Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (11)

12.

— Да видим какво имате — отекна в металната зала гласът на Котака. — Не бих искал да се заема с подготовката на плана за атака, преди да съм наясно с какво ще работя. Мишените са на другия край… гледайте да се прицелвате точно, защото там отразителните щитове са най-мощни.

Барни приседна до Джек и улови насмешливия му поглед.

Имаше и други членове на екипажа, смесени с тълпата от наемници. Джек познаваше повечето от тях от работилницата, където си бяха помагали със съвети и инструменти. Котака очевидно предпочиташе хората му да се познават добре. Началникът бе само един — капитанът.

Един по един мъжете се приближаваха към стрелбището, за да демонстрират оръжията си. Въздухът се изпълни с миризмата на експлозиви и празни гилзи, на енергийни лъчи и озон, на нагорещен метал от щитовете. Джек не бързаше да се изявява, терзаеха го съмнения, че щитовете биха издържали на огневата мощ на костюма. Зачуди се дали на лицето му е изписано неодобрение — повечето от оръжията, които се използваха, нарушаваха изискванията за „чиста“ война, тъй като щяха да навредят в еднаква степен и на противника, и на планетата. Предполагаше, че в известен смисъл същото може да се каже и за костюма. Ала нали на това ги бяха обучавали — светът, обкръжаващата среда е свещена, врагът — не. Урок, който човечеството бе научило много отдавна, на далечната Земя. Калта е по-важна от плътта. И това бе вярно, макар че хората го бяха проумели след горчив опит. Земята, атмосферата и водата представляваха един затворен цикъл, далеч по-уязвим, отколкото непрестанно обновяващата се плът.

Ето защо Джек ненавиждаше драките и разрушителите на Кларон.

— Джек. Пак ли си преследвал космически плъхове?

Капитанът бе застанал пред него. Той се изчерви, въпреки че се опита да запази самообладание.

— Не, сър. Изпълних си нормата още първата нощ. Нали, Барни?

Беше ред на червенокосия да поаленее. Либия се изкиска и сръга другаря си с лакът.

— Какво можеш да направиш за нас?

— Въпросът е по-скоро какво не мога да направя. Костюмът ми е брониран, самозахранващ се, с вградени оръжия. Бих могъл да си го сложа, но се боя, че екраниращите щитове могат да не издържат на директен обстрел. — Усмихна се. — Не ми се иска да пробия кораба от тази страна.

Другите се разсмяха, но Котака го гледаше намръщено.

— Трябва да имам представа за възможностите ти.

— Бих могъл да ви опиша по-подробно…

— Нужна ми е демонстрация, синко.

Настъпи тишина. Джек и Котака се измерваха с поглед. За първи път Джек забеляза решителните извивки на лицето на капитана. Котака очевидно не бе от хората, които се задоволяваха с уклончиви отговори… беше свикнал да получава онова, което иска, дори и резултатът да е в негова вреда.

Джек се размърда.

— Какво ще кажете за компютърна симулация?

— Можеш ли да я направиш?

— Не съм програмист.

— Барни е. Разрешавам да използвате терминала. — Обърна им гръб и се отдалечи. Барни се надигна с въздишка и поклати глава.

Двамата се насочиха към терминала. Необходимо им беше известно време, докато подберат най-подходящата симулираща програма. В началото Барни работеше с известно неудоволствие, но скоро задачата го увлече.

След час се облегна назад и изтри потта от челото си.

— Ти познаваш това нещо като петте си пръста.

— Почти — отвърна Джек, докато разглеждаше изображението на екрана. Беше си спомнил за живия организъм в костюма. — Ще можеш ли да го прехвърлиш на стрелковата платформа?

— Без проблем.

— Да започваме тогава.

Помещението бе изпълнено с плътен дим и миризмата на война. Мъжете се бяха разделили на малки групи, прибираха оръжията си или разговаряха приглушено. Котака бе приклекнал до харпуниста и обсъждаше нещо с него. Когато ги видя, той сбърчи чело.

— Имаме още малко работа — съобщи им.

— Ще почакаме.

Капитанът кимна. Харпунистът излезе на площадката, стреля и пиката от оръжието му прониза метална мишена с дебелина десет сантиметра. Джек си отбеляза мислено никога да не застава между него и противника. Дори неговият костюм не би издържал на подобно нещо.

