Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (20)

21.

— И после какво стана? — попита Пурпурния и се подпря заинтригувано на бюрото, разглеждайки го с блестящи очи. Прокара ръка през посребрената си коса.

— Упоиха ме и ме върнаха обратно в кръчмата. Свързах се с теб и потеглих обратно веднага щом установих, че хамбарите са изпразнени. По всичко изглежда, че това е станало още преди няколко дни. — Джек отговаряше с равен глас, без да сваля поглед от Пурпурния. Незнайно защо в съзнанието му изплуваха думите на Мъгла: „Роден от пясъка и закален в пламъци… не забравяй дълга си…“ Дали това е неговото предначертание?

— И каква, според теб, е била целта на тази малка операция? Да ни предупредят, че назрява бунт?

— Искаха да видят костюма.

— И видяха ли го?

— Когато ме отвлякоха, бях с него — отвърна Джек. — Направих демонстрация пред съвета на старейшините.

Пурпурния се почеса уморено по челото.

— Каква беше тяхната реакция?

— Бяха съсипани, но мисля… че са твърдо решени да продължат.

— Същите тези Старейшини, които вярват, че могат да предизвикат дъжд? — Пурпурния въздъхна уморено и се отпусна в креслото. Извърна се настрани и затропа нервно с пръсти по масата. Отвън дъждът продължаваше да се сипе като равна стена.

Джек неволно погледна нагоре. Смътно си спомняше последните думи на Скал. Беше казал само: „Не забравяй язовира.“ Но какво за язовира? Защо да не го забравя?

Стана от стола и се приближи към картата.

— Опитваш се да възстановиш маршрута ли? — попита го уморено Пурпурния.

— Не… както вече ти казах, и на отиване, и на връщане бях със завързани очи. Но… — Джек прокара пръст по картата. — Докато разговарях със старейшините, останах с впечатлението, че са разделени помежду си на групи. Блестяща козина не може да е представител на всички тях. — Спря поглед на обозначението на наскоро построената язовирна стена. Имаше още няколко язовира, разхвърляни на различни места из континента. А също и на останалите континенти. Страна на мочурищата… където най-много се строяха язовири.

Изведнъж осъзна с кристална яснота стратегията на Блестяща козина. Опитваше се да сложи ръка върху водните ресурси на всяка от големите реки, принуждавайки отделните групи да се съюзят с него, или да бъдат прогонени от мочурищата си. Сега вече ставаха разбираеми и намеците на Скал. Само глупак не би се досетил за какво става въпрос — още повече, когато пред него е разпъната толкова подробна карта.

— Той не ги представлява.

— Какво? — Джек се извърна и вдигна поглед от картата. Беше забравил за какво разговарят.

— Императорът не представлява и една десета от населението на планетата.

— В такъв случай защо работим за него?

— Ами ние не… не работим за него. Работим за частен предприемач. Джек, ако имаш проблем с тази задача, предлагам ти да помислиш дали да не се откажеш. — Пурпурния се изправи. Напрежението се долавяше във всяка фибра на тялото му.

Джек поклати глава.

— Не мога да повярвам, че ще ме освободиш. Също така не вярвам, че си се захванал с тази работа, без да имаш ясна представа за положението. Когато ме повика, каза ми, че ти трябва човек със съвест. Не е нужно да си кой знае колко съвестен, за да разбереш какво става.

Двамата кръстосаха погледи.

Пурпурния промълви едва чуто:

— Много по-лесно е да победиш Пунум, когато работиш за него.

Тези думи накараха дъха на Джек да секне. Беше замръзнал на място, втрещен от чутото.

— По дяволите! — избухна. — Амбър е права. Аз съм пълен наивник. През цялото това време си гъделичкал Пунум по опашката само защото си го смятал за кръгъл идиот!

Пурпурния се ухили.

— Ако седнеш да ме изслушаш спокойно, Джек, ще ти кажа какво е намислил твоят работодател.

Дъждът продължаваше да се усилва.

Джек се върна при картата.

