя се дали е вярно това, което казват за вътрешната част на тези костюми? — Преди да получи отговор, пристъпи неочаквано напред и надникна в костюма му. Сетне се обърна към останалите: — Вярно е само наполовина — обяви и размаха чашата си с шампанско. — Но нищо. Полугол също е добро начало. Не ми казвай — обърна се тя отново към Джек. — Виждам, че си решил да постъпиш в имперската гвардия. Какво пък, мястото ти със сигурност е там. Ще ми разкажеш ли, хубавецо, за твоите подвизи на Вашингтон 2? И за ужасната война. — Тя го дръпна встрани от останалите членове на екипажа. Джек се опита да се съпротивлява, но само привидно, колкото да предизвика веселото одобрение на околните.

Последното нещо, което си спомняше ясно, бе намръщеното лице на Марсиани. Капитанът разговаряше с някого, облечен в сравнително скромни кафяви дрехи. И двамата погледнаха към него, преди златистата рокля да ги скрие от очите му и той да се отдаде на забавлението.

 

 

Пробуждаше се бавно. Главата му беше подута и пулсираше, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Джек я притисна внимателно с ръце. Изстена, претърколи се по гръб и примижа на яркото, жълтеникаво слънце. Някъде далеч на хоризонта се виждаше розовият дворец, издигащ се високо над града. Езикът му беше надебелял.

— Дълъг е пътят от двореца до бордеите — промърмори, докато се озърташе. Десният му крак бе изтръпнал и той осъзна, че е напъхал възнаграждението си в обувката… тлъста пачка доминионски кредити, достатъчно тежка, че да размаже с нея дракска глава.

Заля го поредният пристъп на махмурлук и размаха ръце, за да запази равновесие, докато се надигаше. Постави си шлема, но изохка от болка и побърза да го свали, сетне го пусна в скута си. Всяко от тези движения му костваше невероятни усилия.

Очите му бяха насълзени и замъглени. Джек приседна, олюля се и се озърна. Намираше се в тясна и тъмна уличка. Не помнеше как се бе озовал тук — вероятно не помнеха и останалите членове на екипажа, които се въргаляха около него и хъркаха оглушително. Джек се усмихна разочаровано. Бяха ги нахранили и напоили, а сетне изхвърлили с останалите „боклуци“.

Тъбс изстена насън. Притискаше към гърдите си празна бутилка шампанско и късче златист плат.

Джек се загледа в него, сетне премести поглед към останалите. Едва сега осъзна, че не вижда Марсиани. Необяснима тревога го накара да се обърне и да се изправи на крака, въпреки че от рязкото движение отново му се зави свят.

Още докато бяха разговаряли в каюткомпанията, Джек бе доловил у Марсиани някаква спотаена злост към Рицарите. Огорчение, защото не са го приели в редовете си, или може би… чисто търговски интерес? Защото Марсиани, ако не друго, бе човек на интереса. Всъщност, в конкретния случай този интерес бе насочен по-скоро към бойния костюм на Джек, отколкото към самия него. Но Джек нямаше никакво намерение да се разделя с костюма си.

Той прекрачи внимателно спящите тела и се приближи към входа на уличката. Шокът от онова, което зърна малко по-нататък, премина през тялото му като електрически удар.

Бяха ги изхвърлили в най-изпадналата част на града. Сградите наоколо бяха предимно бордеи. Несъмнено единственото, спасило ги от разпаряне на търбусите, бе ранният час на деня — но и това нямаше да продължи още дълго. Джек се поколеба. Не можеше да остави Скокливеца, Тъбс и другите на милостта на улицата, която несъмнено не познаваше никаква милост.

Колебанието едва не му струва живота. Успя да зърне Марсиани с крайчеца на окото и докато се отдръпваше, почувства стоварващия се върху рамото му удар, погълнат от флексобрънките. Енергийното острие жужеше зловещо в ръката на Марсиани, докато той се приготвяше за втори удар.

Капитанът изруга, когато уличката започна да се изпълва с местни главорези — хлапета с богат опит в уличните битки. Бръмченето на енергоостриетата разбуждаше членовете на екипажа, които се надигаха и изтрезняваха в мига, когато осъзнаваха къде са попаднали.

Джек не сваляше поглед от Марсиани.

— Готов си да пожертваш екипажа си само за да се добереш до мен?

— Не… не е така. Сключих сделка с един човек. Но нещата се объркаха. Всъщност, аз ги обърках. Реших, че предимството е на моя страна. Но нищо, Джек, още не е късно да го поправим. Дай ми костюма си — само това искам. Дай ми го и ще те пусна да си вървиш. Бившите ми партньори скоро ще бъдат тук.