Барни намали осветлението и включи компютърния екран. Джек не произнесе нито дума, остави на компютъра да покаже пълната мощ на бойния костюм. Когато симулацията приключи, в помещението се възцари мъртвешка тишина.

— Невъзможно — прошепна някой.

— Той е истинска, крачеща военна машина.

Котака стоеше неподвижно, скръстил мускулестите си ръце на гърдите. Тъй като не поощри коментарите, отново се възцари тишина. Накрая се покашля.

— Е, добре. Мисля, че придобихме известна представа за нашите възможности. Поговорете помежду си и се опознайте, защото човекът, който сега стои до вас, утре може да се изправи срещу ви. Хубаво е да си познавате слабите места.

Докато помещението се изпразваше, той даде знак на Барни и Джек да го почакат. Когато останаха сами, се приближи към Джек и попита:

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Аз съм наемен войник.

— Не това имах предвид. Разполагаш с достатъчна огнева мощ да превземеш цяла планета.

— Войната не ме интересува.

— Хубаво е някой да го съобщи на твоя костюм.

Джек пристъпи сконфузено от крак на крак. Металните плочи под краката му потръпнаха. Котака въздъхна.

— Предполагам, че Сейди не е виждала изпълнението ти.

— Не.

— Някой друг?

— Марсиани — отвърна Джек след кратко колебание.

Сините очи на капитана се разшириха.

— Значи ти си виновен за…

— Бих го нарекъл самоотбрана.

Барни се почеса по главата, но премълча. Котака погледна към екрана, където все още се виждаше въртящо се около оста си, тримерно изображение на костюма.

— Радвам се, че придобих представа какви идеи има императорът за гвардията — произнесе сухо.

Джек не пропусна сарказма в гласа му.

— Очевидно ще трябва да се възползваме от способностите ти. Ти какво очакваш от всичко това, Сторм?

— Какво искаш да кажеш?

Котака посочи с пръст Барни и му кимна да напусне помещението. Секунди по-късно двамата останаха сами.

— Това е сравнително малка по мащаби операция. Така и трябва да бъде — ако пратим срещу Гилгенбуш армада, той ще се погрижи да я унищожи. Единственият ни шанс за успех е, че не знае за нас — не става дума само за апаратурата за прикриване. Говоря за Сейди. Тя не му е пращала предупреждение от типа „плащай, иначе лошо“. Договорът им е изтекъл, време е да се разплаща. Не се налага да пита веднъж, камо ли втори път. Гилгенбуш не предполага, че се приближаваме, но ако е умен, ще се досети, защото това е начинът, по който действа Сейди. И ако чекът е в пощенската кутия, а ние прекосим границата… тогава лошо. В момента поддържаме радиомълчание, защото това е единственият начин да се промъкнем незабелязано. Но ако Гилгенбуш вече се е разплатил, представи си щетите, които бихме могли да му нанесем само защото е закъснял. — Капитанът се взря в него. — Ти би могъл да притежаваш собствен кораб. Стига да поискаш… аз съм готов да ти помогна, ако се съгласиш да станем съдружници.

Джек поклати глава.

— Благодаря за предложението, но не смятам да събирам собствен екипаж.

— Кажи ми, какво правиш тук?

— Така ли стана и на Кларон? Никой не знаеше, че идвате.

Котака присви очи.

— За какво говориш?

— Питаше ме какво търся тук. Имам няколко причини и най-важната от тях е изпепеляването на Кларон.

Котака се пресегна неочаквано и сграбчи Джек за яката. Опрял лицето си в неговото, той го изгледа отблизо.

— Нямам нищо общо с онова, което стана на Кларон — произнесе бавно и отчетливо. — Нито пък някой от наемниците, които познавам.

Джек дори не премигна, когато капитанът го пусна.

— Живеем в голяма галактика. Как стои въпросът с наемниците, които не познаваш?

Котака поклати глава.

— Никой не би го направил. Става въпрос за цивилни… невинни. — Отново насочи поглед към Джек. — Какво толкова те интересува Кларон?

— Аз бях там.

Тишината се проточи. След това Котака отстъпи крачка назад.

— На работа?

— В едно от селищата.

— Имал си късмет, че си останал жив.

— Щом го наричаш така.

Котака отново се взря в екрана. Посочи с пръст.