— Ако играта ни е да саботираме правителството, времето почти няма да ни стигне. Погледни — Пурпурния се наведе до него. — Блестяща козина е построил язовирни стени тук, тук и тук, а освен това в момента се работи на още три места.

Пурпурния кимна бавно.

— Не виждаш ли? — попита, изгубил търпение, Джек. — Той преднамерено тормози сънародниците си, за да ги накара да му се подчинят. Използва водата, за да построи собствена империя.

— Но какво значение има… ако те наистина контролират дъждовете?

— Да, но дъждовете валят само тук. Не и надолу по реката.

— Да не искаш да кажеш, че се опитват да препълнят язовира? — повдигна вежди Пурпурния.

— Точно така. И нямаше да е никак трудно, ако беше строен с местни средства. Този свят е изостанал. Не познават модерните технологии и материали. Но са го строили нашите.

— Достатъчно здраво, за да издържи на напора на увеличаващата се вода.

— Точно така. Засега усилията им са напразни. Земята им остава суха, а омразният император продължава да е на власт. Освен ако… — Джек млъкна.

— Освен ако какво?

— Освен ако не взривим стената.

Пурпурния подсвирна от изненада.

— Направиш ли го, ще пометеш столицата на Блестяща козина, преди да потопиш във вода зоната около устието.

— Столицата, която просперира от нещастието на останалите.

— Унищожен от собственото си оръжие — подметна замислено Пурпурния. Поизправи се и огледа картата. — А какво ще стане със Скал и съюзниците му от устието?

— Повечето от тях вече са се преместили сред хълмовете, където топящият се сняг осигурява достатъчно вода. Земите им ще бъдат наводнени, но след време водата ще се оттече и равновесието ще се възстанови.

Пурпурния се почеса замислено по брадичката. В очите му отново заблещукаха весели пламъчета.

— Не мога да ти помогна. Трябва да съм с Пунум и делегацията, да се опитам да убедя Блестяща козина, че методите му са погрешни, особено в светлината на тази нова информация.

Те се спогледаха.

— Ще успееш ли да се измъкнеш навреме? — попита Джек.

— Стига да се уговорим предварително. Останалото е моя грижа.

 

 

— И къде — попита Амбър обезпокоено — ще бъда аз, докато ти се забавляваш с безумния си план?

— Където те отведе Пурпурния. Намираме се в горната част на реката, но не е изключено да се вдигне и обратна вълна. Най-важното е да не бъдеш изложена на опасност.

— Толкова ли те е грижа за мен? — погледна го тя. Очите й блестяха ярко на електрическата светлина.

— Разбира се, че ме е грижа!

Амбър отмести поглед и му предостави изящния си профил, за да му се полюбува, докато обмисляше чутото. Кестенявата й коса се спускаше на вълни върху раменете й.

— Помислих си… помислих си, че те е яд, задето ме доведе и понеже ти се пречкам във всичко.

Не я попита защо са й хрумнали подобни мисли. Разкъсваше се от желанието да я прегърне и да я притисне към гърдите си и мисълта, че това може да доведе до непредсказуеми последици. Тя не беше по-малката му сестра. Беше жена, която всъщност жадуваше да прегърне, макар да не смееше да го направи.

— Когато се върнем… — поде той и млъкна.

— Когато се върнем къде? — подкани го тя.

— На Малтен. Помислих си, че може би ще се съгласиш да тръгнеш на училище.

— Училище? — веждите й се сключиха от изненада. По бузите й изби лека розовина. — Що за приказки? Досега ме търпеше такава, каквото съм! Не съм ли достатъчно умна за теб?

— Каквото знаеш, си го научила на улицата или от такива като теб. А аз исках…

— Искал си! Не е необходимо да знаеш как се строи някой проклет звездолет, за да летиш с него! Добре съм си такава, каквато съм, и е крайно време да го осъзнаеш, Джек Сторм! Време е да ме приемеш.

Джек не отговори. Тя се бе изправила. Гледаше го отгоре, с блеснал от гняв поглед и в ушите му се появи неприятно бучене. Вдигна ръка и произнесе:

— Амбър… причиняваш ми болка.

