Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (13)

14.

— Не мисля, че този път трябва да използваш костюма — заяви Амбър, леко намръщена. Побутна с крак бронята, докато очакваше отговора на Джек.

Той се бе навел над закопчалките на положения на пода боен костюм.

— Нали за това са ме наели. Обвинявай Сейди, не мен. Нареждането идва от нея, а парите няма да са ни излишни.

Момичето коленичи до него.

— Никого не обвинявам. Но усещам вибрации, без дори да го докосвам, и то доста силни. Джек, защо не ми каза, че охлаждането не е свършило работа?

— Защото не бях сигурен.

— Е, вече можеш да бъдеш. — Тя повдигна рамене. — Пък и не искам повече да го правя.

— Не съм те молил да го убиваш — започваше да губи търпение.

— И без това не бих могла — не мога дори да се вкопча в него. — Амбър отметна глава и в очите й блеснаха гневни пламъчета. — Не искам да го правя.

Той запретна ръкави и се наведе пак над костюма.

— Тази твоя дарба я имаш по рождение. Не можеш просто да се откажеш от нея.

— Бих могла да се опитам.

— По-добре се научи да я контролираш.

— Все за това говориш, нали? За контролиране. Искаш да контролираш себе си, костюма, сега и мен.

Джек не отговори и в стаята се възцари неловка тишина. Накрая произнесе тихо:

— Не мога да го направя без теб.

— Зная. — Погледът й се отмести към панорамния прозорец. През него се виждаше част от Малтен, която преди дори не бе мечтала да види… парк, който се простираше покрай улицата. Малък, зелен, кипящ от живот. — Зная, че е така.

— Откъде да започна?

— Първо, ще трябва да ми позволиш да поработя върху него — Амбър положи неохотно ръце върху флексобрънките. — Божичко, колко е силно сега! Живот, смърт, живот… то пее, Джек.

— Известно ми е — отвърна той и се облегна назад, без да сваля поглед от нея.

— Но това са безсмислици! Нищо не мога да разбера — челото й се намръщи. Една тънка линия се вряза между веждите. — Какво ли може да е това?

— Може би ДНК, а песните са като тези на китовете. Кой знае? Нищо чудно в момента да се регенерира.

— Мистерия… — произнесе тя замислено.

Джек я наблюдаваше внимателно, спомнил си за жаждата да убива, която му бе внушавала тази песен. Ала лицето й бързо се изглади и постепенно на него се появи щастливо изражение. Тя започна да движи дланите си напред-назад върху флексобрънките.

— Никога не бих могла да го убия.

Ръката му намери нейната и я стисна. Изведнъж бе почувствал страх. Амбър го погледна.

— Силно е.

— Твърде силно за теб?

— Не, но… ще трябва да те науча да медитираш.

— Имам известна представа.

— Добре, това може да помогне. Тази песен… е ужасно завладяваща. Наистина ли мислиш, че ти е помогнала да убиеш всички тези хора?

— Не зная. Не помня повечето от нещата, които се случиха.

— Едва ли заради бойния костюм.

Ала той не беше на същото мнение. Амбър забеляза колебанието му и повдигна рамене.

— Всички знаем, че хората са най-свирепите убийци във вселената.

— С изключение на драките.

Тя долови нетърпението в гласа му и побърза да добави:

— Искам да направя последен опит и после ще поработя с теб. — Наведе се напред, опря длани в костюма и затвори очи.

— Какво направи? — попита я Джек, когато отново ги отвори.

— Ами… поставих отблъскваща преграда. Не зная дали ще може да си пробие път през нея. Знаеш ли какво? Струва ми се, че то още не съзнава, че съществува.

— Какво?

Момичето отметна кичур коса.

— Малко е трудно да се обясни, но имам чувството, че то още не знае за себе си. Сега е като бебе, разбираш ли? Иска само да се храни, да спи и да пишка, вдига голям шум, но ако се опиташ да му „напипаш“ съзнанието, там няма никой.

— Още не е личност.

— Нещо подобно. Добре де. Легни на пода и затвори очи. После ще ти кажа какво да направиш.

 

 

Джек си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се отърси от възбудата, която цареше на десантната платформа. Там вече се бяха подредили около петдесетина наемници. Този път не изпитваше терзанията дали постъпва правилно, които го бяха измъчвали преди, когато се отправи на мисия под командването на Котака. Щеше да помага на местния бирник да прибере данъците. Същевременно не изпитваше същата увереност в своя нов командир. Вярно, Уейн бе ужасно самоуверен тип и Джек все още не можеше да реши, дали е станал бирник заради характера си, или той бе плод на професията му. Ала заради избухливия си нрав Уейн не бе успял да сплоти хората така, както го бе направил Котака.

