Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (14)

15.

— И после какво стана? — попита нетърпеливо Амбър, забравила за парчето пица в ръката си.

— После ми помогна да се измъкна от костюма и да възстановя управлението.

— Нали каза, че неговият костюм бил много стар. Разбра ли откъде го има?

— Да. Баща му бил ветеран — получил го от него. Позволи ми да го огледам отвътре — някои неща са доста променени. — Но не, добави мислено той, и Кодекса на честта на Рицарите. Притежателят на пурпурния, който и да бе той, бе разкрил пред Джек неща, които не бе казвал на никого досега — само заради общата им обвързаност към костюма. Зачуди се дали Болард не знае нещо повече за него.

Амбър преглътна парчето пица.

— Как мислиш, знае ли нещо за „онова“? И дали би могъл да забележи разликата между костюмите?

Джек поклати глава.

— Щом се е намесвало и ти е пречило при движението, значи вече имаш проблем.

— Зная — въздъхна той. Заляха го спомени от Пясъчните пойни… движещи се като повредени механизми, които внезапно застиват неподвижно. Не, онова вътре не можеше да е чак толкова живо. Макар че… кръвожадната песен бе като дрога, като мощен наркотик, който завладяваше съзнанието му.

— За какво мислиш? — Амбър го докосна по рамото.

Джек се сепна.

— Не съм сигурен… Болард ми разказа за последния стадий, преди появата на берсеркерите. Според неговите думи, аз вече съм навлязъл в този последен стадий. Но това е невъзможно. Та ние едва се докосваме с „него“ — имам чувството, че то се учи да мисли. Или грешим, или…

— Или какво?

— Нищо. — Джак посегна към храната. Едва се сдържа да не потрепери от хрумналата му мисъл. Ами ако Болард греши? Ако съществото не е в костюма, а… в тялото му… в кръвта му?

— Какво пък, може и да намериш начин да се разбереш с „него“. Забравих да ти кажа. Има нещо за теб. — Тя му подаде бележка от подпространствената поща. — Дойде вчера, преди да се прибереш.

Беше от Пурпурния, съвсем лаконичен текст: „Ще се срещнем в «Ръждясалият болт».“ Бяха добавени денят и часът.

— Какво иска от теб?

Джек смачка бележката.

— Не съм сигурен. Разговаряхме за много неща. Едва ли има нещо ново да ми каже. Може да ми предложи работа.

— Ще идеш ли? — попита го тя.

— Да, мисля. Но този път ще взема и теб — ако искаш.

Амбър не искаше, но се усмихна пресилено.

— Добре. — Поколеба се, но се постара да скрие раздвоението си. Трябваше да отиде. „Ръждясалият болт“ бе един от любимите барове на Ролф. Познаваше го добре. Ако Джек влезе там, ще има нужда от нея.

 

 

„Ръждясалият болт“ беше скромен бардак с неонови светлини на фасадата от бетонни плочи, от които стърчаха чаркове на архаични роботи и киборги. Всичко това, заедно с миниатюрните сепарета, закрити от полупрозрачни завеси, придаваше определена атмосфера на заведението. Нямаше невъзможни неща в „Ръждясалият болт“ — тук можеше да се случи какво ли не. И се случваше. За срещата им Пурпурния бе избрал ранен утринен час и барът бе съвсем пуст. Докато вървеше зад Джек, Амбър продължаваше да се прозява.

— Няма никой — промърмори той и се огледа. Беше придобил навика на наемниците да не сяда, нито да застава с гръб към вратата.

Амбър също се огледа, виждайки неща, които Джек не забелязваше, като скрити камери за наблюдение, които предаваха образа в тайна стаичка в дъното. Повечето от камерите изглеждаха повредени, но имаше няколко, които със сигурност функционираха и в момента. Тя улови спътника си за ръката.

— Да идем там — насочи го встрани от обсега на една от действащите камери.

Дебелия Фред, притежателят на бара, обичаше да играе и за двете страни — докато камерите покриваха голяма част от бара, имаше места, където обективите им не можеха да надзъртат — стига да ги знаеш, разбира се.

Безпокойството на Амбър се предаде и на Джек, но преди да успее да каже нещо, завесата на ъгловото сепаре се отмести и тя нададе изненадан вик.

Джек се ухили, познал елегантната сребриста прическа на Пурпурния и мургавото лице с блестящи, засмени очи.

— На какво се смее пък този? — попита изнервено Амбър.

Джек усети, че ръката й се напряга.

— Това е Амбър — представи я той и я побутна напред.

Пурпурния я огледа.

— А казваше, че била само някакво си улично хлапе. Виждам, че е изминала дълъг път.

— Що за странно име е това — Пурпурния? — попита подразнено Амбър. — Нямаш ли си истинско?

— Амбър!

Пурпурния се разсмя и ги въведе в сепарето. Дръпна завесата, отрязвайки пътя на неоновите светлини, въпреки че малък сноп се процеждаше в отвора между завесата и стената.

