Метаданни
Данни
- Серия
- Пясъчните войни (1)
- Включено в книгата
-
Пясъчните войни. Книга първа
Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвитеИзбрана световна фантастика, № 129 - Оригинално заглавие
- Solar Kill, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Dargor (2015 г.)
Издание:
Чарлз Ингрид. Пясъчните войни
Американска. Първо издание
Превод: Юлиян Стойнов
Редактор: Олга Герова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Иванка Нешева
Charles Ingrid
The Sand Wars (1987–1988)
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 38
Цена: 11.99 лв.
ИК „БАРД“ ООД
История
- — Добавяне
6.
Джек се раздвижи в мига, когато устата на Амбър се разтвори в ням писък, който така и не можа да преодолее преградата на стегнатите й гласни връзки. Пистолетът в ръката на Ролф изригна и огънят от дулото му окъпа отсрещната стена, облизвайки едната страна на костюма на Джек. Той удари влезлия и го повали на земята.
Не се наложи да повтаря удара. Мъжът застина неподвижно, смазан от тежестта на бойния костюм, и омразата в очите му помръкна, замъгли се. Джек се надигна бавно.
— Не е мъртъв — обясни, а момичето повдигна рамене.
— Зная. По-добре да се махаме оттук.
— С мен ли идваш?
— Нямам избор. — Тя събра купчината кредити от масата и ги напъха в чантичката на пояса си.
— Между нас не се е случило нищо.
— Той знае — рече Амбър и побутна с върха на обувката си проснатия Ролф. — Всеки, който си позволи да ми посегне, се прощава с живота. Да изчезваме, преди да са дошли чистачите.
— Чистачите?
Устата й се изкриви от раздразнение.
— Тукашната полиция. Те следят Ролф. Сигурно ще ни търсят. Ако вече не са тръгнали насам.
Още не беше привършила, когато се чу тропот на тежки обувки по стълбите.
Джек рязко я дръпна и от гърдите й се изтръгна слаб вик на уплаха. Нямаше смисъл да излизат през вратата. Удари с рамо стената и прекрачи през образувалия се отвор в съседната стая. Продължи да се придвижва по същия начин, докато стените свършиха и под тях — три етажа по-долу — се ширна улицата.
— Дръж се.
Тя бе твърде изплашена, за да направи нещо, когато скочиха.
Докато бягаха, костюмът му говореше. Джек пренебрегваше тихото, едва доловимо жужене в главата си и бодежите в настръхналия си тил и вместо това се вслушваше в равномерното биене на сърцето си и в трополенето на краката върху уличния паваж. Тъмнината ги прикриваше. Амбър му сочеше с тънката си ръчичка посоката и се притискаше към него, обвила с ръце врата му и прислонила глава на гърдите. Лицето й бе пребледняло, устните — здраво стиснати.
Той спря едва тогава, когато пулсът в слепоочията му се превърна в неистов рев, изправен точно под стълба на една охранителна камера, чието единствено око зееше със строшената си леща.
Амбър се размърда. Скочи леко на земята и се изправи до него. Флексобрънките уловиха лунната светлина и засияха в млечнобяло.
Тя облиза устни и го потупа по рамото.
— Това нещо наистина си го бива.
— Даваш ли си сметка, че ще трябва да се върнеш при него?
— Никога. Не искам. Освен това ти имаш нужда от мен.
— Само за да стигна до границата на гетото.
— А имаш ли представа какво те чака отвъд? Хайде, стига вече… пък и не разполагаш с чип. Няма да можеш да се включиш към Малтен. Тук си като новородено дете.
Джек насочи поглед към момичето. Тя умееше да оцелява в градската джунгла, докато той бе пълен невежа в това отношение. Амбър бе израсла тук, а той идваше от ферма на Дорман… Градът му бе чужд, непознат.
— Какъв чип? — попита.
— Микрочип. Имплантиран е ето тук, в китката — посочи мястото. — Мониторите го засичат през кожата. Всеки път, когато купуваш или продаваш нещо…
Джек се пресегна и хвана китката й. Не опипваше никакъв чип. Веждите му се повдигнаха въпросително.
Амбър се изчерви.
— Добре де, аз също нямам. Нали живея нелегално. Всъщност така е по-добре, защото нямам и досие. Нищо, разбираш ли?
— Как се справяш в такъв случай?
