Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (15)

16.

— Добре дошли във Видроград — рече Амбър. Прокара пръст по касата на вратата и се намръщи. — Всичко е мухлясало!

Прекрачи прага и влезе в определения им апартамент. Радостта й, че най-сетне са напуснали кораба, започна да се изпарява.

— Това не е Видроград, пък и Пурпурния каза, че всичко ще се оправи веднага щом се нанесем и поставим влагоабсорбиращ апарат. — Джек остави багажа на земята и се приближи към панорамния прозорец. — Виж каква гледка! — Къщата се издигаше върху платформа, в дъното на широк завой на реката.

— Прилича ми на купа със спанак — намръщи се Амбър.

— Това, Амбър, е тропическа дъждовна гора, при това доста гъста.

— Хубаво, а от задния прозорец гледаш към мочурището.

Джек въздъхна.

— Знаеш ли, щеше да е по-добре да си останеш при Сейди.

— Май си прав. Този път тя нямаше да ме замрази — предпочита компанията ми. Щяхме да пробваме нови дрехи, бижута… — Амбър изрита ядно вратата. Сетне се отпусна върху един от куфарите и скръсти ръце. Джек неволно започна да се любува на извивките на тялото й. Момичето въздъхна. — Съжалявам. Радвам се, че съм тук с теб, но това място…

— Не е Малтен. Виж, облаците се разсейват. Обещавам ти, че скоро ще видиш сапфиреносиньо небе, река с девственочиста вода, никакъв бетон и много зеленина…

— До следващия проливен дъжд, който, доколкото разбрах, се излива два пъти дневно през дъждовния сезон. Тогава вече и ние с теб ще плесенясаме.

Джек понечи да възрази, но в този момент на вратата се почука. Двама носачи внесоха сандъка с бойния костюм. Поставиха го на земята, получиха един доминионски кредит бакшиш и си тръгнаха. Амбър не сваляше обезпокоен поглед от сандъка.

— Все едно, че живеем в къща на кокили — промърмори замислено тя. — Надявам се, че няма да ни потопи задниците в блатото.

— Вече си твърде голяма, за да използваш подобен хлапашки език — скастри я той.

Амбър подсмръкна.

— Навсякъде цензура. Хубаво де… — Тя свали блузата, която бе толкова влажна, че заплашваше да се слепне с кожата й. — Ще ида да взема душ, преди да съм се разпаднала в тази влага.

Въздухът стана по-поносим, когато пуснаха влагоабсорбатора. Едва тогава Амбър отиде да разгледа останалите помещения. Върна се със светнало от вълнение лице.

— Това е цял палат, кълна се, истински разкош! — После се сепна. — Не биваше да го казвам, не. Това е гаден замък!

— И всичко е наше? — в началото Джек бе предположил, че ще делят къщата с още някого.

Изненада се, че наколната къща е само за тях. Тръгна след нея. Имаше четири спални, две бани (вана, истинска вана — подскачаше Амбър), просторен кабинет, всекидневна с бар, кухня и столова. Не бе виждал подобно нещо от години.

— Струва ми се, че тук започва да ми харесва — заяви Амбър, докато преминаваше от стая в стая.

Откъм входната врата се чу тих смях. На касата се подпираше строен хуманоид с гладка като на видра кожа с карамеленокафяви петна, като очите на Амбър. Оскъдното му облекло се състоеше от чифт яркожълти шорти с издути джобове, натъпкани с най-различни неща, през чийто заден отвор се подаваше дълга космата опашка. Изпъна се, когато Джек прекоси всекидневната към него, и отдаде чест с ръка, която по-скоро наподобяваше лапа.

— Добре дошли в Рибоград — рече видрочовекът и отново избухна в съскащ смях. — Аз съм Скал. — Размърда мустаци и прибра ушите си към покритата си с козина глава. — Радвам се да се запозная с вас.

— Командир Скал — повтори Джек, който вече бе чувал това име, и подаде ръка, — приятно ми е да се запозная с вас.

Видрочовекът го огледа, сетне отново размърда мустаци.

— И на мен, командир Сторм. Подходящо име^[1] за някой, пратен на нашата планета, не мислите ли? — Той се разсмя. Големите му сияещи очи се извърнаха към Амбър. — Поздрави и за вашата самка.

— Още не съм…

— Не е свикнала с всичко, което ни предлагате — довърши вместо нея Джек. — Но, моля ви, командире, заповядайте. Не съм проверявал какво има в кухнята, но вероятно ще се намери нещо за пиене.

Скал влезе и затвори тихо вратата.

— Сигурен съм, че бира ще има в изобилие — рече той. Когато се усмихна, видяха, че устата му е изпълнена с два реда остри зъби. — Аз лично заредих хладилника.

 

 

Бирата беше с остър мирис и белезникав цвят, но приятна на вкус и веднага му допадна. Очевидно на Отър бяха вещи в тайните на алкохолната ферментация. Видрочовекът Скал се бе свил в предложеното му кресло като някакъв хищник. Амбър бе заела почти същата поза в своето. Джек седеше на един прост дървен стол и се извисяваше над двамата. Той помръдна яките си рамене.

