Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (6)

7.

Амбър застина, надвесена над едрото тяло на падналия мъж. Флексобрънките й намигаха в мъждивата светлина на стаята. Би трябвало да са в относителна безопасност, ако е успяла да прекъсне навреме връзката. В противен случай полицията щеше да пристигне всеки миг. Нямаше да имат време да избягат.

Амбър вдигна ръка да отметне един кичур от лицето си и установи, че е плувнала в пот. Страх. Почеса се замислено. Първо… да го измъкне от този костюм. Металната дреха жужеше едва доловимо, сякаш изпълнена със собствен живот. Хищен. Себелюбив. Озъртащ се.

Тя хвана закопчалките и ги задърпа с разтреперани пръсти. Когато приключи, улови Джек за раменете и започна да го тегли навън. Кожата му бе гореща. Тя напрегна мишци, изтегляйки го сантиметър по сантиметър. Струваше й се невероятно тежък — Амбър поклати глава, докато от лицето и се стичаха едри капки пот. Имаше странното усещане, че костюмът й се съпротивлява — сякаш се опитваше да го задържи.

Изведнъж той се освободи, увисна с цялата си тежест на ръцете й и едва не я събори. Амбър сбърчи нос. Миризмата, която идеше от вътрешността на бойния костюм, бе особено неприятна, като от каналите на стара, рушаща се сграда. Така и така го е измъкнала, най-добре да го издърпа в банята. Остави го до вратата, влезе да напълни ваната, след това го разсъблече и го премести вътре. Като дойде на себе си, сам ще излезе оттам.

Върна се при костюма и го огледа отново. Мрежестата броня бе запазила формата на тялото. Докато се ослушваше за полицията, опита се да скалъпи някое обяснение, което да им пробута в първия момент. Засега не биваше да излиза. Може би тук бяха в относителна безопасност.

Издърпа костюма от спалнята и го остави в тъмния коридор. Ако някой случайно влезеше, нямаше да го забележат. Докато излизаше, костюмът неочаквано се размърда и празният ръкав падна върху гърдите. Дъхът й секна и момичето побърза да се увери, че станалото е напълно случайно. Нямаше друг начин. Не би могло да има друг начин. Едва доловимото присъствие на разум, което бе почувствала одеве, бързо се топеше и вече бе толкова слабо, че започна да се пита дали не е било само рожба на въображението й. Спомни си как Джек бе настоявал да остане в костюма — сякаш се бе сраснал с него и се боеше да го напусне.

Тя се върна при положения във ваната мъж, запретна ръкави и започна да го мие. Когато приключи, го изтри грижливо. Топлата вода й подейства отпускащо. Амбър го зави с хавлиена кърпа, в случай че се събуди и свенливостта му бъде накърнена.

Седна направо на пода до ваната и обхвана коленете си с ръце. Този път бе стигнала твърде далеч, не можеше да се върне обратно. Ролф сигурно щеше да я убие, задето бе избягала с непознатия. Бе наясно, че Ролф може безпрепятствено да напуска чертите на града. Имаше всички необходими средства. Рано или късно ще научи къде е и ще дойде за нея. Знаеше го, защото го познаваше добре. Не защото между тях някога бе съществувала любов, липсваше дори физическо привличане. Единственият път, когато Ролф се опита да я изнасили, тя бе изгубила съзнание, докато се бореха. Когато се свести, се оказа, че не я е докоснал. След този случай Ролф проявяваше към нея странно уважение, сигурно защото бе съумяла да го надхитри. Но това не му пречеше да я бие редовно…

По-късно на три пъти клиенти искаха да правят с нея любов, тя губеше съзнание, но Ролф и след излизането от безпаметността се държеше нежно, грижовно и внимателно, и сякаш й връщаше тялото, даваше му сигурност, галеше треперещата й ръка и я успокояваше, че всичко ще бъде наред.

Амбър извърна лице и се загледа в мъжа във ваната. Що за чудовище е тя? Ролф твърдеше, че може да убива, но тя му вярваше колкото и на чистачите. На няколко пъти бе изгубвала контрол над себе си в компанията на клиенти, бе изпадала в състояние на неописуем страх и после — нищо. Никакви спомени. Но по-лошото бе, че Ролф със сигурност би могъл да представи доказателства за убийствата й. Така успяваше да я задържи в оковите на страха.