— За какво, по дяволите, ти е бил нужен този костюм?

Джек сви рамене и на устните му затрептя загадъчна усмивка.

— Една от мистериите на живота, капитане. Ще се наложи да я преглътнеш. Всеки има своите малки тайни.

— Да, така е. Но имам чувството, че на твоята още не сме започнали да чегъртаме повърхността. Както и да е. В нашата работа не се печели от любопитство. Хората говорят, че това на Кларон било работа на профсъюзите… миньорите там не членували, а профсъюзите смятали, че трябва да са към тях. Само че негодниците, които наели да свършат работата, се поувлекли. — Котака въздъхна. — Истината е, че имам нужда от теб.

— Съвсем естествено. Всъщност, аз също искам да сритам задника на Гилгенбуш.

— Защо?

— Защо не? — отвърна Джек, докато изключваше компютърното изображение. В стаята се възцари сумрак. — Двамата с костюма ми искаме да си изградим репутация.

— Май ще е по-добре да не знам причината — рече бавно Котака. — И без това е време да поработя върху плана на операцията.

— Приятна вечер, капитане — пожела Джек, докато Котака напускаше помещението.

Болард се бе учудил на наивността му — той смяташе, че са изпепелили цяла една планета, за да се разправят с него. Сега пък Котака твърдеше, че било работа на профсъюзите. Но профсъюзите не допускат грешки от подобно естество. И ако Болард наистина е прав — тогава кой разполага с достатъчно власт, за да накара могъщите профсъюзи да се обърнат срещу цяла планета? Кой, по дяволите, е Уинтън и защо се е заровил толкова надълбоко в бюрократичната машина на Триадата?

 

 

Настъпи утрото на нападението. Джек седеше сам на товарната платформа, подръпвайки лениво от стим-цигарата. Костюмът висеше на закачалката, проблясвайки с отразена светлина, сякаш се опитваше да привлече вниманието на Джек.

А може би това бе само игра на превъзбуденото му въображение. Допуши цигарата и я угаси в пода. Котака се прокрадваше към космическата станция на Гилгенбуш иззад необитаемата планета, около която тя се въртеше. Точно сега се намираха на отсрещната страна. Съвсем скоро щяха да започнат сближаването със станцията, използвайки за прикритие масата на планетата, а също и заглушаващото устройство. Ако всичко минеше според плана, щяха да почукат на вратата на генерала, преди да се е досетил, че има гости.

Което обясняваше на Джек какво прави тук Котака. Що се отнасяше до него самия… той прокара ръка през косата си. Ако Амбър бе тук, с него, нямаше да му е толкова трудно. Ако Амбър бе тук… всъщност, той не й дължеше нищо.

Едно бе сигурно, успее ли тази операция, слухът за него ще стигне надалеч — може би чак до самия император. Врата, на която веднъж вече бе почукал и го бяха пуснали вътре, само дето императорът не си беше у дома. Вместо него го посрещнаха слугите. Джек бе твърдо решен да продължи да упорства, докато намери онзи, който му бе нужен. И без това никой друг не би свършил тази работа.

Той се изправи. Приближи се към костюма, протегна ръка и докосна гръдната част, там, където трябваше да е кръстът. Той не се виждаше, след като Амбър го бе покрила отгоре с лак за нокти — така, че да се слива напълно с флексобрънките. Беше му предложила да махнат кръста, но Джек бе отказал. Спомни си отново думите на Болард. Той беше последният Рицар. На неговите плещи тегнеше нелеката задача да стигне до императора и да го уведоми за измяната и предателството.

— Ехей! — Осветлението в помещението блесна. Беше Барни, разтревожен и нетърпелив, навлякъл бойното си снаряжение. — Така си и помислих, че ще те намеря тук, Сторм. Капитанът ме прати да видя дали имаш нужда от помощ при поставянето на костюма.

— Благодаря — Джек се надигна. След това си свали ризата.

— Божичко, приятел… това на голо ли ще го носиш?

Джек се обърна и хвърли ризата на Барни.

— Датчиците се прилепват към кожата. Освен това, ако костюмът не може да ме опази, няма смисъл да разчитам на ризата, нали?

— Май имаш право — Барни натъпка ризата в колана си и помогна на Джек да вдигне костюма.