Рибоядът го разглеждаше внимателно с ярките си очи.

— Пурпурния ме посъветва да се запозная с вас колкото се може по-скоро.

Джек вдигна ръка и се обърна към Амбър.

— Знаеш ли, мисля, че ще е най-добре да си избереш стая и да идеш да си разопаковаш вещите.

Момичето се нацупи, но стана и излезе от кухнята.

Рибоядът я изпроводи с изражение, в което се четеше интерес.

— Не позволяваш ли на твоята самка да обсъжда с теб стратегията? — попита той.

Джек не отговори и събеседникът му отново размърда мустаци.

— Кога ще мога да се видя с Пурпурния? — попита той.

Този път лицето на Скал със сигурност изразяваше развеселеност. Той вдигна лапи и приглади страните си.

— Това е един изостанал свят — рече той, — и животът тече доста мудно. Едва утре вечер ще възстановим връзката. Трябваше да сме готови вчера, но… — той повдигна едва забележимо рамене.

Джек се огледа. Всичко в къщата разчиташе на електричество.

— Откъде черпите енергия?

— Имаме си реактор в този район. Малко по-надолу, по реката… — отново безгрижно свиване на раменете. Под кафеникавата козина изпъкваха мощни мускули.

— Реактор? — повтори учудено Джек.

— Ами да. Ефикасен, макар и малко анахроничен.

— Анахроничен? — Джек завъртя глава. — Мислех, че тези неща са забранени със закон. Кой го е построил? Как са му позволили?

— Има кой, командире, не бери грижа — успокои го Скал. — Скоро всичко ще се промени. А междувременно, разполагаме с пречиствателна инсталация, която функционира чудесно. — Той пъхна ръка в един от многото си джобове и извади нещо. — Нашият народ има един обичай. Бих искал да ти подаря този церемониален нож. — Той подаде на Джек ножа, с дръжката напред. Беше изработена от слонова кост.

— Колко е красив! — Джек го пое с възхищение.

— Благодаря ти — кимна Скал.

Джек предполагаше, че сега от него се очаква някакъв ответен жест. Ала проблемът бе, че не разполагаше с нищо подходящо.

— Багажът с подаръците се забави — промърмори той.

— Значи следващия път.

— Със сигурност. А междувременно, има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?

Лицето на Скал засия от вълнение. Той въздъхна и произнесе предпазливо:

— Много съм слушал за твоя боен костюм. Може ли да го погледна?

— Няма проблем. Дори ще ми е нужна твоята помощ. Трябва да го извадя от куфара и да го поставя на закачалка.

— Толкова ли е тежък?

— Да, и неудобен, когато не е включено захранването. Сега е в големия куфар. — Джек стана от масата и Скал го последва.

Хуманоидът се оказа доста як и двамата се справиха без особени усилия с костюма. Скал бе запленен от сиянието на флексобрънките.

— Наистина е красив! — въздъхна той с ококорени очи.

— И смъртоносен! Оръжията му са вградени. Ето тук, в ръкавиците — Джек му показа десния ръкав.

Скал посегна да го докосне, сетне отдръпна ръка. Имаше унесен вид, сякаш нещо бе привлякло вниманието му.

— Моля за извинение. Става късно, а имам още срещи. Може би друг път?

— Всеки път, когато пожелаете, командир Скал.

— Оказвате ми голяма чест — отвърна видрочовекът и помръдна едновременно с мустаци и опашка. — Един последен въпрос… не смятате ли, че костюмът е неподходящ за мочурливи светове като нашия?

— Не смятам да го нося толкова често — отвърна сериозно Джек. — Но той има възможности, до които все още не се е налагало да опирам.

Скал се почеса замислено по бузата.

— Не се и съмнявам — поклони се леко. — Надявам се, че подаръкът ми ви хареса, командир Сторм. Очаквам с нетърпение следващата ни среща. — Сетне излезе, спусна се по витата стълба и се озова на пристана, където го очакваше издължена моторница.

Амбър се присъедини към Джек на терасата и погледна към отдалечаващата се моторница.

— Той ми харесва — рече тя. Небето бързо почерняваше и отдалече се чу грохотът на гръмотевица.

— И на мен — отвърна Джек, докато въртеше ножа в ръце. — Да приключваме с багажа.

Скоро започна буря. Нахлу с такъв неистов вой, че трябваше да мине доста време, преди да чуят, че някой тропа на вратата.

Джек отиде да отвори. Този път там стоеше друг местен жител с мокър комбинезон, а до него бе изправен Пурпурния. И двамата бяха привели глави под напора на дъжда. Джек се пресегна и ги издърпа вътре.

Намери им кърпи и докато се подсушаваха, Амбър им поднесе бира.

— Какво става? От часове се мъчим да се свържем с теб. Накрая решихме да дойдем и да проверим има ли някакъв проблем — обясни Пурпурния. След това добави: — Извинявай, пропуснах. Това е командир Пунум. Той е от северните провинции и не е свикнал с дъжда.

