Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (8)

9.

Докато разговаряха с Болард, навън отново бе заваляло. Тръгнаха обратно малко преди зазоряване. Докато вървяха, Джек си пое въздух с пълни гърди. За първи път, откакто бе пристигнал на Малтен, въздухът му се стори свеж и улиците — чисти. Но мислите му все още се въртяха около разговора с Болард.

Амбър бе в странно приповдигнато настроение. Подскачаше около него, докато той крачеше равномерно.

— Ти си бил легенда, знаеш ли?

— Благодаря — отвърна сухо Джек.

Момичето се втренчи в лицето му, забеляза, че не му е до приказки, прескочи една локва и се отдалечи напред, оставяйки го сам с мислите му.

А Болард му бе осигурил достатъчно храна за размишление.

 

 

Немигващото златно око бе останало насочено към ръката му доста време, след като Джек я положи на масата. След това Болард се пресегна и я докосна, сякаш за да се увери, че съществува. Ветеранът имаше мазолести пръсти и грапава кожа.

— Къде беше досега? — попита, като се вгледа в лицето на Джек.

— На Кларон. Бях рейнджър там.

Болард кимна с разбиране. Наведе се напред и лицето му излезе от сянката. Изглеждаше като тъмнокос ангел на истината.

— В такъв случай те съветвам да се събудиш, Сторм. Крайно време е наистина да отвориш очи.

Думите отекваха дълго в главата на Джек. Той се спъна в една неравност, стъпи в локва и вдигна пръски вода. Почувства сътресението през тънките си обувки. Ала нищо не можеше да отвлече вниманието му от странните думи, които бе произнесъл Болард:

— Не разбираш ли, че са унищожили цяла планета, за да ти видят сметката?

— Това е безумие.

— А нима Пясъчните войни не бяха безумие? Да зарежеш на планетата всички, включително и евакуационните екипажи, за да бъдат унищожени само защото са се сражавали срещу противник, който не може да бъде спрян с нормални средства? Знаеш ли как аз се измъкнах? Знаеш ли?

Джек погледна към Амбър и изведнъж забеляза странно вцепененото й изражение.

— Ти си я упоил.

Ветеранът повдигна рамене.

— Нищо страшно. Не ни чува и няма да помни нищо от това, което си казваме. Ако тя означава нещо за теб, ще си ми благодарен.

Амбър се облегна назад, сгушена като котка на диван. Сетне пъхна пръст в пяната над своята напитка и го засмука унесено.

— Стига й толкова — Джек се пресегна и дръпна чашата. — Та как се измъкна? И къде беше, на Милос или на Дорман?

— Бях на Милос. Избягах от болницата и успях да се кача на кораба на един търговец, който научил за бойните костюми и искал да има такъв за частната си колекция. Още докато лежах в болницата заради изгубеното си око, чух разни слухове. Че ще ни изоставят, ще ни пожертват. Командването изпаднало в паника. Страх ги било, но не само от драките, а и от милосите.

Джек стисна юмруци толкова силно, че белегът на дясната му ръка побеля.

— А какво се говореше за бойните костюми?

Болард се подсмихна.

— Стига, Сторм. Всички го знаят — костюмите отглеждат берсеркери. Та както ти казах, натъкнах се на един търговец, който се надяваше да си улови такъв за частната менажерия. Предложих да му продам моя срещу това да ме откара от планетата. Сигурен бях, че това е единственият начин да се измъкна жив от Милос. — Докосна кожата под изкуственото си око. — Така се сдобих с това нещо. Нямах възможности за скъпа трансплантация. Пък и беше твърде късно заради инфекцията и зле зарасналата рана. — Усмихна се и отново се облегна назад. Предполагам, че размяната е била добър удар. Имаше и други, които успяха да се измъкнат. По подобни начини. Но повечето не искат да си го признаят. Не е здравословно.

— И защо не?

— Все още идеалист, а? — Болард премигна със здравото си око. — Те ни избиват. Затова предложиха пълна амнистия, преди да дойде новият император. Приличаше на добре обмислена политическа стратегия, но този, който я е предложил, е искал списъците?

— Списъците?

— Списъците с хората, подали молба за амнистия. Не са толкова много оцелелите от Пясъчните войни. Тези списъци са като смъртни присъди!

— Но… те можеха да ме убият. Всички на борда на онзи кораб вече бяха мъртви. Какво е един труп повече?

— А защо смяташ, че хората, които са те намерили, са спазвали стриктно заповедите? Нали като се върнахте, не те чакаше официална делегация по посрещането?

Джек се унесе в мисли, докато Болард надигаше бутилката. Амбър продължаваше да седи в транс.

— Не мога да повярвам — промърмори той.

— Има лесен начин да се провери. Потърси докторите, които са свършили тази работа — Болард посочи ръката на Джек. — Потърси ги и виж дали са още живи. И дали ще ти се зарадват, ако е така. Така бързо ще разбереш истината.

Джек знаеше, че е запазил костюма благодарение на щастлива случайност. Въпреки разпоредбите. Какъв глупак е бил да се разхожда открито с него. Покашля се смутено.

— Добре де, какво знаеш за костюмите?

Другият сви рамене.

— Това, за което ме питаш… истина е. Ти не си ли го виждал?

— Ами… не съм сигурен.