Джек се изсмя мрачно.

— Съмнявам се, че бих стигнал до другия край на града, сваля ли веднъж костюма. — Той огледа зловещия ескорт на Марсани. Един от младежите се ухили и размаха енергоострието. Ножът избръмча, цепейки утринния въздух.

— Може би. А може би не. Би могъл да хванеш такси, нали? Достатъчно е да размахаш някой от онези доминионски кредити, които ти дадох снощи. Разбира се, не бива да забравяш, че ще имаш само една възможност да го направиш — ако таксито не спре, ще бъдеш лесна плячка за онези, които са около теб. — Тъмните очи на Марсиани блестяха. — Зная, че не си свързал костюма, нямаш и енергия. Въпрос на време е да се добера до теб и да те измъкна отвътре като пиле от черупка.

— Така ли било?

— Да, така. Въпрос на време и нищо повече.

Джек долови неочаквано движение и се премести, за да не го изненадат отстрани. Сградите надвисваха над тях. Бяха близо до уличката — твърде близо и това бе както предимство, така и недостатък за Джек.

— И защо ти е притрябвал само моят костюм? Преди известно време ме искаше в комплект с него.

Марсиани смръщи вежди и се изплю презрително.

— Защото сега вече зная какво си направил с него — и в него. Изтребвал си драки въпреки сключеното примирие, мислел си се за някакъв проклет герой само защото баща ти е извоювал правото да носи този костюм, а сетне го е предал на теб. Но нека ти кажа нещо, хлапе — не си достоен дори да лъскаш обувките на това нещо. Защото истинските Рицари имат чест.

Джек зърна носещото се към главата му енергоострие, преди капитанът да довърши изречението. Вдигна лявата си ръка в защитен блок и острието отскочи от флексобрънките. След това замахна с дясната, блъсна Марсиани в гърдите и го отхвърли назад. Капитанът скочи и отново се втурна към него, спуснал ножа ниско. Джек повдигна бавно дясната си ръка, размърда пръсти и го простреля в главата. Докато обезглавеното тяло се свличаше на земята, той произнесе опечалено:

— Марсиани… всеки костюм притежава известен резерв. Недостатъчен, за да се води война, но нали това не е война.

Разполагаше с броени секунди, преди Тъбс да се нахвърли с гневни викове върху му, следван от останалите членове на екипажа и главорезите. Лазерен лъч разцепи въздуха непосредствено до лицето му. Джек изруга и се наведе да вдигне падналия шлем. Дясната страна на лицето му гореше от агонизираща болка. Двама хлапаци му се метнаха едновременно на гърба, но той се отърси от тях. Последва ги Скокливеца, с най-грозната усмивка на разкривеното си лице, но Джек го изрита в гърдите и той полетя назад. Останал сам, Тъбс се поколеба.

Това бе всичко, от което се нуждаеше Джек. Беше ранен и обезверен, а и последният удар на Марсиани бе засегнал част от флексобрънките. Около обгореното място се виждаха миниатюрни пукнатини, които се разширяваха във всички посоки като паяжина. Ако ще се маха от тук, най-добре да го направи веднага. Той задейства сервомеханизмите, преодоля с няколко скока улицата и се понесе нататък.

Екипажът на „Монреал“ бързо изостана, но уличните главорези го следваха с упорството на хрътки. Те си подвикваха, за да се ориентират, и гласовете им отекваха в стените на къщите. Скоро Джек вече се задъхваше от изтощение. Не беше бягал в костюма от времето на началното обучение. Въпреки че на Кларон бе имал достатъчно време да се занимава с физически упражнения, все още бе далеч от формата, която имаше преди годините, прекарани в хибернационен сън.

Раната на лицето го болеше нетърпимо. Сигурно имаше изгаряне от втора, дори трета степен… а лявата част на костюма му висеше безпомощно, засегната от енергоножа на Марсиани. Изглежда не бе чак такъв късметлия, или мъртвият капитан знаеше доста неща за бойните костюми. Всъщност бе напълно възможно да е засегнал случайно уязвимия шев на ръкава.

Джек свърна задъхан зад ъгъла и хукна по следващата улица. И тази беше тясна, с ниски, прихлупени постройки. Един от преследвачите му нададе победоносен вик. Джек се шмугна под стълбата на някакъв собственик на магазин, покатерил се да оправи неоновите надписи.

Преследвачите бяха близо, защото миг по-късно чу изплашените викове на продавача, когото бяха съборили със стълбата. Той продължи нататък.