— Машините са глупави. Не правят разлика между вграден в костта и имплантиран микрочип. Използваме фалшиви, естествено. Крадени. Каквито ни попаднат. Ролф ги сменя непрестанно, за да не ни засекат чистачите.
— Вън от системата.
— Аха. — Тя най-сетне се поуспокои и вдигна очи към него. — Също като теб. Само че ти не знаеш как да я заобикаляш, да я накараш да работи в твоя полза — а аз съм наясно. А този твой костюм — той е като неонова реклама.
— Тук — може би. Но не и там, откъдето идвам. — Не беше виждал пълно бойно снаряжение из тези квартали, но когато слезе на космодрума на Малтен, срещна доста бойци. Тук имаше цяла нелегална армия от наемници. Жуженето в ушите му се засили и той разтърси нервно глава. По гърба му се стичаше пот. — Как да стигна до космодрума?
— Лесно. Остави чистачите да те спипат и те ще те откарат — там е затворът. Може да сполучиш да им се измъкнеш.
— Ти опитвала ли си?
Лицето й се озари от нахакана усмивка.
— Не ми се е налагало.
— Ясно. — Той се пресегна и взе шлема от нея. — Но си съгласна да дойдеш с мен?
Амбър сви рамене.
— Не мога да се върна. — Махна към улицата. — Това е нашата посока.
Оказа се много по-лесно, отколкото си представяха. Близо до края на града той показа няколко банкноти на преминаващо такси. Шофьорът заби спирачки с такава сила, че гумите му едва не се подпалиха. Джек скочи отзад и придърпа до себе си Амбър, като я прегърна демонстративно, за да го види шофьорът. Сетне му намигна съзаклятнически.
— Искам да се прибера у дома… това сладурче идва с мен. Ще бъдеш ли така добър да намалиш светлината и да изключиш сензорите отзад? Не ми се ще да ми засичат чипа, когато пресичаме покрай някой пост.
Шофьорът се подсмихна.
— Може да стане, макар че ще ти струва малко повече. Ще спусна завесите и никой няма да знае, че си вътре.
— Колко ще струва?
— Две хиляди.
Спазариха се за хиляда доминиона и пътуването премина почти безпрепятствено, със спуснати електронни завеси, които заглушаваха всеки опит на постовете да проследят придвижването им. Амбър неусетно заспа в прегръдките му и Джек продължи да я притиска грижовно. Най-сетне стигнаха, той плати на шофьора и я изнесе от купето.
Таксиджията го надари с усмивка през спуснатия прозорец.
— Вие, момчетата от спецчастите, всичките си приличате. Тази твоя броня я помня още от дете. А сега императорът е решил пак да ви събере. Какво става? Трудно е да се спазва този ваш закон — това ли?
Джек сви рамене.
— Човек трябва да кривне от време на време.
Все така захилен, шофьорът вдигна прозореца и подкара колата. Джек се озърна. Този район му беше познат. Намираха се на няколко пресечки от космопорта. Наблизо имаше хотел. Амбър дори не се размърда, когато бръкна в чантичката на пояса й, за да плати за стаята.
Амбър се пробуди от странна, филтрирана светлина и тракане на клавиатура и сбърчи вежди. След това седна рязко в леглото и втренчи поглед в завесите… представете си само, истински завеси от плат, висящи на прозореца на спалнята! Потрепери и стомахът й се сви, когато си спомни за Ролф.
Стана и отиде в съседната стая, където непознатият се бе надвесил над компютъра. Все още носеше бойния костюм, макар че шлемът бе поставен на масата до него, явно почти не беше спал. Русолявата му коса бе разчорлена.
Приближи се и постави ръка на рамото му. Завладяха я странни чувства. Не беше изпитвала нещо подобно, откакто… всъщност, сякаш съществуваха двама души на име Джек и единият от тях й бе страшно чужд…
Мъжът вдигна очи към нея и тя забеляза отново потъмнялата рана на лицето му. Протегна се и я докосна лекичко с пръсти. Джек изстена едва чуто и отдръпна глава. За миг на лицето му се изписа страховито изражение, като на диво животно. Но бързо се овладя.
Амбър се изкашля.
— Какво правиш? Защо не свалиш този костюм? Тук има сух душ.
— Търся някои отговори.
— Намери ли ги?
— Не.
Момичето се засмя и приседна до него.
— Така си и мислех. Нямаш достъп до нищо, нали?
Той кимна.
