Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (19)

20.

— Няма човек, достатъчно мъдър, за да ни управлява — заяви Старейшината.

Джек се озърна в мъждивата светлина на огромната пещера. По стените блещукаха минерали, уловили светлините на тънките свещи, забодени в ниши на различни места, под които се бяха оформили пътечки от разтопен восък, останал от безброй предишни, изгорели на същото място свещи. Не се чувстваше удобно, приседнал на една страна, притиснат от тежкия костюм и шлема, както бе настоял Скал. В сравнение с него рибоядите наоколо изглеждаха истински джуджета. Имаше желание да се раздвижи, да помръдне с рамене, но си даваше сметка, че това наглед невинно движение може да помете околните. Рибоядите извърнаха косматите си муцуни към него и той осъзна, че очакват да отговори на думите, които току-що бе чул. Покашля се, докато обмисляше какво да каже, но го изпревари еднорък рибояд.

— А ти, дърта фъшкия, си готов да оставиш да вземат решенията Старейшини като нас, дето не знаем друго, освен да пеем за дъжд и да спорим за всякакви глупости. Нито село, нито цяла планета могат да се управляват по този начин — той размаха чуканчето на отрязаната си ръка. Имаше гарвановочерна козина, със сребристо петно на муцуната и ушите си.

— Кой тук ще повярва, че вземаш страната на Блестяща козина-ухилен зъб? — обади се друг рибояд със светлобежова козина, вероятно женска. Освен шорти носеше и покривало.

— Познаваш ме добре, Мъгла над водата — отвърна Едноръкия. Той погледна към женската и кимна едва забележимо, жест, който вероятно означаваше уважение. — Но за да се действа, не стигат само един или двама.

— Стига и един, трябва обаче да е подкрепен от съвета.

— Може би.

— Ба! — изръмжа първият рибояд и герданът на шията му проблесна. — Нито един човек не може да почувства онова, което чувства рибоядът.

Джек отново трябваше да потисне желанието да се размърда. Погледна към Скал, седнал безстрастно от другата страна на кръга, озарен от трепкащата светлина на свещите. Въпреки че изглеждаше спокоен, нямаше никакво съмнение, че поглъща внимателно всяка произнесена дума.

Скал се размърда, сякаш усетил погледа на Джек.

— Доведох ви гост, не да ви чуе как се карате за политики, а за да му покажете магията, която владеете.

Очите на всички присъстващи се присвиха при тези думи, Джек почувства, че по гърба му пробягват хладни тръпки.

— Това умение — обади се Мъгла — е наша свещена тайна. Не е позволено дори да се говори за него. И ти го знаеш, Скал.

Той наведе глава и остана така.

— Живеем в необикновени времена — рече тихо.

— Тъй ли? И защо да са такива? Отглеждаме собствен рин и пращаме роднините си в планините да оцеляват. Защо? Защото държим да покажем на императора зъбите си?

Скал сви рамене. Козината му настръхна, сетне се приглади, докато гласът на Мъгла утихваше надалеч в пещерата.

Едноръкия размърда чуканче.

— И двамата сте само лайна във водата, ако продължавате да се карате пред чужденеца. Ще му покажете всичките ни слабости и нито едно достойнство.

— Не съм тук в качеството на официален представител намеси се Джек.

— Не представляваш никого, освен себе си, така ли?

Джек кимна в потвърждение.

Едноръкия се озъби в доволна усмивка.

— Това добре! Така трябва да бъде.

— Пак говориш за политика, изкуфял дъртако — скастри го рибояд с червеникава козина, който досега бе скрит в сенките. — Когато чужденецът си тръгне, главата му ще е пълна с нашите вражди.

— И какво от това?

— Истината е — обади се Скал, — че той е наш враг.

В пещерата внезапно се възцари тишина, нарушавана единствено от пукота на пламъчетата и цвърченето на падналите върху тях капки.

Мъгла извърна сините си очи към Джек.

— Вярно ли е?

— Аз съм на платена служба при командир Пунум — и доколкото ми е известно, той е главнокомандващият на Блестяща козина-ухилен зъб.

Някой изсъска. Друг произнесе:

— Враг на едни от нас, приятел на други.

Джек премигна. Какво търсеха тук поддръжниците на владетеля на рибоядите? Започна да осъзнава, че политическата обстановка на планетата е далеч по-сложна, отколкото си я бе представял.