В тишината на стаята, ослушвайки се за полицията, която все още не идваше, тя скри лице в ръцете си и тихичко заплака, смазана от безнадеждното бъдеще.

 

 

Спря да плаче, когато стомахът й напомни, че отново е гладна. Сети се за чинията със суха храна до компютъра и се надигна. Когато се върна, довършваше сандвича, малко по-изсъхнал, но все така вкусен. Джек тъкмо изстена, размърда се и започна да говори, като насън.

Амбър докосна раната на лицето му. Беше се инфектирала. Тя извади няколко кредита от чантичката си — бяха останали по-малко от половината и вече знаеше, че ще се наложи да се върне към първия си занаят — да краде, за да се изхранват и оцелеят. Дано Джек да бе предплатил за стаята. Спусна се безшумно във фоайето и остана, притаена в сянката на стълбището, докато открие къде е наблюдателната камера. Малко след това по стълбите слезе един от обитателите и тя го разпита за аптека. Изслуша обясненията, след това излезе забързано и свърна по улицата.

Макар да знаеше, че са пресекли границата на гетото, не го осъзна веднага. Скоро обаче забеляза разликите. Нямаше ги тълпите от минувачи. Улиците бяха по-чисти. Охранителните камери бяха в изправност и работеха. Продължи по навик да се извръща с гръб към тях, за да не оставя никакви следи. Търговците или техните компютризирани заместители посрещаха клиентите иззад метални решетки. Кредитите се изплъзваха между пръстите й, сякаш се опитваха да й избягат, и съвсем скоро не й оставаше друго, освен да се връща в стаята. Докато крачеше нататък, машинално отбелязваше онези, които навлизаха спокойно в обсега на камерите — или не ги забелязваха, или не им обръщаха внимание.

Джек потръпна, когато го намаза с крема, и размаха ръка към нея. Тя се отдръпна. Наложи се да му стисне носа, за да може го напръска с антибиотик, но се справи. Сега й оставаше само да чака. Провери температурата на водата във ваната. Беше изстинала. Не беше добре за трескавото му тяло, затова пусна топла вода.

Така и не й хрумна да вземе остатъка от парите и да избяга.

 

 

Джек се събуди, мокър и треперещ, със свит от мъчителен глад стомах. Момичето седеше със скръстени крака на пода на банята и похапваше порция задушено месо, от която се разнасяше фантастичен мирис.

— Събуди ли се вече? Ако ще оставаме тук, един от двама ни трябва да се научи да готви. Цените на румсървиса са убийствени.

Джек отвори уста да възрази, но тя му я запуши със забодено на вилица задушено.

Когато го нахрани, тя изтри със салфетка крайчеца на устата му.

— Готово — рече. — Всъщност, ако не знаеш, имаш натравяне от изгарянето. Твърде дълго не беше го лекувал.

Той докосна обгорената част на лицето си. Ала вместо неравния белег, напипа коричката на заздравяваща рана. Все още беше розова и мека.

— Поел съм нови бацили от този свят — кимна Джек с измъчена усмивка. Спомни си как ловко екипажът на „Монреал“ бе заобиколил митническата проверка, която включваше и задължителни ваксини. Така му се пада сега.

Амбър кимна, сякаш бе прочела мислите му. И вдигна рейнджърските му гащета.

— Накарах да ги изперат.

Едва сега Джек забеляза, че е гол, покрит само с кърпа. Протегна ръка и дръпна гащетата.

— Излизай от банята.

Амбър се засмя.

— Имаш ли сили да се справиш сам?

Когато излезе, той смъкна кърпата и я запокити ядно към вратата. Изправи се във ваната, главата му се завъртя, но въпреки това успя да се изсуши и да се облече.

— Къде е костюмът? — бе първият му въпрос, когато влезе и стаята.

— Прибрах го. — Амбър лежеше на леглото, разхвърляла около себе си списания. Докато се приближаваше към нея, почувства нарастващо безпокойство в душата си. Огледа намръщено бъркотията, после осъзна, че това е част от прикритието й — скучаещо момиче на повикване.

Той прокара пръсти през косата си.

— Къде е костюмът? — повтори и се изненада от сприхавия си тон.

Амбър се поизправи и скръсти ръце.