— Глупчо. Това се опитвах да ти обясня вчера. Защото нямаш чип.
— А ти имаш ли?
Амбър бръкна в сутиена си и извади тънка сребриста пластина.
— Да. — Тя залепи пластината за ръката си с прозрачна лепенка и я опря непосредствено до идентификационната зона. Розова светлина окъпа китката й и екранът светна. — Какво търсиш?
— Информация за набирането на доброволци за имперската гвардия.
Амбър се съсредоточи, прехапала долната си устна.
— Това ще ни отнеме известно време. Трябва да проверя всички бюра за набиране на работна ръка и да видя с кого ще се налага да разговаряш. Защо не смъкнеш това нещо и не идеш да се изкъпеш? — всъщност нямаше нищо против миризмата на тялото му… за разлика от Ролф, който винаги вонеше на уличен канал.
— Не става.
Тя го погледна внимателно и забеляза, че бузите му аленеят, въпреки че в стаята бе прохладно, почти студено.
— Добре. Знаеш ли, следващите дванайсет часа са критични. Изкараме ли ги, нататък ще се оправим по-лесно. — Извърна глава към екрана и се съсредоточи върху задачата си.
Джек се предаде и стана от компютъра. Момичето дори не забеляза, че се е отместил. Той стисна юмруци и завъртя глава, опитвайки се да се освободи от напрежението в раменните си мускули. Не можеше да си представи, че ще смъкне костюма… сякаш се бе сраснал с него, станал неотменна част от способността му да се справя с обкръжаващата го действителност. Не само че не искаше, но и не можеше да го свали. Напрежението, което изпълваше тялото му, достигна лицето и той потръпна болезнено, когато един спазъм премина през раната. След като Амбър приключи с тази задача, ще я изпрати за нова тубичка обезболяващ крем. Не биваше да рискува и да остави на раната да се инфектира.
След няколко часа пред компютъра тя откри търсеното учреждение и остави на него да продължи.
— Какво да правя?
— Просто въведи този номер. Това ще извика обзорния екран. — Пресегна се и го задейства.
— Каква част от мен ще виждат?
— Само лявата страна на лицето ти — след като се установи връзката. Ето я камерата, виждаш ли я?
Стандартна идентификация по профила, докато започне разговорът, когато участниците получаваха достъп до пълен образ. Джек реши да изключи екрана, за да не се вижда раната на лицето му. Ако императорът наистина бе решил да възстанови гвардията, щеше да вземе най-добрите от най-добрите — никой не би разговарял с престъпник с белязано лице.
Набра номера. На екрана се появи набит мъж, с късо подстригана, посивяла на слепоочията коса и мрежа от бръчици около очите. Белегът от старо изгаряне, който преминаваше точно над веждите, веднага привлече вниманието на Джек.
— Кой се обажда? — попита недоволно мъжът, тъй като не виждаше своя събеседник. Джек не можеше да свали втрещения си поглед от него. Бяха изминали двайсет и две години, но го позна веднага. Беше същият, който се явяваше в сънищата му — и който бе пратил цяла една армия да умре на Милос. Уинтън. Протегна ръце и стисна краищата на клавиатурата. По екрана преминаха странни трептения.
Амбър скочи уплашено, когато зърна червената лента в единия край.
— Божичко! — възкликна и изключи звука. — Повикали са Планетната полиция! Джек, изключи компютъра! Ще проследят сигнала!
Но той продължаваше да седи неподвижно, затова Амбър се надвеси над него и изключи монитора. Едва успя да откъсне ръцете му от клавиатурата, преди отново да засекат микрочипа.
— Не пипай нищо! — нареди му Амбър.
Тя изтича в тоалетната, смъкна микрочипа заедно с лепенката, хвърли го в чинията и пусна водата. Малката пластина потъна мигновено, погълната и отнесена в градската канализация. Още не можеше да си обясни какво бе накарало онези оттатък толкова бързо да потърсят помощта на Планетната полиция. Спря водата с разтреперани ръце. Може би беше заради чипа. Или Джек бе казал нещо неподходящо в началото на разговора.
— Милос — бе промълвил Джек унесено, без дори да осъзнае, че е проговорил. Каквото и да означаваше това, мъжът от другата страна на връзката бе реагирал, сякаш току-що бе зърнал своя убиец.
Когато се върна в стаята, Джек лежеше в безсъзнание на пода.