Тя побледня мигновено.

— Ох, по дяволите! — прекара разтреперана ръка през лицето си. — Пак изгубих контрол.

— Знам, че не беше нарочно.

Тя заплака, сълзите й прокапаха между сплетените й пръсти.

— Не е това! Ролф ме караше да изпълнявам разни упражнения! Никога не съм разбирала защо… може би до този момент. Струва ми се, че… че трябва да се науча да си дърпам юздите. — Амбър подсмръкна. — Защо не мога да съм като всички останали?

— Не съм се влюбил в останалите — изрече Джек, без да се замисля, и изведнъж в стаята се възцари тишина. Двамата се спогледаха учудено. Той се покашля смутено, но в този момент някой почука настойчиво на вратата.

Влезе Скал, с подгизнала козина. На лицето му грееше усмивка.

— Любовна свада? — попита нехайно и Амбър избяга от стаята, със зачервено и засрамено лице.

— И ти намери кога да дойдеш — укори го уморено Джек. — Готов ли си да тръгваме?

— Веднага щом си вземеш костюма.

Джек се надигна. Поколеба се, сетне се провикна:

— Събирай си багажа, Амбър. Утре сутринта Пурпурния ще прати някой да те вземе. Ако никой не се появи, качи се на скутера и иди горе в планините. Разчитам да го направиш — заради мен.

Амбър застана на вратата на спалнята.

— Добре — кимна послушно. После го изпрати с поглед.

 

 

— Кои още ще бъдат в групата за нападение? — попита Джек, докато полагаше бойния костюм на задната седалка на моторницата. Този път Скал бе вдигнал предното стъкло и бе опънал покрива, но Джек се съмняваше, че платнището ще издържи на проливния дъжд. — Не трябваше ли дъждът да спре?

— Ще спре веднага щом отмине тази буря. Не беше никак лесно да убедим останалите от съвета — най-вече Едноръкия и Мъгла. Знаеш колко е трудно понякога да се сменя стратегията.

Джек не остана никак доволен, че Мъгла ще дойде с тях. Не се сдържа и го спомена.

Скал не сваляше поглед от него. Мустаците му потрепнаха и ушите му се прилепиха назад.

— Мъгла над водата може да призовава светкавици — обясни той с равен глас. — Или искаш да идеш там, без да сме им отвлекли вниманието?

— Въпросът е, че не бих желал да я излагам на опасност.

— Нашият свят не е като вашия, приятелю. При нас женските носят еднаква тежест с мъжките.

— А твоята женска къде е? — попита Джек, но по последвалото мълчание разбра, че не е трябвало да задава този въпрос.

После Скал отвърна:

— Убиха я по нареждане на Блестяща козина-ухилен зъб. Опасяваше се, че може да роди претендент за престола.

— Съжалявам — произнесе Джек. — Не трябваше да питам.

— Така е — кимна Скал, ала очите му отново станаха весели. — От друга страна, имаш право да знаеш. А ти какво си заложил в тази работа?

— Аз ли? — учуди се Джек. — Не съм сигурен. Може да е скрито сред предсказанията на Мъгла.

Останалата част от пътя до скривалището в хълмовете изминаха мълчаливо. Джек забеляза, че дъждът е спрял далеч преди скутерът да се приземи.

 

 

— Това е Кривия — Скал посочи едър рибояд с жълтеникава козина, чиито рамене се превиваха под тежестта на огромни мускули. Кривия носеше мокър комбинезон с много джобове, превърнати в склад за най-различни неща. Вероятно храна или оръжия. Кривия като че ли нямаше опашка, във всеки случай такава не се виждаше извън дрехите му. Той кимна рязко и се люшна напред-назад върху огромните си ходила.

— Мъгла вече я познаваш — продължи Скал. Женската го поздрави с усмивка. Тя също бе облякла тъмен на цвят комбинезон, който бе пристегнала на кръста с колан.