Скал вдигна церемониалния нож.

— Дори да е враг на някои от нас, той е благороден. Накарах го да облече бронята, която носят войниците на неговия император, за да може всеки от нас да придобие представа срещу какво се изправяме, в случай че избухне война.

Джек едва сега разбра, че Скал го бе довел тук за демонстрация. Неволно се сви в костюма. Пурпурния щеше да се ядоса страшно много, когато узнаеше за какво са го използвали. Предполагаше, че и Амбър ще каже: „Джек, ти си толкова наивен.“ По гърдите му се стече една самотна капка, която остави топла и влажна диря върху кожата. Ужасно му се искаше да се почеше. За миг му се стори, че е на Милос — с туземците, които трябваше да защитава, а техните представи за война бяха съвсем различни.

Но беше по-лошо, отколкото на Милос, защото врагът, срещу когото трябваше да се изправи, му бе симпатичен — тези рибояди нямаха нищо общо с отвратителните драки, които мачкаше с такава охота из пясъците. А Скал му бе също толкова близък, колкото и Пурпурния. Как би могъл да воюва срещу него?

Но ситуацията наподобяваше тази на Милос по друго — Джек осъзнаваше, че е в безизходица. Работеше за частно лице. Ако императорът научи за това, ще си измие ръцете, а Джек ще трябва да изчезне отново, за да не злепостави височайшата политика.

Не и този път!

Нямаше да позволи отново да го заровят жив.

Осъзна, че Скал му говори нещо и че останалите го гледат, очаквайки да чуят отговора. Изправи се и ги огледа.

— Не затова дойдох тук.

Разнесе се недоволен и дори гневен ропот, но Скал вдигна ръка.

— Моят гост има право. Той идва от друг свят. Не ми повярва, когато му казах, че вие сте прогонили дъждовете нагоре по реката. Исках да ви помоля да го убедите, че съм прав.

Мъгла над реката погледна Скал. Мустаците й трепереха. След това изви глава назад и подхвана странна и причудлива песен, наподобяваща вой на животно — дивашки звук, който прати ледени тръпки по гърба на Джек.

Останалите дванайсет старейшини от кръга се присъединиха към нея. Някои пееха, други тананикаха монотонно или подвикваха ритмично, спираха и пак започваха.

Джек долавяше съвсем осезаемо звуковата вълна. Костюмът не беше затворен херметически, нито разполагаше с достатъчен запас кислород, за да се изолира от околната среда. Почувства нарастващото напрежение в пещерата, като преди скок от десантна тръба или при бързо изкачване на голяма височина. След това изведнъж изтрещя гръмотевица.

Джек се извърна към входа на пещерата, който бе толкова далеч, че едва различаваше отвора. Напусна кръга и се отправи към него. Скал скочи и изтича напред, сякаш възнамеряваше да му запречи пътя, но се отказа и го пропусна.

Джек излезе навън и спря на склона на Скалистата планина. Малко по-надолу сияеше с металната си обшивка скутерът. Високи и жилави планински треви се превиваха под напора на вятъра. Клоните на дърветата шумяха. Джек погледна през горната камера към небето. Когато пристигаха, беше сапфиреносиньо, а сега бе почерняло като въглен — нагоре по реката се надпреварваха тъмни облаци. Изглеждаше направо невъзможно, но всички датчици засичаха рязка промяна във времето и спадане на атмосферното налягане.

Джек не разполагаше с никакво обяснение за стореното от старейшините, или поне с такова, което би могъл да приеме. Ако Амбър беше тук с него, може би щеше да му помогне…

Забеляза, че Скал е застанал зад него.

— Виждам — промърмори Джек, — но не разбирам.

— Някои неща са отвъд способностите ни да ги проумеем — каза Скал. — Аз също не разбирам как си се озовал тук, в моя свят, но въпреки това те има. И защо нямаш опашка?

Джек неволно се разсмя. Извърна се и влезе обратно в пещерата.

— Доведе ме тук, за да им покажа костюма, нали?

Скал вдигна рамене.

— Исках да разберат какви възможности притежава.

— Защо?

— Чувал съм разни истории. Опитвах се да убедя сънародниците си, че ако искаме да спечелим тази война, трябва да го направим с един светкавичен и решителен удар. В противен случай ти и другите като теб ще ни смачкате. — Скал посочи към дъното на пещерата; — Те не вярват, че можеш да ни унищожиш.