Освен това този път не се прокрадваха незабелязано към целта. Напротив, Уейн бе твърдо решен да проведе показна и назидателна операция. Проявата на сила бе добре подготвена, но едва ли щеше да изненада когото и да било.

Не обичаше така открито да се приближава към входната врата, за да почука.

Изпусна набрания в гърдите въздух, неспособен да завърши докрай упражнението, на което го бе научила Амбър. Костюмът съвсем леко притискаше тялото му. Джек нанесе някои едва доловими корекции във влажността и температурата, тъй като дъхът му запотяваше вътрешната страна на лицевото стъкло. Съществото, което споделяше с него костюма, вече се беше пробудило. Можеше да го почувства сега… лишено от дихание, нашепващо присъствие, като слаб, неуловим ветрец. От време на време то проявяваше някакво детинско любопитство към околния свят, поне така се струваше на Джек. Сякаш искаше нещо от него, нещо, което той не бе в състояние да му осигури.

— Десантните капсули са готови.

Джек вдигна глава и забеляза, че другите се отправят към люковете. Щяха да ги изстрелват на смени — Джек, както обикновено, беше сред първите. Петимата пред него отстъпиха встрани и му направиха място. Джек размърда рамене, за да се убеди, че раницата и парашутът са закрепени здраво, след това се спусна в тръбата.

Затвориха люка и Джек потъна в тъмнина, нарушавана само от бледото сияние на индикаторите. Сърцето му заблъска. Винаги ставаше неспокоен в десантните капсули. Винаги. Нямаше никакъв начин да се овладее. Сержантът неведнъж му бе повтарял, че това е нещо естествено, част от работата, ала напразно. Джек облиза устни и усети, че по гърба му преминават студени тръпки. Датчиците се активираха.

Съществото в костюма се пробуди.

„Кой?“

„Ние“ — отвърна той мислено, преди още да осъзнае какво прави. След това се сепна и страхът, който допреди миг бе далеч под повърхността, изплува с пълна сила. Какво, за Бога, се опитваше да разговаря с него?

Долният люк на капсулата се разтвори и тялото му изхвърча навън. Край на колебанията. Понесе се, изгубил тегло, високо над синята повърхност на планетата, а после и през ниския слой от облаци. Парашутът се разпъна с пукот, дърпайки го рязко нагоре. Огледа се. Спускаше се право към града, който бе тяхната цел. Джек завъртя глава, очаквайки всеки миг да зърне трасиращите линии на зенитните оръдия, насочени към него и останалите наемници в небето. Но никой не стреляше по тях. Земята се приближаваше бързо и скоро краката му се блъснаха в нея. Почувства сътресението чак в зъбите си. Наоколо се приземяваха и останалите. Някои носеха само комбинезони, други имаха брони, тежки почти колкото неговата.

Гласът на Уейн изпищя в ушите му.

— Искам да им видите сметката на онези копелдаци! Връчете им разпореждането — не, напъхайте им го в задниците! Този град ми принадлежи!

— Да, бе, каквото и да е, само този да млъкне! — промърмори някой на локалната честота.

Джек се подсмихна. Провери местоположението си на компаса, но не беше необходимо — фронтът на подреждащите се наемници му показваше накъде е градът. Теренът бе слабо насечен. Докато вървеше, под обувките му се вдигаха прашни облачета. Изглежда беше горещият сезон, защото повечето от листата на храстите и дърветата бяха изсъхнали. В далечината се показа градът, който Уейн искаше да превземат.

Всъщност „град“ бе твърде гръмко название — по-скоро селище, изникнало край голям воден изпарител. Това малко чудо на техниката бе граничната линия между живота и смъртта за местните фермери. Около напоителния център постепенно се бяха появили търговски кантори, барове, магазини и така нататък. Накрая, вероятно с цел да бъдат защитени водните права, градът се бе оборудвал с метална защитна стена.

Джек огледа стената. Можеше да я прескочи след кратка засилка и няколко тласъка на реактивните двигатели. Но сигурно щеше да е единственият, озовал се от другата страна. Уейн им бе казал да взривят главната порта. Изглежда не го беше грижа колко души ще загинат при това.