— Онзи там го наричат Птича песен, защото рядко има какво да каже. — Скал кимна към дребничкия индивид до него. Птича песен разглеждаше Джек с нескрито подозрение. Беше тъмнокафяв и носеше само шорти и колан за оръжия. В едната си ръка стискаше доста страховита лазерна пушка. — И за късмет сме взели Малка рибка. Тя е много чевръста и хитра.

Джек се усмихна на гъвкавата и дребничка рибоядка. Беше светлокафява, почти с цвета на косите на Амбър. Вместо да му протегне ръка тя подскочи, приземи се и го погледна тържествуващо, мърдайки мустаци.

— Виждам, че името ти подхожда — отбеляза Джек.

— На теб също — изкиска се тя.

— Какво? — Джек се извърна и погледна към Скал. — Да не би да имам рибоядско име и никой да не ми го е казал?

Скал сви рамене.

— Само когато носиш костюма.

— Какво е то?

— Малко слънце — рече Мъгла и посочи с пръст Малка рибка.

— Сложи си броня, Рибке, и не забравяй, че бъдещето на нашия народ ще лежи на твоите плещи.

Джек сведе поглед към гърдите си. Флексобрънките проблясваха в мрака на нощта. Може би в техните очи наистина приличаше на слънце или на луна. Вероятно имаше нещо смешно в името му, ако се съдеше по физиономията на Скал, но реши засега да не повдига въпроса. Посочи им вързопите с ендураеви ризници, които двамата със Скал бяха задигнали от складовете на базата.

— Аз нося боен костюм и няма да ви взема със себе си, ако не сте добре екипирани. Тук има достатъчно за всички. След това ще раздадем и оръжията.

— Аз не се нуждая — заяви Мъгла. — Имам си мои.

Птича песен кимна, че е на същото мнение.

Докато Кривия и Малка рибка се ровеха във вързопите, Джек почувства да го изпълва добре познатото напрежение. Започваше се.

 

 

Амбър се събуди от тропане по входната врата. Намръщи се озадачена, сетне си спомни. Беше си легнала с дрехите, за всеки случай. Погледна часовника и установи, че съвсем скоро ще се зазори, макар небето да бе скрито от облаци и почти черно. Стана от леглото, облече си жилетка и отиде да отвори.

Мъжете отвън бяха приведени под шибащия ги дъжд. Амбър различаваше само силуетите им.

— Готова съм за тръгване — уведоми ги. Последва ги към огромния скутер, привързан за верандата, увиснал съвсем ниско над водата.

Спря за миг, за да хвърли прощален поглед на къщата — най-хубавата, която някога бе имала. Всъщност, кой знае. Може би пак щяха да се върнат тук за малко — преди да отпътуват.

Плъзгащите се врати на скутера се отместиха встрани. Един от мъжете я улови за лакътя и я бутна навътре. Докато се навеждаше, за да не си удари главата в горния ръб на вратата, Амбър го чу да казва:

— Изглежда очакваше някого. Не ни създаде никакви проблеми.

Амбър замръзна и в същия миг в гърдите я блъсна лъчът на парализиращ пистолет. Усети, че въздухът изскача шумно през устата й и почувства вкус на жлъчка. Изплю горчивия сок върху лицето на мъжа срещу нея и това й достави вяло удоволствие, преди да изгуби съзнание. Последната й мисъл бе, че той е дошъл чак на другия край на галактиката, за да я открие.

Ролф издърпа отпуснатото тяло на момичето в скута си и затвори вратата, спирайки набезите на дъжда и вятъра.

— Да изчезваме оттук — рече и скутерът се понесе, подскачайки из въздушните ями.

 

 

Тичаха по тесния ръб на язовирната стена. Джек почти усещаше треперенето на бетонните опори под напора на огромното количество вода. Под тях ревяха турбините. Стараеше се да не поглежда надясно, където далече под краката им се виждаше тясната долина и речното корито. Птича песен ги водеше, стиснал в ръце лазерна пушка.