 

 

В костюма звуците от външния свят бяха приглушени. Беше намалил почти докрай радиоприемника, за да не чува нервните разговори на останалите. Един по един и другите наемници излязоха на платформата, но Джек не им обръщаше особено внимание, погълнат от информацията, която Котака им бе съобщил. Дойде и Либия, с ендураева броня, сравнително лека, но достатъчно яка сплав, която му осигуряваше маневреност. Чернокожият застана пред Джек и му отдаде захилено чест. Застанал отстрани, Барни отвърна на поздрава.

Двама членове на екипажа в космически скафандри стояха до шлюза в дъното на платформата. Задачата им беше да го отворят, да свържат кораба със станцията и да се отдръпнат достатъчно бързо встрани. В случай на грешка те щяха да са първите жертви. Ако обаче всичко минеше според плана, щяха да останат на кораба, докато другите изпълняват задачите си. Разбира се, промяната в налягането на станцията при взривяването на шлюза щеше да издаде присъствието им, но докато хората на Гилгенбуш се мобилизират, Джек щеше да поведе щурмовия отряд.

„Прилича на луковица“ — така бе описал Котака леговището на генерала. И те трябваше да я белят пласт по пласт, докато се доберат до Гилгенбуш и го накарат да отвори хранилището. В случай че генералът откажеше да им съдейства, Сейди бе наредила на Котака да й го доведат жив. Амбър щеше да си има нов съсед в криогенното подземие, докато някой склонеше да плати откуп за генерала. Тъй като Гилгенбуш имаше не само много приятели, но и много врагове, въпрос на късмет бе кой ще го откупи. Накрая Сейди щеше да си получи парите. Котака обаче не се съмняваше, че Гилгенбуш ще бъде наясно какво го очаква.

Барни каза нещо. Джек увеличи звука до нормално и изнервеният член на екипажа повтори:

— Започва се.

Корабът едва забележимо се разтресе по дължина. Джек кимна.

Наемниците започнаха да гасят цигарите и да се надигат. Появи се и Котака.

— Заеми позиция, Джек — нареди той.

Джек се отправи към шлюза. Движеше се грациозно и леко между наемниците, много от които не успяваха да се отдръпнат достатъчно бързо от пътя му. Забеляза изненада и удивление по лицата им. Сигурно бяха очаквали, че тежкият костюм ще бъде неудобен и тромав при движение, не лек и чевръст.

Той пристъпи в шлюза и зачака отварянето на люка. Датчиците дразнеха кожата и сърбежът отново се появи. Навярно сержантът бе прав, че причината е в контактната паста. Джек потрепна неволно и понечи да се обърне, за да го съобщи на сержанта, сетне се сепна, осъзнал къде се намира. Усещаше как адреналинът изпълва жилите му, ръцете му трепереха от вълнение и нетърпение. Всеки миг люкът щеше да се отвори. Оставаха броени секунди… съвсем скоро… ето… СЕГА!

Джек нахлу в тесния тунел на шлюза още преди люкът да се е отворил докрай.

Задните камери показваха следващите го наемници, но той почти не им обръщаше внимание. Погледът му бе съсредоточен в коридора отпред. Можеше да използва оръжията в пълната им мощ само докато се намира във вътрешността на станцията, в крайните коридори съществуваше сериозна опасност да пробие отвор в стената.

Отново го засърбя белегът от ампутирания пръст. Вдигна дясната си ръка и изпепели първата камера в тунела. Ако тръгнат насам, хората на Гилгенбуш нямаше да разполагат с директно изображение. Микрофоните му уловиха воя на алармите, като вибриращ клаксон. Системите на космическата станция бяха засекли нахлуването. Твърде късно. Той вече беше вътре, следван по петите от останалите наемници.

Пред него се появиха трима. Джек използва лявата ръкавица, три единични изстрела, преди да успеят да свалят пушките и да открият огън. Мъжете се строполиха и той прекрачи телата им, оставяйки на следващите го отзад наемници да ги отместят. Имаше друга задача… да очисти тунелите.

Затича се, усещайки как металните плочи на пода поддават под тежестта му. Замига предупредителна светлина и той закова на място. Наведе се и в същия миг над главата му премина сноп светлина, изстрелян от вградено в стената оръдие. Колко ли такива бе подминал, движейки се твърдо бързо, за да го уцелят — оставяйки следващите го наемници за мишени? Късно е да се пита сега. Изстреля лазерен откос, изпепелявайки контролното табло.