— И ако им покажа — тогава какво?

— Тогава ще ги убедя как трябва да действаме.

Или, помисли си Джек, че трябва да се предадат пред по-силния противник. Той се поколеба.

— Веднъж се присмя на костюма ми. Не вярваше, че може да бъде използван в тресавища и блата.

— И все още не вярвам — заяви Скал.

— В такъв случай предстои да го подложим на изпитание.

Големите кафяви очи се разшириха.

— И мен ли смяташ да убеждаваш?

— Стига да мога.

Скал помисли малко, сетне отвърна:

— Малко по-надолу има мочурище. Пълни се от планинските потоци. Използваме го да затваря пътя към пещерата от онази страна. Не е кой знае какво, но стига да погълне човек като теб.

— Значи ще свърши работа.

Видрочовекът се ухили.

— Очаквам с нетърпение да те видя как затъваш в калта. Но да влезем вътре. Старейшините ни чакат.

Песента бе секнала. Мъгла над водата бе обгърнала коленете си с ръце. Из въздуха се носеше сладникав дим и Джек забеляза, че рибоядите си предават от ръка на ръка запалена лула. Кой знае защо това не го изненада.

— Видях, че бурята поема нагоре — рече той.

Едноръкия се ухили.

— Дребна работа — заяви. — Колкото да ти покажем нещо.

— Но как го направихте?

Рибоядите застинаха и Джек си даде сметка, че въпросът му е глупав. Махна с ръка.

— Моля за прошка. Бях забравил, че тази тема е… свещена.

Скал седна с кръстосани крака на мястото си в кръга, тъкмо навреме, за да поеме лулата.

— Имам една молба за Джек — произнесе той.

— Каква?

— Мъгла над реката, ще те помоля да му гадаеш по дима — Скал се усмихна загадъчно и предаде лулата нататък.

Женската първоначално се намръщи, след това лекичко наклони глава на една страна и помръдна с мустаци.

— Добре, щом настояваш. — Очите й се присвиха съсредоточено. Вдигна лице нагоре и сиянието на свещите накара зениците й да блеснат. — Ти си доста по-възрастен, отколкото изглеждаш… почти двойно повече, но си прекарал половината от живота си в сън… в сънища за война.

Джек се облещи. Въпреки че останалите не го виждаха заради костюма, тялото му започна да трепери.

— Виждам пламъци. Всичко е в пламъци — Мъгла поклати глава. — Каква ужасна война… не почакай. Добре, че е свършила.

Едноръкия промърмори:

— Както казва скахала, той ще се запъти към нашия свят.

— Шшшшт. — Друг старейшина го сгълча и той сведе засрамено глава. Сторм не можа да разбере дали бе защото прекъсна Мъгла, или защото бе споменал един от техните най-зли богове.

Мъгла го посочи.

— Ти имаш дълг, роден от пясъците и закален от огъня. Не го забравяй, каквото и да стане. — Тя млъкна за миг, сетне продължи: — Има и още един…

Джек не можеше да понесе повече.

— Благодаря ти, Мъгла, виденията ти са верни, но позволи ми да запазя някои неща в тайна. Скал вече ви каза, че съм ваш враг.

Мъгла кимна и се изправи.

— Да видим как се движиш.

Скал ги поведе към мочурището в планината. До него се стигаше през тясна клисура. Мочурището заемаше дъното на клисурата и само една тясна, очертана с белезникави камъчета пътечка следваше далечния му бряг. Джек я забеляза само защото погледна натам, но почти веднага прецени, че е твърде несигурна, за да мине по нея с тежкия костюм.

На места мочурището бе покрито с гъста зелена трева, имаше дори участъци, където изглеждаше изсъхнало. И едва ли щеше да му обърне внимание, ако не го бяха предупредили за съществуването му.

Старейшините се подредиха в началото на пътеката и извърнаха лица към него. Усилващият се вятър рошеше козината им. Забеляза с изненада, че някои от тях имаха оголени места по телата си. Мъгла пристъпяше грациозно, но някои от останалите Старейшини накуцваха и се нуждаеха от помощ, докато прескачаха от един камък на друг. Докато ги разглеждаше, Джек установи, че вече не мисли за тях като за чуждоземци. Размърда лекичко рамене. Един от датчиците го дразнеше неприятно.