Приближаваха се необезпокоявани към града и най-сетни сензорите на Джек започнаха да прехващат противниковите оръжия. Повечето от тях бяха ръчни и със сравнително къс обсег. Притежателите им стърчаха по стените и разглеждаха нашествениците, вероятно без да си дават сметка, че представляват чудесни мишени, очертани на фона на светлия хоризонт. Най-сетне се чу дрезгава команда и те налягаха.

Джек почти изпита благодарност към онзи, който им бе извикал. Имаше странното предчувствие, че операцията никак няма да му се понрави. Примижа, когато лъщящата стена отрази лъчите на слънцето.

— Връчете им разпореждането! — изпищя отново Уейн в слушалките.

Екранът до главната порта оживя. На него се виждаше мъж с посребрели коси.

— Какво искате? — обърна се към тях.

— Сега ще им връча шибаното разпореждане! — заяви злобно един от наемниците, вдигнал лазерната си пушка. Зае се да изписва заповедта върху стената, докато цевта на пушката му почервеня от топлината. Спря за миг, огледа с критично изражение произведението си и го довърши.

— Не така! — кресна вманиачено Уейн, който наблюдаваше всичко от кораба. — Предайте го на ръка! Сторм, къде си, по дяволите? Искам да им предадеш разпореждането на ръка!

— Готово — отвърна спокойно Джек и се обърна към екрана. — Ние сме представители на Доминионския финансов отдел. Бихме искали да разговаряме с вашия главен администратор, с човека, който управлява този град.

Среброкосият изопна лице.

— Това съм аз. А ти какво си — ходещ поялник? Няма да разговарям с теб. Намери ми някой от плът и кръв.

Джек повдигна лицевото си стъкло.

— Имате го — отвърна той.

Мъжът едва сдържа изненадата си.

— Боже мили! — промърмори. Обърна глава към някой, застанал зад него, и продължи: — Имам заповед за временен мораториум върху разплащанията. Можеш ли да го предадеш на онзи копелдак Уейн? Той чува ли ме чрез теб?

Джек извади една от ръцете си от ръкавицата и нагласи настройките.

— Сега вече те чува. Повтори това, което току-що каза.

Плоското изображение се намръщи.

— Откажи се, Уейн. Имаме съдебно разпореждане. Временен мораториум върху разплащанията. Извикай обратно кучетата си.

Наемниците около Джек започнаха да се смеят. Свалиха оръжия и видимо се отпуснаха.

Уейн изригна поток от проклятия. Слушалките завибрираха. Когато ругатните приключиха, мъжът изрече спокойно:

— Същото и на теб, Уейн. Ела ме хвани… ако можеш. И тогава ще осъдя не само теб, но и институцията, която представляваш. Имаме достатъчно вода за две поколения напред! — екранът угасна.

Мъжете наоколо започнаха да си шепнат намръщено. Уейн извика отново:

— Идете и ми го доведете!

— Той има съдебно разпореждане — възрази Джек.

— Не ме интересува какво твърди, че има. Това е фалшификация. Или грешка. Искам да му връчите нашето разпореждане и да окупирате града.

Джек обаче отстъпи, като се питаше как сега ще се измъкне от тази проклета планета.

Уейн започна да предлага щедро възнаграждение на всеки, готов да следва заповедите му. Неколцина наемници вдигнаха отново оръжията си и поеха напред. От слушалките се лееше неспирен поток от заплахи, ругатни и обещания. Докато наемниците се разпръскваха, Джек забеляза подозрително раздвижване на един от покривите. Фокусира камерите си натам.

— Майчице мила, та те разполагат с едрокалибрен бластер!

Сега вече никой от наемниците не хранеше илюзията, че градът е зле защитен. Оръжие, което разрязваше дебели скали сякаш са масло, щеше да ги покоси без никакво усилие. Джек се обърна към Уейн.

— Ако открием стрелба, ще настъпи истинска касапница. И двете страни ще дадат много тежки жертви. Ще се погрижа да предам разпореждането, но сигурно има и друг начин да бъде направено. — От пукота, който се чуваше в слушалките, Джек предположи, че разговорът им се подслушва. — Виж, Уейн — продължи той, — ако човекът е прав и наистина са наложили мораториум със съдебно решение, в такъв случай задникът ти е изложен на същата опасност, на която и нашите.