Отново в движение, но сега се стараеше да унищожава всички автоматични оръжия. Стигна една пресечка, помисли и сви надясно. Слоеве, един под друг.

Светлините в тунела угаснаха. Сега всички, които не притежаваха прибори за нощно виждане, бяха безпомощни. Но Котака бе предвидил и този ход на противника. Джек, чийто шлем се справяше във всякакви ситуации, дори не забави крачка. Стигна следващата пресечка и там изведнъж се озова лице в лице с Барни и Либия.

Те свалиха оръжия.

Джек си пое дъх. Обувките на Барни бяха опръскани с кръв.

— Накъде?

— Надолу — Джек се ориентира за миг, сетне се обърна. На екрана от вътрешната страна на лицевото стъкло, се изписваха всички възможни ходове. — Ето там има тайна врата.

Върна се назад. Камерите му показваха невидима с просто око утечка на топлина по краищата на един панел. Джек се наведе, пъхна пръсти под панела и го повдигна. Отдолу се появи черен отвор. Той скочи вътре, без да се колебае.

Приземи се малко по-надолу, включи асансьора и се отмести встрани, пропускайки покрай себе си кабината. Барни и Либия щяха да го последват с нея. Огледа се и забеляза десетина души, коленичили в отбранителна позиция и насочили оръжията си към него. Не бяха само хора, там имаше и… драки, а също и още няколко извънземни, каквито не познаваше. Надяваше се, че не са от вид, който владее телепатичния контрол.

Сърцето му замря, пропускайки няколко удара, преди да продължи. Какво, по дяволите, търсеха тук драките? Облиза устни и се пъхна обратно в шахтата, за да се прикрие от стрелбата. Мразеше драките. Тялото му започна да се тресе.

И тогава в него започна да се надига неистов гняв. Гневът му пееше, нашепваше му какво трябва да стори. Обладаваше го и го изгаряше като горски пожар — като пожарищата на Кларон. Той провери индикаторите и превключи оръжията на автоматична стрелба.

Излезе от укритието и откри огън. Телата пред него изригваха в пламъци. Краката им се подгъваха под тежестта на изпепелените торсове. Индикаторът върху китката му отмерваше автоматично спадането в нивото на енергия.

Настъпи право срещу групата от драки и дори не си направи труда да ги прескача. Изгорените им тела хрущяха под подметките му.

Зад гърба си чуваше виковете на Барни, Либия и другите.

Джек продължи да коси редиците на противника, неутрализирайки подкрепленията още с появата им на сцената, в далечния край на тунела. Сетне тръгна в посоката, в която отстъпваха оцелелите, оставяйки ги да го водят към вътрешността на царството на Гилгенбуш. Скоро изгуби представа за времето и за броя на унищожените противници, и чуваше само гласа на Котака в слушалките си, докато капитанът ръководеше настъплението на отряда. Спомни си, че трябваше да засича времето, което е прекарал в костюма, но сега го изпълваше свирепа радост и всичко останало нямаше значение.

 

 

Мъжът седеше в центъра на своята мрежа и наблюдаваше мониторите. Бронираното чудовище, което проникваше все по-навътре в неговата крепост, дори бе престанало да стреля по камерите. Съпротивата беше излишно усилие. Гилгенбуш го гледаше как преминава през редиците от опитни войници сякаш бяха мишени. Поднесе пурата към устните си и всмукна замислено.

— Хората ми не могат да го спрат.

От сенките му отговори нечий друг глас:

— Аз мога. Виждал съм костюма му в действие.

— Тогава излез да го посрещнеш.

— Защо? Той изчерпва запасите си. Ще се изправя срещу него, когато реша, че е подходящо.

Генералът, който командваше всичко и всеки на този сателит, освен човека в дъното на кабинета, захапа края на пурата. Не каза нищо, защото знаеше, че този човек няма да следва заповедите му. Разполагаше и с други… възможности. Само трябваше да изчака бронираният човек да се доближи до тях. Но Гилгенбуш не харесваше онова, на което стана свидетел. Той изпусна голям облак сиво-син дим, закривайки част от мониторите. Скоро грижите му щяха да приключат.