Над тях се развихряше поредната буря. Святкаха светкавици, чийто ярки, накъсани линии раздираха нощното небе. Но нямаше дъжд. Само шумотевица и бушуваща природа.

Птича песен спря неподвижно, когато на пътя му се появи един от работниците по поддръжка на стената. Двамата стояха почти лице в лице и веждите на мъжа се бяха извили нагоре от изненада.

— Имаме оръжия, а ти нямаш. Пусни ни да минем, докато все още можеш — заяви със спокоен глас Птича песен.

Работникът се поколеба. Премести поглед към всеки от шестимата, но най-дълго задържа поглед върху бронята на Джек. Изведнъж се обърна и хукна да бяга. Птича песен стреля, не улучи и се втурна след него към масивната постройка в другия край на стената.

Скоро обаче се върна и разпери безпомощно ръце.

— Лоша работа — рече Скал. — Този ще повика помощ.

— В такъв случай да побързаме с разполагането на експлозивите.

Джек махна на Кривия да му подаде торбата със зарядите и детонаторите. Мъгла го докосна по рамото. Усети загрижеността й.

— Нали се разбрахме, че ще прогоним всички работници.

— Така е… освен ако те не се опитат да ни нападнат. — Джек подаде един експлозив на Рибка и й показа как да го нагласи. — Само внимавай — добави.

— Обещавам! Къде да го сложа?

— На стената, както се уговорихме. Ще трябва да се спуснеш с въже.

Тя кимна. Бяха й възложени някои от най-опасните задачи. Джек я изпрати с поглед.

После подаде експлозив и детонатор на Птича песен.

— Ти си бърз. Този трябва да бъде поставен над последния шлюз.

Рибоядът поклати глава.

— Не. Вратата на шлюза се охранява.

— Не бери грижа. Аз ще прогоня пазачите. Но трябва ти да поставиш експлозива, защото Кривия е твърде тежък и няма да успее да се измъкне навреме.

Птича песен се двоумеше. Сетне внезапно се озъби, грабна детонатора и хукна. Джек го проследи с поглед, чудейки се откъде ли бе бликнала тази спотаена омраза.

— Те идват — промълви зад него Мъгла. — Усещам ги.

Все още непривикнал със странните й способности, Джек неволно потрепери.

— Връщайте се към хълмовете — нареди той.

— Не — възрази тя.

Скал побърза да се намеси.

— Трябва да вървиш. Ти си старейшина и Джек е прав. Не се бави!

Слабата женска със светлобежова козина се поколеба, после се обърна и се затича право срещу сивата стена на бурята. Над главата й отново блесна светкавица.

Малко преди зазоряване откъм външната порта се зададе група работници, въоръжени до зъби. Скал неволно изруга, когато Джак сви юмрук и насочи оръжията си към тях. Нямаше друга възможност, освен да открие огън.

Работниците попаднаха в кръстосания огън на Джек, Скал, Кривия и Птича песен. Катереха се и падаха, изтиквани настрани от своите колеги, продължаваха да пълзят нагоре по хълма като мравки. Джек пусна един дълъг откос, яркооранжев пламък на фона на тъмносиньото буреносно небе, опитвайки се да не мисли за това, че рибоядите избиваха своите сънародници.

Но скоро пазачите отвърнаха на огъня. Пръв падна Кривия, с изкривено в свирепа маска лице. Тежкото му тяло тупна върху стената и полетя надолу.

Джек подскочи и се приземи пред Скал.

— Използвай ме за щит — нареди му той. — Отстъпвай назад след Мъгла. Като минем стената, бягай колкото ти държат краката.

— Не.

— Махай се от тук, дявол те взел!

— Битката още не е изгубена.

Птича песен нададе предупредителен вик, когато батерията на пушката му се изтощи. Обхванат от неописуема ярост, той се нахвърли с голи ръце срещу нападателите. Четирима от тях се сблъскаха с него и цялата група полетя надолу, за да изчезне в разпенените води. Джек погледна за миг след тях, благодарен на боговете, че не е споделил съдбата им.

