Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (16)

17.

— Ти си истинска гадина — рече Сейди. Не сваляше поглед от мъжа, който обикаляше из стаята, като на няколко пъти едва не събори някои от безценните й произведения на изкуството. Знаеше, че се опитва да я ядоса, и се мразеше, задето му позволяваше да го прави.

— Достатъчно е само да ми кажеш къде са.

— Няма да стане.

Ролф се завъртя рязко. Имаше злобна и грозна усмивка и изкривено лице, от навика му да дъвче винаги на едната страна. Носеше плътно прилепнали панталони от лъскава бяла кожа, затъкнати във високи сини ботуши, в същия цвят като синята му риза. Въпреки широко разкопчаната яка врат почти не се виждаше.

— Веднъж вече влязох при теб — заяви той. — Нищо не ми пречи да дойда отново. И ще продължавам да идвам — няма начин да ме спреш. Може да не съм достатъчно силен, за да те накарам да банкрутираш, но ще ти създавам много проблеми. Сериозни проблеми, повярвай ми.

Сейди преглътна.

Мъжът докосна с пръсти зарасналия белег на челото си.

— Нищо лошо няма да им сторя. Амбър е мое момиче — просто искам да си я върна. Тя е опасна. В момента е в ръцете на един човек, който няма никаква представа за способностите й. А това може да му струва скъпо. Правя го за тяхно добро.

Сейди бе чувала немалко полуистини през живота си, затова разпозна с лекота още една. Надигна се от креслото, почти треперейки от усилие.

— Върви си, Ролф.

Той замахна внезапно и събори една ваза, тя се разби с грохот на пода. Ролф изгледа с презрение останките.

— Не биваше да се държиш грубо с мен. Съжалявам.

— Няма нищо — рече с разтреперан глас Сейди, без да сваля очи от останките на вазата. Безценен експонат от времето на династията Мин, подарък от първия й любовник, с голяма сантиментална стойност. — Но няма да ти кажа.

— Виж, ето в това грешиш. Ще ми кажеш и още как. Ще ми кажеш, защото не искаш да имаш неприятности. Двамата с теб — той взе да си оправя маншетите — не искаме да се забъркваме в неприятности.

— Така е — съгласи се Сейди с надеждата, че разговорът променя посоката си. — Не искаме.

— Разбрах, че наскоро си имала вземане-даване с генерал Гилгенбуш.

Тя присви очи.

— Може би.

— Съвсем легален бизнес, разбира се, но горкият генерал не знае къде е, така да се каже, оперативният ти център. Сделките са били извършвани от един банков сателит. Разправят, че ужасно държал да научи къде живееш. Искал лично да ти поднесе… ах, комплиментите си.

— Малтен е неутрална територия. Гилгенбуш не е чак такъв глупак.

Ролф вдигна глава и очите му блеснаха.

— Има тайни операции и тайни операции.

Тя се отпусна в креслото.

— Разбира се, ако знае адреса ми.

— Точно така.

— Което няма да стане, ако аз…

— Ако ми кажеш това, което ме интересува — довърши вместо нея Ролф.

— Те не са на планетата.

— Това го знам.

Сейди разглеждаше позлатените си нокти. „Трябва да смекча удара“ — мислеше си тя.

— Нали не възнамеряваш да им сториш нищо лошо?

— Разбира се, че не.

— Добре тогава. Нае ги Пурпурния. Ще трябва да проследиш него… излетяха от док 42. Това е всичко, което знам.

Ролф кимна.

— И това ми стига. Приятен ден, уважаема госпожо.

— Не мога да отвърна със същото — тя го изпрати с поглед, докато тежката врата се затръшна зад него. Беше време, когато щеше да вкара негодника в леглото си, да го сдъвче и да го изплюе. Но сега… изглежда се размекваше. Докосна копчето на интеркома.

 

 

Джек насочи моторницата към острова, наблюдавайки как светлините на базата постепенно надмогват пелената на проливния дъжд. През последните няколко дни бе използвал неведнъж тези светлини за ориентация. В началото островът беше хълм, сетне се превърна в полуостров, но дъждовете продължаваха да валят и сега той бе единствената суша на много километри наоколо, ако се изключеше дворцовия град, където обаче наемниците бяха нежелани. Небето беше мрачно синьо, на хоризонта се бяха скупчили нови буреносни облаци и вятърът бързо се усилваше. Наколната им къща вече бе напълно заобиколена от вода, което, според Амбър, било по-добре — поне нямало да се безпокоят за гущерите, които скачаха от клоните на дърветата.

Джек не се безпокоеше от такива неща. Всъщност нямаше нищо, което да буди тревогата му, макар да си даваше сметка, че количеството вода, което се изливаше от небето, бе прекалено дори за тропическата зона. Нямаше ли край този дъждовен сезон?

Един скършен клон се блъсна в предното стъкло на моторницата, завъртя се и удари борда отстрани. Джек стисна здраво кормилото и върна лодката на предишния курс. Включи чистачките и в същия миг като по команда от небето отново заваля проливно.

Моторницата вече плаваше из плитчини, които доскоро бяха суша, и Джек забеляза някакво скупчване по-нататък на брега. Двама от хората на Пунум, облечени в доминионски комбинезони, като че се опитваха да принудят някакъв стар рибояд да спре раздрънканата си лодка за проверка. Джек завъртя кормилото и насочи носа на моторницата към тях, усещайки как дъждът го шиба в лицето и гърдите. Беше се облякъл като местните, но униформата и бойният костюм бяха поставени в сандъка отзад. Беше обут със сандали, удобни върху хлъзгав и мокър терен, тъмносини шорти и колан за оръжие.