— Командире — Джек кимна на нещастния видрочовек. Козината на главата му бе започнала да изсъхва, но комбинезонът бе пропит с влага. Сетне премести очи към Пурпурния, който си допиваше бирата. — Каква връзка? Казаха ми, че ще бъде възстановена едва утре.

Пурпурния премигна учудено.

— Ами… готова е от вчера!

Амбър подаде глава в стаята. В ръката си държеше прерязан кабел.

— Това така ли трябва да бъде?

— Проклятие! — изруга Пурпурния. — Ето защо не можем да се свържем с теб.

— Няма значение — опита се да го успокои Джек. — Вече дойдоха да ни поздравят с добре дошли.

— Кой?

— Командир Скал — отвърна Джек и втренчи поглед в Пурпурния.

Пунум издаде звук, който бе нещо по средата между изненада и ругатня и се отпусна в креслото.

Пурпурния се усмихна мрачно.

— Тъй, Джек. Изглежда бунтовниците първи са се добрали до теб.

 

 

Той разгледа внимателно церемониалния нож, сетне вдигна очи към Джек.

— Ако не друго, ясно е, че те смятат за важен и почетен противник. — Метна поглед на Пунум. Командирът имаше твърде малко общо със Скал… беше нисък, закръглен и се опитваше да се държи като гражданин на Доминиона, въпреки че очевидно комбинезонът и обувките не му бяха удобни.

Джек се пресегна и взе ножа.

— Въпросът е откъде знаят кой съм, и как са разбрали, че съм тук, след като току-що бяхме пристигнали. И откъде са научили за бойния костюм.

— Той знаеше за костюма? — в стаята се възцари напрежение, когато Пунум неочаквано се надигна.

— Дори поиска да го види.

— И ти му го показа?

Джек сви рамене.

— Не виждах причини да не го правя.

Пурпурния се отпусна уморено.

— Току-що се разделихме със скритото си оръжие — той стискаше юмруци. — Проклятие! Да знаех само кой е издал информацията. Скал винаги знае кои конци да дърпа. Как си тръгна?

— С моторница, надолу по реката.

Пурпурния махна на Амбър.

— Не си прави труда да разопаковаш. Тази вечер ще ви преместим.

— Не — поклатиха глави Амбър и Джек.

Пурпурния ги изгледа учудено.

— Но той знае къде се намирате. Настоявам да ви преместим, заради собствената ви безопасност!

— Открил е веднъж, ще го разбере и втори път. Освен това, ако останем тук, ще знаем, че рано или късно трябва да го очакваме. И той ще знае, че сме нащрек.

Пурпурния подсвирна от изненада, сетне се усмихна.

— Какво пък, добре, Джек. Ще играем по твоите правила. Но Амбър…

— Амбър знае как да се грижи за себе си. Повярвай ми — увери го Джек.

— Щом така казваш. В такъв случай ние си тръгваме. — Надигна се и погледна очаквателно към своя спътник. — Ще пратя лодка да те вземе утре за инструктажа.

— Разбрано — рече Сторм и затвори вратата зад тях.

Амбър почака, докато отвън се чу воят на двигателя на моторницата, после попита:

— Какво има?

— Нищо.

— Нещо не е наред. Виждам го в очите ти.

Джек се усмихна пресилено.

— И да е така, не мога да кажа точно какво е. Я по-добре да проверим дали в хладилника има нещо друго, освен бира.

Амбър погледна към мрачината зад прозореца.

— Продължава да вали — отбеляза.

— Почакай до утре.

Тя го последва в кухнята, където бяха приели първо жизнерадостния Скал, а сетне и Пурпурния и Пунум. Взе кърпа и избърса мокрите петна, след това погледна към тавана, сякаш се безпокоеше, че няма да издържи на пороя отвън.

— Не се ли безпокоиш, че издаде тайното си оръжие? — попита го, докато слагаше храна на масата. Навън неусетно бе настъпила черна и непрогледна нощ. Нищо общо с неоновите светлини на малтенските улици, по които бе израсла.

— Не — отвърна Джек. — Всъщност посещението на Скал може да ни е от полза. Той си тръгна с твърдото убеждение, че костюмът е крайно неподходящ за действия в мочурище.

— Прав е. Сигурно ще затънеш до задника — засмя се тя.

— Има нещо такова. Никога не съм го използвал на терен като тукашния, но имахме подобни тренировки по време на началното обучение. Ала Скал не знае още нещо — ако се наложи, мога да се държа като туземците.

Усмивката й стана по-широка.

— И какво — ще търчиш наоколо само с набедрена препаска? Или с жълти шорти?

— Може да е колан с оръжия. Ако се наложи. — Микровълновата печка изписука. Той отвори вратичката и извади отвътре два пакета. — Хайде, яж, че е време да си лягаме.

Амбър кимна към мрака зад прозореца.

— По какво познаваш?