Задната му камера улови Малка рибка, която се катереше нагоре по въжето. Женската надзърна предпазливо над ръба на стената. И последният експлозив очевидно бе поставен.

— Изчезвай, Скал — повтори Джек. — Вземи Рибка и бягайте!

— Какви ги дрънкаш?

— Експлозивите са поставени. Време е да се махаме! — Джек вдигна Скал за кичура на тила и го понесе към края на стената, където ги очакваше Малка рибка. Там го пусна и ги накара да продължат, а Джек се обърна, тъкмо навреме, за да поеме с флексобрънките няколко изстрела. Отстъпи назад и на свой ред откри огън.

Неочаквано го прониза остра болка. Изгуби за миг контрол над костюма и падна на колене. Щитовете бяха изключени. Джек се преви.

„Болка. Болка. Убивай.“

Докато се гърчеше на земята, едва долавяше нашепващия глас. Фантомът! Наложеното от Амбър ограничение се бе изчерпало. Но защо фантомът изпитваше болка?

— Не, фантом. Няма болка. Ти не бива да чувстваш болка — мърмореше Джек. Забеляза, че работниците се събират и подготвят за атака. Мъчеше се да си възвърне контрола над костюма. Какво ли е станало с Амбър? Започна да го изпълва познатата жажда да убива.

„Добре, господарю. Няма болка. Днес ще се бием.“

Джек се надигна. Вдигна дясната си ръка и сви пръст. Срещу него се изправяше стена от космати същества, с блеснали от възбуда и страх очи. Прииждаха и още, излизаха от постройките около стената. Той беше техен враг. Бе хищник.

Фантомът в Джек гореше от жаждата да ги избива. Да чува виковете им, докато лъчите на оръжията му разкъсват с еднаква лекота плът, кости и нерви, а душите им отлитат нагоре. Преглътна горчилката в устата си, пое дъх и извика:

— Не, няма да убивам днес!

Поколеба се, свали надолу ръкавицата и прокара огнена струя пред краката им, принуждавайки ги да отстъпят. Някой заговори по радиото. Експлозивите са заложени… работата му тук е приключена. По-добре да отстъпи и да задейства детонаторите.

Докато оглеждаше лицата им, даде си сметка, че няма да го пуснат лесно да си отиде… а и не искаше да им позволи да преследват Мъгла, Скал и Малка рибка.

Отново пристъпи напред. Костюмът му се съпротивляваше и от това движенията му станаха накъсани, неточни, краката му приближиха ръба на стената.

— Пусни ме, фантом.

Рибоядите започнаха да се приближават. Вдигаха щитове и насочваха лазери, готови за атака.

— Сега, фантом. Позволи ми да задействам детонаторите.

„Живей, умри, живей…“ — костюмът продължаваше да се клатушка объркано, изведнъж нещо щракна и Джек почувства, че е възстановил контрола.

Включи високоговорителите и нададе ужасяващ вик, предназначен да сплаши рибоядите. Онези, които не се обърнаха и не хукнаха незабавно, се озоваха сред море от пламъци, което ги убеди, че е време да напускат бойното поле. Крещейки колкото му глас държи, Джек ги подгони надалеч от язовирната стена, където щяха да са в безопасност.

Докато тичаше, отново се зачуди какво ли може да е станало с Амбър?

Какво би могло да й се случи?

Замръзна на място, отново доловил надигащата се воля на фантома — пронизваща болка, гняв и желание да убива. Сякаш нещо се бе взривило вътре в главата му. Костюмът застина неподвижно по средата на язовирната стена. Джек се бореше да възвърне контрол над себе си.

Натисна копчето на предавателя.

Светкавица проряза небосвода. Изтътна гръмотевица, последвана от трясъка на експлозиите. Бетонната стена под него се разтресе. Оставаха броени секунди, преди да се разцепи и стихията да го повлече към дъното, където неминуемо щяха да го смажат огромните и тежки отломки и тоновете вода.

Джек нададе вик и се хвърли, за да яхне гребена на вълната.