 

 

Джек задейства първата мина дълбоко във вътрешността на сателита, където войниците се бяха отказали да защитават своя генерал. Сега бяха останали само автоматите. Под краката му изригна газов цилиндър, който го завари неподготвен. Тунелът се изпълни с бял скреж.

Джек се закова на място, докато индикаторите показваха необичайно бърз спад на температурата в околната среда. Изчака лицевото стъкло да се проясни. Друг на негово място, лишен от защитата на костюма, щеше да бъде замразен — хора като Барни, Либия и Котака щяха да са обречени.

Джек си пое въздух и се зачуди кога ли бе спрял да мисли — и да прави каквото и да било, освен да убива.

Той завъртя камерите. Синкави точки му показваха къде бяха скрити още три подобни замразяващи устройства и той ги неутрализира. След това закрачи напред из белезникавата мъгла, докато костюмът се нагласяваше към студа и подаваше топъл въздух. Само тилът му остана влажен и студен.

 

 

Джек спря и провери показанията на компаса. Херметичната преграда пред него водеше до съединителна арка с пет разклонения. Сензорите в костюма потвърждаваха, че се приближава към оперативния център на сателита. Трябваше да продължи право напред. Той пристъпи в арката.

В мига, когато краката му докоснаха пода, металът започна да вибрира. Плочите под него се размърдаха. Джек реагира мигновено и задейства реактивните двигатели в краката си. Костюмът се издигна и увисна във въздуха насред арката, която започна да се върти все по-бързо.

Въртеше се като центрофуга, а вратите на тунелите се разтваряха и затваряха, сякаш бяха усти на гигантски чудовища. Джек затвори очи, опасявайки се, че ще му се завие свят. Костюмът му се превърна в център на вселената, константата, необходима да запази здрав разсъдъка му.

Трябваше да си наложи с усилие да потисне призива на кръвожадната песен, която ечеше в главата му. Тук нямаше живи противници. Само машини.

Арката спря неочаквано въртенето си. Компасът му продължаваше да сочи посоката. Ако не беше увиснал във въздуха, а бе останал на пода, сега и той щеше да е объркан и дезориентиран.

Джек се засмя мрачно. Изключи реактивните двигатели и се спусна плавно на пода, след което се насочи към първоначално избрания тунел, докато си мислеше, че Гилгенбуш е надарен с необичайно изобретателен ум.

Едва бе изминал няколко крачки, когато към него литна ракета с топлинно насочване, чийто оранжев пламък описа дъга от далечния край на тунела.

Джек замръзна на място. Надзърна в индикаторите и провери проектираната траектория. Стараеше се да стои съвършено неподвижно. Костюмът потрепери едва забележимо, сякаш знаеше, че се е превърнал в ходеща мишена.

В последната секунда Джек отскочи надясно и долови вибрациите от прелитането на малката ракета край него. Подмина го, без да го порази, тъй като костюмът почти не отделяше топлина.

Ракетата удари стената на свръзката и избухна. Взривната вълна застигна Джек и го понесе на крилете си. Той провери индикаторите, за да се увери, че не е получил никакви външни поражения, сетне продължи пътя си към Гилгенбуш. Генералът почти бе изчерпал възможностите си.

 

 

— Проклятие! — изруга Гилгенбуш и угаси пурата си в пепелника. — Той е съвсем близо.

— Не ти ли останаха повече трикове?

— Не.

— В такъв случай ти предлагам да се предадеш.

Генералът извърна глава към скритата в сянката фигура, докато металните стени на кабинета му започнаха да пукат, нагорещени от външната атака.

 

 

Джек нахлу през последната врата, след като изпепели ключалката и я повали с ритник. Мъжът зад бюрото се владееше отлично. На лицето му се четеше смесица от удивление и стоицизъм.

— Божичко — промълви Гилгенбуш. — Какво е наела Сейди?

Той прокара запотена длан по голото си теме. Имаше закривен нос и големи, разтревожени очи. Носеше кафява униформа със златни пагони и еполети, но якичката му бе разкопчана и отдолу се виждаше набръчканата му шия.

— Не можеш да кажеш, че не те предупреждавах — произнесе глас от ъгъла.

Джек се извъртя натам, докато харпунистът пристъпваше от сянката. Оръжието му бе заредено и плоската глава на пиката лъщеше на светлината.

Неистовата радост на Джек се стопи мигновено.