— Първо седни.

В душата му започна да се надига гняв.

— Кажи ми къде е костюмът и престани да си играеш разни игрички.

— Аз ли? Ако повишиш още малко тон, нищо чудно да цъфне полиция. Ченгетата са навсякъде. Това ли искаш? Да включим тогава компютъра и да въведем последния код. Може да стане даже по-бързо, отколкото предполагаме.

Той не сваляше навъсен поглед от нея. Какво си мисли тази инатлива хлапачка? Отвръщаше му с предизвикателен поглед. Направи усилие да се овладее.

Тя се наклони напред и положи ръка на коляното му. Джек почувства странно облекчение, а мъчителната зависимост от костюма като че ли понамаля.

— Джек — каза тя. — Знаеш ли, че говориш насън? Не мога да се похваля с някакво образование — повечето неща съм ги научила от Ролф, — та не разбирах всичко от думите ти. Само някои неща. Но съм сигурна, че засега не бива да си поставяш костюма. Поне известно време. Той е… повече от това, което изглежда. Мисля, че те иска, за да се храни от теб.

По гърба му преминаха ледени тръпки. Той отмести ръката й.

— За какво говориш?

— Говоря за теб и за твоя боен костюм. За това как си напуснал пламтящия Кларон, как търсиш някого, как си се бил с драките (проклети да са) и разни други неща, които те чух да разправяш.

— Но това за костюма няма как да го знаеш от мен.

Тя се надигна и сви рамене.

— Понякога… чувствам разни неща. Малко преди да се случат, или преди да бъдат изречени. Ролф твърди, че имам дарба.

Медиум, помисли си той. Интересно, колко ли е развита дарбата й. Успокои се и продължи да я слуша.

— Костюмът или нещо вътре в него е живо. То расте. Храни се от теб. Кара те да го искаш и да се нуждаеш от него. Струва ми се, че би могъл да го контролираш, ако внимаваш.

Джек се зачуди дали това не е паразитът, който ще го превърне в берсеркер. Проклятие! Проклет да е костюмът и милосите, и драките да са проклети. Юмруците му се свиха. При първа възможност ще се отърве от този костюм — но не сега.

— Нуждаем се от него.

— Струва ми се, че мога да ти помогна да го контролираш.

— Защо?

Погледът й срещна неговия.

— Защото те харесвам.

Думите й го завариха неподготвен. Не беше й сторил нищо досега и изведнъж осъзна, че по нейната скала това се оценява много високо. Сигурно дори го смяташе за герой.

— Нищо не ми дължиш — рече той. — Аз съм ти длъжник.

Лицето й се изкриви от гняв.

— Не си позволявай да ми говориш така! Нуждаеше се от помощ и аз ти я предложих. Както виждам, още не съм си свършила работата. И за да го направя, ти също ще трябва да ми помогнеш. Освен това не бива да позволявам на Ролф да ме открие. Копелдакът има дълги ръце. Ето за какво ще ми помогнеш!

Сторм претегляше внимателно думите й. После осъзна, че няма друг избор. Щеше да му прави компания. Спомни си за думите на лаборанта, който го бе предупредил, че не бива да остава сам, да страни от хората.

— Искам да постъпя в гвардията на императора — рече той.

— За да го убиеш?

— Не. Но чрез него искам да намеря човека, който ме прати, който прати моя отряд… на сигурна смърт. Искам също така да разбера защо беше изпепелена Кларон. Надявам се някой ден тя отново да стане цветуща планета.

— Тераформирана? — гледаше го зяпнала от почуда, смаяна от амбицията му.

— Да.

— Не искаш много, а?

На този въпрос не смяташе да отговаря.

Тя посочи с пръст тъмния коридор.

— С това нещо ли си воювал?

Дължеше й го, макар да си даваше сметка, че може да й причини неприятности.

— Аз съм ветеран от Пясъчните войни.

Очите й се разшириха.

— Пясъчните войни? Никой не е оцелял от тях. Може би само дезертьорите… чувала съм за неколцина, които твърдят, че са такива. Но от воювалите никой не е останал жив.

— Е, аз съм.

— Чакай… тогава ти си достатъчно стар да ми бъдеш баща.

Той се усмихна уморено. Това дете на улицата умееше да гледа на нещата в перспектива.