Улиците постепенно се изпълваха с хора и се налагаше да забави темпото. Продължаваше да притиска шлема към гърдите си. Минувачите го оглеждаха с подозрително любопитство, но изглежда го смятаха за опасен, защото се отдръпваха от пътя му. Джек опита да спре едно такси, но то профуча край него, сякаш го нямаше. Обърна се и улови отражението си във витрината на една сграда. Раната от изгаряне почти стигаше до окото му. Беше мръсен и потен, костюмът му бе почернял. Имаше крайно неблагонадежден вид. Всъщност, осъзна той, може би тъкмо на това дължеше все още живота си. Прояви ли и най-малката слабост, околните незабавно щяха да го повалят.

Едно хлапе с немито лице се отърка в увисналата безпомощно лява ръка на костюма. Джек подскочи стреснато, но вече беше твърде късно. Хлапето го бе набелязало за своя жертва. То се шмугна в тълпата, само за да се появи след миг, повело друго, по-голямо момче, което носеше подплатена броня, закачена с лъскави метални закопчалки. Устата му беше изкривена като на ръмжащ чакал.

Джек незабавно смени посоката. В този момент, даваше си сметка той, животът му зависеше единствено от способността му да се придвижва бързо.

Успя да стигне до отсрещния ъгъл и се затича срещу движението. Една сияеща реклама предлагаше кабинки за спане зад ъгъла „с компания“ — срещу сто кредита. Джек се притисна към стената и се озърна за двамата хлапаци. В момента не се виждаха. Той се шмугна през вратата на коридора, който водеше към кабинките.

— Сто кредита — обяви с плътен глас жената, без дори да вдига глава иззад преградата.

— В обувките ми са — отвърна задъхано Джек. — Само да се съблека и веднага ще ви платя.

— Разкарай се, мухльо. Аз да не съм вчерашна? Покажи парите и тогава ще те пусна. Инак опразвай терена. Да ти приличам на направена в епруветка?

Без да й обръща внимание, Джек се затича по коридора. Раменете на широкия му костюм стържеха с метален звън стените. Някой отвори врата и запречи пътя му.

— Изчезвай! — викна му Джек и мъжът се прибра. Той продължи нататък. От следващата врата надничаше разголена проститутка с повехнала хубост. Тя се скри боязливо вътре, но му подвикна през процепа:

— Давай нататък до номер 22, миличък. Там ще получиш повече, отколкото си мечтал.

Джек погледна през рамо. В началото на коридора единият от двамата хлапаци тъкмо се опитваше да се промуши покрай преградата. Жената се пресегна, улови го за яката и двамата започнаха да спорят оживено. Джек усещаше, че е на предела на силите си. Опря се на стената и почука на кабинка с номер 22.

— Пуснете ме. Имам пари, моля ви, само ме пуснете.

— Вземи ключа от Дора, миличък. Не съм глупачка — чу се приглушеният отговор.

Отчаян, Джек продължи нататък по коридора, като удряше с юмрук по вратите. Някои от тях се отваряха и отвътре надничаха разярени клиенти и проститутки. Когато отново погледна през рамо, забеляза, че двете хлапета са се откъснали от Дора и тичат по коридора.

Разгневени от шумотевицата, неколцина клиенти изтикаха Джек към дъното на коридора, където той се препъна в едно съвсем младо момиче и застина, втрещен от свежата й хубост. Мястото й очевидно не беше тук. Имаше меки, кафяви очи, които излъчваха стаена вътрешна светлина, придаваща им кехлибарен вид, а когато вдигна глава към него, се изпълниха с болка.

Тя тропна с крак, ядосана на себе си или на някого другиго.

— Оставете ни го — той е наш! — викаха зад гърба му хлапаците.

Момичето премести поглед от Джек към тях, сетне отново към него.

— Ох, по дяволите! — изруга тя. — Влизай вътре, бързо! — дръпна го в мъничката си стая и затръшна вратата под носа на главорезите.

Момичето го огледа и въздъхна.

— Не можеш да останеш тук. Онези ще доведат помощ и когато се съберат достатъчно, ще те измъкнат и ще ти вземат костюма.

Темето на Джек опираше в тавана. Бойният костюм изпълваше кабинката. Той си пое дъх.

— Ще си тръгна веднага щом се махнат.

— И как ще минеш покрай Дора? Там сигурно ще оставят пост. Проклятие! — момичето отпусна рамене. — А денят започна толкова добре. Както и да е. Ела. Тук има резервен изход. — Тя се обърна и смъкна от стената избеляла холограма. Зад нея имаше панел. Момичето притисна краищата му и той се освободи, разкривайки тесен проход. Сетне хвърли нетърпелив поглед през рамо. — Не каня по два пъти, господине.

— Разбрано — отвърна Джек.