Хората на Пунум го забелязаха, спогледаха се учудено, сетне му козируваха. Старият рибояд, облечен с наметало от гущерова кожа, само сбърчи косматата си муцуна. Имаше живи черни очи, в които блесна изненада, когато забеляза с какво уважение се отнасят хората на Пунум към Джек — въпреки облеклото му.

Дъждът намаля за кратко.

— Какво става тук?

— Конфискуваме лодката, сър — отвърна по-едрият от двамата, чиито яки мускули изпъкваха под маскировъчния комбинезон. Съдейки по начина, по който помръдваха мустаците му, беше крайно възбуден или ядосан.

— Свободно, войнико — рече Сторм. — Защо я конфискувате?

— Военна повинност. Необходима ни е за транспорт, освен това — той облиза устни и погледна към стария рибояд, — не искаме да оставяме на противника каквото и да било, което би могъл да използва.

— Какъв противник?

— Този противник, сър — едрият войник посочи рибояда. — Освен това е и нарушител. Командир Пунум забрани към базата да се приближават цивилни.

Джек погледна към стареца, който се бе свил на дъното на лодката, сякаш се опитваше да се скрие в нея. В единия край имаше няколко чувалчета с рин — тукашния ориз.

— Какво правиш тук, старче? — попита го той.

— Продавам рин, ваша милост — отвърна старият рибояд. — Търговията замря в долната част на реката. Помислих си, че тук стоката ми може да се търси повече. Но изглежда съм сгрешил — и погледна свъсено двамата войници.

Джек също с труд намираше рин в последно време. Побутна чувалите.

— Ходи ли до базата?

— Не, ваша милост. Тези двамата… — видрочовекът добави нещо на местния диалект, което вероятно щеше да се преведе като „тъпаци“ — ме спряха. Мислят, че ринът е отровен. — Той плю презрително през борда на лодката, опасно близо до ботушите на войниците.

Едрият войник отново размърда рамене.

— Заповеди, сър — отвърна той на въпросителния поглед на Джек.

Джек въздъхна. Пунум беше параноик и очевидно това се предаваше на подчинените му. Войниците просто си вършеха работата, макар и малко по-ентусиазирано, отколкото бе необходимо.

Докато плъзгаше поглед по лицата им, даде си сметка, че е твърде слабо запознат с психологията на местните, за да може да разпознае кой от тях му е враг.

— И отровен ли е твоят рин?

— Не, ваша милост — отвърна старецът.

— Тогава ще го купя. Колко искаш? Пет доминионски кредита за чувалче?

Старецът облиза устни, а двамата войници пристъпваха неловко от крак на крак. Явно възнамеряваха да конфискуват рина за себе си.

— Две чувалчета за мен и по едно за двамата войници възнаграждение за бдителността им. Съгласен?

— Съгласен, ваша милост… но не искам кредити. Имате ли люспи?

Джек се засмя. Старецът не беше глупак. Искаше златни люспи вместо кредити, които може би не бяха добре приети навсякъде.

— Имам малко.

Старият рибояд изкриви лице в нещо, което, макар и с труд, можеше да се оприличи на усмивка.

— Аз и жена ми имаме скромни нужди. Свикнали сме да се задоволяваме с малко. Десет люспи?

Беше малко множко дори за Джек, който обикновено не носеше повече от двайсет листа или люспи, както ги наричаха местните.

— Осем люспи — отсече той. — И си запазваш лодката.

Старецът изведнъж заподскача радостно.

— Ваша милост, вие сте толкова щедър! Ще ви взема само седем люспи. Премного съм благодарен, ваша милост! Премного благодарен!

Старецът се наведе, прехвърли едно по едно чувалчетата на брега, сетне запали раздрънкания стар мотор и се отдалечи надолу по реката под мрачните погледи на двамата войници.

— Защо му я оставихте? — запита го по-едрият.

— А как иначе ще се прибере у дома?

— С плуване.

Измериха се с погледи, сетне войникът изведнъж осъзна срещу кого е изправен. Отдаде малко неохотно чест и двамата продължиха нататък по брега, като не пропуснаха да метнат по едно чувалче рин на гърбовете си. Джек се върна в моторницата си и провери показанията на мониторите. Засега не се засичаше никаква подозрителна дейност в района. Наведе се да намести чувалчетата и случайно докосна ръкава на костюма.

„Здрасти, Джек. Днес ще убиваме ли?“

„Не и днес“ — отвърна машинално Джек. Включи двигателя и извърна носа на лодката към светлините на базата.

Вече беше привикнал да разговаря с костюма и не се изненада, както първия път, когато това стана. Двамата с Амбър бяха стигнали до извода, че влажният климат в Рибоград бе помогнал на съществото да съзрее по-бързо. То вече познаваше с лекота Джек и дори разговаряше с него. Всеки път, когато си разменяха думи, Джек усещаше, как космите му настръхват. Амбър го бе уверила, че е в безопасност дотогава, докато е в състояние да отблъсква съществото.

Рано или късно обаче жаждата да убива щеше да стане непреодолима. Беше като дрога, наркотик, от който се нуждаеше, когато използваше костюма. Джек си даваше сметка, че безгрижните му дни са преброени. Дали ще може още дълго да потиска онова, което се спотайваше в костюма?

Едва сега почувства, че косъмчетата на тила му са настръхнали.