— Щеше да си, ако го беше видял. Когато си сред пясъците, не можеш да се измъкнеш от костюма. Понякога изкарваш вътре цяла седмица. И това е напълно достатъчно. Не знам какво пъхат вътре гнусните милоси, но то започва да расте. Храни се от потта и топлината. Излюпва се и се загнездва в тялото. Докато го убие и започне да се храни от него. Накрая изскача от костюма, сякаш се излюпва от някакво проклето яйце. Човек-гущер — роден убиец. Твърде бърз и твърде зъл дори за драките. Не могат да се справят лесно с него. Берсеркерите са някаква легенда на Милос, доколкото съм чувал. Но дори цели легиони от тях не могат да спрат драките. — Болард се изплю на пода. — Заслужаваха да загубят Милос.

— Легиони? Ти каза легиони.

— Беше ужасно. Отреди от изгубени сред пясъците войни — и после превърнати в чудовища. С очите си го видях. Пехота, Рицари, всичко, което има бойни костюми и брони.

— И затова са решили да унищожат костюмите.

— И хората в тях. Нямало никакъв начин да разберат какво тече в жилите им, предполагам. А и никой не знаел откъде са се взели берсеркерите.

— Какви са симптомите?

— Симптоми? — Болард извърна към него здравото си око.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато си заразен. Минаваш ли през различни стадии?

Болард се усмихна мрачно.

— Все още си пазиш костюма, а? Искаш да знаеш дали е безопасно. Изгори го, момче, докато имаш възможност.

— Не мога — Джек се облегна назад. — Може би и ти не си видял толкова, колкото казваш.

— Видях го! — Болард се прекръсти. — Хората изпадат в делириум, започват да разговарят със себе си, страшно е да ги слушаш. След това им изхвръква чивията. Превръщат се в страхотни войни. Не знаят що е страх. А после… костюмът замира. Предполагахме, че е заради изчерпаната енергия. Но нямаше как да им помогнем. Слънчевите колектори имат определен срок.

— Зная.

— А след това костюмът се разцепва. Божичко… — Болард поклати глава. Здравото му око бе помътняло, сякаш надзърташе в собственото си минало. — Никога не бях виждал подобно нещо. Преди и след това.

— Грамадно чудовище, гущер, който бяга на задните си крака и използва опашката за баланс, зъбата челюст, гуша, която се раздува. Жълти и зелени люспи.

— И ти си го виждал!

Сторм се пресегна и си сипа от бутилката на Болард.

— Мислех, че е било сън. Може и да е било наяве.

— Не е сън. Виждал си го. Ако използваш костюма си, може и с теб да се случи. — Болард се засмя. Гласът му бе изтънял.

— А какво стана с костюма на твоя колекционер?

— Нищо. Сигурно не е могъл да го накара да направи трансформацията. А може и да не е знаел, че трябва да е пълен с месо, за да стане. Или не е открил доброволци.

— Болард, чуй ме — Джек имаше усещането, че събеседникът му се отдалечава от него и потъва в алкохолната забрава. — Колко време отнема? Колко дни?

— Дни ли? Дни за какво?

— За целия процес. Колко дни минават, докато другите… забележат, че се променяш?

— Това е война, човече. Кой ще се занимава с подобни наблюдения?

Амбър се размърда неспокойно. Премигна, сякаш се пробуждаше от сън. Изведнъж се обърна към Болард.

— Мръсник такъв! Упоил си ме!

Той повдигна рамене.

— Какво ме е грижа? Кажи го на Джек. Той е последният истински Рицар. Отмъсти заради нас, приятелче! Те изгориха цяла планета, за да се отърват от теб. — Той се закашля. — Две седмици до първия стадий. След още една — делириумът. Нататък не зная. Може би още няколко дена. Или дори часове. — Затвори здравото си око и дръпна клепача над златното. След това се наведе и положи глава на масата. От устните му се отрони тихо ридание.

Амбър започна да го обсипва с въпроси веднага щом се върнаха в апартамента.

 

 

— Той знае ли за костюмите? Знае ли?

— Да. Но аз самият още не съм наясно. В края на краищата, също като мен и костюмът е бил в хибернация близо двайсет години. И все пак… струва ми се, че се пробужда. Предполагам, около две седмици ще му бъдат достатъчни.

— В такъв случай трябва да ограничим използването му до часове. — Тя наклони глава. — Може би, ако го приберем в хладилник, ще забавим растежа?

— Две стъпки напред, една назад?

— Нещо подобно.

Джек се отпусна уморено на дивана.

— Заслужава си да опитаме.

— Какво друго ти каза?

Той се намръщи недоволно.

— Ако Болард искаше да знаеш, нямаше преди това да те упои.

— За Ролф?

Долови страха в гласа й, зърна го изписан на лицето й.

— Не за Ролф. Неща, които е по-добре да не знаеш.

Хвърли поглед навън, към порозовяващото небе. Може би съвсем скоро планетата щеше да бъде обхваната в пламъци? Ако не иска да се повтори трагедията от Кларон, трябва да вземе някакви мерки. Негов дълг е да го направи. Джек стисна юмруци.

Страхливец не е, който се бои, а който не съумява да надмогне страховете си. Почти усещаше физическото присъствие на костюма. Сякаш му нашепваше, че е самотен. И че таи заплаха. Той се изправи.

— Трябва да поспя — каза. — А после ще излезем да ти купя свестен часовник.

— Да ми купиш? Мога и сама да си открадна.

— Да ти купя — повтори натъртено Джек.

— Защо?

— Защото отсега нататък искам да знам точно колко време съм носил костюма. Искам и ти да се научиш да боравиш с приборите в него. А също и да следиш как се развива онова вътре. Каквото и да е то. Защото сега моят и твоят живот зависят от него.