— Казва каквото й е на ума, а?

— Ни най-малко — тросна се Амбър. Приседна в самия край на сепарето, откъдето можеше да наблюдава през процепа какво става в бара. Ако наистина бе казала онова, което мисли, Джек едва ли щеше да седи тук толкова спокоен.

Пурпурния очевидно реши да не й обръща повече внимание. Предложи на Джек от напитката си. Джек бутна встрани чашата и попита:

— Какво всъщност си намислил?

— Имам работа за теб — ако я искаш.

— Каква работа? Има ли я в обявите?

— Не, и няма да се появи.

Джек потъна в замислено мълчание.

— Защо точно мен избра? — попита той накрая.

— Държа на високото качество. А също и на наличието на съвест.

— Какво трябва да се направи?

— Да го наречем „стачкоразбиване“ — Пурпурния вдигна чашата си и продължи да го разглежда със засмени очи над ръба й.

Джек започна да се тревожи. Що за странен разговор? Долови и напрежението на Амбър. Момичето ги поглеждаше през рамо, но в очите й святкаха враждебни пламъчета. Какво ставаше тук? Защо имаше усещането, че нещата са извън неговия контрол?

— Ако ти е нужна съвест — заговори той бавно, — не ти трябва костюмът.

— Така е, не ми трябва костюмът. Нуждая се от човека в него — Пурпурния също говореше бавно, като барабанеше по масата с пръсти.

— И точно аз ли съм ти нужен?

— Не се сещам за по-добра кандидатура от твоята.

— Значи не отговаряш само за подбора?

— Аз ще ръководя цялата операция. Заплащането е щедро, плюс жилищни помещения…

— Звучи като дълговременно начинание.

— Може и да бъде.

Джек усети, че Амбър е замръзнала неподвижно. Потупа я по ръката, за да я успокои, без да сваля поглед от Пурпурния.

— Не искам да напускам Амбър… пък и не е зле да съм наясно за кого работя.

— Амбър може да дойде с теб, но ще трябва да я пазиш от останалите наемници.

— Амбър може да се грижи за себе си — рече Джек.

— Чудесно. Колкото до твоя работодател, засега предпочита да запази личността си в тайна.

— Но ти знаеш кой е?

— Знам — кимна Пурпурния. Облегна се назад и подпря ръце на облегалките. — Последния път, когато разговаряхме, беше намислил да постъпваш в гвардията на императора. Моето предложение ще ти помогне по-бързо да осъществиш мечтата си.

Джек се замисли.

— Не обичам да работя за профсъюзите.

— Вече ти казах — сви рамене Пурпурния. — Не мога да ти съобщя кой е работодателят. Мога само да ти гарантирам, че ако приемеш, няма да съжаляваш.

— Моментът не е подходящ. От известно време издирвам един човек — не беше разказвал на Пурпурния за себе си, но предполагаше, че той се е досетил за някои неща. — Не ми се ще да прекъсвам тази задача.

Пурпурния поклати глава.

— С парите, които ти предлагам, можеш да получиш достъп до много системи.

— Джек, подай ми пистолета — прошепна Амбър.

— След малко — отвърна той, все още завладян от мисли. — Добре, за какъв период от време и какво ще е възнаграждението?

— Трийсетдневен цикъл, пет хиляди кредита за теб. Плюс жилище. Можеш да вземеш и Амбър. По-добре да я вземеш добави усмихнато Пурпурния, — че тамошната стока хич не я бива.

Амбър скочи на крака.

— Божичко, Джек — просъска тя. — Дай ми пистолета и да се махаме!

Двамата мъже реагираха едновременно и също се изправиха. Едва сега Джек забеляза Ролф до външната врата, придружен от две мускулести горили.

— Имаме гости — отбеляза спокойно Пурпурния. — Теб ли търсят?

— Да.

Амбър започна да ровичка в джобовете на Джек. Той я плесна по ръката.

— Никакви оръжия. Има ли таен изход?

— Да — рече тя. — Но…

— Няма но — намеси се Пурпурния. — Вие двамата излезте оттам. Аз ще ви прикривам… ако все още искате работата.

Амбър отвори уста, но Джек я изпревари:

— Искаме я.

— Тази вечер, на космодрума, док 42. Ще ви приготвя документите — докато говореше, извади от джоба си страховит пистолет с издължено, тясно дуло. — Изчезвайте!

Джек дръпна завесата и хукна, теглейки Амбър след себе си, но тя заби токчета в пода и се опъна.

— Не оттам, глупчо. Насам!

Вместо отговор той я метна на рамо и сви в посоката, която му указваше. Зад тях изпукаха лазерни изстрели. Един куршум се заби в архаичния шлем на стената и го пръсна на парчета, част от които се разпиляха по пода пред краката им.

— Да имаш още гениални идеи? — попита Амбър на трепкащата светлина на изстрелите.

— Имам — отвърна Джек, пусна я на пода и я помъкна след себе си. — Да си събираш багажа.