Скал бе застанал на отсрещния бряг и очакваше демонстрацията да започне.

— Е, старче — рече си Джек, — време е.

Фантомът не отговори, но Джек кой знае защо бе сигурен, че го чува. Сви колене. Включи реактивните двигатели на малка тяга и закрачи по повърхността на мочурището.

Скал замръзна от изненада и опашката му щръкна нагоре, докато Джек се носеше над блатото. Рибоядите очевидно очакваха да го видят как потъва и също зяпнаха от почуда. Джек продължаваше да крачи право към Скал. Командирът бе застанал на пътя му към изхода на цепнатината. Зад него се виждаше зелена долина със сребърни дървета, които се огъваха под напора на вятъра, истински малък оазис в свят, който доскоро бе смятал за царство на мочурищата.

Джек натисна с брадичка лоста за управление и буквално изхвърча от калта, прелетя над главата на Скал и се приземи в началото на долината. Извърна се и погледна към тях.

— Обучаван съм — заговори с ясен глас — да воювам по такъв начин, че да не пострада нито един елемент от обкръжаващата среда. Наричаме подобна война „чиста“.

— Звучи разумно — кимна Едноръкия. — Какъв смисъл да завладееш мочурище, което вече си замърсил.

— Тъкмо това е идеята. Някои ни обвиняват, че твърдо лесно убиваме и сме забравили значението на понятието душа. Може би са прави. Но ако плътта е толкова глупава, че да се вдига на война, може би заслужава да бъде унищожавана, докато на нейно място дойде друга, склонна към миролюбиви постъпки. Както и да е, аз не съм… старейшина. Аз съм само войник. Сега ще ви демонстрирам част от възможностите, а също и щетите, които бих могъл да нанеса, ако ми бъде заповядано. — Джек се завъртя и насочи един лазерен лъч към каменните стени. Скалата започна да се топи, няколко едри парчета се откъртиха, свлякоха се надолу и запушиха входа на клисурата.

Рибоядите ахнаха, Мъгла извика уплашено, но Джек не спря. Още преди камъните да са изстинали, той се наведе, сграбчи с ръкавиците си едър къс и го вдигна над себе си. След това приклекна, хвърли камъка нагоре и го простреля в небето, превръщайки го в облак прах. Отново се наведе към купчината и започна да хвърля останалите натрошени камъни обратно в назъбения кратер, който бе издълбал с лазерите си. Не след дълго от кратера остана само тъмна, обгоряла диря.

В краката му лежеше друг масивен отломък. Джек го взе, подхвърли го като футболна топка, улови го и продължи да се упражнява с него, както ги бяха учили по време на началната подготовка, като същевременно тичаше, подскачаше и дори се преобръщаше във въздуха. От време на време разнообразяваше представлението с фойерверки от лазерни откоси. Когато най-сетне спря, беше задъхан и тялото му бе плувнало в пот. Свали шлема и огледа триумфално публиката. Не беше се упражнявал толкова интензивно от двайсет и три години и сърцето му блъскаше лудо.

Трима от старейшините бяха припаднали. Мъгла се поклащаше несигурно, опряна на ръката на Скал. Джек се изплаши, че е прекалил, но в този миг един от старейшините промълви:

— Ние нямахме ни най-малка представа. Всичко, което направи… ти си играеше с нас… а би могъл да ни смачкаш. Като червеи…

— Но ние не воюваме по този начин. Предпочитаме да преговаряме и преминаваме към действие само когато няма друга възможност. Затова ще се опитаме да… — Джек млъкна, усещайки, че гърлото му е пресъхнало. — На този свят има далеч по-страшни неща… — Все пак предпочиташе да не им разказва за тях. Нямаше нужда да им описва артилерийска подготовка, бомбардировка или химическа атака. Достатъчно бе, че са видели него. — Винаги когато е възможно, проявяваме милост.

Мъгла стисна зъби.

— Милост ли е да си играеш с нас? Милост ли е да ни оставиш да смятаме, че бихме могли да се изправим срещу теб, да се бием на равна нога? Какъв избор имаме сега, когато знаем, че не можем да те спрем, че усилията ни са безсмислени и ще бъдем смазани при първото стълкновение. Това ли наричаш милост? — почти извика тя.