Настъпи кратка пауза, след която Уейн обяви:

— Готов съм да го обсъдим с тях, стига и те да са съгласни.

Вратите започнаха да се разтварят. Сивокосият мъж отново се появи на екрана.

— Уейн, разбирам, че жаждата ти за кръв ще остане незадоволена, затова ето какво ще ти предложа — нашият шампион срещу вашия. Ако спечелиш, ще платя данъците, а въпроса ще го уредим в съда. Ако пък ние спечелим… прибираш хората си и изчезваш. Съгласен?

— Съгласен — отвърна след кратко мълчание Уейн. После добави с тих глас: — Виж му сметката, Джек.

Джек притисна ядно с брадичка ръчката на предавателя. Нямаше никакво желание да бъде част от сделката им. Изведнъж чу възклицанията на другарите си.

— Това е Пурпурния!

Извърна се тъкмо навреме, за да види приближаващото се към него бронирано чудовище — с бледоморав боен костюм.

Изненадата му бе толкова голяма, че коленете му се разтрепериха, светът около него започна бясно да се върти. Съществото в костюма, почувствало, че преградите отслабват, взе да надига глава. „Аз? Ние?“ — пробудиха се мислите му с пълна сила.

Внезапно го завладя неистова жажда да убива. Преди да вдигне ръка, за да поздрави противника си, той се хвърли напред.

Джек сграбчи пурпурния костюм и го запокити на три дължини разстояние, потрепвайки от прекомерното усилие. Противникът му се блъсна с грохот в земята. Джек разтърси глава и се опита да се отърве от чуждите мисли в ума си. Заобиколи пурпурния костюм, дебнейки и за най-малкото движение. Вече не беше войник — бе станал хищник.

Пурпурния се надигна бавно.

Джек оголи зъби в хищна усмивка.

„Ние? Аз?“ — повтаряше съществото, с което делеше костюма. Пурпурния откри огън и Джек се извъртя рязко, разминавайки се на косъм с лазерния лъч. Беше изумен, че човекът срещу него знае как да командва всички системи на костюма. Коленичи, вдигна ръкавица и на свой ред откри огън, целейки се право в лицевото стъкло на противника.

Бял скреж покри визьора на Пурпурния — малък трик, на който се бе научил на сателита на Гилгенбуш — да заслепяваш противника си.

Сега вече предимството беше на негова страна. Джек стисна зъби, борейки се колкото с противника, толкова и със себе си. По-добре да го довърши сега, докато все още имаше някакъв контрол върху себе си, защото жаждата да убива се надигаше и го обземаше все повече.

Той скочи, прелитайки над съборения си противник, и стовари крак надолу, с намерение да смаже външната раница и да лиши от енергия архаичния костюм.

Ала точно в този момент неговият собствен костюм реши да се спусне надолу. Джек тупна на земята и като на забавен кадър видя разбягващите се наемници и лазерния лъч, който изпепели почвата на сантиметри от него.

— По дяволите! — изруга, докато се опитваше да си възвърна контрола върху костюма. Кръвожадната песен ехтеше с пълна сила в главата му, по голия му гръб се стичаха едри капки пот. Претърколи се на една страна, за да избегне огъня на противника. В мига, в който се изправи, задейства реактивните двигатели.

Описа широка дъга във въздуха и се приземи долу с грациозно салто. Беше толкова изненадан от внезапно възстановения контрол, че така и не видя удара, който го подкоси. Стовари се на земята и остана да лежи там, наблюдавайки безпомощно Пурпурния, който се приближи към него, скочи на гърдите му и смъкна шлема.

В лицето го блъсна сух и горещ въздух. Джек изпъшка и примижа от ярката светлина. Съществото, с което делеше костюма, внезапно замлъкна, сякаш бе изчезнало.

Мъжът се пресегна, изключи управлението и костюмът замря. След това свали и своя шлем и изрече развеселено:

— Всяко нещо си има слабо място.

Джек се облещи. Беше мъжът със сребристата коса от екрана.

Притежателят на пурпурния костюм прокара облечената си в ръкавица ръка през косата си и го погледна с кафяви, засмени очи.

— Избраха ме за кмет на града — обяви той.

— В такъв случай — отвърна Джек — трябва да ви предам едно разпореждане — и постави диска в ръката му. — Кой, по дяволите, сте вие?

На лицето на мъжа се изписа тъга.

— Аз съм последният оцелял от Крепостта на Дорман. А ти кой си, мътните те взели?